Време за прочитане : < 1 минута

Имате лош кредит или просрочено задължение по банков заем? И банката любезно Ви предлага „предоговаряне“, „преструктуриране“ и т.н. на въпросния проблемен кредит, при което всичките Ви задължения по него (главница, такси, мораторни лихви за забава) до този момент се обединяват в една „нова главница“? Гореописаният сценарий години наред беше масова практика в редица български банки, опитващи се да „изчистят“ лоши кредити на свои клиенти като сключват с длъжниците си анекси към договорите за кредит, с който просрочените лихви се капитализират към главницата (основното задължение).

С решение на ВКС от 29.07.2019г. обаче това се промени. Съдът прекъсна тази порочна практика не само поради причината, че по този начин не се облекчава длъжника, каквато е декларираната от банките цел, но е и незаконно, тъй като капитализирането на лихвата е позволено от закона само в отношенията между търговци, а не и между физически лица и търговец, както е в банковия договор за кредит, отпуснат на физическо лице. Според ВКС клаузи в анекс към договор за банков кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на Закона за задълженията и договорите – който е разрешено според българското законодателство само между търговци на основание чл. 294 от Търговския закон. Единственото допустимо отклонение в тази връзка е възможно при олихвяване на просрочено задължение за такси, т.е. не е незаконно да се добави просрочена банкова такса към главница по кредит и след това върху нея да се начислява възнаградителна лихва.

Когато банката преговаря с длъжника си и преструктурира кредита, целта е да се облекчи лошото финансово състояние на длъжника, чрез отстъпки от страна на банката, като например да се намали главницата, да се променят вноските, да се разсрочи кредита за по-дълъг срок или да се намали лихвата. В случая се случваше точно обратното, вместо банката да направи отстъпка и да намали лихвата, същата я прибавяше към главницата, като по този начин се увеличава както основното задължение, така и по-високите лихви, които започват да текат. Споразуменията между длъжника и банката, в които лихвите се капитализират, не пораждат действие и всеки засегнат би могъл да потърси правата си като предяви иск срещу съответната банка.

Време за прочитане : < 1 минута

(Забележка: Калкулатор на законна лихва се съдържа в приложението „Правен помощник“)

Законната лихва за забава при просрочени задължения получи нова уредба с Постановление № 426 от 18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения. Постановлението предвижда нови правила за изчисляване на размера на законната лихва, считано от 01.01.2015г., и отменя Постановление № 100 на МС от 29.05.2012 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.

По силата на новото постановление, годишният размер на законната лихва за просрочени задължения (независимо вида на валутата на задължението) се определя от основния лихвен процент на Българската народна банка (БНБ) в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.

В тази връзка интерес предизвиква въпросът как следва да се изчислява размерът на законната лихва за задължения, възникнали преди влизането в сила на постановлението (01.01.2015г.), но претендирани официално след влизането му в сила. Кои правила се прилагат в този случай – на отмененото Постановление № 100 или на новото Постановление, или приложението им трябва да бъде комбинирано – частта от законната лихва до 01.01.2015г. трябва да се изчислява по правилата на Постановление 100, а частта след 01.01.2015г. – по правилата на Постановление 426? При липсата на изрични разпоредби, които да придават на Постановление 426 обратно действие следва да се отчитат общите правила за действие на нормативните актове, а именно – занапред. От друга страна обаче, постановление 100 е изрично отменено от Постановление 426, което означава, че Постановление 100 вече е неприложимо след влизане в сила на Постановление 426 и всички изчисления, касаещи законната лихва, направени след 01.01.2015г. трябва да се правят по новите правила, независимо от това, че се отнасят за период, през който са действали правилата на отмененото Постановление 100. С други думи, за задължение за законна лихва, обхващащо периода 2013 – 2017 година, приложими са единствено правилата на Постановление 426, а не едновременно на Постановление 100 (за периода 2014 – 01.01.2015г.) и на Постановление 426 (за периода 01.01.2015 – 2017г.)

Време за прочитане : 2 мин.

Имущественото застраховане съгласно българския КЗ от 2016 е това, по силата на което застрахователят е длъжен да обезщети вредите, причинени при настъпване на застрахователното събитие. Имуществените застраховки покриват имуществените вреди, a те от своя страна настъпват, когато или се намалява активът, или се увеличава пасивът на едно имущество. КЗ допуска договорът за имуществена застраховка да бъде сключен от лице, което е различно от застрахования. Това е случаят при сключване на договор за чужда сметка, когато едно трето лице от свое име застрахова чуждо имущество.

Имуществената застраховка се сключва за конкретно определени вещи, вземане, очаквана печалба и др. Застраховката на вещи може да обхваща недвижими имоти, покъщнина, моторни превозни средства, машини, съоръжения, оборудване и др. Застраховането на бъдещи печалби се предприема с цел действителното им реализиране. Рискът, покрит от тази застраховка, е опасността очакваната печалба да не може да се реализира. Може да се застрахова и пасивът на едно имущество, тоест застраховката покрива риска от неговото увеличаване, което настъпва при нарастване на паричните задължения. При настъпване на застрахователното събитие застрахователят плаща обезщетение, равно на паричното задължение на застрахования, но не повече от застрахователната сума.

При този вид застраховка застрахователят има задължение да плати обезщетение, когато застрахованото имуществено благо е унищожено, повредено или изгубено. Ако не са настъпили вреди – не се дължи нищо, независимо че събитието е настъпило – например избухнал е пожар, но не е засегнал конкретния застрахован предмет. Размерът на застрахователното обезщетение зависи от размера на конкретно настъпилите вреди. При частично погиване или унищожаване на застрахования предмет, договорът за имуществено застраховане не се прекратява, а продължава да действа. Имущественото благо обаче се смята за застраховано в размер, равен на разликата между първоначалната и изплатената застрахователна сума.

Основното задължение на застрахования в момента на настъпване на застрахователното събитие е да съобщи на застрахователя за това. Целта на посоченото задължение е застрахователят да получи необходимата информация за събитието и настъпилите вреди, както и да упражни надзор върху спазването на изискването застрахованият да вземе всички мерки за ограничаване и предотвратяване на вредите. Застрахованият е длъжен в срок от 7 работни дни от узнаването на настъпилото застрахователно събитие да уведоми застрахователя. Срокът за уведомяване не може да бъде по кратък от три дни от узнаването, а при кражба или грабеж – по-кратък от 24 часа от узнаването. Предмет на уведомителното задължение са всички факти и обстоятелства, отнасящи се до застрахователното събитие – кога, къде и как е станало, какви са непосредствените вредоносни последици, какъв е приблизително размерът на вредите. Задължението за информация обхваща факти, които имат съществено значение за основанието и размера на правото на обезщетение, което претендира застрахования.

При настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение в срок до 15 работни дни, който започва да тече от деня на уведомяване на застрахователното събитие. Ако след плащане на застрахователното обезщетение противозаконно отнетото или изгубено застраховано имущество е намерено, застрахованият е длъжен да прехвърли правото на собственост върху него на застрахователя или на писмено посочено от застрахователя лице. Ако обаче застрахованият задържи намереното имущество, то той трябва да върне полученото обезщетение на застрахователя. Със съгласието на застрахования застрахователят може да възстанови претърпените вреди в натура.

Правото на отказ на застрахователя да плати застрахователно обезщетение означава отказ от каквото и да е било застрахователно плащане. Един от случаите на отказ е, когато третото ползващо се лице или застрахованият умишлено причинят застрахователното събитие. Друг случай е когато застрахованият не изпълни задълженията си по застрахователния договор като например не предприеме мерки за ограничаване вредите от събитието. Ако обаче третото лице е причинило умишлено събитието, без застрахованият да има някакво участие в това, само то, но не и застрахованият ще се лиши от застрахователно обезщетение. Застрахователят дължи законна лихва за забава върху дължимото застрахователно обезщетение след изтичането на 15 работни дни от представянето на всички доказателства за установяване на основанието и размера на претенцията от застрахования. Лихва не се дължи, ако вината за забавата е у застрахованото лице, което не е представило своевременно банкова сметка за получаване на застрахователното обезщетение.

Всяка вреда в имущественото застраховане обуславя желанието да бъде отстранена или поправена. Чрез застрахователен договор рискът преминава от застрахования към застрахователя, с което се обезпечава евентуалното настъпване на вредите. Субективните граници на имущественото застраховане се определят от лицата, които, поради специфичното си отношение към определени вещи или лица, биха могли да претърпят имуществени вреди, а това са вреди, които имат стойност или могат да се оценят в пари.