Търговската тайна е понятие, което включва в себе си много аспекти, за които може би дори някои търговци нe подозират. Но това е без значение, след като европейските законодатели са се погрижили да обхванат и тази материя в Директива (ЕС) 2016/943 относно защитата на неразкрити ноу-хау и търговска информация (търговски тайни) срещу тяхното незаконно придобиване, използване и разкриване. Директивите, за разлика от регламентите, нямат задължителна сила и трябва първо да бъдат „внесени“ в националното законодателство на държавите-членки, като обикновено в дадена директива се определя срок за това. В случая този срок е бил не по-късно от 09.06.2018г., но българският Закон за търговската тайна е приет почти година след този срок, а дотогава изрична национална уредба на забраната за разгласяване на производствени или търговски тайни липсваше.
Определението за търговска тайна е поместено в Закона за защита на търговската тайна и в посочената Директива. Съгласно дефиницията, това е всяка търговска и технологична информация, ноу-хау, които по някакъв начин са тайна, която не е общоизвестна или леснодостъпна, има търговска стойност именно поради тайния си характер и по отношение на нея са предприети мерки за запазването й в тайна от лицето, което има контрол върху тази информация. Предмет на търговската тайна могат да бъдат както стоки, така и услуги. Типичен пример за търговска тайна е например поверителната информация (рецепта) за производство на дадена напитка, която се радва на огромен пазарен успех.
В нормативните актове ясно е казано и коя информация не се счита за търговска тайна. Това е важно, тъй като ограничението се прилага и към някои аспекти на трудовите правоотношения между работник или служител и работодател. Много често в трудовите договори, работодателите поставят ограничение на своите служители, че в случай на прекратяване на трудовото правоотношение, в продължение на определен период от време (обикновено няколко години) служителят няма право да започва нова работа при друг работодател, чиято дейност е същата или сходна с тази на сегашния работодател. Например: един IT специалист не може в следващите 2 години да работи в друга IT компания. Разбира се според трайната съдебна практика, това е недействителна клауза. Това означава, че дори и да има такава клауза в трудовия договор, тя не се прилага и не поражда действие. В Закона за защита на търговската тайна изрично се посочва, че не следва да се налагат допълнителни ограничения на работниците или служителите чрез трудовите им договори, извън тези, които са в съответствие с българското и европейското законодателство, както и че тези хора не може да бъдат ограничавани да използват опита и уменията си, които те добросъвестно са придобили по време на работата си.
Частта, която най-много вълнува повечето търговци е правото на иск за защита на търговската тайна. Той може да бъде за присъждане на обезщетение, за преустановяване използването на търговска тайна, за унищожаване на документи или други носители, в които се съдържа търговска тайна и други. Интересното е, че притежателят на търговската тайна има право да иска от съда да задължи ответника да предостави важна информация относно тази тайна, като например информация за лицето, от което е била получена търговската тайна, както и лицата, пред които същата е била разкрита. В случай, че ответникът виновно не предостави исканата информация, съдът му налага глоба в размер на 500 лв. седмично до момента, в който не изпълни задължението си. Притежателят на търговска тайна може да предяви иска си в 5-годишен срок от извършване на нарушението. След това правото му се погасява по давност. Същият има право да иска от съда да бъдат наложени временни обезпечителни мерки, предвидени в закона. Интересно е обаче, е съдът може да поиска от ищеца да предостави гаранция, която да послужи за обезпечение на евентуалните вреди, които могат да настъпят за ответника, ако наложеното обезпечение се окаже неоснователно.
С цел избягване на злоупотреби от страна на притежателите на търговски тайни обаче, законодателят е предвидил и „обратни“ мерки. Те се изразяват във възможността за ответника да иска съдът да му присъди обезщетение за претърпените вреди. Това означава, че ако искът на ищеца (притежателя на търговска тайна) се окаже неоснователен, не той, а ответникът ще получи обезщетение.
Интересно е също, че ако все пак ищецът спечели заведеното от него дело, може да поиска от съда да осъди ответника-нарушител на търговската тайна за своя сметка публично да оповести информация за решението на съда. Така нарушителят рискува освен да плаща глоби, също и да срине доброто си търговско име и репутация. От своя страна, притежателят на търговска тайна трябва да е сигурен за наличието на нарушение, както и да има достатъчно неоспорими доказателства за това, за да не се получи обратният ефект, споменат по-горе.