Източване на пари от банкова сметка чрез хакване на интернет банкиране и успешно оспорване на неоторизирана банкова транзакция онлайн

Време за прочитане : 4 минути
 

Както всеки ден, влизате от собствения си компютър в личния или фирмения профил за интернет банкиране и с ужас установявате, че е налице неоторизирана транзакция и източена банкова сметка. Това не е сценарий за нов филм, а един неприятен, но все по-често срещан случай при използване на онлайн банкиране. Настоящата статия разглежда източването на пари от банкови сметки чрез хакерски атаки, мерките за предпазване и опциите за ефективно възстановяване на щетите от подобна кражба в резултат на неоторизирана банкова транзакция. Интернет банкирането бива основно 2 вида – активно, при което могат да се правят нареждания на суми онлайн, и пасивно, при което единствено може да се следят движения по сметки и да се правят справки онлайн, но не и да се извършва разпореждане със суми. Източването на банкови сметки посредством хакерски атаки е възможно само в първия случай. Теоретично е възможно източване и при пасивно банкиране, но авторът не е запознат с такъв случай.

При активното онлайн банкиране неминуемо се ползват потребителско име и парола за съответния профил. Но освен това абсолютно всяка банка в България предлага един слой допълнителна защита. Това обикновено са квалифицирани електронни подписи, специални цифрови сертификати на съответната банка, PIN или SMS кодове, предварително генерирани и разпечатани на хартия TAN кодове, или генерируеми на момента и в реално време TOKEN кодове. В последния случай на съответния клиент на онлайн банкирането се предоставя хардуерно устройство, т.нар. TOKEN (известно като токен или тоукън). Това устройство генерира уникални кодове в реално време с минимална трайност, обикновено в рамките на 1 минута. Идеята е единствено държателят на това устройство, който би следвало да е оторизиран потребител на онлайн банкирането, да може да извършва банкови транзакции. Дори хакерска атака напълно да компрометира компютъра или електронното устройство на потребителя посредством инсталирането на зловреден код (вирус, троянски кон или друг малуеър) и дори потребителското име и паролата да бъдат откраднати – съответният хакер или неоторизиран потребител в най-добрия случай ще може да влезе в клиентския профил, но не и да нареди транзакция, защото за тази цел е нужен код, генериран от TOKEN устройството, което чисто физически няма как да се намира в ръцете на хакерите.

Изпращането на SMS кодове на телефона на потребителя, титуляр на интернет банкирането, се смята за изключително сигурна опция за допълнителна защита. В такава хипотеза потребителят въвежда потребителско име и парола при нареждане на банкова транзакция, а банката генерира и му изпраща код под формата на SMS съобщение на мобилния му телефон, който код следва също да бъде въведен, наред с потребителско име и парола, за да бъде транзакцията извършена. Ако телефонът е у собственика му, а не в ръцете на хакер, единият начин за заобикаляне на защитата е чрез фишинг атака, разгледана в следващия абзац. Друг, поначало доста по-труден за изпълнение начин, обаче се оказа, че е напълно приложим на практика в България, когато в края на 2021 беше разкрита престъпна схема за източване на банкови сметки чрез клониране на SIM карти на мобилни оператори. Клонирането всъщност представлява активиране на нова SIM карта, която хакерът поставя в своя собствен мобилен телефон, на който пък получава всички SMS кодове за авторизация, а оттам нататък е лесната част. И тук изниква въпросът – кой носи отговорността и за чия сметка са финансовите загуби в резултат на подобна измама? Със сигурност и банката, и мобилният оператор ще се опитат да измият ръцете си с потребителя. И не е изключен вариант, напр. при груба небрежност, при който наистина потребителят, независимо дали обикновен гражданин или бизнесмен, понася цялата отговорност и всички финансови загуби. Затова е повече от препоръчително, още в началния етап на осъществяване на престъпната схема, пострадалото лице да се консултира с опитен адвокат, който знае какво следва да бъде направено и запазено като доказателства, за да бъде пострадалото лице впоследствие напълно обезщетено за всички загуби. Компетентен адвокат може да се намеси напълно ефективно и на по-късен етап, но принципът е, че колкото по-рано – толкова по-добре.

TOKEN устройството предоставя още по-сигурна защита, защото не може да бъде клонирано както SIM картите на мобилни оператори. Но е напълно възможно кодовете да попаднат в ръцете на хакер чрез т.нар. ФИШИНГ (PHISHING) атака. При фишинга хакерите правят абсолютно или поне максимално точно визуално копие на оригиналния сайт за интернет банкиране, но всъщност сайтът не е на съответната банка, а под контрола на хакерите. Класически случай представлява изпращането на имейли, в които се съдържа покана за предприемане на определени действия (напр. потвърждаване на информацията в профила за онлайн банкиране), често придружена със заплаха от неблагоприятни последици (напр. закриване или изтриване на профила, ако бездействате). Чисто визуално, на имейл съобщението е придаден вид, че изхожда от съответната банка, но ако се вгледате в адреса на подателя, веднага бихте забелязали нещо нередно – напр. вместо някаквоиме@ibank.bg, в полето за изпращач ще прочетете ibank@каквотоидае.bg. Това е най-сигурният белег, че се касае за опит за измама. Освен това сигурно ще може да видите връзка от сорта на https://ibanking.ibank.bg/, но при щракването на връзката ще се отвори съвсем друг адрес. На който разбира се ще се зареди страница, която визуално изглежда точно като оригиналната страница на съответната банка. Значи вече сте влезли в сайт, под контрола на хакери, но си мислите, заблудени от дизайна, че сте на автентичния сайт на Вашата банка. И въвеждате всички данни, необходими за влизане във Вашия профил. Обаче не влизате в профила на интернет банкирането, а излиза каквото и да е друго съобщение, обикновено за грешка 404 или временна недостъпност на страницата поради системна поддръжка. Видите ли такова съобщение, тогава значи хакерите вероятно вече разполагат с всички данни, необходими за извършването на неоторизирана банкова транзакция онлайн.

Когато „белята“ вече е станала, все още не е прекалено късно. Следва обаче веднага да направите едно нещо – незабавно да се обадите на Вашата банка, която незабавно да блокира профилът Ви в онлайн банкирането, за да не могат да се извършват транзакции. Ако не направите това, вероятно съвсем скоро ще разберете, че сте наредил определена сума на определено трето лице, което не познавате. И вероятно ще бъде образувано полицейско производство, по което ще бъде установено, че някое трето лице, т.нар. бушон или муле, е изтеглило в брой въпросната сума, с която Вие сте „олекнали“ и я е предало на непознати нему трети лица, които са му оставили нищожна част от сумата като вид възнаграждение за извършената от него услуга по получаване на превод от непознато лице и предаването му в брой на друго непознато лице. Хакерите, разбира се, ще останат неразкрити, а изтеглилото и предало им сумата лице меко казано няма да е в добро финансово състояние и съответно няма да има смисъл въобще да се опитвате да си възстановите сумата от него.

Предвид горното, очевидно загубата ще трябва да бъде понесена или от банката, или от клиента. Или с други думи единствената възможност за клиента да възстанови сумата, източена от банковата му сметка, остава оспорването на неоторизираната банкова транзакция. Банката, разбира се, в масовия случай ще прехвърли вината върху клиента, дори евентуално ще вземе компютъра или електронното му устройство за експертиза, в резултат на която ще достигне до извод, че клиентът не е положил дължимата грижа съгласно договора за ползване на онлайн банкиране или общите условия към него и предвид това… няма да му възстанови източената неправомерно сума. Обикновено следват жалби до съответния надзорен орган, който обаче нерядко прехвърля топката обратно към банката и нейния клиент и така се стига до една задънена улица. А изходът от нея е надлежното оспорване на неоторизираната банкова транзакция по съдебен ред или казано с други думи – завеждане на дело срещу банката. Обикновено отпорът от страна на банката е твърд – пълен отказ за споразумение или комуникация дори. Впоследствие, при завеждане на дело, насрочване на съдебни заседания и назначаване на експертизи, съответната банка има опции да започне да „омеква“ и да предлага компрамисно споразумение на клиента, чийто адвокат е поставил доста „неудобни“ въпроси на вещото лице по делото, чиито отговори пък са още по-смущаващи за защитната теза на банката. И така е напълно възможно да се стигне до момента, в който банката сама моли за извънсъдебно споразумение за възстановяване на клиента на цялата източена от сметката му сума плюс целия заплатен адвокатски хонорар и всички направени в съдебното производство разноски, само и само да не се стигне до постановяването на съдебно решение.

Регистрация на онлайн аптека и изисквания за продажба на лекарства по интернет

Време за прочитане : 2 минути
 

Продажбата на лекарства по интернет е поредният клон на онлайн търговията, който претърпя бурно развитие по време на пандемията от COVID-19. При поръчка в онлайн аптека, всеки може да закупи определени лекарства и хранителни добавки, без да се налага физически да посещава аптека, а основното ограничение при регистрацията и работата на аптеките онлайн е, че имат право да продават по интернет само лекарства, за които не се изисква рецепта. Така например, пациент не може да се снабди легално напр. с антибиотици, които обикновено са предписвани от личните лекари.

За да може да функционира законосъобразно една онлайн аптека, тя първо трябва да бъде регистрирана надлежно, а след това има законови и подзаконови изисквания, на които трябва да отговаря. Част от тях са валидни за всички онлайн търговци – напр. касаещи сключване на договори от разстояние, защита на потребителите, защита на лични данни (които в случая са чувствителни и изискванията са специални, а санкциите са по-високи) – но други са специфични точно за тази дейност, напр. задължителна регистрация на интернет сайта в Изпълнителната агенция по лекарства (ИАЛ) и т.н. В сайта на ИАЛ има публичен регистър с всички регистрирани онлайн аптеки, така че ако пациент не е сигурен дали и откъде да поръча някое лекарство онлайн, може да направи бърза справка за лиценза на дадена онлайн аптека и да направи поръчка или пък да подаде сигнал за незаконна дейност на онлайн търговец на лекарства.

Особено съществено изискване за откриването на онлайн аптека и нейната регистрация е нейният собственик да има разрешение за продажба на лекарствени продукти на дребно, т.е. да е собственик на офлайн аптека. Друго специфично изискване е задължението по Наредба за предоставяне на консултации във връзка с дейността. Наред с това, собственикът трябва да разполага и със специални превозни средства, които да осигурят максимална защита на лекарствените продукти, предлагани в интернет аптеката. Има и изискване за доставка в рамките на 24 часа.

В последно време, поради все повече увеличаващият се брой интернет аптеки, върху тяхната дейност започна да се упражнява все по-строг контрол. В тази връзка, както всеки онлайн магазин, аптеката трябва да има прецизно изготвени Общи условия, задължителна Политика за защита на личните данни, както и други специфични документи, защото именно в тази насока проверките от страна на надзорните органи са най-чести. В същото време сравнително масово онлайн аптеките нямат изготвени специално за тях и подходящи за дейността им такива задължителни документи, а има и такива, които копират подобни документи от други сайтове, но всички тези пропуски няма как да не бъдат констатирани от проверяващите органи, които налагат съответните санкции, които обикновено са в размер на няколко хиляди лева. Затова е препоръчително съгласуването на работата на онлайн аптеката между няколко категории експерти – IT специалисти, които поддържат сайта, счетоводители, които осчетоводяват поръчките и транзакциите, и юристи, които съгласуват с предходните 2 фигури и собственика на бизнеса наложителни от законова гледна точка промени във функционирането на сайта.

Както при всеки друг сайт за онлайн търговия, онлайн аптеката също има нужда от изготвяне на важна документация, съобразена изцяло с настоящото национално и европейско законодателство, с цел търговецът да не бъде подложен на имуществени санкции поради несъответствие на сайта си със законовите изисквания. И в тази връзка, дори вече да имате изготвен и функциониращ сайт за продажба на лекарства, препоръчително е компетентни лица в областта на приложимото законодателство да направят правен одит и да дадат компетентно становище какво следва да бъде ревизирано на сайта, така че рискът от санкции от надзорните органи да бъде сведен до нула. Юридическият одит обикновено струва многократно по-малко от дори от първата и най-лека санкция, която може да бъде наложена от проверяващи органи, а освен него, адвокат с опит в електронното право би могъл, срещу повече от приемлива месечна такса да сключи официален договор с онлайн аптеката, по силата на който да предоставя текущи правни консултации при всеки възникнал въпрос или проблем и да бъде официален контакт с надзорните органи в случай на проверка.

Законът и криптовалутите – правила и изисквания за търговия

Време за прочитане : 3 минути
 

Закон за виртуалните валути, базирани на блокчейн (blockchain) технологията, все още няма, нито в България, нито в ЕС, нито в някоя друга развита държава, въпреки че търговията с криптовалути (Bitcoin, Ethereum и др.) процъфтява вече години наред. Надзорните органи в различните държави издават спорадични указания, препоръки и предупреждения, но това няма нищо общо със създаването на правнорегламентирана рамка, към която криптотърговията да се придържа, за унифицирани законови изисквания да не говорим.

Имайки предвид горното, малките и индивидуалните играчи на криптопазара обикновено не предприемат никакви мерки за съответствие със законодателството и това е донякъде оправдано, защото за това се изискват допълнителни разходи. При малко по-големите и средни играчи на пазара на виртуални валути обаче е препоръчително вземането на превантивни мерки, които могат да им спестят между малко и много главоболия с всевъзможни държавни институции за в бъдеще. Дори криптовалутите да не са изчерпателно и прецизно регламентирани в действащото българско и европейско законодателство, това не означава, че напр. НАП няма да направи данъчна ревизия, в рамките на която да установи с ревизионен акт немалки приходи и оттам и неплатени данъци от страна на задълженото лице. Или пък от финансовото разузнаване към ДАНС няма да почукат на вратата във връзка с непредприети дори само на хартия мерки срещу изпирането на пари. Или пък Комисията за защита личните данни (КЗЛД) за изиска от задълженото лице документация за съответствие и изпълнение на законовите изисквания.

Може би е излишно да бъде въобще споменавано, че първата задължителна стъпка в тази насока е регистрацията на дружество с ограничена отговорност (ООД или ЕООД) или акционерно дружество (АД или ЕАД), защото съгласно Търговския закон (ТЗ) лицата, които извършват търговска дейност по занятие, дори да не са регистрирали абсолютно нищо, се приема, че са еднолични търговци (ЕТ). А при ЕТ първо данъчното облагане е по-неблагоприятно и освен това търговецът отговаря с цялото си лично имущество за задълженията си.

Следващата стъпка е начертаването на бизнес модела, в съответствие с който ще бъде извършвана на практика дейността по търговия с криптовалути. Същият е силно препоръчително да бъде съгласуван с адвокат и счетоводител. Най-малко препоръчителен е вариантът, при който се пробва нещо дали работи и след като се установи, че работи безотказно (само от техническа страна обаче), допълнителни мерки от правно или счетоводно естество не се вземат, поне докато не дойдат на посещение компетентните органи и връчат предписание, акт за установяване на административно нарушение, наказателно постановление или друг акт. Добър компромисен вариант е как нещо работи да бъде изпробвано от индивидуален акаунт, който впоследствие да не бъде използван в дейността по търговия с виртуални валути.

Законът за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) е първият нормативен акт, който следва да бъде съобразен от търговците на криптовалути при извършваната от тях дейност. Там се съдържа и първият опит за легална дефиниция в българското законодателство на понятието виртуални валути – „цифрово представяне на стойност, която не се емитира или гарантира от централна банка или от публичен орган, не е непременно свързана със законово установена валута и няма правния статут на валута или на пари, но се приема от физически или юридически лица като средство за обмяна и може да се прехвърля, съхранява и търгува по електронен път.“. Съгласно най-новите точки на чл. 5 от ЗМИП задължени и съответно подлежащи на санкции по закона са лицата, които по занятие предоставят услуги за обмяна между виртуални валути и признати валути без златно покритие, както и доставчици на портфейли, които предлагат попечителски услуги (физическо или юридическо лице или друго правно образувание, което предоставя услуги за опазване на частни криптографски ключове от името на своите клиенти за притежаването, съхраняването и прехвърлянето на виртуални валути). В зависимост от обема и сложността на извършваните от криптотърговеца операции следва да бъде изготвена и съответната документация, която следва да е налична при поискване от компетентните органи.

Следващият акт, който следва да бъде съобразен при търговията с криптовалути е ЗЗЛД и европейският регламент GDPR. Същите не поставят в прав текст изисквания към търгуващите с криптовалути, но същите произтичат от извършваната дейност. Имайки предвид, че дори само имейл адресите без други съпътстващи данни спадат към категорията „лични данни“, то просто няма как ЗЗЛД да бъде заобиколен, дори когато става дума за търговия със съпътстващо високо ниво на анонимизиация като криптотърговията.

И на последно място сред органите, контролиращи търговията с виртуални валути, се нареждат органите на приходната администрация в лицето на НАП. В тази връзка някои биха се изненадали да разберат, че въобще в законодателството съществува една Наредба № Н-9 от 07.08.2020 г. на министъра на финансите, съгласно която съществува публичен регистър към НАП, в който криптотърговците следва да бъдат вписани. Но следва да се има предвид, че не е толкова важно самото формално вписване в този регистър, колкото „изпипването“ на бизнес модела и дейността, така че данъчната администрация да няма за какво да се „хване“ при упражняването на контрол върху криптотърговците. Въпросното вписване в регистъра е важно да се отбележи, че следва да бъде извършено преди започване на дейността.

Нарушение сигурността на лични данни и санкциите от КЗЛД при хакерска атака, пробив или изтичане

Време за прочитане : 3 минути
 

Нарушение на сигурността на данните по смисъла на GDPR (ОРЗД) и ЗЗЛД може да е налице при онлайн или офлайн пробив в сигурността. За да е налице пробив или изтичане, трябва да сме изправени пред един или няколко от следните резултати:

  • Унищожаване – данните не могат вече да бъдат изцяло или частично разчетени, напр. лоши или форматирани сектори на твърд диск или изгорени хартиени документи
  • Загуба – данните са налични, но администраторът няма достъп до тях, напр. кражба на компютър или изгубена от служител по път за работа флашка
  • Промяна – данните са налични, но неточни, напр. злонамерено променени стойности на резултати от медицински изследвания, счетоводни одити, IBAN номера на банкови сметки и др., осъществени от неоторизирано лице
  • Неразрешено разкриване – данните са непокътнати и администраторът има достъп до тях, но са нерегламентирано разпространени, вкл. публично, въпреки че са поверителни, напр. публикуване в онлайн пространството на откраднати от болница здравни досиета на пациенти, номера на кредитни карти, потребителски имена и пароли и т.н.
  • Достъп – същото като по предходната точка, с тази разлика, че не са разпространени, напр. хакер или неоторизирано лице са прочели трудовите договори или служебната имейл кореспонденция на служители в дадена фирма, без да ги правят достояние на трети лица

Офлайн пробивът може да бъде констатиран на практика безпогрешно и в повечето случаи включва човешка намеса – напр. кражба на документи, лаптоп, компютърна конфигурация, NAS сървър, твърд диск (HDD/SSD), оптичен диск (CD/DVD), флаш памет (USB storage) и др. аналогови или цифрови носители, но може да е и напр. резултат от природни или други бедствия като пожар или наводнение. Пробивът може да засегне както цифрови носители, върху които са записани данни, като изброените по-горе, така и аналогови, напр. разпечатани на хартия същите тези данни. Крадецът може да открадне както флашка, на която са записани лични данни на служители, така и класьор с принтирани на хартия същите тези данни, а в резултат на пожар или наводнение могат да бъдат безвъзвратно повредени и двата вида (цифров и аналогов) носители, върху които са записани лични данни.

Онлайн пробивите изискват повече технически знания, но са и по-опасни, защото много често остават незабелязани. Ако дадено лице осъществи неоторизиран достъп до данни офлайн, напр. в архива на фирмата, до което помещение няма право на достъп, поведението му може да бъде забелязано от служители във фирмата или от охраната, оперираща CCTV видеонаблюдение. В аналогична ситуация, но в онлайн среда, неоторизираното лице (хакер) може да осъществи достъп до поверителни лични данни в много случаи напълно незабелязано, особено ако фирмената мрежа, хардуер и софтуер не се поддържат професионално, напр. неправилно конфигуриран файъруол (firewall), липса на антивирусна защита, лог файлове (log files), които се изтриват автоматично в много кратки срокове и т.н.

Ако сигурността на личните данни е била нарушена, чл. 33 от GDPR изисква надзорният орган, в случая Комисията за защита на личните данни (КЗЛД), да бъде уведомен в 3-дневен срок (72 часа) от администратора на лични данни. Ако обработващ лични данни установи пробив, следва да уведоми администратора, който от своя страна пък да уведоми КЗЛД. Ако бъде установено, че е налице висок риск, следва да бъдат уведомени и съответните субекти на лични данни. Пробивът задължително трябва да бъде отбелязан в регистъра на нарушенията на сигурността на личните данни, които администраторът е длъжен да води. Задължително следва да бъде уведомено длъжностното лице по защита на данните (ДЛЗД или DPO), ако такова е било назначено. Ако не е било назначено, препоръчителна е незабавна консултация със и съдействие от специалист в материята на защитата на личните данни, защото неговият опит, преценка и съвети могат да спестят много хиляди левове санкции (максимално до 10 млн. евро или 2% от годишния оборот съгласно GDPR), които могат да бъдат наложени от надзорния орган дори само за неуведомяване или некоректно уведомяване.

Ето и част от въпросите, от отговора на които зависи дали е налице нарушение на сигурността на личните данни и ако е, каква е неговата тежест и респ. вероятна имуществена санкция в ущърб на администратора на лични данни:

  • Съставлява ли дадено злонамерено или неоторизирано действие нарушение на сигурността на личните данни. Защото е възможно да е успешно осъществена хакерска атака, но същата да не съставлява нарушение по смисъла на GDPR, напр. един от най-популярните типове хакерски атаки (DDoS) може само временно да доведе до загуба на достъп до данни.
  • Съществува ли вероятност нарушението на сигурността на личните данни да породи риск за правата и свободите на физическите лица. Ако бъде направена правилна, професионална и юридически издържана преценка, че няма риск за субектите на данни, тогава органът може да не бъде уведомяван.
  • Представлява ли нарушението на сигурността на данните висок риск за засегнатите лица – субекти на данни. Ако представлява, същите следва да бъдат уведомени, в допълнение към уведомлението до КЗЛД.
  • Каква информация да бъде първоначално предоставена на надзорния орган. Защото законът допуска поетапно предоставяне на информация на органа, което може да е от неимоверно голяма полза за администратора, ако знае как да се възползва.
  • Описание на нарушението и евентуалните негови последици. Ако нарушението е повече от категорично доказано и не подлежи на никакво съмнение, как точно ще бъде описано то е може би най-важният за администратора на лични данни въпрос, който има пряка връзка с неговата имуществена отговорност и потенциалните санкции, които може да му бъдат наложени. Едно би било положението, ако вирус или друг малуер (malware), напр. троянски кон (trojan), ренсъмуер (ransomware) и др., единствено форматира хард диска на заразен компютър, но съвсем друго, ако се разпрати до всички имейл контакти на заразен компютър и оттам инфектира и нанесе допълнителни поражения. От значение също така са и много други въпроси, вкл. дали напр. е налице бекап (backup) сървър и дали същият е локален или облачен (cloud), дали даден вирус е полиморфен, дали данните са били симетрично или асиметрично криптирани, дали за даден ренсъмуер има наличен декриптор (decryptor) и т.н.
  • Описание на предприетите от администратора мерки. Това е въпрос, който е почти изцяло в компетентността на IT специалистите или IT отдела на администратора на лични данни, но не бива да се неглижира и правилното описание на предприетите мерки. Защото същите може да са на практика най-ефективните, но ако не са добре законово обосновани, това може да доведе до значително по-неприятни за администратора последици.

Информирано съгласие или съгласие за обработка на лични данни на пациента за лечение или изследване – задължителни?

Време за прочитане : 2 минути
 

Едно и също нещо ли е информирано съгласие на пациента и съгласие за обработка на лични данни? Задължителни ли са и двете при изследвания или лечение в болница, лаборатория, при стоматолог и т.н.? Отговорът и на двата въпроса е не и е разгледан по-долу в статията.

През май 2018г. в сила влезе прословутият GDPR (Регламент за защита на личните данни). В началото всички бяха в паника какво точно трябва да правят или да не правят и как да процедират с личните данни след GDPR. Заваля лавина от въпроси както от администратори и обработващи лични данни, така и от субекти на данни (това са всички физически лица). Започна да се говори, че за всяко влизане в болница, поликлиника, аптека и други подобни институции ще трябва да подписваме допълнително съгласие за обработка на личните данни. Това не е нужно поради простата причина, че нито Регламентът (GDPR), нито националното ни законодателство (ЗЗЛД) не поставят такова изискване. Дори обратното. Има становище на Комисията за защита на личните данни (КЗЛД), в което изрично се посочва, че „обработването на данни за здравословното състояние е законосъобразно, ако се извършва за целите на превантивната или трудовата медицина, за оценка на трудоспособността на служителя, медицинската диагноза, осигуряването на здравни и социални грижи, лечение, за управление на системите за здравеопазване и социални грижи, в областта на общественото здраве, за защита срещу сериозни трансгранични заплахи за здравето и др.“. В такива, както и в подобни случаи, касаещи здравето на човека, които не могат да бъдат изброени изчерпателно, „болничното заведение, лаборатория или аптека няма нито задължение, нито право да иска допълнително изрично съгласие на лицето (пациента). И всичко това е логично, защото какво би станало, ако тежко болен пациент откаже да даде съгласие за обработване на личните му данни и поради тази причина болницата не му окаже необходимата грижа?

Всичко написано до тук има и своята нормативна установеност, а именно: Регламентът посочва, че лични данни могат да бъдат обработвани на различни основания (разбира се, едно от най-разпространените е съгласието). Такива обаче също са и „спазване на законово задължение“, „за да бъдат защитени жизненоважните интереси на субекта на данните“, „за изпълнение на задача от обществен интерес“. Като такива, тези основания се приемат за достатъчни за обработване на лични данни, свързани със здравословното ни състояние и в същото време изключват необходимостта от даване на изрично съгласие.

В болничните заведения обаче в напълно възможно, даже в някои случаи задължително, да подпишете друг вид съгласие, т.нар. „информирано съгласие“. То не е свързано с обработването на лични данни, а с описание на определените медицински процедури, които предстои да бъдат извършени на пациента. Такива може да бъдат например хирургични операции, поставяне на упойка (анестезия) за извършване на процедура и други. Подписването на такъв документ трябва да е съпроводено от обяснения на достъпен за всеки обикновен човек език от лекуващия лекар, свързани с поставената диагноза и заболяването, метода на лечение, възможни рискове и усложнения и др. По принцип без лично да подпишете такова съгласие, лекарите нямат право да извършват описаните манипулации. От това правило обаче има и изключения, свързани с невъзможността в някои случаи самият пациент да даде съгласието си, да подпише документа, да разбере неговото съдържание. Така например, ако сте приети по спешност в болница в критично състояние, животоспасяващите действия могат да се извършват и без такова предварително съгласие. В други случаи не самият пациент, а неговите родители, настойници или попечители ще трябва да подпишат документа – например: пациентът е под 14 годишна възраст или е поставен под пълно запрещение.  Друго важно, което трябва да се знае за информираното съгласие е, че дори и такова да е дадено, същото може в последствие да бъде оттеглено от пациента, неговите родители, попечители или настойници. А също така е възможно да се наложи пациентът да се запознае и да подпише различни видове информирани съгласия за един престой в болнично заведение, когато се налага да бъдат извършвани различни манипулации. При изписване от болнично заведение на пациента задължително се издава епикриза, като срокът за издаването й зависи от вида на заболяването, извършените интервенции и други.

Длъжностно лице по защита на данните – задължително ли е назначаването на ДЛЗД и каква е функцията му

Време за прочитане : 4 минути
 

Длъжностно лице по защита на личните данни (ДЛЗД) стана особено популярна, а в някои случаи и задължителна фигура след влизането в сила през 2018 на новия Регламент за защита на личните данни (GDPR), който изведе на хоризонта една нова фигура, която е натоварена с немалко задачи във връзка със спазване разпоредбите на европейското законодателство. Регламентът има пряко приложение в държавите-членки и не е задължително допълнително уреждане на неговата материя и на национално ниво. Въпреки това обаче,  след повече от година от влизането в сила на Регламента, бяха променени Законът за защита на личните данни, както и други национални актове, които почти дословно имплементираха разпоредбите на европейския акт.

Длъжностното лицe по защита на данните (ДЛЗД), известно на английски език като Data Protection Officer (DPO), е ново както за българското, така и за по-голяма част от европейското общество и бизнес. Въпреки множеството спекулации, че именно това лице ще утежни бизнеса, това не е точно така. Основно поради факта, че не всяка фирма или организация трябва задължително да назначи свое ДЛЗД. Има три случая, в които обаче това е неизбежно и задължително. Те са:

  1. Публичен административен орган – такива са например общините, НАП, НОИ, КАТ и др. като в това число влизат всички държавни и общински публични сектори.
  2. При мащабно наблюдение на различни физически лица като основна дейност – под „мащабно“ се взема предвид: броя на засегнатите лица; обем на обработваните данни; продължителността на обработването. Според компетентния в случая орган – Работната група по чл. 29, типични примери за мащабно наблюдение са:
    1. Дейността на една болница при обработване на данните за здравословното състояние на пациентите
    1. Обработване на лични данни, включително местоположение, от доставчици на интернет или телефонни услуги
    1. Не е мащабно обработването на лични данни от отделен лекар или адвокат
  3. Обработване на „чувствителни“ данни (данни за расова или етническа принадлежност, политически възгледи и убеждения, здравословно състояние, сексуална ориентация и други).

Освен в тези изрично упоменати в Регламента случаи, всяка фирма (малка или голяма), предприятие или организация, дори и да няма задължение да назначи длъжностно лице по защита на данните (ДЛЗД), може да го направи и това в никакъв случай не би било грешно. Напротив, това е една от стъпките, с помощта на които организацията ясно може да докаже спазването на GDPR. Към назначаването на такова лице има още няколко съществени елемента.

Според новото европейско законодателство в областта на защитата на личните данни няма точни и конкретни изисквания, на които следва задължително да отговаря длъжностното лице по защита на личните данни. То се назначава с оглед на неговите професионални качества, като според становище на Комисията за защита на личните данни ДЛЗД е необходимо да притежава задълбочени експертни познания в областта на законодателството и практиката за защитата на личните данни, напр. адвокат, специализиращ именно в тази област. Срещу символична месечна сума един опитен адвокат – експерт в областта на защитата на личните данни би могъл да консултира професионално и по този начин да предотврати налагането на санкции на дадено предприятие за неспазване на действащото законодателство и GDPR. Освен това може да следи за всякакви промени в националното и европейското законодателство и да препоръча или съдейства с актуализацията на документацията за съответствие с GDPR. И не на последно място – да комуникира със субектите на лични данни (напр. отправили искане или жалба до търговеца) или с Комисията за защита на личните данни. Обикновено тази услуга не изисква ежедневни ангажименти и поради това, изненадващо или не, наемането на адвокат, който за изпълнява функцията на ДЛЗД, е значително по-евтино от наемането на отделен служител на трудов договор в предприятието.

Тъй като с навлизането на този Регламент, бизнесът не на шега се стресна от факта, че трябва да вложи доста финансови средства по съобразяването си с него, трябва да кажем също, че не е необходимо длъжностното лице, което ще обслужва дадена организация за защита на личните данни, да е новоназначено външно лице. Това може да бъде и вътрешно лице – част от персонала на предприятието, което да бъде назначено с изрична заповед на длъжност, която не е изрично предвидена в Регламента, но обикновено бива наименувана „Отговорник по защита на личните данни“. При по-големите компании, най-вече тези, които не оперират само в едно населено място или държава, е важно да се спомене, че група предприятия могат да назначат и само едно ДЛЗД за всички предприятия. Но условието е, че трябва да има осигурен достъп до него от всяко предприятие. Разбира се, тук „достъп“ не бива да се приема в буквалния смисъл на физически достъп до лицето. Достатъчно е по всяко време и от всяко място субектът на данните да има връзка с ДЛЗД. Преди това длъжностното лице задължително трябва да е официално представено като такова на всички работници или служители в организацията или предприятието.

Във връзка с горното, една от основните задачи на администраторите и на обработващите лични данни е да публикуват и да направят достъпни данните за контакт с ДЛЗД. Тази информация следва да се доведе до знанието и на надзорния орган в лицето на Комисията по защита на личните данни (за България). Това е така поради факта, че една от основните функции на това лице и именно да си сътрудничи постоянно с този водещ орган. Именно в тази връзка от Комисията за защита на личните данни направиха специално уведомление за назначаване на ДЛЗД. Това уведомление се изготвя от администратора на лични данни и се изпраща до Комисията. За това няма определен срок, нито санкция, ако не бъде сторено.

Изготвянето на оценка на въздействието върху защитата на данните е една от областите, в които ДЛЗД може да е от изключителна полза. Формално погледнато самата оценка на въздействието върху защитата на данните се прави от администратора на лични данни, но ДЛЗД може да подпомага неговата дейност, като даде своето становище, мнение, насоки и други. Администраторът и обработващите лични данни са длъжни да осигурят на длъжностното лице необходимите ресурси за изпълнение на неговите задачи, а също и неговата пълна независимост (от администратора и обработващия) – никой не може да влияе на неговите решения и политики за защита на данните. Не може да се допуска по какъвто и да е начин да се влияе върху неговата преценка, когато тя е свързана със защита на личните данни.

Сред основните задачи, които следва да изпълнява ДЛЗД са:

  1. Да отговаря на всички въпроси, отправени към него, от страна на субектите на данните – какви лични данни се обработват, как се съхраняват и всяка друга информация, свързана с тези данни
  2. Съветва администратора или обработващия личните данни по принципни положения, свързани с приложението на Регламента, както и по конкретни казуси, възникнали в практиката на предприятието
  3. Да съблюдава извършването на оценка на въздействието върху защитата на данните и да дава съвети и оказва помощ по нея
  4. Да подпомага по всякакъв възможен начин администратора или обработващия личните данни във връзка със защитата на техните права и бизнес интерес
  5. Да сътрудничи и да се консултира с надзорния орган (КЗЛД) като представител на администратора или обработващия лични данни

Наред с тези задачи, длъжностното лице може да изпълнява и други задачи, възложени му от администратора или обработващия личните данни, стига тези други задачи да не водят до конфликт на интереси с функцията му по спазване Регламент 2016/679 ЕС. В този аспект като пример за конфликт на интереси, може да се посочи, че длъжностно лице по защита на данните не може да бъде ръководите, управител на самата организация, главен или изпълнителен директор и други подобни длъжности.

Правото „да бъдеш забравен“ или ограничаване на обработването на лични данни при телефонен тормоз от банки и кредитори

Време за прочитане : 3 минути
 

Правото „да бъде забравен“ даден човек е един сравнително нов термин свързан с личните данни и в частност интернет активността на физическите лица. Приложението му е вече ефективно въведено от големите корпорации в IT бранша, а и допълнително разширено с влизането в сила през 2018 на новия общоевропейски Регламент (ЕС) 2016/679 за защита на личните данни. Право „да бъде забравено“ има всяко физическо лице (това право е неприложимо за търговски дружества и юридически лица), чиито лични данни най-общо казано някога са попаднали в интернет пространството или у офлайн администратори на лични данни (напр. банки, кредитни институции, колекторски фирми и т.н.). По същество, това е право на физическото лице да поиска негови лични данни да бъдат изтрити (т.е. администраторът на лични данни, който ги е получил на законно или незаконно основание, да спре използването и предоставянето им на трети лица).

По закон това право може най-често да бъде упражнено в 2 хипотези:

  1. Когато физическото лице е дало съгласие на администратор на лични данни (напр. при регистрация в онлайн директория, имейл услуга и т.н.) да обработва неговите лични данни или
  2. Когато това право произтича от договор (напр. банка или фирма за бързи кредити е отпуснала заем на лицето, онлайн магазин, от който лицето е закупило стока и т.н.)

Именно в последния случай мнозина граждани се оплакват от „психически тормоз по телефона“ от банки, колекторски фирми и др. Въпросният тормоз по телефона се изразява в многократни покани, обикновено отправяни от кредитор към длъжник, срещу които длъжникът възразява. Всъщност адресатът на въпросния психически тормоз не възразява против това, че има задължения, но има против това служители на кредитодателя да го притесняват многократно по телефона, нерядко в неподходящо време. Имайки предвид, че няма закон за телефонния тормоз, нито за такъв психически тормоз се носи наказателна отговорност (освен ако не е напр. закана за убийство, което е престъпление), тогава на помощ идва правото „да бъде забравен“ адресата на споменатия психически телефонен тормоз.

Съгласно новия Регламент за защита на личните данни субект на лични данни (т.е. лицето чиито лични данни се събират и обработват) не може да поиска да бъде „напълно забравен“ при положение, че има непогасени задължения, а кредиторът има право да претендира вземанията си, но длъжникът има пълно право да поиска да бъдат изтрити някои негови конкретни лични данни, които нямат пряка връзка с изпълнението на задълженията му. Напр. длъжник по банков кредит или адресат на телефонен тормоз от колекторска фирма няма право да иска изтриването на неговите имена, ЕГН и пр. данни, които го индивидуализират като длъжник по договор и без които кредиторът няма да може ефективно да предяви вземанията си (напр. банката няма да може да подаде искова молба в съда без да разполага с имената на длъжника), но има други лични данни, които по никакъв начин не са в пряка връзка с изпълнението на задълженията на длъжника по даден договор – напр. телефонният му номер.

Предвид горното, всеки длъжник, който бива тормозен по телефона, независимо дали по един правомерен (напр. покана доброволно да погаси задълженията си) или незаконосъобразен начин (напр. заплахи за действия, които могат да бъдат предприети при неизпълнение на задълженията му) – може да изиска от съответното дружество – администратор на лични данни (банка, финансова институция, факторинг дружество, колекторска фирма и т.н.) да изтрие и спре използването на някои негови лични данни, вкл. телефонния му номер.

Трябва да имате предвид обаче, че дори и да се позовете на това свое право, администраторът на лични данни (например банката или колекторската фирма) може да възрази и да откаже да изтрие личните ви данни, защото счита, че неговият интерес има преимущество пред този на субекта на данните (физическото лице, което бива тормозено по телефон или имейл). Горепосоченият Регламент му дава това право, но следва то да бъде доказано.

Друга възможност, която предоставя Регламента за защита на личните данни на физическите лице е свързано с ограничаване обработването на личните им данни. Какво означава това? Най-просто казано, това е алтернатива на „правото да бъдеш забравен“, защото не изисква от администратора да изтрие напълно личните данни, с които разполага, а само да спре да ги използва. Той може да ги съхрани за определен период от време, но няма право да ги използва. С две думи – ако поискате да бъдат ограничени телефонният ви номер и електронната поща, то администраторът трябва да преустанови тормозещата си практика по този начин.

Препоръчително е заявлението за изтриване или за ограничаване обработването на лични данни от страна на физическото лице да бъде направено в писмена форма, тъй като устните волеизявления на практика трудно могат да бъдат доказани, а е добре да има писмено доказателство за обстоятелствата, свързани с гореизяснения психически тормоз. Ако е налице изрично писмено волеизявление в тази насока и администраторът на лични данни продължи да използва тези лични данни, които субектът на лични данни (физическото лице) изрично е забранил да бъдат използвани или е поскал да бъдат „забравени“ – тогава това физическо лице има право на жалба до Комисията за защита на личните данни, която съгласно новия Регламент за защита на личните данни има компетентност да налага огромни по размер санкции (до 20 милиона евро). Следва да бъде изрично обърнато внимание, че това не трябва да бъде жалба срещу телефонен тормоз, а жалба за неспазване на закона от администратор на лични данни. Ако комисията за защита на личните данни бъде сезирана с жалба за телефонен, психически или какъвто и да е друг тормоз, то тя няма да се произнесе по нея предвид липсата на компетентност.

Законът зa защита на личните данни от 2019 като допълнение на ОРЗД

Време за прочитане : 3 минути
 

Законът за защита на личните данни (ЗЗЛД) съществува още отпреди да влезе в сила през май 2018 Общият регламент за защита на личните данни на физическите лица (ОРЗД или GDPR). Оттогава всички заинтересовани лица тръпнеха в очакване как нашият законодател ще имплементира изискванията на Регламента в националното ни законодателство. За целта трябваше да бъдат направени сериозни промени и допълнения в Закона за защита на личните данни. Обновеният закон вече е факт след цели 10 месеца чакане. Промените са в голяма си част преписани от разпорежданията от Регламента, но разбира се и нашият законодател е добавил нещичко от себе си.

Няма да се спираме отделно на всяка изменена или допълнена разпоредба на закона, тъй като няма смисъл при все, че основно се преповтаря Регламента, а неговото разглеждане може да видите в други обширни статии. Ще се спрем само на основните и по-значителни неща, които са допълнени или по някакъв начин се различават от тези в Регламента.

Едни от най-съществените допълнения са свързани с уреждане на въпросите относно събирането и обработването на лични данни от работодател, в качеството му на администратор. По отношение на случаите на подбор на персонал, работодателят има право да съхранява личните данни на кандидатите, които не са били одобрени за съответната позиция за срок, не по-дълъг от 6 месеца. Този срок може да бъде удължен само ако кандидатът е дал изричното си съгласие за по-дълго съхранение и евентуално последваща свободна позиция за работа. Има случаи, в които работодателят изисква някои документи от кандидатите в оригинал (диплома, трудова книжка, медицинско свидетелство и др.). Той обаче е длъжен след приключване на подбора на персонал да върне изисканите документи на кандидатите, които не са били одобрени в срок до 6 месеца от приключване на процедурата. Същото важи и за нотариално заверени копия от посочените документи.

Във връзка с горното е важно да се спомене фактът, че копирането на документи за самоличност, вкл. шофьорска книжка, може да стане само ако има изрично посочена в закона причина за това. Подборът на персонал не би следвало да се счита за такава, още повече, че често кандидатът представя достатъчно документи, които включват лични данни. Това ограничение обаче, в доста случаи ще отпада, тъй като с въвеждането на Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) голяма част от администраторите са задължени да снемат самоличността на своите клиенти, за да докажат в последствие пред ДАНС, че са извършили необходимите вътрешни проверки. А задължените по този закон лица са много, сред които: адвокати, нотариуси, ЧСИ, застрахователи, брокери на недвижими имоти, държавни органи и куп други.

Друга съществена разлика на Закона от Регламента е по-ниската възрастова граница при обработването на лични данни на деца. Според Регламента тя е 16 години, а според нашия закон – едва 14 години. Това не е някакво своеволие, а резултат от възможността, предвидена в Общия регламент националните законодателства на отделните страни членки да сложат по-ниска граница. Това означава, че за лица под тази възраст, трябва изрично съгласие от страна на упражняващия родителските права (родител, попечител или настойник) за всяко действие, което е свързано със събирането, обработването и съхраняването на лични данни на деца.

Както повечето закони у нас, така и ЗЗЛД трябва да има свой Правилник за прилагане. Той обаче не е готов все още и не е ясно кога можем да го очакваме. В него трябва да бъдат уредени някои допълнителни въпроси, а именно: редът, условията и критериите за одобрение на проекти на кодекси за поведение на администраторите и обработващите лични данни; редът за обучение на Длъжностни лица по защита на данните (тук можем да кажем, че сертифицирането на тези лица не е задължително условие при назначаването на ДЛЗД. Сертификатът се издава след успешно положен изпит и е със срок на валидност 3 години);  формата и редът за уведомяване на КЗЛД за назначаване на ДЛЗД (в момента на сайта на Комисията е публикувана информация как се подава такова уведомление, заедно с бланката, която се попълва от администратора).

Ще се спрем накратко и на правата на субектите на данни. В случай на нарушение, субектът има право да сезира Комисията в срок до 6 месеца от узнаване на нарушението, но не по-късно от 2 години от извършването му. Законодателят е предвидил обаче, че за нарушение на закона и на Регламента, които са извършени преди влизането в сила на новия ЗЗЛД, сроковете за сезиране на Комисията са различни – 1 година от узнаването и до 5 години от извършването на нарушението. Освен сезирането на Комисията, субектът на данни може да иска обезщетение за претърпени вреди от неправомерно обработване на личните му данни по пътя на съдебното производство.

Другата разлика с Регламента е предвидената глоба или имуществена санкция за „други нарушения на този закон“ в размер на 5 000 лв., а при повторно нарушение – в двоен размер. Най-съществената разлика с Регламента обаче е различният срок за отговор от страна на администратора до субекта на данни при отправено искане и упражняване на правата си. Според Регламента този срок е 1 месец, а нашият законодател, незнайно защо, удължава двойно този срок – до 2 месеца.

В заключение е важно да се знае, че при несъответствие на национален закон (напр. ЗЗЛД) с регламент на Европейския съюз (напр. GDPR), прилага се регламентът.

Бланки на декларация за защита на личните данни и др. образци по ЗЗЛД и GDPR – политика за поверителност, декларация за съгласие, вътрешни регистри и др.

Време за прочитане : 4 минути
 
Безплатни образци и бланки на декларации, политики, регистри и всевъзможни други документи по новия GDPR Регламент и Закона за защита на личните данни (ЗЗЛД) са предмет на все по-голямо търсене от бизнес потребителите, имащи качеството на администратори на лични данни. Целта на настоящата статия е на първо място да обясни същността на тези документи, както и да предостави някои примерни образци за свободно ползване.

Мнозина може би вече са установили, че, въпреки голямото търсене, безплатни образци и бланки, свързани със защитата на личните данни, се намират трудно или въобще не се намират в интернет пространството. Това има своето напълно логично обяснение, което се корени в следните 2 основни причини:

  1. Стандартни пакети образци не се разпространяват безплатно, а се продават
  2. Стандартен пакет документи не вършат почти никаква работа

На пръв поглед купуващите подобни документи съвестни бизнесмени, които искат да спазват закона, остават с впечатлението, че с придобиването на подобен „ПЪЛЕН“ комплект документи, те вече ще са напълно изрядни и отговарящи на изискванията за обработка на лични данни, което обаче е огромна заблуда поради следните очевидни причини:

  1. Нито в ЗЗЛД, нито в GDPR има посочен „пълен“ и изчерпателен списък от необходими документи, т.е. документите са неограничен брой и всеки път варират според особеностите на съответния бизнес
  2. Всеки стандартен на пръв поглед документ, напр. политика за поверителност / защита на личните данни, следва да бъде изготвен съобразно индивидуалните особености на конкретния бизнес
  3. Дори една стандартна бланка на декларация за защита на личните данни да отразява съвършено точно 90% от изискуемата информация – останалите 10% биха съставлявали невярна или непълна информация, което вероятно би съставлявало нарушение

Като илюстрация на горното идва един напълно реален пример от практиката. Продавачите на стандартни бланки на документация за защита на личните данни няма как да знаят къде точно и на каква платформа напр. се хоства даден онлайн магазин, какви протоколи за сигурност използва, дали съхранението на лични данни е локално или облачно, има ли локално или отдалечено видеонаблюдение и по какъв стандарт функционира и т.н. и т.н. Това са само няколко мънички детайла от ужасно многото такива, които следва да се преценят при изготвянето на пълната документация за съответствие с изискванията за защита на личните данни. Ако дори само едно мъничко детайлче се окаже невярно, то несъответствието в документацията на съответния бизнес ще е налице,. Така напр. е възможно в дадени стандартни образци да е записано, че администраторът ползва един вид хостинг или търговска платформа, но да се окаже, че в даден случай се касае за напълно различен вид – в резултат на което да се окаже, че се предават лични данни на трета страна – за което се изисква допълнителен слой защита, изразяващ се в задължението за инкорпориране на съответните допълнителни мерки и гаранции във фирмената документация за защита на лични данни. На практика е напълно немислимо съответните допълнителни мерки да бъдат предварително инкорпорирани в стандартен пакет образци на документи защото възможните различни комбинации от конкретни детайли, са хиляди, а продаваните пакети стандартни образци са един вид.

По-долу ще бъде направен кратък преглед на основните видове документи, които следва да се изготвят от администратор на лични данни (или респ. нает от него експерт, напр. адвокат или длъжностно лице по защита на данните), за да бъдат спазени изискванията на GDPR и ЗЗЛД при обработката на лични данни (т.нар. GDPR compliance). Отново следва да се има предвид, че наборът от документи варира при различните администратори в зависимост от естеството на конкретния бизнес.

Политика за защита на личните данни, позната още като политика за поверителност. Това един от основополагащите документи при доказване спазването на изискванията за защитата на личните данни. Това е вероятно най-всеобхватния документ в тази връзка, който съдържа препратки към останалата документация и различните конкретни аспекти на защитата на личните данни при съответния администратор. Предвид горното, изготвянето на стандартен образец – бланка на политика поверителност и защита на личните данни би било напълно неиздържано от правна гледна точка и може би несериозно от гледна точка на репутацията на даден бизнес. Защото изискванията на Регламента са за конкретни мерки, а не абстрактни декларации

Има редица други политики при обработката на лични данни, необходимостта от които обаче следва да се преценява с оглед конкретните параметри на съответния бизнес. Политика за обучение и инструктаж на персонала напр. няма да е необходима при ЕООД без нает персонал. Политика за възлагане на работа на подизпълнители също може да не е необходима, особено ако администраторът не планира наемането на подизпълнители в скорошен план и ако не обработва чувствителни данни. Политика за обработка на лични данни при видеонаблюдение, разбира се, би била напълно излишна, ако локално или онлайн видеонаблюдение не е инсталирано от администратора.

Оценка на въздействието върху защитата на личните данни е другият най-мащабен и сложен документ, наред с политиката за защита на личните данни, който следва да бъде изготвен, за да е налице съответствие с изискванията за защита на личните данни. Добрата новина е, че той не е задължителен за по-малките като обем и специфичност на бизнес дейност администратори. Оценка обаче е изискуема при използването на нови технологии в бизнес модела на администратора, напр. онлайн транзакции, които крият съществен риск от засягане на правата на субектите на лични данни (напр. източване на банкови карти, кражба на пароли и самоличност и т.н.). Същото важи и за обработката на лични данни. Като цяло оценката на въздействието върху защитата на личните данни представлява цялостен и напълно конкретен анализ на бизнес модела на администратора на лични данни, при който се систематизират и индивидуализират операциите, свързани с обработката на лични данни, тяхното въздействие върху правата на субектите и рисковете, които крият и най-сетне – мерките и гаранциите от страна на администратора за защитата на правата на субектите.

Декларация за защита на личните данни. Всъщност декларациите в тази връзка може да са неограничен брой – от интернет потребители, от работодатели, от служители на даден администратор и т.н. Най-съществените от тях са декларация за поверителност и декларация за съгласие.

Декларацията за поверителност е едно от различните наименования в практиката на документ, който се изготвя от администратора на лични данни или натоварено от него за целта лице и съдържа задължителна според Регламента информация, която следва да се предостави в определени в Регламента случаи на субектите на лични данни. Регламентът дава общи насоки за съдържанието на този документ – какви точно лични данни се обработват, какви са целите и основанието на обработката, кои са получателите на лични данни, предават ли се такива на трети страни и т.н. Конкретни отговори на всички тези въпроси по отношение на бизнеса на конкретен администратор няма как да бъдат дадени предварително и затова използването на бланка на декларация за поверителност по GDPR е практически неприложимо.

Декларацията за съгласие е документ, по силата на който субект на лични данни дава съгласието си конкретен администратор да обработва личните му данни на конкретно основание и за конкретни цели при спазването на конкретни изисквания. Следва да се има предвид, че съгласието е едно от няколкото основания, на които законосъобразно според GDPR могат да бъдат обработвани лични данни и съгласие не е необходимо, ако са налице други валидни основания, напр. договор. След влизането в сила на GDPR през май 2018 настана истинска истерия и всевъзможни администратори започнаха да изискват съгласие за обработка на лични данни, като се стигна дори до абсурдни ситуации болници да не приемат пациенти докато последните не дадат изрично писмено съгласие. Предвид което Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) беше принудена да излезе с официално становище на интернет страницата си, че съгласие не се изисква при обичайната дейност на редица професии като лекари, адвокати и т.н. Но никъде в становището не се споменава, че за обработка на специални категории лични данни (т.нар. чувствителни данни) съгласие се изисква въпреки това. Дори напр. основанието за обработка да е договор (в който случай съгласие не се изисква), ако се обработват чувствителни данни, изрично съгласие се изисква паралелно с договора.

Вътрешни регистри за обработка на лични данни. Вътрешните регистри са различни видове в зависимост от дейността на администратора, но основен документ в тази насока е вътрешният регистър по обработката на лични данни. Последният представлява аналитична таблица, в която се систематизират абсолютно всички дейности, които извършва администраторът и които имат връзка с обработката на лични данни. За всяка отделна дейност следва да се посочат различни изискуеми от Регламента реквизити. Други основни регистри са тези за искания от страна на субекти до администратора, за пробиви в сигурността (security breaches), за планирано изтриване на лични данни и др.

Образци на документи в PDF формат:

Администратор на лични данни или обработващ лични данни – функции, задължения и цена за обучение

Време за прочитане : 5 минути
 
Администратор на лични данни и обработващ лични данни са две напълно самостоятелни фигури, предмет на уредба на българския Закон за защита на личните данни (ЗЗЛД) и на новия общ Регламент (ЕС) 2016/679 за защита на личните данни, известен с абревиатурата GDPR. Целта на настоящата статия е да разгледа същността на и разликата между тези две фигури, както и редица чисто практически аспекти – кой следва да бъде администратор и кой обработващ лични данни при едно търговско дружество, кога е задължително и важи ли за малки фирми, необходима ли е регистрация и т.н.

Администраторът на лични данни и обработващият лични данни са едни от най-важните фигури в регламента и Закона за защита на личните данни. На пръв прочит техните функции изглеждат почти еднакви и повечето хора ще се запитат: „Каква тогава е разликата между тези две понятия“? В чл. 4, ал. 7 от регламента е дадено конкретното описание на фигурата „администратор на лични данни“, а именно „физическо или юридическо лице, публичен орган или друга структура, която сама или съвместно с други определя целите и средствата за обработването на лични данни“. Или по-просто обяснено, администраторът е този, който определя какви лични данни ще се събират от субектите (физически лица) за осъществяване на неговите функции, колко време ще се съхраняват, дали ще се предоставят на трети страни и по какъв начин, как и кога ще се унищожават, информира субекта за неговите права и т.н. А възможно най-просто обяснено – администратор на лични данни е съответното търговско дружество. Така например при един онлайн магазин администратор на лични данни ще е напр. „Онлайн магазин“ ООД, а не управителят на фирмата, счетоводителят, компютърната поддръжка и т.н. Може би мнозина биха се зачудили как чисто технически дадена фирма ще обработва лични данни и не е ли необходимо някой служител на фирмата да изпълнява тази функция. И отговорът е, че фирмата носи отговорността за изпълнението на задълженията на администратора на лични данни, а чисто технически задълженията в тази насока се изпълняват или от физически лица – служители на фирмата, или от външен експерт по договор за услуга – но това по никакъв начин не прави последните администратори на лични данни. Администратор на лични данни винаги е съответното юридическо лице – търговско дружество, а всички, които на практика обработват лични данни, имат други качества, които ще бъдат разгледани по-долу.

Сред основните функции на администратора на лични данни е да осигурява защитата и сигурността на събраните и обработвани лични данни, в това число организационните и техническите средства за тази защита. А какво означава това на практика? Това означава администраторът на лични данни (чрез своите служители, разбира се, или чрез едноличния собственик на капитала в случая на ЕООД без служители, или чрез нает за целта външен експерт, напр. адвокат) да направи няколко неща:

  1. Да направи една първоначална цялостна и всеобхватна проверка (одит) на дейността на фирмата, за да установи абсолютно всички лични данни, които се обработват в дейността на дружеството, и всички специфики във връзка с това – чувствителни ли са личните данни или част от тях, широкомащабна ли е обработката им, препращат ли се събрани от администратора лични данни на трети лица или услуги (напр. Google Analytics, Facebook и т.н.), има ли препращане към лица или сървъри извън ЕС и т.н.
  2. След изясняването на въпросите по предходната точка да предприеме съответните мерки, които най-общо се изразяват в изготвяне или изменение на съществуваща фирмена документация (политики, процедури, правила, вътрешни регистри, бланки, формуляри и т.н.). Това е абсолютно задължително, защото спазването на изискванията за защита на личните данни се доказва не по друг начин, а именно чрез наличната фирмена документация. В тази връзка е важно да се отбележи, че при една внезапна проверка възможността за „спасяване на положението“ чрез прибягване до услугите на компетентен експерт, напр. адвокат, който да провери дали дейността на фирмата отговаря на изискванията на закона и регламента и евентуално да промени и приведе в съответствие документация преди предоставянето й на КЗЛД, е практически нулева. Адвокат може да се намеси, ако е даден срок, в който да бъдат предоставени документи на комисията, но в такъв случай следва да се има предвид, че не винаги всичко може да бъде направено експресно, напр. в рамките на няколко дни, защото трябва да се изследва цялата дейност на фирмата (дори КЗЛД да е поискала само 1 документ), да се направи връзка със счетоводство и други външни доставчици и т.н.
  3. Обучение на служители на администратора на лични данни е последната стъпка, която е препоръчителна, но не и задължителна. По закон има изискване съответните служители да са запознати с правилата за защита на личните данни и да ги спазват, но при проверка Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) няма да провежда изпит на служителите доколко са компетентни, а ще проверява изготвената от тях документация. Обучението на служители може да се извършва основно по две направления – посещаване на специализирани курсове за обучение или обучение от нает от администратора външен експерт. Типичен пример за последното е адвокат, нает по договор за услуги от дадена фирма – администратор на лични данни като външен експерт – „Длъжностно лице по защита на занните“. В този случай срещу ГОДИШЕН хонорар, равняващ се на по-малко от МЕСЕЧНАТА заплата на даден служител във фирмата, съответното длъжностно лице по защита на данните, напр. нает за целта адвокат, не само следи текущо дейността на фирмата на отговаря на всички изисквания и промени в законодателството за защита на личните данни, но и извършва обучение на служителите във фирмата, които могат да се обръщат към експерта със съвсем конкретни въпроси и казуси.

Администраторът на лични данни може да бъде подпомаган в дейността си от „длъжностно лице по защита на данните“, което лице може да бъде служител на фирмата или външен експерт, напр. адвокат. При по-големи предприятия тази фигура е задължителна. Такъв ще е случаят напр. с една болница, тъй като тя ежедневно обработва и то основано „чувствителни“ данни, свързани със здравословното състояние на пациентите си.

В регламента е уредена и ролята на т.нар. „съвместни администратори“ на лични данни, които заедно определят целите и средствата. Тази фигура не е по-различна от „самостоятелния“ администратор. Но за удобство на субекта на лични данни (физическото лице, чиито данни се събират и обработват) е предвидена възможност да упражни правата си поотделно към всеки администратор. На практика такъв би бил случаят при фирма, която продава продуктите си чрез оторизиран дилър, в който случай търговецът (напр. производител) и оторизираният му дилър са съвместни администратори на лични данни.

Важно е да се спомене, че след 25 май 2018г. отпада задължението за регистрация на администратор на лични данни в Комисията за защита наличните данни. Самата комисия обаче остава водещият надзорен орган за България и тя ще продължи да съблюдава спазването на всички изисквания на българското и европейското законодателство. Изключително важно е обаче да се отбележи, че отпадането на задължението за регистрация на администратори на лични данни съвсем не означава, че отпадат дадени задължения на търговските дружества, свързани с обработката на лични данни. Дори напротив – още при първото извършено от името на дадена фирма действие, представляващо обработка на лични данни (напр. сключване на трудови договори, в които фигурират личните данни на съответните служители), се счита, че фирмата има качеството администратор на лични данни – без да е необходима изрична регистрация или подобно нарочно действие.

В следващата алинея на член 4 от регламента, е дефинирана същността и функцията на „обработващ личните данни“. Това може да бъде както физическо лице, така и юридическо лице (напр. външен доставчик на услуги), което обработва лични данни от името на администратора. Основната разлика с администратора се състои в това, че администраторът може да възложи обработването на данните на този орган и на практика обработващият лични данни се явява подчинен на администратора и подпомага неговата дейност по спазване разпоредбите на регламента. На практика администратор може да бъде напр. финансова институция, която събира данните на субектите на лични данни (клиентите си), а обработването и съхраняването (напр. сканиране и съхранение в цифров вид) е възложено на външна фирма, която по договор с администратора изпълнява функцията на обработващ лични данни. Друг типичен обработващ лични данни са доставчиците на облачни или хостинг услуги. Обработващият лични данни е длъжен при евентуално нарушение или пробив в сигурността на цялата база или отделни лични данни да докладва първо на администратора, а той, от своя страна, в рамките на 72 часа от установяване на нарушението, да съобщи на компетентния надзорен орган, който в случая е КЗЛД. Възлагане на обработването на обработващия може да стане по силата на сключен договор, като обаче администраторът е длъжен да се убеди, че обработващият прилага всички възможни и необходими гаранции за прилагане разпоредбите на приложимото законодателство и да е в състояние да ги докаже. В договора се определят всички въпроси, свързани с обработването – предмет, срок и действие, цел на обработването, категориите субекти, вид на обработването и други, изрично посочени в чл. 28 от регламента. При неспазване на договорните задължения или ако обработващият сам определи целите и средствата за обработването, той самият ще се счита за администратор. При по-големи предприятия е възможно обработващият лични данни да използва друг обработващ, който да подпомага неговата дейност. Но това трябва задължително преди това да е съгласувано с администратора на лични данни и е възможно само след неговото писмено разрешение. За него също важат всички изисквания, споменати за отношенията администратор – обработващ, т.е. осигуряване на адекватно ниво на защита и сигурност на личните данни, чрез прилагане на подходящи за целта и конкретния случай технически и организационни мерки. При неспазване на което и да е от тези задължения, отговорността е за основния обработващ личните данни. В случай на възникване на някакъв проблем или нарушение в сигурността на личните данни, субектът на лични данни (физическото лице, чиито лични данни се събират и обработват) може да упражни правата си и към двамата. Тяхната отговорност е солидарна и всеки от тях отговаря за размера на цялата вреда.

След като уточнихме кои са най-съществените разлики между администратор на лични данни и обработващ лични данни, следва да изложим и техните прилики, които също не са малко. И двамата:

  • Носят пълна отговорност за спазването на Закона за защита на личните данни и GDPR регламента и подлежат на санкциониране при евентуални пропуски в това отношение
  • Са отговорни за обработването на лични данни
  • Носят пълна отговорност пред субекта на личните данни, който може да упражни правата си към всеки от тях
  • Са длъжни да спомагат за упражняване правата на субектите на лични данни

Като цяло, нито фигурата на администратора на лични данни, нито тази на обработващия лични данни са нещо ново и непознато. Новостите в регламента целят основно да се осигури по-висока степен за защита на личните данни, във връзка с вече значително напредналото дигитализиране на света около нас.