Лицензиране и регистрация на финансова институция в БНБ, пререгистрация на финансови къщи

Финансовата институция е уредена в Закона за кредитните институции и съгласно неговия чл. 3 е лице, различно от кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято основна дейност е извършване на една или повече от следните дейности:

  1. извършване на платежни услуги по смисъла на Закона за платежните услуги и платежните системи;
  2. издаване и администриране на други средства за плащане (пътнически чекове и кредитни писма), доколкото тази дейност не е обхваната от т. 1;
  3. финансов лизинг;
  4. гаранционни сделки;
  5. търгуване за собствена сметка или за сметка на клиенти с чуждестранна валута и благородни метали с изключение на деривативни финансови инструменти върху чуждестранна валута и благородни метали;
  6. предоставяне на услуги и/или извършване на дейности по чл. 5, ал. 2 и 3 от Закона за пазарите на финансови инструменти;
  7. парично брокерство;
  8. придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други);
  9. издаване на електронни пари;
  10. придобиване на участия в кредитна институция или в друга финансова институция;
  11. отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Финансовите институции подлежат на вписване в публичен регистър на БНБ. Много важна подробност в тази връзка е, че ако е налице извършвана специфична дейност по специален закон – режимът за лицензиране на финансова институция е различен. Например финансова институция, която издава електронни пари, следва да е регистрирана и лицензирана по Глава пета от специалния в случая Закон за платежните услуги и платежните системи. От обхвата на закона изрично са изключени БНБ, взаимоспомагателните каси и заложните къщи.

В общата хипотеза за регистрация на финансова институция (финансова къща) Законът за кредитните институции поставя следните изисквания по отношение на съответното търговско дружество:

  1. да има търговска регистрация в Република България като дружество с ограничена отговорност, акционерно дружество или командитно дружество с акции;
  2. в предмета му на дейност да няма дейности извън изброените по-горе;
  3. да има собствен капитал със структура и в размер, определени с Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции, като акциите може да бъдат само поименни;
  4. мястото на извършване на основната стопанска дейност да е на територията на Република България;
  5. управляващите и представляващите дружеството лица да притежават необходимата квалификация, професионален опит и репутация, a лицата, които пряко или косвено притежават квалифицирано дялово участие в капитала на дружеството – надеждност, финансова стабилност и репутация.

Изисквания има и към всяко управляващо или представляващо финансовата институция лице (както и към физическите лица, които пряко или косвено притежават квалифицирано дялово участие в капитала на финансова институция, както и лицата, които по закон представляват юридическите лица, притежаващи пряко или косвено квалифицирано дялово участие в капитала на финансова институция), което трябва да:

  1. има висше образование;
  2. има най-малко 3 години опит в областта на икономиката, правото, финансите, информатиката;
  3. не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, освен ако не е реабилитирано;
  4. не е било през последните 2 години член на управителен или контролен орган или неограничено отговорен съдружник в дружество, когато то е прекратено поради несъстоятелност, ако са останали неудовлетворени кредитори;
  5. не е лишено от право да заема материалноотговорна длъжност;
  6. не е включено в списъка по чл. 5, ал. 1 от Закона за мерките срещу финансиране на тероризма.

За регистрация и вписване на финансова институция в регистъра на БНБ следва да е внесен (под формата на парични вноски) капитал на търговското дружество в размер на:

  1. 50 хил. лева – в случаите на придобиване на участия в кредитна институция или в друга финансова институция.
  2. 250 хил. лева – в случаите на издаване и администриране на други средства за плащане (пътнически чекове и кредитни писма), финансов лизинг, гаранционни сделки, придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и др.) и отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Административната такса за разглеждане на подадено заявление и регистрация на финансова институция и вписването й в регистъра на БНБ е в размер на 3 хил. лева.

Особено съществени промени в режима на финансовите институции настъпиха след приемането на последните изменения на Закона за кредитните институции от 25.03.2014. Съгласно последните промени в 6-месечен срок финансовите институции (вкл. т. нар. финансови къщи), вписани в регистъра на БНБ, които са търгували с инструменти на паричния пазар (чекове, менителници, депозитни сертификати и др.), чуждестранна валута и благородни метали, финансови фючърси, опции, инструменти, свързани с валутни курсове и лихвени проценти, както и други дериватни инструменти имат 2 опции:

  1. ако възнамеряват да предоставят инвестиционни и/или извършват инвестиционни дейности съгласно чл. 5, ал. 2 от Закона за пазарите на финансови инструменти (това са услугите, които може да предоставят единствено лицензирани инвестиционни посредници по ЗПФИ), следва да подадат в Комисията за финансов надзор документи за получаване на лиценз за извършване на дейност като инвестиционни посредници по Закона за пазарите на финансови инструменти. Тази задължителна пререгистрация на финансови институции (финансови къщи) представлява на практика изцяло ново лицензиране на съвсем друг тип правен субект по съвсем друг закон, при съвсем различни, макар и много сходни, изисквания.
  2. ако са извършвали и възнамеряват да извършват обмяна на валута в наличност, следва да приведат дейността си в съответствие с Валутния закон.

Във връзка с горното, в посочения 6-месечен срок всички регистрирани преди последните законови изменения финансови институции връщат в БНБ издадените им удостоверения за регистрация и се пререгистрират в БНБ, ако отговарят на изискванията на чл. 3а, по ред, определен с Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. А какво ще се случи при неизпълнение на това задължение? Отговорът дава ал.6 на чл. 3а от ЗКИ – БНБ заличава от регистъра регистрирано лице по негово искане или ако установи, че:

  1. е престанало да отговаря на изискванията на този член;
  2. вписването е било извършено въз основа на невярна информация или неверни документи;
  3. не изпълнява задълженията си по този закон или актовете за прилагането му, или други нормативно установени изисквания за осъществяване на дейността.

Digiprove sealCopyright secured by Digiprove © 2014

Нови минимални адвокатски хонорари от 2014

Адвокатските хонорари в България подлежат на свободно договаряне, но въпреки това има един минимален праг, който е законово установен и под който хонорар на адвокат не може да бъде уговорен. Въпросът е уреден в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Горната наредба претърпя третата си ревизия на 28 март 2014, когато беше приета последната й редакция. Като цяло минималният размер на около половината от предвидените в нея адвокатски възнаграждения са повишени. Изменени са и някои други постановки, в смисъл, че заплащането на хонорара на адвоката е авансово и същият е дължим към датата на сключване на договора за правна помощ, но може да бъде разсрочен на няколко вноски, а когато се постигне доброволно уреждане на спора или делото приключи със спогодба, помирение или споразумение или бъде прекратено поради оттегляне или отказ от иска, внесеното адвокатско възнаграждение не се връща.

Адвокатските възнаграждения за правни съвети и консултации, както и за изготвяне на книжа и договори са останали непроменени от последната им редакция от 2009. Не са променени и хонорарите за учредяване, регистриране и вписване на търговски дружества, но изрично е добавено, че тези адвокатски възнаграждения важат не само при първоначална регистрация, но и при последваща промяна в дружествата, а специално за за преобразуване на търговски дружества адвокатските възнаграждения се увеличават с 50 %.

Основните промени касаят хонорарите по граждански и административни дела. При най-масовите от тях – граждански и търговски дела – новите адвокатски хонорари за една инстанция са както следва:

  • при интерес до 1000 лв. – 300 лв.;
  • при интерес от 1000 до 5000 лв. – 300 лв. + 7 % за горницата над 1000 лв.;
  • при интерес от 5000 до 10 000 лв. – 580 лв. + 5 % за горницата над 5000 лв.;
  • при интерес над 10 000 лв. – 830 лв. + 3 % за горницата над 10 000 лв.
Digiprove sealCopyright secured by Digiprove © 2014

Инвестиционен посредник – регистрация и лицензиране за ФОРЕКС търговия

Регистрацията на инвестиционен посредник и придобиването на ФОРЕКС лиценз в България дава правото на брокерите да извършват дейност в границите на целия Европейски съюз  или чрез свободно предоставяне на услуги, или чрез откриване на клон.

Компании, които желаят да предлагат ФОРЕКС търговия чрез електронни платформи за търговия в България и ЕС, трябва да бъдат регистрирани като инвестиционни посредници и да са лицензирани от Комисията за финансов надзор. Те работят под Европейската Директива за пазарите на финансови инструменти (MiFID), която е имплементирана в българското законодателство. Инвестиционните посредници са регулирани от Директивата с някои специфики на национално ниво.

Има два вида лицензи, приложими за ФОРЕКС брокерите, зависещи от обхвата на извършвания тип дейност:

1)      Брокерски лиценз – изискващ минимален инвестиционен капитал BGN 250 000. Този тип лиценз дава на инвестиционния посредник правото да държи пари и ценни книжа на клиента и да предлага следните услуги:

a)      Приемане и прехвърляне на поръчки във връзка с един или повече финансови инструмента, включително посредничество при сключване на сделки с финансови инструменти.

b)      Предоставяне на инвестиционни консултации на клиент

c)      Изпълнение на нареждания  за сметка на клиенти

d)     Управление на портфейл

2)      Пълен лиценз (т.нар. МАРКЕТ МЕЙКЪР лиценз) – изискващ минимален начален капитал BGN 1 500 000. Този тип лиценз дава правото на инвестиционния посредник да извършва сделки за собствена сметка.

И в двата случая необходимо условие е, преди да се кандидатства за лицензиране, да се внесе минимум 25% от нужния минимален капитал, а оставащата сума следва да бъде внесена в 14-дневен срок от получаване на одобрение от Комисията за финансов надзор.

Освен изискването за капитал, за регистрацията на инвестиционен посредник има и други изисквания, които могат да се обобщят в няколко категории:

  • Изисквания към директорите / управителите – те трябва да бъдат лица с настоящ адрес в страната с добра репутация, подходящо за извършваната дейност висше образование  и опит в сферата на работа.
  • Изисквания към съдружниците / акционерите и произхода на средствата за началния капитал – както при директорите, акционерите трябва да са физически / юридически лица с добра репутация, без криминално досие и ясен произход на инвестиционния капитал.
  • Изисквания за капиталова адекватност
  • Изисквания към персонала, организационна структура
  • Изисквания към вътрешен контрол, одит
  • Технически изисквания

Процедурата по регистрация и лицензиране на инвестиционен посредник трае приблизително 6 месеца. Необходими са обаче няколко месеца предварителна подготовка и изготвяне на правната документация преди подаване на заявлението към Комисията за финансов надзор. Комисията таксува преглеждането на заявлението и издаването на лиценз (таксите са различни според вида лиценз) и излиза с решение до 4 месеца от датата на подаване на заявлението.

Digiprove sealCopyright secured by Digiprove © 2014

Европейска заповед за плащане при безспорни вземания

Европейската заповед за плащане при безспорни вземания, възникнали от граждански и търговски правоотношения, има директна изпълняемост в друга държава–членка, като не се провеждат абсолютно никакви други допълнителни производства (изключая издаването на изпълнителен лист). Абсолютно всички съдопроизводствени действия се извършват чрез утвърдени бланки (образци), което означава, че не е необходимо физическо присъствие на страните за издаването на такава заповед. Уредбата на тази процедура се съдържа в Регламент (EO) 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. Дания е единствената държава-членка, по отношение на която Регламентът не важи.

Европейската заповед за плащане е една допълнителна възможност и доста голямо улеснение за всеки кредитор от една държава в рамките на ЕС, който има вземания от длъжник, който обаче има обичайно местопребиваване в друга държава-членка на ЕС. Кредиторът независимо от това обаче може да предпочете процедурата по вътрешното си законодателство, защото процедурата по европейската заповед за плащане не дерогира процедурите по вътрешното законодателство.

Аналогична на европейската заповед за плащане в нашето законодателство е процедурата по издаване на заповед за изпълнение, предвидена в ГПК. Както в нашата процедура, така и в процедурата по издаване на европейска заповед за плащане е предвидена възможност за длъжника да направи възражение за това, че дължи сумата. Ако длъжникът направи възражение, процедурата по–нататък се разглежда по правото на длъжника по неговото местопребиваване и поради тази причина е предвидена възможност в самата молба за европейска заповед за плащане да се направи уговорка, че ако длъжникът възрази, кредиторът се отказва от по-нататъшното разглеждане на производството и иска процедурата да бъде прекратена.

Европейската заповед за плащане не се издава за задължения произтичащи от някои видове правоотношения, а именно: имуществени правоотношения, произтичащи от брачни правоотношения, наследяване и завещания, приозводства, свързани с обявяване на юридически лица в несъстоятелност, социално осигуряване, както и някои видове вземания от извъндоговорни отношения.

Молбата за издаване на европейска заповед за плащане се подава до съответния окръжен съд по постоянния адрес на длъжника, седалището му или по местоизпълнението на задължението. Самата молба е утвърдена бланка и е документ, който е приложение към Регламента. Има точно определени реквизити (данни за заявителя и длъжника, размера и основанието на вземането, претендираната лихва, както и доказателствата които са в подкрепа на вземането и обстоятелствата, които обосновават трансграничния характер на конкретния случай) и в случай, че е подадена друга молба, а не точно определената в регламента бланка, това е основание за обездвижване на делото.

Съдът, след като извършва цялостна проверка по допустимостта на молбата, ако вземането няма основание я отхвърля, а ако е нередовна (например използван е грешен формуляр) я връща на заявителя с указания да отстрани нередовностите и дава подходящ срок затова. Ако бъде отхвърлена молбата, това не е пречка да се подаде нова молба. Ако пък всички изисквания за допустимост, основателност и редовност са спазени, съдът е длъжен в 30–дневен срок да издаде исканата европейска заповед за плащане, считано от подаването на молбата.

Тази заповед се връчва на длъжника, който от своя страна има също 30–дневен срок да направи възражение, като му се съобщават и последиците от неподаването на възражение. Връчването става по правилата на вътрешното право на длъжника. Възражението също става чрез утвърден формуляр, като длъжникът не е длъжен да посочва точни причини за възражението – достатъчно е само да възрази. Длъжникът може да подаде възражение и след 30–дневния преклузивен срок, ако има нередовност при връчването на заповедта или ако не е могъл да подаде възражение поради форсмажорни обстоятелства и независещи от него причини или ако заповедта съдържа очевидна грешка. Ако не е подадено възражение кредиторът се уведомява, че европейската заповед за плащане подлежи на принудително изпълнение. А най–важното предимство на европейската заповед за плащане е, че ако се иска изпълнение в друга страна–членка, а не в тази, в която е издадена заповедта, не се минава през процедурата за екзекватура, тоест не се минава през отделно производство по признаване и проверка на изпълняемостта на този акт, издаден от чужд съд.

Редът за принудително изпълнение на европейската заповед за плащане се определя от правилата на държавата, в която се търси това принудително изпълнение. Ако заповедта например е издадена в Англия, а принудителното изпълнение ще се осъществява в България, приложение ще намерят правилата на българския Граждански процесуален кодекс. В случая заявителят ще трябва да се обърне към компетентния български съд за издаване на изпълнителен лист въз основа на влязла в сила европейска заповед за плащане, веднага след което може да се обърне към български държавен или частен съдебен изпълнител с оглед започването на принудително изпълнение.

Digiprove sealCopyright secured by Digiprove © 2014

Предизвестие за напускане на съдружник в ООД

Участието (членството) в дружество с ограничена отговорност винаги става (възниква) по точно определен ред, а именно по волята на съдружниците, които участват в учредяването на дружество или които след учредяването на дружеството вземат решение за приемане на нов съдружник. Този тип решения се вземат на общо събрание на съдружниците, което е компетентният орган по тези въпроси.

Не така обаче стои въпросът с напускането на съдружник в дружество с ограничена отговорност. По време на дейността на дружеството поради една или друга причина съдружник може да поиска да прекрати участието си в него. Съвсем естествено е в повечето случаи един такъв съдружник да не може да намери съдействие от останалите съдружници във връзка с освобождаването си от съдружието и те да не са съгласни с напускането на съдружника. Но това съвсем не означава, че едно лице трябва да е обвързано завинаги с дружеството.

Прекратяването на участието в дружеството с ограничена отговорност от съдружник е упражняване на негово потестативно право, тоест съдружникът винаги има право да напусне дружеството. Това е един едностранен акт, който в никакъв случай не е нужно да бъде предшестван от предварително дадено от общото събрание на съдружниците разрешение. Това свое право съдружникът упражнява чрез подаване на писмена молба за напускане на дружеството, като особеното е, че молбата следва да бъде подадена поне 3 месеца преди датата на напускането. Тази молба играе ролята на предизвестие и изтичането му има автоматичен прекратителен ефект спрямо членственото правоотношение, което е било възникнало. Предизвестието, за да породи исканото действие, следва да е стигнало до знанието на дружеството. Най-подходящият начин да стане това е изпращането на нотариална покана, тъй като с това знанието се удостоверява по един безспорен начин, а и се установява с точност от кой момент започва да тече срокът на предизвестието.

След като изтече срокът на предизвестието и съдружникът изгуби това си качество, дружеството има задължението да впише съответно промяната в обстоятелствата в Търговския регистър и да реши каква ще бъде съдбата на освободените след напускането на съдружника дружествени дялове. А ако напусналият съдружник е бил и управител, следва да се реши кой ще бъде новият управляващ, тъй като не е редно дружеството да остане без управляващо и представляващо лице. Нещо повече, в случай, че дадено дружество остане без вписан управител повече от 3 месеца, то за него може да бъде започната процедура по ликвидация по искане на прокурора.

Безспорно е следователно, че напускането на съдружника по отношение на вътрешните взаимоотношения между него и дружеството има действие от момента на изтичането на 3-месечния срок. Не така обаче стои въпросът по отношение на третите лица, които не са част от дружеството. За тях всички промени по отношение на дружеството имат действие от момента на вписването им в Търговския регистър, тъй като те няма как да следят процесите, които протичат вътре в дружеството. Поради тази причина, съдружникът е заинтересован да обяви напускането си като съдружник в търговския регистър в случай, че дружеството не стори това и въпреки че законът не съдържа изрични разпоредби в тази връзка, трайната съдебна практика приема, че съдружникът има право да иска обявяването на напускането си и сам, ако дружеството бездейства.

Digiprove sealCopyright secured by Digiprove © 2014

Протокол от общо събрание на ООД не е необходим за продажба на имот

На 15 ноември 2013 Върховният касационен съд, прие Тълкувателно решение № 3/2013г., чиято цел бе да уеднакви противоречивата практика на различните съдилища в България по спорния въпрос относно това абсолютно необходим ли е надлежен протокол от Общо събрание на ООД, когато трябва да бъдат извършени разпоредителни (вкл. отчуждителни) сделки с дадени недвижими имоти, които са собственост на търговското дружество. Постигайки целта си да уеднакви практиката обаче, това тълкувателно решение внесе и несъответствие в правния мир между съдебна практика и закон.

ВКС, в своето тълкувателно решение, е достигнал до извода, че при юридическите лица (вкл. дружества с ограничена отговорност) са налице специфики при органното им представителство, както и че при юридическите лица имаме два органа с различни компетенции – единият (общото събрание) изразява валидната воля на дружеството, а другият (управителят) – има задачата да представлява дружеството при вече формирана у дружеството воля. ВКС приема в ТР, че действията на управителя на съответното дружество обвързват представляваното от същия търговско дружество, но забележете – решенията на Общото събрание са задължителни само във вътрешните отношения между двата органа, но не и в отношенията на търговското дружество с трети (външни) лица – в тези случаи според ВКС управителят изобщо не е ограничен в представителните си правомощия.

За да гарантира сигурността, предвидимостта и стабилността на търговския оборот в България и за да може ефективно да защити законните интереси на всички възможни трети добросъвестни лица, Търговският закон и по-точно чл.137, ал.1, т.7 от него предвижда, че Общото събрание на съдружниците е компетентно да взема правно обвързващи решения за придобиване или отчуждаване на каквито и да е недвижими имоти или вещни права върху такива. Т.е. казано по друг начин Общото събрание на съдружниците е компетентно да реши дали даден имот да бъде придобит или отчужден – и в тази връзка необходим е протокол от Общо събрание на ООД като доказателство за валидно взето решение по предписания от закона ред.

Съдът обаче в своето тълкувателно решение е приел, че за да може се разпореди напълно законосъобразно с притежаван от представляваното от него дружество недвижим имот, на управителя не му е необходимо каквото и да е решение на Общото събрание на съдружниците в дружеството.

Едва ли има нужда да споменаваме, че това от своя страна застрашава пък интересите на самото юридическо лице и на съдружниците в него. Напълно възможна е хипотеза, в която назначеният от дружеството управител е изцяло недобросъвестен и, възползвайки се от законовата възможност, дадена му от коментираното тълкувателно решение, да осъществи продажбата на собствен на търговското дружество имот на много по-ниска цена от действителната. Това неминуемо ще ощети дружеството, но сделката, съгласно цитираното ТР, ще бъде напълно валидна и действителна. Това е така, защото няма да го има изискването общото събрание като орган, вземащ решенията в дружеството, да е изразило волята на дружеството, като е дало съгласието си за осъществяването на разпоредителната сделка.

В горната хипотеза ощетеното дружество ще има право на иск срещу недобросъвестния управител, но разпореждането с имота няма да е недействително и имотът безвъзвратно ще напусне патримониума на дружеството. В така създалата се ситуация на ход са опитните юристи, които ще трябва „от девет кладенеца вода да донесат“, за да защитят интереса на представляваните от тях дружества от напълно възможни посегателства. Най-лесният начин е назначаването на повече доверени управителни, но това от своя страна би създало редица пречки, свързани най-вече с оперативността и гъвкавостта на дружеството.

Digiprove sealCopyright secured by Digiprove © 2013

Местна подсъдност по граждански и търговски дела

Съдебните дела по граждански или търговски спорове винаги се образуват пред съда, в който ищецът или негов представител, например адвокат, е депозирал исковата молба. И въпросът, който нерядко се задава в тази връзка е – може ли дадено дело да бъде преместено, напр. съдебно дело, образувано в София, пред някой от софийските съдилища, да бъде преместено в друг съд извън София, или обратното – дело, образувано в извънсофийски съд да бъде преместено в софийски.

Отговорът на горния въпрос е положителен и той касае правния институт на местната подсъдност. Местната подсъдност с най-прости думи означава къде, в кой точно съд според местонахождението му, според правилата на закона, следва да бъде разглеждано дадено дело. Общото правило е, че делото следва да бъде разглеждано от съда, в чието седалище живее физическото лице – ответник. Правилото относно подсъдността по търговски дела е реципрочно – търговските дела следва да се разглеждат от съда, в чийто район е седалището (официално вписания в Търговския регистър адрес) на търговското дружество – ответник. Логиката на това правило е улесняване на защитата на ответника, който се брани срещу предявения срещу него иск.

Преместването на граждански и търговски дела е възможно по два начина – по искане на страната (ищец или ответник) или по почин на съда (служебно, без да е направено искане от страната). По правило това става по възражение на страната – ако напр. съдебно дело е образувано в София, но ответникът живее постоянно в Пловдив, последният може да направи възражение и делото се изпраща на съответния съд в Пловдив (районен или окръжен). Ако ответникът пропусне да направи възражение за местна подсъдност – последната се стабилизира и делото не може повече да бъде местено в друг район. Възражението се прави най-късно в отговора на исковата молба.

Има и някои изключения от общото правило на местната подсъдност. В много хипотези, когато се води дело с предмет недвижим имот, местно компетентен е задължително съдът, в чийто район се намира процесния имот. При останалите изключение правилото не е задължително и исковете могат да се предявяват или съобразно общото правило, или съобразно по-долу разгледаните изключения. Исковете, свързани с наследство, могат да се предявяват пред съда, в чийто район е открито наследството. Искове по трудови дела пък могат да се предявяват и в района, в който работниците или служителите обичайно полагат труд (където се намира работното им място). А при непозволено увреждане искът може да бъде предявен и на мястото, където се е състояло увреждането, дори да не съвпада с адресите на ищец или ответник. Най-големият компромис законодателят е направил с имащите право на издръжка като е предвидил, че такива дела могат да бъдат образувани и местожителството на самия ищец, въпреки че защитата на ответника би могла да бъде доста затруднена по този начин.

И последният много често задаван въпрос е дали могат страните да водят дело помежду си в съд, в който никой от тях няма местожителство или седалище. И отговорът е – могат. Много разпространена е тази практика, касаеща подсъдността по бракоразводни дела. Най-често този метод се практикува от желаещи да се разведат по взаимно съгласие, които живеят в София. Напълно законно и допустимо и двамата съпрузи, и двамата живущи в София, да поискат развод от съд извън София. Другата опция е договорна подсъдност – ако страните изрично са се договорили, че при евентуално водене на дела последните ще се гледат от точно определен съд – то това е правно обвързващо в отношенията им и меродавна е подсъдността, уговорено със споразумението помежду им.

Digiprove sealCopyright secured by Digiprove © 2013

Декларация за конфиденциалност – новото оръжие на банките

Изправени пред угрозата от лавина от съдебни дела срещу тях за едностранно повишаване на лихви или други незаконосъобразни практики, част от българските банки предприеха много хитър, а и логичен ход, наречен декларация за конфиденциалност. С прости думи иде реч за съдебна спогодба по чл. 234 ГПК (т.нар. извънсъдебно споразумение), към която обаче има „пришито“ споразумение за конфиденциалност (декларация за неразгласяване на каквато и да е информация).

Използвайки горния „инструмент“, в най-лошия възможен за банките сценарий те заплащат на потребителя, предявил срещу тях съдебен иск, разноските по делото (държавни такси, хонорари на адвокати и вещи лица и др.), както и размера на исковата претенция (обикновено това е неоснователно надвзета сума) – които суми така или иначе, в зависимост от казуса, има огромна вероятност да бъдат уважени от съда изцяло. При тази схема и клиентът остава доволен, след като е получил всичко или част от това, което е искал от банката, и банката остава доволна, тъй като никой няма да разбере, че някой я е съдил и тя е капитулирала. Защото ако излязат на бял свят лавина от заведени или спечелени срещу банките дела – все по-малка е вероятността обикновените потребители да се чудят и да са повече от предпазливи преди да потърсят правата си. А при масовото навлизане на практиката за подписване на споразумения с декларации за конфиденциалност, водените срещу банките дела остават скрити за широката общественост.

Може би за пълнота следва да се отбележи, че някои банки, особено ако подозират психологически податливи клиенти или неопитни адвокати, правят настойчиви опити да намалят размера на това, което така или иначе най-вероятно предварително са си направили сметката, че е изгодно да дадат. Че дори ако може и нищо да не дадат. Което е напълно логично. Все пак ако клиентът се поддаде на внушения и е склонен да получи претендираното от него, но без напр. да му бъдат възстановени направените по заведеното от него дело разноски – защо банката поне да не опита? А ако види, че клиентът е притеснен – дори може да направи опит да разсрочи или редуцира размера на претендираното.

Всичко това обаче, предвид споменатите споразумения за конфиденциалност, си остава дълбоко неизвестно на широката публика.

Digiprove sealCopyright secured by Digiprove © 2013

Проверки, глоби и камери на КАТ – вече с по-строги изисквания

Как мога да бъда наказан на база записаното от камерите на КАТ? В какви случаи мога да бъда спиран за проверка от КАТ? Какви са правата ми при проверка от Пътна полиция? Това са доста често задавани въпроси, а отговорите са все по-благоприятни за водачите на МПС, особено след като на 22.08.2013 г. беше издадена Инструкция № Iз-1665 за организацията на работа и реда за осъществяване на дейностите по контрол на пътното движение. Същата поставя редица по-строги изисквания към контролиращите трафика органи, напр. водачите вече не могат да бъдат спирани безпричинно, а нарушението им трябва да е видимо – напр. криволичене по пътя, видими следи от ПТП, неизползване на светлини и т.н.

Изключая стационарните камери на КАТ, най-общо видовете наряди за извършване на пътен контрол са пост, патрул и КПП.   Съгласно чл. 38 от Инструкцията патрул за пътен контрол (ППК) е наряд, предназначен за контрол на пътното движение, реакция при възникване на усложнения в пътнотранспортната обстановка, оказване на съдействие на други наряди, както и за осъществяване на дейности при настъпило ПТП. Изрично е уточнено, че контролът може да бъде осъществяван явно или негласно.

Най-голям интерес за редовия водач на МПС представлява реда за непосредствено изпълнение на дейността по пътен контрол, който е описан в чл. 50 и следващите от Инструкцията:

Чл. 50. (1) При изпълнение на дейността по пътен контрол с автомобил или мотоциклет нарядът се движи в транспортния поток така, че да не създава затруднения за другите участници в движението и следи за поведението им.

(2) При осъществяване на пътен контрол служебният автомобил престоява така, че да не затруднява останалите участници в движението.

(3) Ползване на специален режим на движение се осъществява съгласно нормативните разпоредби, като се предприемат необходимите мерки за безопасност.

Чл. 58. (1) Служителят, назначен в наряд за пътен контрол, спира водачите на ППС за проверка, когато:

1. има видимо нарушение на правилата за движение по пътищата;

2. има неизправности на ППС или разположението на товара създава опасност за участниците в движението;

3. начинът на движение и поведение пораждат съмнения към водача на МПС за преумора, употреба на алкохол или друго упойващо вещество;

4. съществуват данни или предположения, че водачът на ППС е участвал в ПТП или в извършването на престъпление.

(2) За спиране на ППС, когато водачът не е извършил нарушение на ЗДвП и няма данни по ал. 1, т. 3 или 4, служителят изготвя докладна записка в края на работната смяна.

Чл. 59. Полицейският служител може да спира превозните средства от редовните линии за обществен превоз за нарушения от страна на техните водачи и пътници.

Чл. 60. Не подлежат на спиране и проверка МПС, ползващи специален режим на движение, както и автомобили на Министерството на отбраната, движещи се в обозначена колона.

Чл. 61. (1) Знаците и сигналите за спиране на водачите на превозни средства се подават от полицейския служител своевременно със стоп палка или с ръка, като се посочва мястото за спиране на превозните средства. През нощта и в условията на намалена или ограничена видимост може да се използва и червен светлинен сигнал.

(2) Преди подаването на знака или сигнала полицейският служител застава срещу движението върху пътното платно, непосредствено до банкета или бордюра.

(3) На водача на МПС трябва да се осигури възможност да спре плавно и да не създава опасност или да бъде пречка за останалите участници в движението.

(4) Спиране на превозните средства на места с ограничена или намалена видимост, непосредствено преди или след кръстовища, пешеходни или велосипедни пътеки, мостове, подлези, надлези, стеснени участъци, жп прелези, тунели и на други места, където спирането е забранено, се допуска по изключение при условие, че е осигурена безопасността на участниците в движението и служителите от наряда.

(5) Когато нарядът се движи с автомобил или мотоциклет, спирането на превозните средства става със стоп палка или с ръка при изравняването с тях или след изпреварването им.

Чл. 62. (1) Проверка на водач и МПС се извършва задължително при неработещ двигател най-малко от двама полицейски служители при следните тактически действия:

1. проверяващият полицейски служител подхожда към превозното средство отзад и отстрани с необходимото внимание, като застава отстрани на МПС, зад водача извън обсега на отварящите се врати;

2. проверяващият визуално се ориентира за броя на лицата в автомобила и превозвания товар;

3. проверяващият полицейски служител се представя, като произнася длъжността, фамилията, структурното звено и повода за спиране;

4. проверяващият полицейски служител изисква от водача и пътниците необходимите документи, като те се предоставят от тях без служителят да навлиза в пространството на проверяваното ППС;

5. при поискване полицейският служител показва своята служебна карта или полицейски знак;

6. при извършването на проверката полицейският служител следи проверяваните лица да не изхвърлят вещи и предмети.

(2) Вторият служител от наряда осигурява извършването на проверката, като:

1. застава на подходящо и безопасно място, осигуряващо добра видимост и визуална комуникация с останалите служители;

2. води непрекъснато наблюдение за поведението на водача и пътуващите в автомобила лица;

3. при необходимост предприема незабавни действия съобразно създалата се ситуация.

(3) По време на изготвяне на административни документи на пътя водачите и пътниците престояват в проверяваното превозно средство или на разстояние от полицейския автомобил, а документите им се представят за подпис извън служебното МПС върху подходящо за целта място.

(4) При проверката не се допуска проверяваните лица да влизат, престояват, оставят или вземат предмети във и от служебния автомобил.

(5) Проверката задължително започва с извършването на справка чрез РСОД или ОДЦ/ОДЧ по регистрационен номер на МПС и данни за водача и пътуващите лица.

Чл. 63. В случаите на проверка на МПС, водачът на което не е изпълнил полицейско разпореждане, освен действията по чл. 62 полицейският служител може допълнително да:

1. отдава разпореждане на водача да изключи двигателя, да извади контактния ключ и го постави на арматурното табло;

2. отдава разпореждане на водача да излезе бавно от колата и да застане пред автомобила си с лице към него;

3. отдава разпореждане на лицата в автомобила да стоят неподвижно в МПС;

4. при данни за извършено престъпление извършва обиск на водача и пътниците, като при наличие на лица от противоположния пол обискът се извършва съгласно ЗМВР, както и проверка на превозното средство и на вещите, които се превозват в него;

5. установява самоличността на лицето/лицата и уведомява ОДЦ/ОДЧ, като прави справка чрез РСОД или ОДЦ/ОДЧ;

6. при необходимост за отвеждане и задържане в структурите на МВР лицето сяда в полицейския автомобил на задната седалка по средата или вдясно, като до него сяда задължително полицейски служител;

7. в един патрулен автомобил се превозва само едно задържано лице.

Чл. 64. При установена употреба на алкохол/наркотично или упойващо вещество от водач на ППС водачът не се допуска да управлява МПС, като се прилага принудителна административна мярка и МПС се премества принудително съгласно ЗДвП.

Чл. 65. При осъществяване на пътен контрол и установяване на издирвани лица или ППС, когато е налице основание за задържането им, полицейският служител ги задържа лично или със съдействието на други служители, като за действията си уведомява ОДЦ/ОДЧ.

Чл. 66. При откриване на изоставени моторни превозни средства, които са обявени за издирване, полицейският служител е длъжен да запази мястото и да докладва в ОДЦ/ОДЧ.

Чл. 67. Когато водач, допуснал нарушение на правилата за движение, не спре на подадения от полицейския служител сигнал, незабавно се уведомява ОДЦ/ОДЧ и се изпълняват дадените разпореждания.

Чл. 68. При мъгла и намалена видимост нарядът по пътен контрол следи водачите на МПС да се движат със скорост и дистанция, съобразени с пътните условия, да не предприемат изпреварване, да не завиват в обратна посока, да не спират на платното за движение, да не се извършва теглене на превозни средства или движение на извънгабаритни и опасни товари.

Digiprove sealCopyright secured by Digiprove © 2013

Медицински преглед вече може да бъде отказан от лекар

С последния изменения в Кодекса за професионална етика на лекарите в България се въведе отказа от преглед и лечение. Съгласно чл.12, ал.2 лекарят има право да откаже преглед, консултация и лечение, когато има пряка заплаха за здравето и живота му.

Горецитираната разпоредба на етичния кодекс дава възможност на лекарите да отказват медицинска интервениция при поведение, което застрашава телесния им интегритет. Което е оправдано предвид зачестилите напоследък агресивни прояви спрямо медицински лица. Но от друга страна съществува риск медицинска помощ да бъде отказана неоснователно. Напр. даден лекар може да прецени, че в определен случай има проявена вербална агресия (напр. викане или говорене на висок глас), която застрашава психическото му здраве.

Източване на банкови дебитни или кредитни карти

Източването на кредитни карти с всеки изминал ден се превръща във все по-процъфтяващ престъпен бизнес. Най–често източването на карти става в случай, че банкоматът е снабден с т.нар. скиминг (skimming) устройство, което копира и съхранява данните от магнитната лента на картата, и едва забележима камера, която да запише ПИН кода при въвеждането му от страна на картодържателя. Тези устройства позволяват впоследствие да се направи дубликат на банковата  карта и средствата, които са налични по сметката, да се изтеглят от неоторизирани за това лица.

Ето защо картодържателите следва да внимават при използването на своите банкови карти, въвеждането на ПИН кодовете и т.н. Но ако въпреки това забележат наличието на неправомерни транзакции следва веднага да предприемат необходимите действия за тяхното преустановяване. Съгласно Закона за платежните услуги и платежните системи в този случай се поражда задължение за картодържателя незабавно да уведоми доставчика на платежната услуга /банката/ за възникналото събитие – загуба или кражба на картата, присвояване или неразрешена употреба. Това той следва да направи незабавно след узнаване на събитието.

Доставчикът на платежната услуга от своя страна също има задължения, които възпрепятстват този тип злоупотреби. Той трябва да осигурява недостъпността на персонализираните защитни характеристики на картите за лица, различни от ползвателя на картите, да съхранява в 5–годишен срок информация за извършените операции с картите, което да позволи проследяването им във времето, да предотврати своевременно всяко използване на картата, ако ползвателят и е направил уведомление до банката за неразрешени операции.

Когато ползвателят на картата твърди, че е била осъществена неразрешена операция или че е налице неточно изпълнена такава, именно банката, а не клиента, носи доказателствената тежест да установи автентичността на платежната операция. Тя трябва да докаже нейното точно регистриране, осчетоводяването й, както и това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък. Когато се установи, че е била осъществена неразрешена платежна операция банката следва да възстанови незабавно стойността на неразрешената платежна операция по такъв начин, че след възстановяването платежната сметка на ползвателя на картата да се намира в състоянието, в което е била преди осъществяването на неразрешената операция. Процедурата по възстановяването се извършва веднага след приключването на процедурата по доказване на автентичността на операцията от страна на банката, но не по–късно от 21 дни от подаването на уведомлението за неразрешената операция от страна на ползвателя на картата.

Ползвателят на картата в определени случаи също носи имуществена отговорност и понася загубите, свързани с всички неразрешени платежни операции, произтичащи от използването на изгубена, открадната или незаконно присвоена карта, когато той не е успял да запази персонализираните защитни характеристики на картата, като размера на отговорността се договаря между платеца и банката, но този размер не може да бъде по–голям от 300 лева. В случай, че платецът е причинил неразрешената платежна операция чрез измама или чрез неизпълнение на някое от задълженията си по отношение на ползването на картата, той носи пълна имуществена отговорност, която не е ограничена по размер. При това не е от значение дали при неизпълнението на задълженията си платецът е действал умишлено или при груба небрежност.

Ако при извършването на определена платежна операция към момента на даването на разрешението за изпълнение не е посочена нейната точна стойност или ако тази стойност надвишава очакваната от платеца стойност с оглед на неговите предходни разходи за подобен тип операции, условията на договора с банката или други специфични по случая обстоятелства, тогава платецът има право да поиска от банката, която е издала картата, възстановяване на цялата сума по вече изпълнена и разрешена платежна операция. Искането за това възстановяване трябва да се отправи до банката в срок до 56 дни, считано от датата, на която сметката му е била задължена, като заедно с искането за възстановяване платецът следва да представи на банката и доказателства, че са налични горепосочените обстоятелства, които са от значение за възникване на правото му да иска възстановяване. Срокът, в който банката следва да възстанови сумата, е 10 дни от получаване на искането за възстановяване. В случай, че банката откаже да възстанови сумата, тя следва да направи своя отказ като изложи мотивите си за него, както и да посочи органа пред който платецът може да възрази на отказа.

Възражението се прави пред Помирителната комисия за платежни спорове, която е създадена през 2005 г. със Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи /отм./. Производството пред комисията е безплатно и започва с писмено възражение на ползвателя на картата или каквато и да е платежна услуга, а самото производство пред комисията се нарича помирително производство. Всяко производство се разглежда от комисия от трима членове, избрани на ротационен принцип и които подписват декларация за безпристрастност. Възражението заедно с доказателствата, които представя едната страна по спора, се изпращат на другата страна по спора, която от своя страна също има право да изпрати свое писмено становище с нови доказателства, които да се изпратят на страната подала първоначалното възражение. След тази размяна на книжа, комисията разглежда спора по същество и в едномесечен срок се произнася, като документът който приема е писмено помирително предложение, което се изпраща на страните по спора. Това предложение не е задължително за страните по спора, но може да бъде прието от тях в рамките на 10 дни след получаването му. Приемането на предложението от двете страни има силата на сключена спогодба между тях. Ако страните не го приемат – могат да предявят иск пред компетентния български съд за възстановяване на сумите.

Защита на потребителите при неравноправни клаузи в договори

Защита на потребителя е едно сравнително ново понятие за българското право – началото е поставено със Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия (ЗЗППТ), приет през 1999 година, и Комисията по търговия и защита на потребителите (КЗППТ), който следва да защитава правата на потребителите. През 2005 година е приет новият Закон за защита на потребителите (ЗЗП), а комисията вече носи името Комисия за защита на потребителите (КЗП).

След толкова много промени и съответно усъвършенстване в материята, касаеща защитата на потребителите в Република България, резонно изниква въпросът – защитени ли са напълно българските потребители? Мнозина са на мнение, че са защитени в голяма, макар и не в пълна степен. Като доста деен и ефективен орган през годините се утвърди Комисията за защита на потребителите. Служителите в нея като цяло са компетентни, имат практически опит и реагират бързо на зададени въпроси или подадени сигнали. Много важен момент, е че всичко това може да бъде извършено „онлайн“ или дори по телефон – бюрокрацията е сведена до минимум, което повишава ефективността. Все повече оплаквания, които достигат до Комисията, биват доброволно уреждани между съответния търговец и потребител.

Защита на потребителите на европейско ниво бе постигната със Закона за защита на потребителите, който е сравнително детайлен и съдържа редица изисквания към търговците с оглед защита правата на потребителите. Като се започне от изисквания за безопасност та чак до най-дребните детайли като етикиране на стоките. Въпреки това обаче съществуват и някои празноти, които затрудняват защитата на потребителите. Правят се и опити от страна на търговци за заблуда на потребителите или за превратно тълкуване на Закона за защита на потребителите.

Особено важен за защита на потребителя, но практически не толкова познат, е правният институт на неравноправните клаузи в потребителските договори. Съгласно ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. ЗЗП не се ограничава само с това, но дори включва и доста подробен списък с най-честите хипотеза на злоупотреба с неравноправни клаузи. Неравноправна клауза в потребителски договор е налице когато същата:

1. освобождава от отговорност или ограничава отговорността на производителя, търговеца или доставчика, произтичаща от закон, в случай на смърт или телесни повреди на потребителя, причинени в резултат на действие или бездействие от страна на търговеца или доставчика;
2. изключва или ограничава правата на потребителя, произтичащи от закон, по отношение на търговеца или доставчика или на друго лице при пълно или частично неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения, включително изключва възможността за прихващане на задължение към търговеца или доставчика с друго насрещно вземане, което има спрямо него;
3. поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля;
4. позволява на търговеца или доставчика да задържи заплатените от потребителя суми, в случай че последният откаже да сключи или да изпълни договора, като същевременно не предвижда право на потребителя да получи обезщетение на същата стойност при несключване или неизпълнение на договора от страна на търговеца или доставчика;
5. задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка;
6. позволява на търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя, както и да задържи сума, получена за престация, която не е извършил, когато сам прекрати договора;
7. позволява на търговеца или доставчика да прекрати действието на безсрочен договор без предизвестие, освен когато има сериозни основания за това;
8. предвижда необосновано кратък срок за мълчаливо съгласие за продължаване на договора при непротивопоставяне на потребителя;
9. налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора;
10. позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание;
11. позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно без основание характеристиките на стоката или услугата;
12. предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора;
13. дава право на търговеца или доставчика да определи дали стоката или услугата отговаря на посочените в договора условия или му предоставя изключително право да тълкува клаузите на договора;
14. налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите;
15. дава възможност на търговеца или доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя;
16. изключва или възпрепятства правото на предявяване на иск или използването на други средства от страна на потребителя за решаването на спора, включително задължава потребителя да се обръща изключително към определен арбитражен съд, който не е предвиден по закон; ограничава необосновано средствата за доказване, с които потребителят разполага, или му налага тежестта на доказване, която съгласно приложимото право би трябвало да бъде за сметка на другата страна по договора;
17. ограничава обвързаността на търговеца или доставчика от поети чрез негови представители задължения или поставя неговите задължения в зависимост от спазването на определено условие;
18. поставя други подобни условия.

Добрата новина за потребителите е, че неравноправните клаузи по закон са нищожни – т.е. по начало не пораждат правни последици или казано с прости думи нямат задължителна сила, не са обвързващи и потребителят не следва да се съобразява с тях. Ако например е уговорено, че за неизпълнение на задълженията си потребителят ще дължи прекомерна неустойка, но за неизпълнение на задълженията на търговецът реципрочна санкция не е предвидена – то такава клауза би била неравноправна. Ако само отделни клаузи са недействителни (напр. за прекомерна неустойка), то потребителският договор запазва действието си в останалата си част. Единственото изключение от иначе строгото правило за неравноправните клаузи е ако тези клаузи са били индивидуално уговорени с потребителя – тогава те не са нищожни. Не са индивидуално уговорени клаузите обаче, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия и когато търговецът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него.

Рекламация на стока при търговска и законова гаранция

Едно от най-важните постижения на ЗЗП при защитата на потребителя е т.нар. “законова гаранция” на стоките – като преди това имаше само един вид гаранция на стоките – т.нар. “търговска гаранция“. Законовата гаранция е всеобхватна и важи за почти всички стоки (от дребни стоки за бита, обувки и др. до мобилни телефони и изключително скъпа техника). Тя обаче е неприложима в някои определени хипотези – напр. гаранция в строителството поначало може да се търси на основание Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти, но не и на основание Закона за защита на потребителите. Търговската гаранция обаче е доброволна и търговецът може да я представи, но може и да не я предостави. Практиката сочи, че почти всички големи, а вече и много от малките производители предлагат доброволна търговска гаранция на стоки. Случва се обаче търговската гаранция да е по-кратка (напр. 1 година) от законовата гаранция (която винаги е 2 години) – при това положение, дори търговската гаранция на стока да е изтекла (напр. след 1 година и 6 месеца от закупуването), потребителят има пълното право да се позове на законовата гаранция и да направи рекламация на стока. Практиката обаче познава опити търговци да убедят потребители, че щом търговската гаранция на стока е изтекла – то гаранционната отговорност е погасена и рекламация не може да бъде предявена. Което разбира се не е вярно. По-убедително звучат търговци, които поставят условия за удължаване на търговската гаранция на стоки (напр. 1 година + още 1 година ако на първата година бъде направен преглед или профилактика на стоката), и отказват уважаването на рекламация (направена напр. 1 година и 6 месеца след покупката), защото поставените от тях условия не били спазени. Това обаче отново не отговаря напълно на истината – търговецът може да откаже рекламация по търговската гаранция (предвид несъобразяване с поставените от него условия), но не може да откаже рекламация на потребител, позоваващ се на 2-годишната законова гаранция – за която гаранция не могат да бъдат поставяни едностранни условия от търговеца (при търговската гаранция такива условия са допустими). Друг сравнително популярен опит за превратно тълкуване на ЗЗП от страна на търговци е обяснението, че при отстраняване на дефект (ремонт или замяна на стока) гаранцията “свършва” – чл.123, ал.2 от ЗЗП обаче е категоричен, че първоначалните гаранционни условия и гаранционна отговорност като цяло се запазват (т.е. търговецът може да се наложи да замени една стока с нова многократно до окончателното изтичане на гаранцията на стоката).

Друг важен практически въпрос е: какви права има потребителят при предявяване на рекламация? Съгласно ЗЗП потребителят може да претендира ремонтиране на стоката или замяната й с нова, “освен ако това е невъзможно или избраният от него начин за обезщетение е непропорционален в сравнение с другия” – т.е. замяната е изключена при дефекти, които най-вече могат да бъдат отстранени лесно и без това да се отразява на стоката. Следва 1-месечен срок, считано от датата на предявяването на рекламацията, в който търговецът следва да приведе потребителската стока в съответствие с договора за продажба (да ремонтира или замени стоката). Ако този срок не бъде спазен – тогава потребителят вече може да развали договора и да претендира възстановяване на платената от него цена (или да задържи стоката и да му бъде направена отстъпка). Дори този срок обаче да бъде спазен, ако стоката продължава да проявява дефекти (законът използва израза “при несъответствие на потребителската стока с договора за продажба”) и потребителят не е удовлетворен от решаването на рекламацията – то той може отново да иска възстановяване на цената или намалянето й. И на последно, но не по важност, място е изискването привеждането на потребителската стока в съответствие с договора за продажба е безплатно за потребителя и да не му се създават значителни неудобства. Значително неудобство например би било стоката да е закупена от Пловдив, а търговецът да насочи потребителят за предявяване на рекламацията в София (напр. защото там била централата, сервиза и т.н.). Освен това гаранцията се предявява пред търговеца или пред упълномощено лице – и търговецът няма право да откаже да приеме рекламацията и да насочи потребителя към оторизирано от него лице (напр. гаранционен сервиз). Търговецът няма право и да изисква предявяването на рекламация по образец. Образец на рекламация обикновено се изработва от по-големите търговци и служи за улеснение на потребителите, но по закон не може да му бъде придавана задължителна сила. Нещо повече – рекламацията може напълно законосъобразно да бъде предявена и устно – за което търговецът следва да изготви документация, копие от която да представи на потребителя (като доказателство, че рекламация е била предявена).

А може ли потребител направо да развали договора и да претендира връщане на платената от него сума (цена на стоката) без преди това стоката да бъде заменяна или ремонтирана? Напълно възможно е, но за съжаление това може да бъде постигнато не по ЗЗП, а единствено по общия ред на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Съгласно чл.193 продавачът отговаря, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление. След това чл.195 е пределно категоричен, че в случаите, в които продавачът отговаря съгласно чл. 193, купувачът може да върне вещта и да иска обратно цената заедно с разноските за продажбата, да задържи вещта и да иска намаляване на цената или да отстрани недостатъците за сметка на продавача – т.е. изборът на една от тези опции пада именно върху купувача и не е ограничен от друго изискване, освен това недостатъците съществено да намаляват цената или годността за употреба на вещта. За разлика от законовата отговорност по ЗЗП обаче, купувачът на движима вещ има само 6-месечен срок да развали договора и да претендира връщане на заплатената цена. Ако купувачът съзнателно е премълчал недостатък на вещта при продажбата – срокът се увеличава на 3 години.

Електронни пари, платежна система и платежни институции

Електронни пари, платежни институции, платежна система, система за електронни плащания и др. – тези понятия изглеждат на пръв поглед много сходни, но всъщност крият доста различия. Уредбата им е в Закона за платежните услуги и платежните системи, както и в Директива 2007/64/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно платежните услуги във вътрешния пазар и Директива 2009/110/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 18 септември 2000 година относно предприемането, упражняването и надзора над дейността на институциите за електронни пари.

Горните актове уреждат изискванията към доставчиците на платежни услуги. А тези доставчици, изключая ЕЦБ, национални и търговски банки, са 2 вида:

  • Платежни институции и
  • Дружества за електронни пари

Платежните институции от своя страна са 3 вида и извършват някоя или всички от долуизброените платежни услуги:

1)      услуги, свързани с внасянето на пари в наличност по платежна сметка, както и свързаните с това операции по обслужване на платежна сметка;

2)      услуги, свързани с теглене на пари в наличност от платежна сметка, както и свързаните с това операции по обслужване на платежна сметка;

3)      изпълнение на платежни операции, включително прехвърляне на средства по платежна сметка на ползвателя при доставчика на платежни услуги или при друг доставчик на платежни услуги:

a)      изпълнение на директни дебити, включително еднократни директни дебити;

b)      изпълнение на платежни операции чрез платежни карти или други подобни инструменти;

c)       изпълнение на кредитни преводи, включително нареждания за периодични преводи;

4)      изпълнение на платежни операции, когато средствата са част от отпуснат на ползвателя на платежни услуги кредит:

a)      изпълнение на директни дебити, включително еднократни директни дебити;

b)      изпълнение на платежни операции чрез платежни карти или други подобни инструменти;

c)       изпълнение на кредитни преводи, включително нареждания за периодични преводи;

5)      издаване на платежни инструменти и/или приемане на плащания с платежни инструменти;

6)      изпълнение на налични парични преводи;

7)      изпълнение на платежни операции, при които съгласието на платеца за изпълнение на платежната операция е дадено посредством телекомуникационно, цифрово или информационно устройство и плащането е извършено към оператора на телекомуникационна или информационна система или мрежа, който действа само като посредник между ползвателя на платежната услуга и доставчика на стоките или услугите.

Най-малко са изискванията при получаване на лиценз за платежна институция, извършваща услуги само по т. 6 – изискуемият начален капитал е само 40 хил. лева, докато за услуги по т. 7 – 100 хил. лева, а за която и да е или всички от останалите услуги – 250 хил. лева. Освен първоначалния капитал, има изискване за поддържане по всяко време на собствен капитал, който е пропорционален на обема на обработените плащания и се изчислява по специална формула. Издаването на лиценз за платежна институция е обвързано с редица подробно изброени изисквания, както и необходимостта компетентните органи, разгледали заявлението, да са дали благоприятна цялостна оценка. Допустимо е лиценз да бъде издаден само за някоя или някои от гореизброените дейности, а впоследствие лицензът да бъде допълнен с други платежни услуги. Платежните институции подлежат на първоначално лицензиране в дадена държава-членка на ЕС, след което обаче могат да предоставят платежните услуги, за които са лицензирани, на територията на целия ЕС, без за това да се изисква нов лиценз. Необходимо е единствено уведомяване на БНБ.

В дейността си платежните институции могат да извършват ограничен кръг допълнителни дейности, които имат връзка с предоставянето на платежни услуги – обмяна на валута, дейност като оператор на платежна система, отпускане на кредити или други търговски дейности. БНБ обаче може да се намеси по всяко време и да ограничи дейността на дадена платежна институция, ако има опасност за стабилността й. БНБ може също така да изисква извънредни финансови отчети и одити за сметка на платежните институции, ако възникнат съмнения в надеждността им. Допустимо е платежната институция да осъществява дейността, за която е лицензирана, не само пряко, но и чрез представител, чрез клон или чрез подизпълнител. Всичко това подлежи на вписване в Публичния регистър на лицензираните от БНБ платежни институции.

Дружества за електронни пари са вторият тип субекти, които подлежат на регистрация. Те са единствените, освен ЕЦБ и национални банки, които могат да издават и изкупуват обратно електронни пари. Изискванията при дружествата за електронни пари са по-строги в сравнение с тези към платежните институции. Общите изисквания са същите, както и към платежните институции, но минималният капитал е 700 хил. лева. Таксата на БНБ за издаване на лиценз също е по-висока – 10 хил. лева в сравнение с 4 хил. лева при платежните институции. Това донякъде обяснява факта, че към 2013 година в България има лицензирани едва 2 дружества за електронни пари срещу няколко десетки платежни институции.

В дейността си дружествата за електронни пари не могат да приемат влогове или да начисляват лихва, но също като платежните институции могат да извършват някои допълнителни дейности като напр. да предоставят кредити и да извършват дейност като оператор на платежна система. Емитирането на електронни пари се извършва само пряко, но след това електронните пари могат да бъдат разпространявани и изкупувани обратно чрез представители. Едното от двете лицензирани в България дружества за електронни пари е избрало бизнес модел на работа с много различни представители, докато другото не е възприело този подход.

Третият тип субекти, които подлижат на лицензиране от БНБ, са операторите на платежни системи – това е система за прехвърляне на средства, която функционира въз основа на формални и стандартизирани процедури и общи правила за обработка, клиринг и/или сетълмент на платежни операции. Изискванията за лицензиране на оператор на платежна система са най-високи, а таксата за лицензиране е в размер на 50 хил. лева. В България има 3 вида платежни системи:

  • Платежни системи с окончателност на сетълмента – има лицензирани 4 системи – БОРИКА, БИСЕРА, БИСЕРА7-ЕВРО (с оператор „БОРИКА-БАНКСЕРВИЗ“ АД) и СЕП (с оператор „Система за електронни плащания България / Сеп България“ АД)
  • Платежна система за брутен сетълмент в реално време – RINGS·(Real-time Interbank Gross Settlement System) – оперирана от БНБ
  • Трансевропейска автоматизирана система за брутен сетълмент на експресни преводи в реално време – TARGET 2 – чийто системен компонент се оперира от БНБ съобразно правилата на системата, приети от ЕЦБ.

Електроразпределение: правила за търговия с електроенергия при електроснабдяване

Новите правила за търговия с електроенергия са израз на либерализацията на електроенергийния пазар в България, която се извършва в съответствие с изискванията на законодателството на Европейския съюз, с двустранните споразумения и с правилата за трансграничен обмен и търговия на електрическа енергия. Либерализацията на електроенергийния пазар в България през годините се е извършвала поетапно, с цел да се създадат условия за конкуренция между производителите на електрическа енергия, както и свободата на потребителите да избират своя доставчик на електроенергия, което от своя страна да се отрази на цената на електричеството за крайния потребител.

Вътрешният електроенергиен пазар е изграден върху модела на двустранни договори с балансиращ пазар. Към настоящия момент съществуват два паралелно опериращи дяла на електроенергийния пазар – регулиран и свободен пазар. Най–важният елемент от структурата на електроенергийния пазар е т.нар. пазар на електрическа енергия чрез сключени двустранни договори. Предмет на сделките, които се реализират съгласно тези правила, са електрическата енергия, както и различните услуги /”достъп до мрежата”, „пренос на електрическа енергия” и други/.

На пазара на електрическа енергия най–често се сключват следните видове договори:

  • Договор за достъп до електропреносната мрежа и предоставяне на системни услуги – този вид договор се сключва между независимия преносен оператор от една страна и крайните клиенти и производители, присъединили се към електропреносната мрежа, операторите на електроразпределителни мрежи или търговците и производителите на електрическа енергия, които сключват сделки за внос и износ.
  • Договор за пренос на електрическа енергия през електропреносната мрежа – този вид договор се сключва също между независимия преносен оператор от една страна и крайните клиенти и производители, присъединили се към електропреносната мрежа, операторите на електроразпределителни мрежи или търговците и производителите на електрическа енергия, които сключват сделки за внос и износ и не доставят електрическа енергия на територията на България. В плащането на дължимите суми за пренос на електрическа енергия през електропреносната мрежа се включват всички утвърдени от ДКЕВР добавки за съответния ценови период.
  • Договор за достъп и пренос на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа – този вид договори се сключват между оператора на електроразпределителна мрежа, от една страна и крайните клиенти и производителите, присъединени към електроразпределителната мрежа,  търговците на електрическа енергия, които сключват договора от името и за сметка на ползвател на електроразпределителната мрежа или крайните снабдители.
  • Договор за продажба на електрическа енергия – тези договори се сключват по регулирани цени, свободно договорени цени, по цени по одобрена от ДКЕВР методика и съгласно дългосрочни договори за изкупуване на енергия и разполагаемост.

Други договори, които се сключват във връзка с търговията на електрическа енергия, са договора за предоставяне на студен резерв, договор за предоставяне на допълнителни услуги, договор за участие на балансиращия пазар с доставчик на балансираща енергия, договор за балансиране с координатор на балансираща група, договор за участие в балансираща група, договор за комбинирани услуги, договор за участие на борсовия пазар на електрическа енергия, договор с маркет-мейкър, осигуряващ ликвидност на борсовия пазар на електрическа енергия, рамков договор и други.

Към настоящия момент българският електроенергиен пазар е напълно либерализиран, тоест всеки потребител има законово право на избор на доставчик и на свободен и равнопоставен достъп до мрежата за пренос на електрическа енергия до мястото на потребление. С новите правила се въвежда пазарен модел, основан на регулиран достъп на трета страна до мрежата, при който сделките се осъществяват чрез директни двустранни договори между производители и търговци или потребители, като недостигащите количества енергия се купуват, а излишъците по двустранните договори се продават на балансирания пазар.

Дейността по електроразпределението и функционирането на електроразпределителните мрежи се осъществява от електроразпределителни предприятия /дружества/, които притежават собствеността върху разпределителните мрежи на дадените им територии, както и притежават лицензии да разпределят електрическа енергия точно на тези територии.

С новите правила се усъвършенства и другият елемент от пазарния модел, а именно електроенергийната борса. Изрично изброени в правилата са дейностите, свързани с подготовката на борсовата търговия на електроенергията. Регламентират се новите правила, които регламентират почасовата търговия по всички сделки на пазара, търговията на електроенергийната борса, мониторинга на пазара, изискванията за публикуване на общодостъпна за всички информация за пазара, изискванията за предоставяне на информация на ДКЕВР, НЕК, електроразпределителните предприятия, както и търговските участници в сделките с електроенергия, която информация е изключително полезна, за да се извърши успешен анализ и оценка на ефективността на електроенергийния пазар.

Признаване и допускане на изпълнението на решения и актове, постановени в други страни–членки на ЕС

Уредбата на тези въпроси се намира в Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, а в националното ни законодателство се съдържа в чл. 621 – 624 от ГПК. Различаваме два вида признаване на съдебното решение, в зависимост от начина, по който признаването се извършва, а именно:

  1. Пряко признаване (чл. 621 от ГПК) – общото правило е, че съдебните решения, които са постановени от една държава–членка на ЕС, се признават във всички останали страни–членки, без да се изисква спазването на някаква специална процедура. Решението се представя в заверен препис, придружен от превод, когато правото на съответната държава–членка изисква това, без да се изисква легализация или други формалности по отношение на тези документи (чл. 55 и чл. 56 от Регламента). В съответствие с това общо правило, чл. 621 от ГПК предвижда, че съдебните решения, постановени в друга страна–членка на ЕС, се зачитат в България от органа, пред който се представят. Необходимо е съдебното решение да бъде представено в препис, който да бъде заверен от постановилия го съд, а ако акт на Европейския съюз изисква това – и от придружаващо го удостоверение. По отношение на брачните дела признаването става от компетентните органи по регистрацията.
  2. Признаване по съдебен ред (чл. 622 от ГПК) – всяка заинтересована страна може да подаде молба, с която да поиска признаване на чуждестранно решение. Към молбата следва да се представи съдебното решение, което отговаря на необходимите условия за установяване на неговата автентичност. Съществуват и критерии за местната подсъдност, които трябва да бъдат спазени – молбата се подава пред окръжния съд или по постоянния адрес или седалището на насрещната страна, или ако няма насрещна страна – по постоянния адрес или седалище на заинтересуваната страна, а в случай че и двете страни нямат постоянен адрес в България – пред Софийския градски съд. Образуваното дело се разглежда по реда на производството по допускане на изпълнение на съдебни решения или актове, постановени в други държави–членки на ЕС. Актът, с който приключва това производство, е разпореждане за признаване и то има силата на решение, постановено в исков процес. В случай, че е налице съдебен спор и решението на този спор изключително зависи от признаването на чуждото съдебно решение, компетентен да се произнесе по признаването на решението е съдът, който разглежда висящото дело.

В Регламента са предвидени няколко възможни основания за евентуален отказ да се признае решение или акт на държава – членка на ЕС, а именно:

  • противоречие на признаването на решението на обществения ред на държавата, която извършва признаването;
  • ако решението е постановено при неявяване, когато на ответника не е връчен документ за образуване на производството или друг равностоен документ в достатъчен срок или по подходящ начин, за да може да организира своята защита, освен ако ответникът не е използвал правни средства за защита срещу съдебното решение при наличие на възможност за това;
  • ако решението противоречи на друго съдебно решение, постановено в друга страна–членка на ЕС или трета държава по същия спор, между същите страни в държавата, в която се иска признаване;
  • при противоречие с по–ранно съдебно решение, постановено в друга държава–членка или в трета държава по същия спор и между същите страни, ако постановеното по – рано решение отговаря на условията за признаване;
  • неспазване на определени правила за разпределение на компетентност и др.;

Изпълнение в България на съдебни решения, постановени в други страни-членки на ЕС – процедурата по допускане на изпълнението е уредена в чл. 623 от ГПК, като компетентен орган да разгледа молбата за допускане е окръжният съд по постоянния адрес на длъжника, по неговото седалище или по местоизпълнението. За да бъде допуснато изпълнението на съдебното решение, то трябва да бъде обявено за изпълняемо в държавата–членка по произход. За удостоверяване на това обстоятелство се издава декларация за изпълняемост на решението. Производството започва по молба на заинтересуваната страна, която трябва да посочи съдебен адрес в съответната държава или процесуален представител. Пред първата инстанция страната, която срещу която се иска изпълнение няма право да прави изявления по молбата и поради това на тази страна не се връчва препис от молбата. Към молбата се прилага копие от съдебното решение, което отговаря на необходимите условия, за да се установи неговата автентичност, а при поискване се представя превод на решението, без да е необходима легализация. Друг документ, който следва да се приложи е удостоверение, издадено от съда или компетентния орган на държавата членка, където е постановено решението – издава се по стандартен формуляр от Приложение V към Регламента, а при поискване се представя и превод без легализация. Съдът разглежда молбата в закрито заседание и проверява условията за допускане на изпълнението само въз основа на копието на съдебното решение, удостоверението и техния превод на български език. В България разпореждането за допускане на изпълнението се връчва на ответната страна, като в разпореждането, с което молбата се уважава, съдът определя срок за обжалване. Относно обжалването на разпореждането се прилагат общите правила на въззивното и на касационното производство. Молителят може да поиска налагане на временни, включително обезпечителни мерки. Ако налагането на временни мерки е поискано от молителя при допускане на изпълнението в България, в разпореждането, с което се уважава молбата, съдът се произнася и по тези мерки.

Изпълнение без нарочно производство по чл. 624 от ГПК – това е т. нар. облекчена процедура по издаване на изпълнителен лист въз основа на европейско изпълнително основание за безспорно вземане, като молбата се подава пред окръжния съд по постоянния адрес на длъжника, по неговото седалище или по местоизпълнението. При издаване на изпълнителен лист въз основа на решение по европейско производство за искове с малък материален интерес, приложим е Регламент (ЕО) 861/2007 за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес. Съгласно обхватът на приложение на този Регламент, визиран в нормата на чл. 2, същият е приложим, в случаите когато стойността на иска не надвишава 2000 евро.

За да се изпълни облекчената процедура, предвидена с Регламента и за да настъпят регламентираните от него правни последици, следва да се касае за някой от следните актове, които са годни да бъдат изпълнителни основания:

  • решение на съд на държава–членка;
  • публичен документ или документ, който е формално съставен или регистриран като такъв и удостоверяването на който: се свързва с подписването и съдържанието на документа, е подписан от публичен орган или друг орган, който е оправомощен с тази цел от държава членка, от която произхожда;
  • споразумение за задължение за издръжка, което е сключено с административен орган или заверено от такъв;

За да представлява един такъв акт годно изпълнително основание, което се удостоверява като европейско изпълнително основание, следва да се касае за безспорно вземане, а за такова се смята вземане, когато: длъжникът е изразил съгласие, като го е признал чрез споразумение, което е било одобрено от съда или сключено пред съда в хода на съдебното производство; или длъжникът никога не е възразил по отношение на това съгласно правилата на процедурата на държавата-членка по произход, в хода на съдебната процедура; или длъжникът не се явил или не е представен на съдебно заседание по отношение на това вземане, след като първоначално е оспорил вземането, в хода на съдебния процес, доколкото това поведение представлява конклудентно признаване на вземането или от доказаните от кредитора факти по правото на държавата-членка по произход; или когато длъжникът изрично го е признал в публичен документ. Наличието на тези предпоставки се удостоверява от кредитора посредством предоставяне на компетентния орган в държавата–членка, в която е поискано принудителното изпълнение, препис от акта служещ като изпълнително основание и препис от удостоверението за европейско изпълнително основание – съгласно чл. 9 от Регламента, издадено съобразно стандартен формуляр – Приложение №1 към Регламента, а при нужда – и превод на удостоверението за европейско изпълнително основание на езика на държавата – членка на принудителното изпълнение. Съдът и тук се произнася с разпореждане, което подлежи на обжалване по общите правила за въззивното и касационното обжалване, като обжалването не спира изпълнението.

Изкупуване на фирми със задължения – напълно законно

Изкупуването на фирми със задължения в България продължава да е трън в очите най-вече на данъчната администрация, най-малкото защото проблемът е свързан с ощетяване на държавния бюджет.

Но проблемът с гореспоменатите задължения на фирми се преекспонира в грешна посока. Защото няма почти никакво значение, а за държавната хазна – абсолютно никакво, кой точно ще е собственик на едно фалирало търговско дружество с ограничена отговорност, което има несъбираеми задължения. Ако например става дума за дружество с ОГРАНИЧЕНА отговорност с капитал от 2 лева – тогава ограничено отговорният съдружник (или респ. едноличен собственик на капитала) отговаря лично само до размера на дяловия капитал, а именно 2 лева. Независимо дали собственик на такава фирма е много богат бизнесмен или беден човек без никакво имущество – и в двата случая на практика държавата няма да може да претендира от собственика на фирмата и събере от неговото лично имущество повече от 2 лева.

Ако трябва да бъдем реалисти трябва да си дадем сметка, че ако са налице престъпни намерения за измами и ощетяване на държавния бюджет, фирми могат още изначално да бъдат регистрирани на безимотни и необразовани хора, вместо впоследствие да бъдат прехвърляни на тях. И тук стигаме до на практика реторичния въпрос: „Може ли със закон да бъде забранено на безимотни или необразовани хора да регистрират търговски дружества?“. И оттук следва и единствения логичен отговор на този наболял проблем, а именно, че следва да се търсят ефективни механизми за пресичане на измами и ощетяване на държавния бюджет, а не за ограничаване на регистрацията на търговски дружества или прехвърлянето на фирми със задължения.

Внимание! Интернет измами!

При бурното развитие на технологиите все по-голям относителен дял заемат електронните и интернет измами. На първо място следва да се отбележат все по-популярните и набиращи скорост т.нар. phishing измами. При тях се получава имейл, в който се изискват лични или други поверителни данни, напр. номера на банкови карти и пароли за достъп. Измамата се състои в това, че на пръв поглед електронното съобщение изхожда от напълно легитимен източник, напр. обслужващата банка на дадено физическо или юридическо лице, но всъщност то изхожда от индивидуални измамници или престъпни организации, които, след получаване на споменатите данни, просто източват банковите карти или сметки на подведените да предоставят лични данни лица. Основното правило тук е в никакъв случай, по никакъв повод, подобни данни да не се предоставят на който и да е, дори на служители на банка. В случай на съмнение всяко лице, получило подозрителен имейл, може да се обади по телефон на обслужващата го банка, за да се увери дали не става дума за измама.

Друг голям риск е този за кражба на електронна идентичност (кражба на имейл акаунти, електронни подписи и т.н.). Кражбата на имейл акаунти добива все по-широка популярност и въпреки че на пръв поглед не изглежда толкова страшна, зловредното й действие не следва да се подценява. Нерядко даден имейл акаунт е свързан с дадена услуга (напр. интернет банкиране) и ако се открадне имейл акаунта – може се добие контрол и върху банковите операции, което в крайна сметка да доведе до кражба на парични средства от банковите сметки. Като предпазна мярка в случая може да се препоръча използването на по-трудни за разгадаване пароли, както и на антивирусен софтуер. Защото колкото и сложна да е дадена парола, ако компютърът е заразен със зловреден софтуер (вирус, троянски кон и т.н.) – паролата напълно незабелязано се прихваща и се изпраща по интернет на недобросъвестните лица, които могат да осъществят неоторизиран достъп.

Кражба на самоличност и лични данни

Кражбата на лични данни стои в основата на много сериозни престъпления – „кражби“ на фирми, недвижими имоти и т.н. За съжаление мнозина подценяват опасностите, които крие едно невинно на пръв поглед предоставяне на личните данни на лице, което може да злоупотреби с тях.

Измами в тази насока са възможни чрез използването на фалшиви лични карти или дубликати на лични документи – при които всички данни съвпадат, но снимката е подменена и на нейно място е поставена снимка на измамника, който се представя за друго лице и например източва банковите сметки на това друго лице. За съжаление твърде разпространена е практиката всевъзможни институции и търговски дружества, вкл. големи такива като банки и телекоми, масово да изискват от клиентите си копия на личните им документи. А клиентите им в масовия случай се съгласяват и дори изрично се подписват, че са съгласни документите им да бъдат преснимани. Има и случаи, в които търговци напълно незаконосъобразно отказват обслужване, ако клиентът им не предостави копие от документите си. Проблемът е особено наболял и следва да се помисли за законодателни промени, които да забранят поголовното копиране на документи, дори ако дадено лице даде съгласието си за това, както и улеснен административно-наказателен ред за констатирането и санкционирането на такива нарушения, с оглед преустановяването на тази порочна практика.

Друг широко разпространен способ е използването на фалшиво пълномощно. Много голяма рядкост вече е нотариус да допусне да завери чужд подпис (т.е. на лице, което се представя за друго лице) и при това положение единствената опция за фалшификация в тази насока е изготвянето на фалшиво пълномощно от измамници, без съдействие на нотариуси. За съжаление с развитието на технологиите фалшивите документи стават все по лесни за изготвяне и съответно по-трудни за разпознаване. Но практическо решение на този проблем е при всяко възникнало съмнение да бъде правено телефонно или онлайн запитване до съответния нотариус за това дали пълномощното е истинско или не. Това е особено препоръчително, защото дори пълномощното да е напълно истинско – то може междувременно да е било оттеглено, което няма как да се установи, освен ако упълномощителят не направи изрично уведомление (което е на практика много трудно предвид многобройността на различните лица и институции) или ако нотариуса не предостави тази информация.

За предотвратяване кражбата на фирми, търговците могат на първо място да следят редовно фирменото си досие в ТР или да възложат тази задача на други лица, които се грижат за фирмените им дела. А всички лица – независимо дали са търговци или не – не трябва да предоставят, без да е налице такава необходимост, за прекопиране личните си документи, които на тази база може впоследствие да бъдат фалшифицирани и използвани на кражба на самоличност и собственост. За използващите електронен подпис е особено актуален въпросът за използването на антивирусни програми и други подобни продукти, които гарантират неприкосновеността на личните данни в интернет и препятстват кражбата на данни, които впоследствие могат да бъдат използвани за кражба на собственост.

Имотни измами – наръчник как се става жертва на имотна измама

Имотни измами е имало винаги, но напоследък започна особено много да се шуми за тях. Ако Вие все още не сте ставал жертва на имотна измама, но имате желание, по-долу може да намерите някои практически съвети за това.

1. Поговорката ”Прекалено хубаво, за да е истина” е измислена от хора без късмет. Например такива, които никога не са били 999999-ят клиент на даден уебсайт, вследствие на което да са печелили 999999 долара (или поне iPhone). Затова ако Ви минават подозрителни мисли, че предложението е прекалено изгодно – просто махнете с ръка и продължете – все пак това е Вашият щастлив ден!

2. Доверявайте се сляпо на думите на другата страна по сделката. Че то може ли такъв сладкодумен и добродушен човек да е измамник? Особено щом като Ви е казал колко хубав човек сте самият Вие и как е щял да съжалява ако някой друг се е бил възползвал от щедрото му предложение.

3. На никой нищо не казвайте! Все пак най-изгодната сделка на света (поне за едно десетилетие назад) трябва да се пази в тайна, че ако се разчуе ще се съберат и други хора, които ще замерят кандидат-продавача с пачки, само и само на тях да продаде имота и то на по-висока цена.

4. Всички документи са изрядни. Че защо въобще ще имате съмнение в това?! Толкова много листове (някои дори цветни или на дебела хартия), подписи от всякакви инстанции, печати на разни ведомства… Само пълен измамник би си помислил да направи „някоя шашма”, но както стана дума днес е Вашият щастлив ден, така че прочетете точка 2 по-горе и смело напред с гордо вдигната глава и широка усмивка!

5. Пестете от всичко възможно. Права е другата страна по сделката – какви пиявици и паразити са се навъдили в днешни дни – нотариуси, адвокати… – още не са Ви погледнали и вече са Ви таксували поне 20 лева. В никакъв случай не им давайте дори 1 стотинка – това са грешни пари, с които може да отпразнувате изгодната сделка впоследствие.

6. Във връзка с горното – знаете ли колко са скъпи нотариалните такси? Кандидат-продавачът обаче има един познат нотариус, който му е много задължен (приятел на приятел, колега, пациент, ветеран от войната или нещо от сорта) и който ще му вземе на половин цена. Евентуално дори безплатно. Само внимавайте с точки 3 и 4 по-горе! Когато другата страна по сделката Ви каже – веднага скачате, отивате при нотариуса и подписвате набързо документите, които някой друг е изготвил.

7. Да прочетете документите, които подписвате?! „Ама моля Ви се – аз на измамник ли Ви приличам? Обиждате ме по този начин!”. Освен това работното време на нотариуса приключва след малко. А и майката на кандидат-продавача е болна на легло и той трябва спешно да отиде да я види (в Малко Търново или във Видин – в зависимост от това, къде е сделката). Така че прелистете документите набързо и действайте!

8. Да се допитате до адвокат, който да защити интереса Ви?! И да му дадете пари за нищо? Я, моля Ви се, вижте точки 2, 3, 4 и 5 по-горе и въобще не си помисляйте за такива глупости. Тези хора само ще Ви вземат парите, никаква работа няма да свършат, а най-много да провалят супер изгодната сделка като заявят, че някой документ не бил изряден или че имало нещо съмнително. В краен случай другата страна може да Ви намери един супер евтин адвокат (евентуално дори и безплатен), който е просто най-добрият и със сигурност ще потвърди изрядността на сделката (че Вие друго въобще помисляли ли сте си?)!

Търговски регистър 2013: SMS известяване, проблемите остават

Търговският регистър въведе услуга за SMS известяване. Но проблемът с кражбата на фирми най-вероятно няма да бъде решен. Но не заради естеството на самата услуга, която е напълно в интерес на собствениците, а заради широкото разпространение, което тя най-вероятно НЯМА да получи в сегашния си вид. Услугата е напълно полезна и изцяло в интерес на собствениците. Но за съжаление, ако не почти всички, то поне мнозинството от фирмите в България вероятно няма да се възползват от предимствата на тази услуга, предлагана от Търговския регистър.

Основната причина за това е от бюрократичен характер, а именно, че SMS услугата е уредена като напълно отделна процедура, която изисква допълнителна онлайн регистрация. Не може например едновременно с регистрацията на дадена фирма в Търговския регистър услугата да бъде активирана. Трябва първо регистрацията на фирмата да бъде вписана в ТР, а едва след това собственикът на фирмата може да активира и SMS услугата (или ако последната е била активирана преди това да прави промени в параметрите й).

Към горното може да бъде добавено и това, че услугата се активира за период от 2 години, което означава, че на всеки 2 години трябва да бъде подновявана – което води до допълнителни разходи и бюрократични усложнения за бизнеса. Вероятно ще има бизнесмени, които ще ползват услугата за 2 години и след като видят, че няма резултат (не са получили нито 1 SMS от Търговския регистър, тъй като никой не е направил опит за кражба на фирмата им) – просто няма да подновят услугата.

На следващо място може да се отбележи и това, че услугата не е безплатна и няма опция за имейл известяване. Вярно е, че 6 лева, колкото струва SMS известяването от ТР, изобщо не са голяма сума, особено за който и да е бизнесмен, но със сигурност услугата щеше да е по-масова, ако имаше и опция за безплатно известяване чрез имейл. А комбинация между едновременно SMS и имейл известяване със сигурност би направило услугата по-сигурна и ефективна.

На фона на прекалено големия брой от 500 SMS съобщения, включени в пакета, контрастира ограничението от максимум 10 фирми, които могат да бъдат включени и проследявани в рамките на една регистрация. Вярно е, че пренебрежимо малко са българските бизнесмени, които имат повече от 10 фирми, но това ограничение е в ущърб на специалисти, които се грижат да делата на търговците, напр. фирмени адвокати. Последните могат да следят ежедневно фирмения статус на обслужваните от тях бизнес клиенти и без помощта на SMS услугата – и поради това ограничението от 10 фирми може да откаже дори професионалистите да ползват иначе полезната услуга на Търговския регистър.

Ако към всичко това добавим и психологическата нагласа на средностатистическия българин, в т.ч. и български бизнесмен, в стил „Това едва ли точно на мен ще се случи“ и „Дано не се случва, а пък ако се случи тогава ще му мислим“ – това още повече намаля шансовете за широкото разпространение на услугата. Ако може да се направи аналогия със здравеопазването – мнозина българи имат лошия навик да неглижират профилактиката и превенцията на заболяванията – въпреки че са с ясното съзнание, че ще им коства многократно повече усилия и средства, ако трябва впоследствие да лекуват заболяването.

В заключение: поначало много полезната SMS услуга, предлагана от Търговския регистър би могла да получи изключително масово разпространение при едва 2 и то много лесно изпълними условия. Първото е услугата да бъде инкорпорирана във всички стандартизирани фирмени образци, които се подават в ТР. Например в бланката за регистрация на нова фирма да бъде добавено ново поле от 2 реда, в което собственикът на фирмата да отбележи с Х дали желае да бъде известяван за промени по партидата на търговското дружество, а на втория ред да въведе данните за телефонния номер или имейл, на който да бъдат получавани известията. Второто условие за масовизация на услугата е да се въведе известяването не само чрез SMS съобщение, но и безплатно по имейл. Или да се заплащат еднократно няколко лева, но да няма изискване за подновяване на услугата на всеки 2 години. Ако са налице тези 2 условия, вероятно единствените бизнесмени, които ще откажат известяване при промени, отразени по партидите на фирмите им в ТР, ще са тези, които не работят с компютър или не ползват интернет.

Регистрация на (Е)ООД от зъболекари като амбулатория за индивидуална или групова практика за първична медицинска помощ по дентална медицина

Дентален лекар (зъболекар, стоматолог) или група от дентални лекари (двама или повече), които желаят да осъществяват първична медицинска помощ по дентална медицина, могат да създадат амбулатории тип „индивидуална” или тип „групова” практика за първична медицинска помощ по дентална медицина. Амбулаториите за индивидуална или групова практика за първична помощ по дентална медицина се създават чрез регистрационен режим. Регистрацията се извършва в съответната Регионална здравна инспекция, на чиято територия се намира лечебното заведение. Самата регистрация се извършва чрез подаване на заявление по чл. 40, ал.1 от Закона за лечебните заведения, към което се прилагат и редица документи.

Ако сте лекар по дентална медицина и искате да създадете амбулатория за първична медицинска помощ трябва да знаете, че преди регистрацията в съответната Регионална здравна инспекция, следва да осъществите първо своята търговска регистрация като юридическо лице. Своята дейност можете да осъществявате под формата на едноличен търговец, но през последните години по-предпочитаната форма, под която може да се развива такава дейност, е едноличното дружество с ограничена отговорност /ЕООД/ или дружеството с ограничена отговорност /ООД/. Едно от предимствата на тези форми на дейност е, че техните собственици или съдружници в тях, имат ограничена отговорност, тоест отговарят само до размера на внесените от тях дялови вноски в капитала на дружеството, а не както е при едноличните търговци с цялото си имущество. Минималният капитал, изискуем по закон, за регистриране на ограничено отговорно дружество е само 2 лева. Понякога регистрацията с минималния или близо до минималния капитал не е удачна, но това варира при всеки отделен случай.

Законът за лечебните заведения регламентира някои специфични изисквания, които задължително трябва да се вземат под внимание, когато се регистрира търговската фирма. На първо място – предметът на дейност и търговското наименование на фирмата не могат да се изписват свободно по усмотрение на учредителите на дружеството. Те трябва задължително да се изпишат в съответствие с изискванията на Закона за лечебните заведения, в противен случай практиката няма да бъде регистрирана от съответната Регионална здравна инспекция. Другото изискване при регистрацията на търговско дружество, което ще осъществява тази специфична дейност е, лицето, което ще бъде вписано като управител на дружеството, както и едноличния собственик на капитала, респ. съдружниците, да са лица с висше образование и диплома по дентална медицина.  За да се удостовери това, към заявлението до Търговския регистър се прилага и диплома за завършено висше образование по дентална медицина.

Едва след регистрацията на дружеството в търговския регистър може да се премине към същинската регистрация в Регионалната здравна инспекция, където наред с дружествения договор / учредителния акт на новосъздаденото дружеството, се представя набор от документи. Един документ, който много често се подценява е правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на лечебното заведение. Този документ всъщност е изключително важен, тъй като именно в него се съдържат нормите, които да уреждат вътрешните взаимоотношения в лечебното заведение, правата и задълженията на наетите лица в лечебното заведение – лекари – стоматолози, специалисти или друг персонал, структурата на лечебното заведение, работното време дисциплинарната отговорност на персонала, правата на пациентите и т.н.

След регистрацията на търговското дружество и регистрацията в съответната Регионална здравна инспекция, следва и сключване на договор с Националната здравноосигурителна каса, по който договор страна е съответното търговско дружество.

Вписване на актове в СВ към АВ

Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГТК, докладчик съдията Борис Илиев, даде отговори на някои въпроси, които бяха решаване противоречиво от различните служби по вписванията (СВ) към Агенцията по вписванията (АВ). Тълкувателното решение е задължително за всички правни субекти и уеднаквява съдебната и административна практика.

На първо място е прието, че когато заявление за вписване на актове (искови молби, договори за наем, постановление за възлагане и др.) в СВ страда от недостатъци, срок за отстраняването им не се дава – по аналогия от общия съдопроизводствен ред за разглеждане на граждански дела – а се постановява директен отказ за вписване. Заявителят, разбира се, освен да обжалва отказа, може да поиска ново (повторно) вписване – недостатък на което е, че се заплаща повторно държавна такса, а също така междувременно някой може да е извършил друго вписване, което да компрометира правата на първоначалния заявител.

Друг съществен момент, свързан с разноските по вписване в АВ, е този за освобождаването на от дължима държавна такса. По общите правила на ГПК всеки ищец, който отговаря на определени критерии, може да бъде освободен от задължението за внасяне на държавна такса по съдебно дело. Но върховните съдии са приели в тълкувателното решение, че това правило е неприложимо в производствата по вписване, при които винаги се дължи съответна държавна такса, а освобождаване от такава е недопустимо.

Тълкувателното решение урежда изрично правото на нотариусите и съдебните изпълнители на самостоятелно основание да обжалват постановени по техни молби откази за вписване в СВ. Решението урежда още и въпроси свързани с вписване на завещание, сервитут, възбрана, преобразуване на търговски дружества. Изрично е закрепено разбирането, че ако следва да бъде вписан акт на съд или по разпореждане на съд – редовността на акта или разпореждането не може да бъде предмет на проверка за редовност.

Изключване на съдружник от ООД

Изключването на съдружник от ООД е процедура, след ефективното извършване на която се внася промяна в състава и числеността на съдружниците в дружеството с ограничена отговорност. Изключването на съдружник от ООД е прекратително основание на членството в ООД, а процедурата е детайлно уредена в Търговския закон. Недостатъкът на уредбата е, че не са в достатъчна степен конкретизирани основанията за изключване на съдружник от ООД, а уредбата е твърде обща и дава възможност за различни тълкувания. И на практика се получава така, че не закона, а съдебната практика е по-точният и прецизен източник, от който може да се черпи информация кое е законно и кое не.

Основанията, въз основа на които един съдружник може да бъде изключен от ООД  са следните:

  1. Неизплащане или невнасяне на дяловата вноска от страна на съдружника – чл. 126, ал.1, ТЗ: тук въпросът за вината не е от значение. Правилото е, че дори и съдружникът да не разполага с парични средства, той не се освобождава от отговорност. Преди да се предприемат действия по изключване на съдружник, необходимо е Общото събрание да даде допълнителен срок за внасяне на вноската, който не може да бъде по- кратък от 1 месец. Това решение се взема с мнозинство повече от ½ от капитала на дружеството.
  2. Неоказване на съдействие за осъществяване дейността на дружеството и извършване на действия против интересите на дружеството – за да се определи, кои действия осъществяват съставите на тези нарушения, необходимо е  да се види, какво е предвидено конкретно в дружествения договор. Но като цяло съдружникът следва да е нарушил разпоредбите на закона или тези на дружествения договор, които уреждат отношенията му с дружеството или органи на дружеството /например забраната за извършване на конкурентна дейност/.  Няма изискване от тези нарушения да са настъпили каквито и да било вреди за дружеството. Общото събрание преценява дали да изключи или не съдружника, в зависимост от тежестта на нарушението.
  3. Неизпълнение на решенията на Общото събрание.

При второто и третото основание за изключване, съдружникът следва да бъде изрично писмено предупреден преди вземане на решение за изключване, а в предупреждението за изключване нарушенията следва да бъдат много прецизно описани, тъй като в противен случай съдът може да отмени решението за изключване. Преобладаващата съдебна практика приема, че на предупредения съдружник следва да бъде дадена реална възможност да коригира поведението си преди да бъде предложен за изключване. Особено важно е, с оглед законосъобразното изключване на съдружник, решението за което няма да бъде отменено от съда, е писменото предупреждение да достигне до своя адресат – съдружника, който ще се изключва. Ако това не бъде спазено и липсва каквото и да е предупреждение до съдружника – това е поредното основание за отмяна на решението за изключване. При връчване на писмено предупреждение нерядко  възникват сериозни практически проблеми, произтичащи от действията на някои съдружници, които всячески се опитват да избегнат личното получаване на писменото предупреждение и по този начин да саботират изключването си. В такива хипотези е препоръчителна помощта на опитни адвокати по търговско право, които са в течение с решенията на най-новата съдебна практика по подобни казуси.

Решението за изключване се взема от Общото събрание с мнозинство повече от ¾ от капитала на дружеството. Особеното тук е, че предложеният за изключване не участва в гласуването. И на практика напълно законно съдружник с 1% дялово участие в капитала на дадено ООД може да изключи другия съдружник, който притежава останалите 99%. Това отваря широко вратите към възможни злоупотреби, които е желателно да бъдат пресичани още в зародиш от компетентни юристи, които са детайлно запознати с материята на дружественото право.

Като цяло може да се заключи, че е препоръчително изключително много да се внимава да се спазват всички правила, уредени в Търговския закон, за отправяне на писмено предупреждение до съдружника, който евентуално ще бъде изключен, както и за вземане на самото решение за изключването му, тъй като всяка нередовност в тези действия, може да доведе до отмяна на така взетото решение и до сложни съдебни спорове между заинтересуваните страни. Практиката също така сочи, че немалко търговци, които не полагат достатъчно грижа за делата си и биват по някакъв начин, законно или незаконно, ощетявани от бизнес партньорите си, обикновено подават жалби в прокуратурата. Но прокуратурата обикновено констатира, че става въпрос за чисто търговски отношения между бизнес партньори, които следва да се уреждат на плоскостта на търговското, а не на наказателното право.

Жалби и съдебни дела срещу монополисти

Дела срещу монополисти (съдебни дела срещу топлофикация, мобилни оператори, електроразпределителни дружества, други доставчици и т.н.) е популярна напоследък опция за мнозина български потребители, чиито права са били засегнати по някакъв начин. Легалното понятие за „монопол“ се съдържа в Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) – според чл.19 монополно е положението на предприятие, което по закон има изключителното право да извършва определен вид стопанска дейност, а според чл.20 господстващо е положението на предприятие, което с оглед на своя пазарен дял, финансови ресурси, възможности за достъп до пазара, технологично равнище и стопански отношения с други предприятия може да попречи на конкуренцията на съответния пазар, тъй като е независимо от своите конкуренти, доставчици или купувачи. В представата на средностатистическия човек обаче „монополист“ се асоциира с голяма компания, която или въобще няма алтернатива на свободния пазар, или алтернативите са твърде малко. В такъв смисъл ще бъде използвана и думата „монополист“ и нейните производни по-долу.

Жалбите срещу монополни дружества обикновено се адресират до самото дружество, Комисията за защита на потребителите (КЗП) или друг специализиран орган (Комисията за финансов надзор и др.).

Първата опция е най-лесно осъществима, но и най-трудна за ефективна защита правата на потребителя – защото е пряко свързана с признаване от страна на монополно дружество на неизгодни нему факти (напр. че е била допусната грешка в ущърб на потребителя, че начислени суми не са дължими и т.н.). Все пак колкото и малка да е вероятността за успех, препоръчително е започването именно с тази опция – най-малкото, защото е най-бърза и не изисква допълнителни разходи (държавни такси, адвокатски хонорари и др.). Особено препоръчително е всяка жалба или молба до монополно дружество да бъде надлежно входирана – т.е. при подаването й да бъде получен номер, под който тя се завежда. Това е един на пръв поглед незначителен детайл, но впоследствие може да се окаже, че той е от голяма важност (напр. при завеждане на съдебно дело).

Сезирането на компетентни органи е втората възможна стъпка при отстояване правата на потребителите. В сравнение с първата опция процедурата е по-бавна и бюрократична, но за сметка на това редица разходи, описани по-горе, отново могат да бъдат спестени. Поначало повечето средно грамотни хора могат сами да оформят такава молба или жалба, но нерядко се случва жалбата или молбата да са така написани, че да не става ясно нито от какво се оплаква потребителят (защото оплакванията са много, разнородни, несвързани или неотносими), нито какви са исканията му. В случай обаче, че процедурата бъде успешно задействана и проведена, компетентния орган може да улесни значително защитата на правата на потребителя. Най-желаният резултат разбира се е монополното дружество да признае правата на потребителя и да се постигне споразумение.

За съжаление санкциите, които налагат държавните органи на монополистите, обикновено са в рамките на няколко хиляди лева – което е нищожно на фона на мултимилионните печалби на някои монополни дружества. И при това положение може да бъде направен извода, че за монополистите не е финансово изгодно да спазват закона в някои негови конкретни проявления – най-малкото защото ако не нарушават закона ще загубят повече в сравнение с ако платят имуществените санкции, наложени им от държавни органи. Като недостатък би могло да се определи твърде тясното поле за вариация на налаганите имуществени санкции от държавни органи – напр. ако законът определя санкцията в диапазона между 500 и 5000 лева. Докато за малкия бизнес и най-малката санкция от 500 лева може да създаде съществени затруднения, то за една мултимилионна корпорация 5000 лева са практически незначителна сума. В редица чужди законодателства „ножицата“ между минимум и максимум е значително по-голяма и се определя и от оборота и печалбата на съответната фирма. Ако подобен принцип бъде масово въведен и в българското законодателство, то вероятно големите монополни дружества ще бъдат далеч по-внимателни при съблюдаването на законови норми.

Последната възможна опция е завеждането на съедбни дела срещу банки, топлофикационни дружества (т.нар. „топлофикация“), мобилни оператори, електроразпределителни дружества или други монополни дружества – в случай, че другите възможни варианти не са дали резултат. В голямата си част тези дела се водят по т.нар. отрицателни установителни искове – по които завелите делото потребители отблъскват неоснователните според тях претенции на монополни дружества (доказват, че вземанията им не съществуват или не са в претендирания размер). Тези дела поначало са специфични, особено в зависимост от това дали се касае напр. за топлофикация (топлофикационни дружества), мобилни оператори и т.н. – възраженията, които могат да бъдат направени от потребителите, са много и различни.

Най-честото срещаното възражение по дела срещу монополисти е това за изтекла давност. Върховният касационен съд многократно се е произнасял, че за периодични задължения (като месечни сметки), които макар и да не са точно определени предварително (защото всеки месец потреблението е различно), давността е 3-годишна. С прости думи това означава, че монополните дружества не могат да претендират нито главница, нито лихви за периода отвъд тези 3 години назад. Важен момент обаче е, че ако задълженията бъдат доброволно погасени, дори давността да е изтекла – парите не се връщат. Изтекла давност на практика означава не, че сумите не се дължат, а че претендиращият ги няма правна възможност да ги събере по принудителен ред (напр. чрез завеждане на съдебно дело, съдебен изпълнител и т.н.). В подкрепа на това разбиране е Решение № 168 от 22.12.2009 г. на ВКС по т. д. № 408/2009 г., TK, II о., в което се приема, че има предвидени различни системи за разплащане на действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител – на равни месечни вноски и изравнителна вноска; на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна вноска или въз основа на помесечно отчитане на уредите за дялово разпределение. Във всички посочени хипотези обаче се касае за трайно, периодично изпълнение на задължението на потребителите на топлинна енергия, което представлява задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж. За приложението на специалната погасителна давност съгласно цитираната разпоредба, не е необходимо плащанията да са еднакви по размер.

Друго много ефикасно възражение, макар и не толкова широко известно, е това за прекомерна неустойка. Законът е категоричен, че ако неустойката е прекалено голяма в сравнение с претърпените вреди, то неустойката може да бъде намалена от съда. Масова практика е доставчици на услуги да сключват дългосрочни договори (напр. за 1 или 2 години), като за времето на действие на договора се дължат ежемесечни такси, които се формират от твърда месечна такса (месечен абонамент), в която поначало е включено определено потребление, + допълнително потребление. И масово такива доставчици включват в общите си условия клауза, съгласно която ако договорът бъде прекратен преждевременно, то потребителят се задължава да заплати неустойка в размер на оставащите до края на периода месечни такси. Например ако при 24-месечен договор с месечен абонамент 50 лева потребителят прекрати договора след 10 месеца, то той ще е длъжен да заплати неустойка в размер на 14х50 или общо 700 лева. От една страна това е логично, тъй като при сключването на договор доставчикът на услугата е останал с убеждението, че потребителят (абонат) ще ползва услугите му за определен период предвид сключения срочен договор и в резултат на това дружеството ще реализира една минимална печалба. От друга страна обаче в така разгледания пример договорът е прекратен и пред следващите 14 месеца потребителят няма да ползва под каквато и да е форма услугите на доставчика на услугата – и да плаща абонамент, все едно ползва услугата в пълен обем, е прекомерно. И именно поради причини от такова естество една прекомерна неустойка би следвало да бъде намалена.

Един друг, още по-фрапантен, пример за прекомерност са лихвите и обезщетенията, които някои дружества начисляват в ущърб на потребителите – в размер на няколко десетки и дори над 100% на годишна база. И въпреки, че няма единна съдебна практика, съдилищата масово приемат, че лихва в завишен размер противоречи на морала и добрите нрави – а това означава нищожност на тази клауза и респективно недължимост на такава прекомерна лихва или обезщетение.

Освен да се отбранява срещу неоснователните претенции, потребителят може също така да предяви претенции за обезщетение срещу монополни дружества за засегнати негови права. Т.е. не само да отблъсне неоснователните претенции, но след това да претендира имуществени и неимуществени вреди вследствие на недобросъвестно поведение от противната страна. На настоящия етап от развитието на българската правна система обаче, практически допустими са предимно разходите, направени в процеса на отбиване на претенциите на монополните дружества – съдебни и други такси, адвокатски хонорари, лихви и т.н. Причината за това се корени в отдавна възприетото в българското право разбиране, че договорната отговорност е само за имуществени вреди. Т.е. ако между потребител и доставчик има напр. сключен договор за доставка на услуги – то всички отношения следва да се уредят на плоскостта на договорната отговорност, а договорът урежда единствено имуществени отношения. Докато неимуществените отношения и претенции (напр. за причинени болки и страдания, неудобства, „психически тормоз“ и т.н.) се развиват на плоскостта на непозволеното увреждане. Или с други думи, за да бъде някой осъден за непозволено увреждане, то той трябва да е увредил пострадалия, но това да не е станало в изпълнение или неизпълнение на сключен между тях договор. Всичко това е в контраст с англо-американската правна система (и особено САЩ), където претенции за неимуществени вреди не са ограничени, а обезщетенията се измерват в хиляди и дори милиони за на пръв поглед елементарни увреждания (лека телесна повреда, повреждане на нескъп предмет и т.н.).

Лъч светлина с оглед на горенаписаното е едно ново решение на Върховния касационен съд (Решение № 429 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 944/2009 г., III г. о., ГК), което донякъде променя приетото у нас положение. По него е установено, че неправомерно, в нарушение на законоустановените правила и при неизпълнение на поетите задължения, служител на фирма за топлинно счетоводство неправилно е отчел разход на топлинна енергия за битови нужди в тежест на потребителя и ищец по делото, което е станало причина за неправомерно начисляване и събиране на суми от последния. Ищецът е бил принуден да заведе дело, по което е било признато, че неправомерно са му били начислени суми за топлинна енергия за битови нужди, тъй като не е било възможно ползването на топлинна енергия в обитаваното от ищеца жилище, тъй като всички отоплителни тела са били демонтирани, а щранг-лирата, за която ответната страна е признала, че е допуснала грешка при начисленията, въобще не е била предвидена по проект, както и че в жилището не е имало поставени индивидуални разпределителни вентили. Поведението на ответното дружество в решението на ВКС е прието за виновно и именно то е станало причина потребителят да ходи многократно в различни фирми, да води разговори с различни лица, да обяснява случая, да предявява искове, да чака решения от различни институции, което е свързано с напрежение, неспокойствие, притеснение, разход на енергия и време, които е можело да бъдат оползотвори по друг начин, психически натоварвания, отрицателни емоции. Върховните съдии са направили констатацията, че установяването по надлежния ред на това наглед безспорно обстоятелство, че като нямаш отоплителни тела и не ползваш топлинна енергия, няма защо да ти се начислява такава е отнело на ищеца две години, през които той е преживял отрицателни психически емоции. В резултат на всичко това загубеното от потребителя на 2 инстанции дело е било на последна инстанция (ВКС) спечелено – и фирмата за топлинно счетоводство е била осъдена за заплати на потребителя обезщетение за неимуществени вреди в резултат на виновното й поведение спрямо потребителя-ищец и причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни физически и психически преживявания.

Ново: през 2013 Върховният касационен съд се произнесе със задължително за всички съдилища в България тълкувателно решение, съгласно което монополните дружества отговарят за причинени на потребителите им неимуществени вреди!

Закриване на фирми (ООД, ЕООД, АД, ЕТ) – процедура по ликвидация на фирма

Ликвидация на ООД, ЕООД, АД и др. (закриване на фирма) е институт, уреден в ТЗ, но, за разлика от близката процедура по несъстоятелност, при него не са налице същите финансови затруднения. Ликвидация на фирма в практиката се използва като синоним на закриване на фирма и заличаване на търговско дружество – защото ликвидацията е законова последица от вземането на решене от търговеца за прекратяване (закриване) на фирма. Без надлежното провеждане на производство по ликвидация, фирма (търговско дружество като ООД / ЕООД или пък ЕТ) не може да бъде заличена от Търговския регистър и продължава да бъде субект на търговския оборот с всички произтичащи от това последици – регистрации, пререгистрации, подаване на данъчни и други декларации и т.н. – независимо, че на практика може да не функционира. Това, че дадено търговско дружество не извършва дейност съвсем не означава, че задълженията му към трети лица, вкл. държавата и различните държавни органи, се погасяват и няма да се породят нови такива занапред. Докато при законосъобразно провеждане на производство по ликвидация на ЕООД, ООД, АД, ЕТ или друго търговско дружество съответната фирма се прекратява, заличава се в търговския регистър и престава да съществува като субект на търговското право. Ликвидация на ЕТ или ликвидация на ООД или друго търговско дружество може да бъде осъществена отчасти и „дистанционно“ – например ликвидация на фирма от София може да бъде вписана в Търговския регистър в Пловдив.

Процедурата по ликвидация на ЕООД, ООД и др. се провежда с основна цел закриване на фирма – т.е. да бъде прекратено едно търговско дружество и остатъчното му имущество разпределено. В сравнение с несъстоятелността, ликвидацията на фирми протича по-облекчено от практическа гледна точка, защото намесата на кредитори и съда в делата на търговеца е с много по-малък интензитет и обикновено се засилва в случай, че настъпят усложнения. В повечето случаи самият търговец, лично или чрез правоспособни лица – адвокати, счетоводители или други специалисти, урежда всички въпроси, свързани с ликвидацията на съответната фирма и прекратяване на дейността й и декларира определени обстоятелства пред надлежните органи. Производството по ликвидация на фирма отнема поне 6 месеца и обикновено продължителността му е до или около 1 година.

В практиката се правят опити за извършване на ликвидация на ООД, ЕООД и др. при наличие на предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност и респективно обявяване в несъстоятелност. Това поначало е забранено и има изрично изискване на Търговския закон дори при започнало производство по фирмена ликвидация незабавно да се премине към производство по несъстоятелност, ако са налице предпоставките за това. Или с други думи недопустимо е закриване на фирма – търговец да прекратява дружество и разпределя имуществото му – ако има кредитори, чиято неудовлетвореност сочи на несъстоятелност.

Служебната ликвидация на фирми е правен институт, особено актуален от началото на 2012 година. Законът за търговския регистър предвиждаше, че всички еднолични търговци и търговски дружества следва да се пререгистрират в Търговския регистър до края на 2011 година. Едноличните търговци, пропуснали да се пререгистрират в този срок, се считат за автоматично заличени, без необходимост от извършване на ликвидация на фирма. Търговските дружества обаче (ООД, АД и др.), които не са се пререгистрирали в този срок, се „замразяват“ – не се прекратяват, но нямат право да извършват търговска дейност. И за тях на практика има само един изход – ликвидация. Въпросът е дали тя ще е доброволна или служебна. До 2015 година непререгистрираните търговски дружества имат право да поискат доброволна ликвидация и заличаване, а ако не сторят това, най-късно през 2017 година фирмите ще бъдат служебно заличени. Доброволната ликвидация на фирма е особено препоръчителна, защото се инициира и провежда от самия търговец или негово доверено лице (напр. адвокат) и намесата на държавни органи е напълно минимизирана. Докато при служебната ликвидация процесът се ръководи от административни органи и последствията за търговеца могат да бъдат напълно непредвидими – напр. могат да бъдат наложени имуществени санкции, възложени големи разноски по служебната ликвидация и т.н. На същите рискове са изложени търговците и в случаите, в които доброволна ликвидация се води недостатъчно компетентно или от неквалифицирани лица. Във всички случаи възстановяване на дейността на непререгистрираните фирми е невъзможна. Едно от възможните решения за тези, които напр. имат фирми с имущество и дейност, е фирмите да бъдат ликвидирани, а имуществото от ликвидацията им да бъде прехвърлено върху ново търговско дружество, надлежно вписано в Търговския регистър.

Брачен договор (предбрачен договор) – обща характеристика и особености

Брачен договор, известен още и като предбрачен договор, е сравнително нов институт на българското семейно право, въведен с новия Семеен кодекс от 2009 година. Ако не сключат такъв договор, съпрузите могат да избират измежду две опции – старият режим на съпружеска имуществена общност (СИО) и новата възможност за избор на режим на имуществена разделност. Ако съпрузите изрично не са избрали режим, до евентуален развод се прилага режимът на съпружеска имуществена общност (СИО). Изборът на режим може да бъде направен много лесно от съпрузите, докато за оформянето му не е особено препоръчително ползването на примерен брачен договор (образец), а по-скоро намесата на добър бракоразводен адвокат или друг опитен юрист, който е запознат със сложните проблеми, които възникват в един бракоразводен процес и които проблеми могат да бъдат лесно предотвратени още преди да са възникнали.

Независимо от избрания или приложимия имуществен режим, има лични вещи, които винаги принадлежат на единия от съпрузите и продължават да му принадлежат по закон дори след евентуален развод. На първо място това са вещите, придобити преди брака или придобити по време на действието на брака с изцяло лични средства; вещите, с които единият съпруг упражнява професията си; вещите, придобити по наследство и дарение по време на действието на брака; вещите, собственост на съпруг едноличен търговец (ЕТ). При сключване на брачен (предбрачен) договор някои от тези правила могат да бъдат модифицирани – например може имущество, придобито от единия от съпрузите преди брака, да стане собственост на другия съпруг по силата на сключения брачен договор.

По закон (а и според мнението на мнозина бракоразводни адвокати от София, Пловдив и други големи градове) брачният договор може да урежда само имуществени отношения, въпреки че практиката познава и различни случаи – напр. брачен договор за гарантиране изпълнението на семейните задължения и т.н. Основните въпроси, които третира брачният договор са титулярството върху правата, придобити преди брака, по време на съществуването на брака, както и след евентуален развод. Особен интерес предизвиква възможността да се уредят предварително начинът на управление и разпореждане с имущество по време на съществуването на брака (необходимо ли е съгласие и на двамата съпрузи или съгласието само на единия е достатъчно, при какви конкретни ситуации и т.н.), както и участието в текущите разходи и задължения през време на брака.

Договорът се подписва при встъпването в брак (т.нар. „предбрачен договор„) или по-късно, след сключването на брака и преди евентуален развод. За сключване на брачен договор се изисква писмена форма с нотариална заверка на подписите. Веднъж сключен, всеки договор може да бъде изменен или прекратен. Допустимо е и разваляне на брачния договор по съдебен ред при наличието на определени предпоставки.

Интересна опция, която предлага Семейният кодекс, е сключването на брачен договор по време на съществуването на брака, т.е. след момента на встъпването в граждански брак. Това означава, че дори до един етап от брака да е бил приложим режимът на съпружеска имуществена общност (СИО), то може буквално за един ден този режим да бъде променен със сключването на договор и уреждането на режим на разделност. Това е често срещано решение при усложнения, касаещи само единия от съпрузите – например непогасени банкови кредити, изпълнителни дела и т.н. Намесата на опитен бракоразводен адвокат в такива ситуации е силно препоръчителна, тъй като юридическият казус следва да бъде изследван от много страни, за да се прецени дали желаният ефект може да бъде постигнат и как е най-добре да бъде постигнат.

Законов срок за плащане срещу междуфирмената задлъжнялост

Според приетите последни промени в Търговския закон страните по търговска сделка могат да договорят срок за изпълнение на парично задължение не повече от 60 дни. По изключение може да бъде договорен и по-дълъг срок, когато това се налага от естеството на стоката или услугата или по друга важна причина, ако това не представлява явна злоупотреба с интереса на кредитора и не накърнява добрите нрави.

„Когато длъжникът е публичен възложител, страните могат да договорят срок за изпълнение на парично задължение не повече от 30 дни. По изключение може да бъде договорен и по-дълъг срок, но не повече от 60 дни, когато това се налага от естеството на стоката или услугата или по друга важна причина, ако това не представлява явна злоупотреба с интереса на кредитора и не накърнява добрите нрави. Ако не е уговорен срок за плащане, паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от получаване на фактура или на друга покана за плащане. Когато денят на получаване на фактурата или поканата за плащане не може да се установи или когато фактурата или поканата са получени преди получаване на стоката или услугата, срокът започва да тече от деня, следващ деня на получаване на стоката или услугата, независимо че фактурата или поканата за плащане са отпреди това. Когато договорът или закон предвижда преглеждане или приемане на стоката или услугата, 14–дневният срок започва да тече от приемането или от приключването на преглеждането, ако фактурата или поканата за плащане са получени преди това. Срокът за преглеждане или приемане е 14 дни от получаване на стоката или услугата. По изключение може да бъде договорен по-дълъг срок за преглеждане или приемане, когато това се налага от естеството на стоката или услугата или по друга важна причина” – реши Парламентът.

Досега в закона нямаше задължение за своевременно плащане и това доведе до огромната междуфирмена задлъжнялост. С приетите изменения в българското търговско законодателство бяха транспонирани изискванията на Директива 2011/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 16.02.2011г. /ОВ, L 48/1 от 23 февруари 2011/ /Директива 2011/7/ЕС/.

Целта на влезлите в сила законодателни мерки по Търговския закон е да се противодейства на наложилата се практика плащанията по търговски сделки между фирми или между фирмите и държавата да се извършват с голямо закъснение, защото това би могло да доведе до усложнения във финансовото управление на фирмите, а оттам и до фалити на действащи предприятия, което в най-лошия случай да доведе до серия фалити по веригата на доставки.

Бяха въведени и нови разпоредби относно обезщетяването на кредиторите за понесените разходи, както и определянето на изключването на правото на обезщетение за разноските по събирането, когато става дума за явна злоупотреба или накърняване на добрите нрави. Съгласно приетите промени, когато кредиторът е изпълнил задълженията си, а длъжникът е в забава за плащане, ако не е уговорено друго, кредиторът има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, както и на обезщетение за разноски за събиране на вземането в размер на не по-малко от 80 лева, без да е необходима покана. Кредиторът може да търси обезщетение за действително претърпените вреди и направени разноски за събиране в по-висок размер.

Важна особеност е, че новоприетите правила за сроковете и обезщетенията при търговските сделки не се прилагат за менителничните задължения, за задълженията в откритото производство по несъстоятелност, както и за обезщетенията за вреди, включително и за застрахователните обезщетения.

Digiprove sealCopyright secured by Digiprove © 2013

Наследяване на дружествен дял в ООД / ЕООД

Наследяването на дружествен дял в ЕООД или ООД (капиталово търговско дружество) е една съвсем нелека задача и причината за това се корени в българският законодател, който е посветил на темата една единствена разпоредба в българския Търговски закон, която е пределно обща и не формулира никакви процедурни правила. Последните се съдържат в съдебната практика на българските съдилища, която практика, отново за съжаление, съвсем не е еднородна. И в крайна сметка всичко пада на плещите на наследниците, чийто наследодател е починал или на адвокат, който те са ангажирали, за да изчисти всички проблеми по наследяването на дружествените дялове.

Единственият безспорен факт, който се приема еднозначно от всички съдилища в България, е, че се наследяването на дружествен дял включва 2 момента:

1. Наследяване на имущественото право на дял от капитала на дружеството, което възниква автоматично, едновременно с приемането на наследството от наследниците и

2. Наследяване на членственото право в дружеството, което не настъпва по право, а е свързано с доста усложнени процедури, които трябва да се проведат преди наследниците да могат да бъдат вписани в Търговския регистър като съдружници. Всъщност членственото право не се наследява, а се придобива от наследниците.

Или казано с прости думи – всеки наследник по закон има право да претендира да му бъде изплатено парично обезщетение, равняващо се на наследявания дял. А какъв е размерът на обезщетението е въпрос, който може да бъде интерпретиран по много начини, вкл. с недобросъвестни практики от счетоводно естество с оглед намаляне на полагащото се на наследниците справедливо обезщетение. Особено ако става дума за немалко предприятие, намесата на опитен адвокат може значително да увеличи размера на полагащото се на наследниците обезщетение или да пресече всички опити за изкуствено занижаване.

Както вече стана ясно, встъпване като съдружник в самото дружество е доста по-трудна задача, а понякога и на практика непостижима – в зависимост от уговорките, които съдружниците са постигнали помежду си.

Нова ера: неимуществени вреди дори при договорни отношения!

29 януари 2013 година може да се окаже повратен момент в историята на българското гражданско право, свързано с присъждането на обезщетения за неимуществени вреди по справедливост.

До тази дата обезщетения за непозволено увреждане (напр. болки и страдания, негативни преживявания, загуба на време и т.н.) се присъждаха само ако произтичаха от ИЗВЪНДОГОВОРНО основание (напр. катастрофа или друг инцидент), но не и ако произтичаха от ДОГОВОРНО основание (каквито и да е облигационни отношения между страните, базирани на устни или писмени споразумения).

Какво се случваше доскоро – някои правни субекти, най-честно т.нар. монополни дружества, прилагаха нелоялни търговски практики, насочени най-често към индивидуалните си клиенти. Тези практики обикновено се изразяваха в неудовлетворяване на очевидно или очевадно основателните претенции на техни клиенти. Вследствие на което техните клиенти, най-често физически лица, полагаха неимоверни усилия и изразходваха големи времеви и други ресурси, за да могат да защитят правата си. Но монополистите знаеха, че в най-лошия случай щяха да дадат това, което така или иначе дължат (парична сума, изпълнение на определено действие и т.н.) дори ако срещу тях бъде заведено дело. Защото отлично знаеха, че клиентите им няма как да бъдат обезвъзмездени за всички неблагоприятни последици, които са настъпили в резултат на противоправните действия на монополистите. Защото съдебната практика приемаше, че щом е налице договор, това автоматично изключва всякакви неимуществени вреди вследствие на дори грубо и умишлено нарушаване на договорите между страните, а могат да се претендират само обезщетенията, изрично упоменати в договорите.

Всичко това вече е история с публикуваното на 29 януари 2013 Тълкувателно решение №4 на Върховния касационен съд. В него съдебната практика е обърната на 180 градуса, тъй като се приема, че неимуществени вреди могат да се претендират дори между две страни по сключен между тях договор. Диспозитива на решението гласи: „Отговорността на обществения снабдител – енергийно предприятие, когато неправомерно – в нарушение на предвидените предпоставки в общите условия към договора – е прекъснал електроснабдяването на потребителя, е договорна и на това основание може да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а когато е установена недобросъвестност на длъжника – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди.”.

Както става ясно решението е постановено по конкретен казус – прекъсване на електроснабдяването на клиент от енергийно дружество – монополист в нарушение на договорни задължения – но от него категорично може да се изведе принципът, че неимуществени вреди се дължат дори между страните да съществуват облигационни (договорни) отношения. Което отваря широко вратите пред възможността всички правни субекти в България да търсят обезвъзмездяване на вредите, настъпили за тях, вследствие на виновно поведение на техни договорни контрагенти. И като добавим това, че тълкувателните решения са абсолютно задължителни за всички съдилища в Република България – би следвало да се очаква между малко и много повече добросъвестност между страните по облигационно-договорни отношения в България, тъй като умишлените нарушения, някои от които граничещи с наглост и безочие, вече няма да бъдат толерирани, а напротив – репарирани.

Лизинг – същност, рискове, видове и договор за лизинг

Договорът за лизинг е договор, въз основа на който едната страна, наречена лизингодател, се задължава да предостави ползването на вещ (напр. лизинг на автомобили) на другата страна, наричана лизингополучател, срещу възнаграждание.

Най-напред следва да бъде отбелязано, че това е договор за ползване на вещ, а не прехвърлителна сделка. Но търговският закон дава възможност на лизингополучателя да придобие вещта по време на съществуването и действието на договора или след неговото изтичане, тоест може да стане и трансформация в прехвърлителна сделка. Затова договорът за лизинг се определя като смесен тип договор. Почти всички договори за лизинг в България имат опция за прехвърляне, която обаче следва да бъде много внимателно редактирана и прецизирана, препоръчително от юрист, специализиращ в областта на търговското право, за да се избегнат всички възможни рискове и неприятни бъдещи изненади за бъдещия собственик.

Предмет на договора за лизинг са недвижими и движими вещи, кораби, самолети, софтуер, автомобили, дори и предприятия. По своята характеристика лизингът е двустранен, възмезден, консенсуален (за сключването му е достатъчно простото постигане на съгласие) и неформален договор с продължително изпълнение. Задължение на лизингодателя е да предостави вещта за ползване и да обезпечи необезпокояваното ползване за времето на срока на договора, а на лизингополучателя – да понесе всички разноски по ползването на вещта и по текущия й ремонт, да плаща редовно лизинговите си вноски, да понесе разноските по поддържането на вещта и да я върне на лизингодателя след изтичането на уговорения срок на договора. Възможно е между страните да бъдат уговорени и други допълнителни задължения или облекчения.

Съществуват различни видове договор за лизинг:
1. Оперативен лизинг – при този вид лизинг вещта се предоставя на лизингополучателя за кратко време или неопределен срок с възможност за прекратяване на договора от всяка от страните с едностранно изявление. По този вид лизинг се предоставя само ползването на вещта.
2. Финансов лизинг – това представлява договор, при действието на който лизингодателят поема задължението да придобие вещ от дадено трето лице, при условия, които се определят от лизингополучателя, както и да му предостави тази вещ за ползване. Лизингополучателят определя вещта и избира доставчика или продавача. Лизингодателят купува вещта или правото да се притежава или ползва във връзка с лизинга и продавачът знае за този факт. Лизинговите вноски отчитат амортизацията на цялата или на съществена част от инвестицията на лизингодателя. Финансовият лизинг се сключва поначало за продължителен период от време и има един определен период, през който вещта трябва да се ползва, а договорът не може да се прекратява едностранно. Конкретният срок за ползване се уговаря в самия договор. Особеното при финансовия лизинг е преминаването на риска от случайно погиване или повреждане на вещта върху лизингополучателя. Но няма пречка страните да уговорят и друго. Ако обаче вещта има недостатъци, е налице лошо изпълнение на договорното задължение на продавача, който се явява трето лице по договора за лизинг или пък в рамките на уговорения гаранционен срок възникнат дефекти на вещта, претенциите за поправяне на дефектната вещ, за замяната и с качествена или за намаляване на цената, както и за развалянето на договора принадлежат на лизингодателя, защото именно той се явява страната по договора за покупко- продажба с третото лице-продавач. Обикновеният лизинг може да се транформира във финансов след сключването на договора. За това е необходимо съгласието на двете страни, изразено във формата, в която първоначално е бил сключен договора.
3. Сублизинг – пренаемане на вещта – сублизингът е допустим, но само със съгласието на лизингодателя. Следователно поначало лизингополучателят може да преотстъпи на трето лице ползването ва вещта, но предварително трябва да получи съгласието на лизингодателя.

С всички тези свои особености, специфики и видове, договорът за лизинг играе изключително важна роля в гражданския оборот и в отношенията между отделните физически и юридически лица. Въпреки това страните по този договор следва да бъдат достатъчно внимателни, тъй като не са изключени доста неприятни усложнения в течение на изпълнението на договора. Два крайни примера, които могат да бъдат дадени са:
1. Недобросъвестен лизингополучател връща силно амортизирана вещ на лизингодателя след изключително кратък срок. Вещта поначало е собственост на лизингодателя и той е длъжен да я приеме обратно. Но при споменатите обстоятелства същият ще бъде на загуба от икономическа гледна точка (амортизацията и обезценката на вещта многократно надхвърлят печалбата от нея).
2. Невнимателен лизингополучател допуска несъществена забава или друго нарушение на задълженията си и в резултат на това губи правото да придобие вещта – въпреки, че е изплатил всички дължими вноски.

Запис на заповед – форма, предявяване, протест и рискове

Записът на заповед е едностранна сделка, уредена в българския Търговски закон, облечена в законоустановената форма, с означението „Запис на заповед”, по която едно лице, наречено издател, обещава да заплати на друго лице, т.нар. поемател, дадена сума пари. Правилното название е „Запис на заповед” (мъжки род), а не „Записна заповед” (женски род).

Поначало тази ценна книга се използва в практиката с обезпечителна цел и най-вече като търговско обезпечение, ако преди това са били сключени сделки, от които произтича някакво задължение за издателя. За тази цел в търговската практика се препоръчва в записа на заповед изрично да се посочва основанието, с оглед на който той се издава, независимо, че законът не го изисква. Основанието не трябва да се пренебрегва, защото може да послужи за някои възражения на длъжника срещу плащането. Ако не се посочи основанието, има опасност задължението по главния договор, във връзка с чието обезпечение е издаден записът на заповед, да бъде погасено, но кредиторът в качеството си на ремитент по записа на заповед да предяви второ искане за същото плащане, този път на основание записа на заповед, а не на главния договор.

Формата на записа на заповед е от първостенно значение поради простата причина, че ако формата не е спазена – трайната съдебна практика приема, че документът не съставлява запис на заповед и изпълнение не може да бъде търсено. Записът на заповед представлява ценна книга с точно определено в закона съдържание. Задължително трябва да включва наименованието „Запис на заповед”, безусловен ангажимент да се заплати дадена сума, падеж и място на извършване на плащането, лицето, на което следва да се плати, място и дата на издаване, както и подпис на издателя. Тази строгост във формата обаче има и своите изключения. Ако в записа на заповед изобщо не е указан падежът, записът се смята за платим на предявяване. В случай, че не е указано друго, мястото на издаване се счита за място на плащане и за местоживеене на издателя. Ако не е записано място на издаване, записът на заповед се приема за издаден в мястото, изписано до името на издателя. За записа на заповед не са необходими дубликати и затова той се изготвя само в един екземпляр.

Издателят на даден запис на заповед изпълнява ролята на платец. Затова записът на заповед задължително трябва да му бъде предявен и ако той го приема, трябва да го подпише, както и да удостовери върху него, че му е бил предявен и да напише дата. Срокът след предявяването започва да тече от датата, удостоверена писмено от издателя на записа, и се определя едностранно от издателя.

Отказът на издателя на записа писмено да удостовери предявяването се установява с протест, при който трябва да се посочи точната дата на протеста, която се смята за начало на срока след предявяването. Протестът се извършва по изрична молба на приносителя на записа на заповед от нотариус, с район на действие мястото на плащане. Нотариусът вписва в регистъра си съдържанието на извършения протест и снабдява с преписи всички заинтересовани лица, а на приносителя на записа дава оригинала на протеста. Срокът за предявяването на записа на заповед е едногодишен от издаването му, като издателят може да удължи или съкрати допълнително този срок.

Като конститутивна ценна книга записът на заповед има опция да се прехвърля, да се залага и върху него може да се упражнява правото на задържане.

Записът на заповед освен всичко друго е и извънсъдебно изпълнително основание по силата на закона и въз основа на него може да бъде издаден изпълнителен лист, без за това да е необходимо да се осъжда преди това длъжника (без да се води дело по „нормалния”, исков ред). Новият ГПК уреди едно непознато преди това правно положение, а именно, че когато длъжникът направи възражение, че не дължи сумата (особено ако е добре мотивирано и юридически издържано) – тогава изпълнението по издаден преди това изпълнителен лист се спира – временно или окончателно. При което кредиторът може да няма друг избор, освен да предяви иск по общия ред. А това навежда на необходимостта, особено когато се касае за големи суми, от консултация с опитен адвокат, която еднократна консултация може да предотврати съдебни дела, влачещи се с години, вследствие на неперфектно изготвяне на запис на заповед, в т.ч. и по образец (бланка) на запис на заповед.

Гражданско неподчинение – обществено, а не правно понятие

След 1989 година в България стана особено модерно да се говори за „гражданско неподчинение”. Макар масово да не се знае какво точно значи, мнозина го асоциират с публично изразяване на несъгласие с обществено задължителни актове (закони, решения и т.н.). Или активен отказ за подчинение на определени закони, изисквания или заповеди на правителство или на друга преобладаваща сила, без да се прибягва до физическо насилие.

Такъв легален (правен) термин по българското законодателство обаче няма. Най-близо до понятието „гражданско неподчинение” стоят следните правни институти:

  • Стачка по Закона за уреждане на колективните трудови спорове
  • Протестен митинг по Закона за събранията, митингите и манифестациите

Ако дадено „гражданско неподчинение” нарушава по някакъв начин установения обществен ред (напр. несъобразяване с административни забрани, съпротива на органи на реда и т.н.) – тогава то е основание за ангажиране на административна отговорност, в по-тежки случаи и на наказателна отговорност, а в някои специфични случаи – гражданска отговорност (за обезщетяване на вреди).

Изменения в Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти

Приети са последни изменения в Наредба № 2 от 31.07.2003, с които изменения се затяга режимът на издаване на Акт 16. Съгласно изменения чл.14 от Наредбата, отказ се издава при:

1. (доп. – ДВ, бр. 49 от 2005 г., изм., бр. 98 от 2012 г. , в сила от 11.12.2012 г.) когато строежът или части от него са изпълнени в несъответствие с одобрения инвестиционен проект и/или в несъответствие с предвижданията на действащия подробен устройствен план;

2. при работи, изпълнени в нарушение на правилата за изпълнение на строителните и монтажните работи и/или неизвършени и незавършени работи;

3. (изм. – ДВ, бр. 98 от 2012 г. , в сила от 11.12.2012 г.) когато строежът или части от него не са изпълнени в съответствие с изискванията на чл. 169, ал. 1 – 3 ЗУТ;

4. (доп. – ДВ, бр. 98 от 2012 г. , в сила от 11.12.2012 г.) при липса на документи, удостоверяващи съответствието на вложените строителни продукти със съществените изисквания към строежите и с техническите спецификации по чл. 169а, ал. 1 ЗУТ;

5. (доп. – ДВ, бр. 98 от 2012 г. , в сила от 11.12.2012 г.) при неизвършени мероприятия, предвидени в част „Вертикална планировка и нереализирано озеленяване“ по одобрения проект;

6. (доп. – ДВ, бр. 98 от 2012 г. , в сила от 11.12.2012 г.) при непремахнати съществуващи сгради и постройки, които не са включени в режима на застрояване, когато са предвидени за премахване;

7. при незавършени фасади на сградите и постройките съобразно одобрения инвестиционен проект;

8. (доп. – ДВ, бр. 98 от 2012 г. , в сила от 11.12.2012 г.) когато не е упражняван строителен надзор или е упражняван от нелицензирано или нерегистрирано за това лице;

9. (нова – ДВ, бр. 98 от 2012 г. , в сила от 11.12.2012 г.) когато не са съставени технически и енергиен паспорт;

10. (нова – ДВ, бр. 98 от 2012 г. , в сила от 11.12.2012 г.) при неизпълнени мероприятия по изграждане на улици, пътища или алеи съгласно чл. 69 ЗУТ в курортите, ваканционните селища, голф селища, аквапарковете и в другите територии за рекреационни дейности, свързващи обекта с уличната или пътната мрежа и осигуряващи нормален достъп до съответния поземлен имот;

11. (нова – ДВ, бр. 98 от 2012 г. , в сила от 11.12.2012 г.) когато липсва определен размер на отчисленията за единица депониран отпадък съгласно чл. 60 от Закона за управление на отпадъците (ЗУО);

12. (нова – ДВ, бр. 98 от 2012 г. , в сила от 11.12.2012 г.) при неиздадено разрешение или регистрационен документ за дейности с отпадъци, когато такива се изискват по реда на чл. 67 и 78 ЗУО.

Данък върху лихвите по депозити – окончателно в ЗДДФЛ

На 30 ноември 2012 бяха гласувани последните промени в Закона за данъците върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ), съгласно които с окончателен данък се облага брутната сума на придобитите от местни физически лица доходи от лихви по депозитни сметки в търговски банки (чл.38, ал.13).

ЗЗДФЛ съдържа и изрично определение за депозитни сметки – това са банкови сметки за съхранение на пари за определен срок срещу възнаграждение (лихва).

Чл.13, ал.1 ЗДДФЛ пък изброява случаите, в които даден доход не се облага. Съгласно т.8  не се облагат доходите от лихви по банкови сметки, с изключение на лихвите по влогове и депозитни сметки, депозити в търговски банки и клонове на чуждестранни банки, установени в държава – членка на Европейския съюз, или в друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство.

„Оттегляне” на подпис? Невъзможно.

От време на време в публичното пространство изтича информация за актуални събития от обществен интерес, при които има подписани документи, а подписалите ги лица впоследствие декларират, че оттеглят подписите си. Което обаче по българското гражданско право е невъзможно.

Подпис под документ – това означава направено валидно волеизявление, което обвързва направилия волеизявлението. Впоследствие същото това лице може да направи друго НОВО волеизявление, което да е коренно различно от предходното и да преуреди по съвсем друг начин нещата. Но това второ волеизявление не може да заличи първото. Например ако има подписано пълномощно на 1 януари, но упълномощителят оттегли пълномощното на 1 май – след 1 май пълномощното няма да е валидно, но между 1 януари и 1 май всички действия, които пълномощникът е извършил са действителни, въпреки че впоследствие упълномощителят си е „оттеглил” подписа.

Начинът за „заличаване” валидността на положен подпис е да се търси порок в правната сделка или във волята на положилото подписа лице към момента на полагане на подписа. Например душевно заболяване, недееспособност, липса на съгласие, грешка, измама, заплашване, крайна нужда и явно неизгодни условия и т.н.

Преобразуване на дружества с международен елемент

За разлика от преобразуването на български търговски дружества, преобразуването, в което участват и търговски дружества със седалища в държави – членки на Европейския съюз, има своите специфични особености.

На първо място като форми на преобразуване могат да се прилагат само вливането и сливането. На следващо място поне едно от дружествата, които се сливат или вливат, трябва да е със седалище в държава – членка на Европейския съюз или друга държава, която е страна по Споразумението за европейското икономическо пространство, а българското дружество, което участва, трябва да е задължително капиталово. По българския Търговски закон съществува и ограничение за преобразуващо се дружество със седалище в България, което ще се влее в или слее с дружество със седалище в друга държава-членка – то не трябва да притежава земя.

Първа стъпка в процедурата по преобразуването е изготвянето и обявяването на т. нар. общ план за преобразуване. Това се извършва най-рано един месец преди приемането на решението за преобразуване от приемащото (или респ. новообразуваното) и преобразуващите се дружества. Задължителна е писмената форма и подписването му от всички представляващи на преобразуващите се дружества. Този план съдържа информация относно начините, по които ще се осъществи преобразуването. Реквизитите относно общия план се съдържат в чл. 265д, ал.3 от Търговския закон. Към общия план за преобразуване задължително следва да се приложат доклад за преобразуването, съставен от управителния орган на всяко от преобразуващите се дружества, проект за дружествен договор или устав на новоучреденото дружество (при сливане) или изменения или допълнения дружествен договор или устава на приемащото дружество (при вливане), както и годишните финансови отчети, счетоводния баланс и подробен списък на дружествата, участващи в преобразуването, съдържащ основната информация за тях и правилата за защита на кредиторите им в държавата им по произход. Докладът за преобразуването съдържа правната и икономическата обосновка на общия план, както и влиянието, което преобразуването ще окаже върху съдружниците на дружествата. Докладът се предоставя за запознаване и на работниците и служителите на преобразуващите се дружества.

Втората стъпка в процедурата по преобразуването е назначаването по решение на управителните органи на преобразуващите се дружества на т.нар. нарочен проверител, който съставя доклад след извършената проверка на преобразуването. Тази стъпка би могла да бъде пропусната, ако е налице писмено съгласие на всички съдружници или акционери в тази насока.

Най-важният момент в цялата процедура е приемането на решението за преобразуване от страна на общото събрание на всяко от преобразуващите се дружества – тоест имаме няколко (две или повече) поотделно взети решения за преобразуване. С тези решения се одобрява и общият план за преобразуването. Интересен етап в процедурата по вписването на преобразуването на дружествата е моментът, в който се иска от Търговския регистър (или аналогичен на този орган в друга държава-членка) удостоверение за законосъобразността на преобразуването по отношение на чуждестранното дружество (или дружества).

Когато българско дружество се влее или слее с чуждестранно, след като съответния чужд регистър впише това обстоятелство и издаде съответното уведомление, се извършва и заличаване на съответното дружество в българския Търговски регистър. Характерно за преобразуванията е, че след реалното вписване на преобразуването в съответния регистър, всички права и задължения на преобразуващите се дружества преминават автоматично върху нововъзникналия правен субект или приемащото дружество.

Вписването на преобразуването може да се оспори от страна на всеки един акционер или съдружник от участващите в преобразуването дружества, ако са допуснати някои съществени и изрично уредени в законодателството нарушения, като например: липсва договор, проект за договор или план за преобразуване, или дори и да са налице те са недействителни към момента на преобразуването, или пък решението за преобразуване противоречи на императивна правна норма или устава на преобразуващите се дружества и т.н. Оспорването може да стане само преди вписване на преобразуването.

След извършено вписване може да се заведе иск за недействителност на новоучреденото дружество по реда на чл.70 от Търговския закон. Друга възможност за акционери или съдружници, които се чувстват ощетени по някакъв начин, е предвиденият в чл. 263р, ТЗ иск за парично уравняване в случай, че приетото в договора или плана за преобразуване съотношение на замяна не е еквивалентно. Когато не може да се защити и по исков ред, за ощетения от преобразуването съдружник възниква правото на напускане на дружеството и правото да му бъде изплатена паричната равностойност на притежаваните от него акции или дружествени дялове, притежавани преди датата на преобразуването. Това съдружникът може да направи в 3-месечен срок от вписването на преобразуването с писмено уведомление до дружеството.

Наказателни постановления за глоба до 100 лева вече подлежат на обжалване

С последните изменения на Административнопроцесуалния кодекс (АПК) от 09.10.2012 са отменени разпоредбите, съгласно които наказателни постановления, с които са наложени глоби до 100 лева включително, не подлежаха на обжалване.

Наред с изменението на АПК и в синхрон с него са изменени и редица други закони – като напр. Закона за устройството на територията (ЗУТ), съгласно който санкции до 5000 лева за ЕТ и юридически лица не подлежаха на обжалване.

За истерията с продуктовата такса на полимерните торбички

В обществото напоследък се разгаря бурен дебат за и против малките полимерни торбички за пазаруване. Дебатът роди и спекула – торбичките вече масово се заплащат. Но каква е истината? Истините са много. Но една от тях е: коментираната в обществото твърде висока продуктовата такса (35 стотинки за 2012 година) се отнася САМО за „обикновените” полимерни (полиетиленови, найлонови) торбички и НЕ се отнася за биоразградимите такива (които напълно се разграждат по естествен начин за няколко месеца). По неофициална информация производствената цена на „обикновените” най-малки торбички е около 1 (една) стотинка, а на същият тип, но биоразградими – 2 (две) стотинки. При това положение напълно неоправдано от икономическа гледна точка е да се продават „обикновени” торбички за 36 стотинки, вместо биораградими за 2 стотинки. И търговците могат спокойно да продължат да предлагат безплатни торбички, което ще утежни бюджета им с около 1 стотинка на клиент – стига да искат, разбира се.

Всъщност ето какво казва и самата Наредба за определяне на реда и размера за заплащане на продуктова такса за продукти, след употребата на които се образуват масово разпространени отпадъци:

Таксата по ал. 1 не се заплаща за:

1. полимерни торбички, които отговарят на следните условия едновременно:

а) дебелината на торбичката е най-малко 25 микрона (μm);

б) минималните размери на торбичката са 390 мм/490 мм в разгънат вид;

в) притежават обозначение с надписи на български език, отпечатани върху всяка опаковка на торбичките, които задължително съдържат:

аа) наименование, седалище и адрес на лицето, което пуска на пазара торбичките;

бб) обозначение: „торба за многократно използване“;

2. полимерни торбички без дръжки (пликове), служещи за първична опаковка, които се предлагат непосредствено на клиента в мястото на продажбата заедно със стоката;

3. полимерни торбички, отговарящи на стандарт EN 13432, обозначени с надписи на български език, отпечатани върху тях, които задължително съдържат следната маркировка: „торбичката е биоразградима“, наименование на лицето, което пуска на пазара торбичките, дата на производство/срок на годност.

Съдебна делба след развод – особености

След приключило дело с влязло в сила решение за развод, следващата стъпка обикновено е завеждане на ново дело за делба на имущество. Важна особеност е, че при развод по взаимно съгласие двете страни могат доброволно да уредят имуществените си отношения ЕДНОВРЕМЕННО с развода. При развод по исков ред обаче и непостигане на съгласие между страните, единствената опция е образуването на ново дело за делба след приключване на това за развода.

При „обикновено” дело за делба особености няма – съгласно чл.27 от Семейния кодекс (СК) съпружеската имуществена общност (СИО) се прекратява с прекратяването на брака, а съгласно чл.28 от СК при прекратяване на имуществената общност дяловете на съпрузите са равни. Особеностите са при искове по чл.29 от СК за определяне на по-голям дял на съпруга и по чл.23 от СК за преобразуване (трансформация) на лично имущество. При тези два иска има някои особености, наложени от трайната съдебна практика на ВС и ВКС, които обаче нерядко не се съблюдават и в резултат на това страните търпят загуби, измерващи се в хиляди, а понякога и в милиони левове.

Важно е да се знае, че искът за определяне на по-голям дял по чл.29 от СК е конститутивен и има фатален 1-годишен срок, считано от влизане в сила на решението за развод, за предявяване на този иск. При такъв тип дела съпрузите доказват, най-общо казано, че имат по-голяма заслуга при придобиване на общото имущество по време на брака. За съжаление при този тип дела основните „оръжия” на страните са свидетелските показания, които по правило за взаимно противоречащи си и като цяло ненадеждни. Грижливите страни избягват напълно този проблем като предварително са сключили брачен договор, който урежда имуществените им отношения или евентуално документират грижливо всички придобивания по време на брака. Исковете по чл.29 от СК е недопустимо да се съединяват (т.е. да се разглеждат в рамките на едно и също дело) в едно гражданско съдопроизводство за делба на имущество – което означава, че първо трябва да бъде предявен иск за по-голям дял, а едва след това – иск за съдебна делба.

Исковете за преобразуване на лично имущество по чл.23 от СК са установителни и при тях няма срок за предявяването им, те дори могат да бъдат предявявани по време на брака (ако напр. съдебен изпълнител насочи принудителното изпълнение към СИО, част от което обаче е лична собственост на съпруга-недлъжник). При тях се цели установяването на факта, че имущество, придобито по време на брака и формално попадащо под режима на СИО, напр. е придобито изцяло (пълна трансформация) или частично (частична трансформация) с лични средства само на единия съпруг (напр. спестовен влог, датиращ от времето преди сключването на брака, дарение от родители и т.н.). Режимът при този тип дела позволява те да се съединяват с дела за делба – т.е. възможно е по заведено дело за делба, едната страна да поиска от съда да установи, че дадено имущество е изцяло или частично лично нейно. Една от грубите грешки, която се допуска при този тип дела, е да се търси „принос” (напр. вложен труд или други усилия), който да обективира трансформацията. Съдебната практика е категорична, че приносът може да има само парично измерение.

Digiprove sealCopyright secured by Digiprove © 2013

Търговски регистър – SMS уведомления 2013

Подготвят се промени в Закона за търговския регистър, съгласно които от 2013 година всяка промяна по партидата на дадено търговско дружество ще генерира автоматичен SMS (кратко текстово съобщение до мобилен телефон) до настоящия собственик на фирмата. Целта е ясна – избягване на кражбата на фирми.

Прекъсва ли се давността с плащане на част от задължението?

Широкоразпространено е мнението, че ако длъжник плати на кредитора си, това винаги прекъсва течащата погасителна давност. Това обаче съвсем не е задължително. Има редица случаи, в които плащането не прекъсва давността. Най-важните въпроси в тази връзка са: дали плащането е придружено с признаване на задължението и дали плащането е направено преди или след като давността е вече била изтекла.

 

Покупка и продажба на бизнес в София, Пловдив и страната

Покупката и съответно продажба на работещ бизнес в България става все по-търсена и популярна опция. Ако направите кратък преглед в интернет за потенциални възможности за инвестиция, ще забележите, че най-големия брой оферти за готови бизнеси, които се продават в България, са за продажба на хотели, барове и ресторанти по българското черноморие или в планинските ски курорти. Продаваният бизнес в София обикновено е по-различен тип.

Причината за изобилието от хотели и ресторанти за продан е проста. Бумът в строителството и туризма отпреди няколко години доведе до построяването на хиляди нови хотели и комплекси в курортите. По-голямата част от новопостроените комплекси, обаче, бяха финансирани с банкови заеми и ипотеки. Ударени от всеобщата финансова криза, част от инвеститорите вече не са в състояние да обслужват своите кредити към банките и изправени пред възможността да загубят всичко, избират да продадат целия си бизнес или част от него.

От друга страна пък е доста изгодно придобиването на готов и вече работещ бизнес. Но инвеститори, които търсят да придобият действаща фирма трябва да бъдат много внимателни, тъй като този вид инвестиция е по-рискова в сравнение със създаването на нова фирма. Например, ако решите да закупите новопостроен хотел на морето, от съществено значение е да се уверите предварително, че хотелът има нужните разрешителни да работи като такъв и да отдава стаи под наем на туристи, че отговаря на изискванията на дадената му категоризация, както и да се уверите,че строителството и довършителните работи по сграда отговарят на изискванията на Българския Държавен стандарт.

Във всички случаи, винаги се препоръчва, стига да е възможно, купувачът да закупи само сградата (помещенията), т.е. само недвижимия имот, а не да купува фирмата. Може да бъде закупено и само търговско предприятие. Покупката на действащ бизнес определено носи повече рискове, защото всички задължения и отговорности на дружеството, което се продава, се прехвърлят на новия собственик. Тези рискове могат да бъдат минимизирани, ако се направи щателно проучване от адвокат, специалист по фирмено и търговско право, преди да се извърши самото прехвърляне на дялове. Задължения към държавата или към банки могат да се проследят сравнително лесно,но понякога дружеството-продавач може да скрие задълженията си към трети страни, така че дори и добър фирмен адвокат да не може да ги открие. В такъв случай, от решаващо значение са договореностите, които ще се заложат в договора за покупко-продажба, който урежда прехвърлянето на дружествените дялове. Този договор задължително трябва да бъде изготвен от професионалист, който познава добре всички правни механизми, които да застраховат купувача срещу евентуални бъдещи искове на трети страни или срещу други скрити задължения, които един нечестен продавач би могъл да се опита да скрие по време на бизнес транзакцията.

Кога отпада отговорността на поръчител по банков кредит?

Ако Вие сте поръчител (солидарен длъжник) по банков кредит (фирмен или на физическо лице), по който банков кредит има подписано от кредитополучателя, но не и от Вас, допълнително споразумение (анекс) – тогава Вашата отговорност (отговорността на недописалите допълнителното споразумение поръчители) отпада. Напълно и изцяло. И завинаги – поне до подписването на нов анекс от Ваша страна.

Дори да има подписани един, два или сто допълнителни анекса от поръчителите, ако последният анекс не носи подписите на поръчителите – да, отговорността отново отпада и се носи само от кредитополучателя (и евентуално от някой от поръчителите, които са подписали допълнителни споразумения).

Кредит за оборотни средства / Сконтов кредит

Най-често целта на кредита за сконтова кредитна линия е именно оборотни средства за бизнеса на български предприемачи.

В масовия случай тези кредити си фиксирани за срок от 1 година. Сконтовите кредити могат да бъдат с обезпечение или без, като обезпечението може да изхожда от кредитополучателя или от трето лице – напр. собственикът (физическо лице) на дадено търговско дружество (юридическо лице) може да ипотекира лично имущество за целите на фирмен кредит. Честа практика е също така физически лица (отново най-често собствениците на съответната фирма-кредитополучател) да се задължават като солидарни длъжници по дадения кредит. На това трябва да се обръща особено сериозно внимание, тъй като с този похват, прилаган масово от банките, на практика се заличава основния благоприятен ефект за съдружниците на дадено капиталово дружество като напр. ООД, а именно неговата ограничена отговорност.

Поначало усвояването на суми по сконтовата кредитна линия става с изрично заявление от кредитополучателя след представяне на оригинални фактури за доставка на стоки или услуги, които са получени и приети за плащане от контрагент на кредитополучателя. Отношенията с последния са предмет на уредба на отделно споразумение.

Погасителна давност на задължения

Погасителната давност е предмет на уредба на българския Закон за задълженията и договорите (ЗЗД). „Погасено по давност” в разговорния език е синоним на „изтекла погасителна давност”. Много важно е да се отбележи, че „изтекла давност” не означава, че задължението изчезва. Задължението остава, но лицето, в чиято полза е възникнало задължението, няма абсолютно никаква законова защита и въобще какъвто и да е механизъм, по който да събере принудително вземането си – не може да образува съдебно или изпълнително дело и т.н. Още по-важно е да се отбележи, че ако дадено лице, в чиято полза има изтекла давност, плати доброволно (напр. погрешка) – плащането се счита за редовно и сумата не подлежи на връщане! Затова е изключително важно, най-вече в случаи, в които едни и същи лица са имали в миналото взаимоотношения, по които има погасени по давност вземания и които лица желаят да влязат в нови отношения (напр. да сключат нови договори), да внимават как уреждат отношенията си. Защото може да се окаже, че едно плащане, на пръв поглед постъпило по новото задължение, е отишло за погасяване на старото (погасено по давност) задължение.

Давността главно бива 2 вида. Най-популярна е общата 5-годишна давност. Тя се прилага, когато друга специална давност не е предвидена. Когато има влязло в сила решение давността винаги е 5 години. ЗЗД предвижда няколко вида специална давност, която е 3-годишна – за трудови възнаграждения, за договорни неустойки и за лихви и периодични плащания. ВКС наскоро постанови решение, съгласно което „периодични плащания” представляват вземанията на доставчици на услуги (телекомуникационни оператори, топлофикационни дружества и др.) по договори за потребление, независимо че месечните сметки са различни. Има и други специални видове давност, уредени в други закони, напр. едногодишната давност за вреди по спедиционен договор или договор за превоз.

Давността подлежи на спиране и прекъсване. В първия случай (напр. при висящо дело) теченето на давността продължава при отпадане на пречките (напр. приключване на делото), но изтеклата давност се зачита. Докато при прекъсването на давност давността винаги започва да тече отначало. Типичен пример на прекъсване на давност е предприемането на действия по принудително изпълнение (завеждане на съдебно или изпълнително дело и т.н.) или признаване на вземането от длъжника.

Максимален размер на таксите на ЧСИ в изпълнителното производство по ГПК

Вие сте осъден с влязло в сила решение да заплатите 500 (петстотин) лева. За същата сума е издаден изпълнителен лист, по който се образува изпълнително дело при държавен или частен съдебен изпълнител (ДСИ или ЧСИ). Вие притежавате много скъп имот, който е описан от съдебния изпълнител, преди Вие да успеете да реагирате и да платите 500-те лева задължения – или дори преди да разберете, че срещу Вас се води изпълнително дело. И за споменатия опис е начислена такса в размер напр. на 10 (десет) хиляди (да, хиляди) лева. И изведнъж се оказва, че по изпълнителното дело Вие дължите 10 500 лева (500 лева по изпълнителния лист + 10 000 лева такси). Вие веднага плащате 500-те лева и възразявате против 10-те хиляди лева такса, обжалвате, пишете на омбудсмана, но резултатът е нулев.

Художествена измислица ли е горенаписаното или напълно възможна и съобразена със закона хипотеза?! До промените на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) от 29.06.2012 цялата тази схема беше колкото неетична от гледна точка на обществения морал, толкова и напълно законна от гледна точка на действащото у нас право. Но с последните изменения на ГПК от 2012 всичко това се промени. Съгласно чл.73, ал.4, изр.2 от ГПК „Пропорционална такса за опис се начислява върху по-малката сума от цената на описаната вещ и от паричното вземане”. Или с прости думи за дълг от 500 лева, съдебният изпълнител – дори да опише НДК – не може да начисли повече от 500 лева такса за опис.

Друга революционна, поне за България, промяна е задаването на долен и горен праг на таксите, събирани от съдебните изпълнители. Законът е категоричен, че общият сбор от всички такси по едно изпълнително дело не могат да са повече от 10% от целия дълг, освен ако не се пада под минималния размер. Напр. ако дългът е в размер на 20 лева, а таксата за образуване на изпълнително дело е 50 лева – в този случай няма да може да се претендира таксата да бъде 2 лева (10% от размера на дълга). Но ако дългът е в размер на 1000 лева – тогава допустимият максимум е в размер на 100 лева.

Друга особено благоприятна за длъжниците промяна е изричната и задължителна разпоредба на чл.79, ал.3 от ГПК, че в срока за доброволно изпълнение такса за опис не се дължи. Или казано с прости думи – съдебният изпълнител е длъжен да покани надлежно длъжника да плати доброволно задълженията си и едва след като изтече срока за доброволно изпълнение има право да извършва действията, които най-много „раздуват сметката”, която в крайна сметка длъжникът трябва да плати. Това е и стимул за длъжниците да платят своевременно задълженията си – защото ще знаят, че те могат да нараснат многократно след срока за доброволно изпълнение.

Електронен запор върху вземане по сметки в банки

Новият ГПК, с последните си изменения от 2012, въведе електронен запор върху вземане по сметка в банка по изпълнителни дела. Промените влизат в сила от 2013 година и гласят, че запор върху вземане на длъжника по сметка в банка може да бъде наложен от съдебен изпълнител чрез запорно съобщение в електронна форма, подписано с квалифициран електронен подпис, изпратено по електронен път чрез Единна среда за обмен на електронни запори. Но запор върху други вземания на длъжника от банка се извършва по общия ред.

Международната съдебна поръчка за връчване на документи

Международната съдебна поръчка по граждански или търговски дела е молба на една държава или международен съд до друга държава или международен съд за предаване и връчване на съдебни или извънсъдебни документи на определено лице. Адресът на получателя на документите следва да бъде известен.

Предаването на съдебните документи се подчинява на принципите на бързината и прекия характер на предаването, тоест целта е възможно най-бързо да се предадат документите между самите органи – предаващия и приемащия. Целта е и да се обезпечи сигурността на гражданския и търговския оборот. Документите, които следва да се предадат, трябва да бъдат придружени от молба, чиито реквизити са изрично определени в Регламент 1393/2007, Приложение I. Тази моба трябва да се попълни на официалния език на държавата-адресат. Документите, подлежащи на предаване, както и всички придружаващи ги документи, не подлежат на легализация. Адресатът на документите има право да откаже да ги получи, ако те не са преведени на официалния език на държавата му.

За получаване на документите, получаващият орган най-късно в 7-дневен срок от получаването е длъжен да състави разписка и да я изпрати на изпращащия орган. Разписката също е по образец, който се намира в същия регламент. Ако липсват някаква информация или документи, които възпрепятстват връчването от страна на получаващият орган, той ще се свърже с пращащата страна, за да се попълнят тези празноти и да се изясни обстановката. Ако получаващият орган е получил документ, който не е компетентен да връчи, поради липса на териториална компетентност, то той ще го изпрати на компетентния орган.

След като вече веднъж е получил надлежно и в съответствие с разпоредбите на закона, документите, съставляващи съдебната поръчка, самото връчване на адресата на съдебната поръчка следва да стане в срок до 1 месец от получаването на документите. Този ден се счита и за дата на връчване. За самото дейстие по връчването се съставя удостоверение.

Държавата-адресат определя такса с определен размер, за случаите при които за връчването на съдебни документи се използва съдебен служител или лице, което е компетентно да връчва такива книжа съгласно законодателството на държавата-адресат. В този случай разходите остават за сметка на заявителя (този, който изпраща документите). Заявителят носи отговорност за разходите и в случаите, когато иска да се използва друг – специален начин за връчване на документите.

Други начини за връчване на съдебни документи са:
-         връчване чрез служители на дипломатически или консулски представителства
-         връчване чрез използване на пощенски услуги
-         пряко връчване – от съдебни служители, длъжностни лица или други компетентни лица от държавата-членка адресат (стига нейното законодателство да го допуска);

Същата процедура се съблюдава и при предаване, получаване и връчване на извънсъдебни документи.

Уредбата на въпроса от българска правна гледна точка се намира в Гражданския процесуален кодекс – гл. 56, раздел I. Българският закон допуска такова връчване, само ако адресатът е гражданин на държавата-членка, в която е издаден документът.   Нашето законодателство определя за получаващ орган съответния районен съд, в чийто район трябва да се извърши връчването. В България е недопустимо пряко връчване.

Във всички случаи и във всички държави обаче целта на тази процедура е една-единствена, а именно да засили сътрудничеството между отделните органи и отделните държави в областта на гражданските и търговските дела, спестяването на време и средства, чието разходване не би могло да бъде избегнато, ако не беше установена тази процедура и ако не действаше ефективно към настоящия момент.

Законна лихва за просрочени задължения (2012)

Законната лихва за забава получи нова уредба с Постановление № 100 на МС от 29.05.2012 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Отменено беше старото Постановление № 72 на Министерския съвет от 1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута (обн., ДВ, бр. 33 от 1994 г.; изм. и доп., бр. 74 от 1995 г. и бр. 15 от 2000 г.).

По силата на новото постановление, законната лихва се изчислява както следва:
1. за задължения в левове – основният лихвен процент на Българската народна банка, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процента;
2. за задължения в евро – лихвеният процент, прилаган от Европейската централна банка по основните операции по рефинансиране, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процента;
3. за задължения в други валути – едномесечният Либор за съответния вид валута, в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процента; за валути, за които не се котира Либор, се прилага лихвеният процент по т. 2.