Касационно обжалване – процедура и изисквания съгласно ГПК

Основания за касационна жалба до ВКС и допустимост

Касационното обжалване, същността на което е подаването на касационна жалба до ВКС при наличието на посочените в ГПК касационни основания, претърпя особено съществени промени след последните промени в Гражданския процесуален кодекс от края на 2017 година. Върховният касационен съд е третата и последна инстанция по граждански и търговски дела. На такова обжалване обаче не подлежат всички въззивни (второинстанционни) решения и определения, за разлика от тези на първоинстанционните съдилища (всички решения на първоинстанционните съдилища подлежат на въззивно обжалване пред второинстанционен съд).

На първо място следва да се съблюдава 1-месечният срок за подаване на касационна жалба, който се брои от връчването на въззивното решение на страната. Касационната жалба до ВКС задължително следва да съдържа 2 приложения, които са уникални и намират приложение само в касационното производство – изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и адвокатско пълномощно. Изложението е допълнение към касационната жалба и съставлява вид „паралелна жалба“, която има много специфики и чието изготвяне е по-сложно и трудоемко дори от самата касационна жалба. Това обяснява и второто приложение – адвокатско пълномощно – предвид изискването касационната жалба да бъде подадена от адвокат. Това изискване е напълно резонно предвид значителната трудност и необходимост от задълбочени юридически познания при изготвянето на касационна жалба. И въпреки, че шансовете за допускане въобще до разглеждане на касационна жалба и приложенията й, изготвени от неюрист, са практически нулеви, ГПК е предвидил и такава възможност – жалбата да бъде изготвена от друг, но във всички случаи тя следва да бъде приподписана от адвокат. В последния случай обаче възнаграждението на адвоката единствено за полагането на няколко подписа (каквото на практика представлява приподписването) е в размер на 3/4 от възнаграждението, което би било дължимо, ако самият адвокат изготви касационната жалба и приложенията към нея.

След подаването на касационната жалба следва разглеждането й от ВКС и произнасянето на съда по допустимостта й. Следва да се има предвид, че подаването на касационна жалба не спира изпълнението на въззивното решение, но жалбоподателят може да поиска, единствено след внасяне на надлежно обезпечение, временно спиране изпълнението на въззивното решение до произнасянето на ВКС.  Държавната такса за произнасяне на ВКС по допустимостта на касационна жалба е в размер на едва 30 лева. След заплащането й съдът изпраща преписи до насрещната страна, която може да подаде отговор на касационна жалба и/или насрещна касационна жалба (която по съществото си е касационна жалба, подадена от насрещната страна). Съдът се произнася по допустимостта на касационната, респ. насрещната касационна жалба в закрито заседание (т.е. без открито съдебно заседание с присъствие на страните в съдебна зала) и възможните варианти тук са 2 – допускане на жалбата за разглеждане по същество или недопускането й. В последния случай въззивното решение или определение, което е обжалвано пред ВКС, се счита за окончателно и влязло в сила.

Ако касационната жалба бъде допусната до разглеждане по същество, първото нещо, което следва жалбоподателят да стори, е да внесе в пълен размер дължимата държавна такса, която е в размер на 2% от обжалваемия интерес. Тогава се насрочва разглеждането на делото по същество. При решаване на делото ВКС може или да остави в сила или да отмени частично или изцяло въззивното решение. Повечето решения се решават по същество като ВКС връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд само ако се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.

След последните промени в Гражданския процесуален кодекс от 2017 касационната жалба (при постановени решения или респ. частна касационна жалба при постановени определения) е допустима само когато въззивният съд в определението или решението си се е произнесъл по някой материално- или процесуалноправен въпрос, който се вмества в някой от критериите по 3-те точки долу:

1 – Въззивното решение или част от него е в противоречие със задължителната практика на ВКС (и респ. практиката на ВС, чийто наследник е ВКС) в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с установената практика на Върховния касационен съд. Една от последните промени в ГПК изрично гласи, че „обикновените“ решения (не тълкувателни или постановления) на ВКС не са задължителна съдебна практика. От друга страна обаче фразата „както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд“ не е отменена, което означава, че и противоречието на „обикновените“ решения на ВКС е основание за допускане до касационно обжалване. Тези решения обаче няма да са задължителни за съдилищата, както бе досега, което не само няма да спомогне за уеднаквяването на съдебната практика, но дори ще има точно обратния ефект. Доказателство за това е и отмяната на следващата т. 2, съгласно която касационното обжалване бе допустимо, ако материално- или процесуалноправният въпрос от дадено решение или определение е решаван противоречиво от различните (долустоящи в йерархията) съдилища. Отменена е и частта от закона, в която се описваше какво може да направи ВКС, когато установи, че долустоящите съдилища не прилагат еднакво закона, а именно да посочи коя практика счита за правилна в своето решение, а ако такава липсва, да реши спора между страните, като тълкува закона според особеностите на случая. Засега поне остава в сила възможността, при противоречива съдебна практика, ВКС да предлага постановяване на тълкувателно решение по въпроса.

2 – Някой материалноправен или процесуалноправен въпрос от дадено решение или определение на въззивен съд да е решен в противоречие с актове на българския Конституционен съд или на Съда на ЕС. Доколкото Конституцията съдържа предимно общи норми, които са практически неприложими по конкретни казуси, богатата практика на Съда на Европейския съюз се очаква да повлияе съществено на съдебната практика в България.

3 – Определен материалноправен или процесуалноправен въпрос от дадено решение или определение на въззивен съд да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това правно основание се запазва непроменено и то, бидейки максимално общо и абстрактно, остава „резервен вариант“ – т.е. дори да не са налице основанията по предходните 2 точки, ВКС може да реши, че този въпрос е напр. много често неправилно или противоречиво решаван и ако излезе с касационно решение по същество, това ще уеднакви до някаква степен постановяваните от по-долните съдилища актове или евентуално ще намери разрешение на някой сравнително нов за съдебната практика въпрос (напр. свързан с модерните интернет или други технологии), което определено ще спомогне за усъвършенстване на правото у нас.

4 – Горните 3 точки са регламентирани в ал. 1 на чл. 280 от ГПК, но ал. 2 на същия този чл. 280 обаче гласи, че независимо дали са налице горните 3 предпоставки, обжалваното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. А това на практика означава, че… касационното обжалване е допустимо на практика във всички случаи! Защото в тази алинея са изброени абсолютно всички 3 основания, които българското право познава и поради които дадено решение може да бъде отменено:

• Нищожност – най-тежкият порок, при който решение все едно никога не е постановявано, напр. едно решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав (двама вместо трима съдии), когато не е постановено от съдия, когато не е в писмена форма.
• Недопустимост – тази хипотеза е пряко свързана изобщо с правото на иск, когато един иск се атакува като недопустим, това означава, че се оспорва правото на иск на предявилата го страна, т.е., че искът не може да бъде разгледан или разрешен точно така, както е предявен.
• Неправилност – противоречие с материалния (погрешно е приложена дадена правна норма) или процесуалния закон (напр. необоснованост на съдебния акт, липса на мотиви, непълнота на доказателствата и т.н.).

Единствено единият от горните 3 критерии е завишен като е посочено, че неправилността следва да е „очевидна“, но законово определение за „очевидност“ липсва и щом въпросът е включен в касационната жалба, то той явно е очевиден поне за подалата жалбата страна.

Независимо дали са налице горните касационни основания, във всички случаи НЕ подлежат на обжалване въззивни съдебни решения, при които обжалваемият материален интерес е до 5 хил. лева при граждански дела или респ. до 20 хил. лева при търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Не подлежат на касационно обжалване пред ВКС и още някои специфични въззивни актове, посочени в ал. 3 на чл. 280 ГПК.