Поръчителят е солидарен длъжник

Поръчител може да стане всяко способно да се задължава лице в България. Поръчителството стана особено популярно по времето на бума на банковото кредитиране в България през изминалите години.

Поръчителят отговаря за задълженията (заем, банков кредит и т.н.) на друго лице, напр. кредитополучател (т.нар. главен длъжник). Кредиторите (напр. банки) обикновено изискват поръчителство за по-голяма защита на интересите си – за да може при неизпълнение от страна на главния длъжник (напр. при лош кредит) да насочат претенциите си към поръчителя. Това е и същността на поръчителството по българското право – поръчителят е вид „резервен играч” („резервен длъжник”), който отговаря когато „основният играч” (главният длъжник) вече е „извън играта” (спре да плаща задълженията си в полза на кредитора).

Изключително важно е да се отбележи, че макар и „резервен”, поръчителят поначало и на практика си е съвсем истински длъжник – мнозина обаче разбират това едва след като „основният” длъжник спре да погасява задълженията си. Тогава банката насочва изпълнението към поръчителя по заема (банковия кредит). И всевъзможни житейски възражения от сорта на „Но длъжникът има предостатъчно имущество” и т.н. са напълно правно ирелевантни. Достатъчно е длъжникът (независимо дали има имущество или не) да спре да изпълнява задълженията си – и тогава банката има пълното право да изиска незабавно изпълнение от поръчителя. А всеки поръчител по лош кредит след това има право да търси от „основния” длъжник платените от поръчителя суми (защото все пак се касае за дълг на кредитополучателя, а не на поръчителя).

Друг много важен момент е, че поръчителите, колкото и на брой да са те, обикновено са солидарно отговорни с кредитополучателя. Което означава, че всеки от тях може да бъде съвсем законно заставен да плати целия дълг, а след това да насочи претенциите си към другите поръчители или длъжника. Този принцип, разбира се, търпи изключения, но обикновено влиза в полезрението само на опитни адвокати.