Дела срещу монополисти (съдебни дела срещу топлофикация, мобилни оператори, електроразпределителни дружества, други доставчици и т.н.) е популярна напоследък опция за мнозина български потребители, чиито права са били засегнати по някакъв начин. Легалното понятие за „монопол“ се съдържа в Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) – според чл.19 монополно е положението на предприятие, което по закон има изключителното право да извършва определен вид стопанска дейност, а според чл.20 господстващо е положението на предприятие, което с оглед на своя пазарен дял, финансови ресурси, възможности за достъп до пазара, технологично равнище и стопански отношения с други предприятия може да попречи на конкуренцията на съответния пазар, тъй като е независимо от своите конкуренти, доставчици или купувачи. В представата на средностатистическия човек обаче „монополист“ се асоциира с голяма компания, която или въобще няма алтернатива на свободния пазар, или алтернативите са твърде малко. В такъв смисъл ще бъде използвана и думата „монополист“ и нейните производни по-долу.
Жалбите срещу монополни дружества обикновено се адресират до самото дружество, Комисията за защита на потребителите (КЗП) или друг специализиран орган (Комисията за финансов надзор и др.).
Първата опция е най-лесно осъществима, но и най-трудна за ефективна защита правата на потребителя – защото е пряко свързана с признаване от страна на монополно дружество на неизгодни нему факти (напр. че е била допусната грешка в ущърб на потребителя, че начислени суми не са дължими и т.н.). Все пак колкото и малка да е вероятността за успех, препоръчително е започването именно с тази опция – най-малкото, защото е най-бърза и не изисква допълнителни разходи (държавни такси, адвокатски хонорари и др.). Особено препоръчително е всяка жалба или молба до монополно дружество да бъде надлежно входирана – т.е. при подаването й да бъде получен номер, под който тя се завежда. Това е един на пръв поглед незначителен детайл, но впоследствие може да се окаже, че той е от голяма важност (напр. при завеждане на съдебно дело).
Сезирането на компетентни органи е втората възможна стъпка при отстояване правата на потребителите. В сравнение с първата опция процедурата е по-бавна и бюрократична, но за сметка на това редица разходи, описани по-горе, отново могат да бъдат спестени. Поначало повечето средно грамотни хора могат сами да оформят такава молба или жалба, но нерядко се случва жалбата или молбата да са така написани, че да не става ясно нито от какво се оплаква потребителят (защото оплакванията са много, разнородни, несвързани или неотносими), нито какви са исканията му. В случай обаче, че процедурата бъде успешно задействана и проведена, компетентния орган може да улесни значително защитата на правата на потребителя. Най-желаният резултат разбира се е монополното дружество да признае правата на потребителя и да се постигне споразумение.
За съжаление санкциите, които налагат държавните органи на монополистите, обикновено са в рамките на няколко хиляди лева – което е нищожно на фона на мултимилионните печалби на някои монополни дружества. И при това положение може да бъде направен извода, че за монополистите не е финансово изгодно да спазват закона в някои негови конкретни проявления – най-малкото защото ако не нарушават закона ще загубят повече в сравнение с ако платят имуществените санкции, наложени им от държавни органи. Като недостатък би могло да се определи твърде тясното поле за вариация на налаганите имуществени санкции от държавни органи – напр. ако законът определя санкцията в диапазона между 500 и 5000 лева. Докато за малкия бизнес и най-малката санкция от 500 лева може да създаде съществени затруднения, то за една мултимилионна корпорация 5000 лева са практически незначителна сума. В редица чужди законодателства „ножицата“ между минимум и максимум е значително по-голяма и се определя и от оборота и печалбата на съответната фирма. Ако подобен принцип бъде масово въведен и в българското законодателство, то вероятно големите монополни дружества ще бъдат далеч по-внимателни при съблюдаването на законови норми.
Последната възможна опция е завеждането на съедбни дела срещу банки, топлофикационни дружества (т.нар. „топлофикация“), мобилни оператори, електроразпределителни дружества или други монополни дружества – в случай, че другите възможни варианти не са дали резултат. В голямата си част тези дела се водят по т.нар. отрицателни установителни искове – по които завелите делото потребители отблъскват неоснователните според тях претенции на монополни дружества (доказват, че вземанията им не съществуват или не са в претендирания размер). Тези дела поначало са специфични, особено в зависимост от това дали се касае напр. за топлофикация (топлофикационни дружества), мобилни оператори и т.н. – възраженията, които могат да бъдат направени от потребителите, са много и различни.
Най-честото срещаното възражение по дела срещу монополисти е това за изтекла давност. Върховният касационен съд многократно се е произнасял, че за периодични задължения (като месечни сметки), които макар и да не са точно определени предварително (защото всеки месец потреблението е различно), давността е 3-годишна. С прости думи това означава, че монополните дружества не могат да претендират нито главница, нито лихви за периода отвъд тези 3 години назад. Важен момент обаче е, че ако задълженията бъдат доброволно погасени, дори давността да е изтекла – парите не се връщат. Изтекла давност на практика означава не, че сумите не се дължат, а че претендиращият ги няма правна възможност да ги събере по принудителен ред (напр. чрез завеждане на съдебно дело, съдебен изпълнител и т.н.). В подкрепа на това разбиране е Решение № 168 от 22.12.2009 г. на ВКС по т. д. № 408/2009 г., TK, II о., в което се приема, че има предвидени различни системи за разплащане на действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител – на равни месечни вноски и изравнителна вноска; на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна вноска или въз основа на помесечно отчитане на уредите за дялово разпределение. Във всички посочени хипотези обаче се касае за трайно, периодично изпълнение на задължението на потребителите на топлинна енергия, което представлява задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж. За приложението на специалната погасителна давност съгласно цитираната разпоредба, не е необходимо плащанията да са еднакви по размер.
Друго много ефикасно възражение, макар и не толкова широко известно, е това за прекомерна неустойка. Законът е категоричен, че ако неустойката е прекалено голяма в сравнение с претърпените вреди, то неустойката може да бъде намалена от съда. Масова практика е доставчици на услуги да сключват дългосрочни договори (напр. за 1 или 2 години), като за времето на действие на договора се дължат ежемесечни такси, които се формират от твърда месечна такса (месечен абонамент), в която поначало е включено определено потребление, + допълнително потребление. И масово такива доставчици включват в общите си условия клауза, съгласно която ако договорът бъде прекратен преждевременно, то потребителят се задължава да заплати неустойка в размер на оставащите до края на периода месечни такси. Например ако при 24-месечен договор с месечен абонамент 50 лева потребителят прекрати договора след 10 месеца, то той ще е длъжен да заплати неустойка в размер на 14х50 или общо 700 лева. От една страна това е логично, тъй като при сключването на договор доставчикът на услугата е останал с убеждението, че потребителят (абонат) ще ползва услугите му за определен период предвид сключения срочен договор и в резултат на това дружеството ще реализира една минимална печалба. От друга страна обаче в така разгледания пример договорът е прекратен и пред следващите 14 месеца потребителят няма да ползва под каквато и да е форма услугите на доставчика на услугата – и да плаща абонамент, все едно ползва услугата в пълен обем, е прекомерно. И именно поради причини от такова естество една прекомерна неустойка би следвало да бъде намалена.
Един друг, още по-фрапантен, пример за прекомерност са лихвите и обезщетенията, които някои дружества начисляват в ущърб на потребителите – в размер на няколко десетки и дори над 100% на годишна база. И въпреки, че няма единна съдебна практика, съдилищата масово приемат, че лихва в завишен размер противоречи на морала и добрите нрави – а това означава нищожност на тази клауза и респективно недължимост на такава прекомерна лихва или обезщетение.
Освен да се отбранява срещу неоснователните претенции, потребителят може също така да предяви претенции за обезщетение срещу монополни дружества за засегнати негови права. Т.е. не само да отблъсне неоснователните претенции, но след това да претендира имуществени и неимуществени вреди вследствие на недобросъвестно поведение от противната страна. На настоящия етап от развитието на българската правна система обаче, практически допустими са предимно разходите, направени в процеса на отбиване на претенциите на монополните дружества – съдебни и други такси, адвокатски хонорари, лихви и т.н. Причината за това се корени в отдавна възприетото в българското право разбиране, че договорната отговорност е само за имуществени вреди. Т.е. ако между потребител и доставчик има напр. сключен договор за доставка на услуги – то всички отношения следва да се уредят на плоскостта на договорната отговорност, а договорът урежда единствено имуществени отношения. Докато неимуществените отношения и претенции (напр. за причинени болки и страдания, неудобства, „психически тормоз“ и т.н.) се развиват на плоскостта на непозволеното увреждане. Или с други думи, за да бъде някой осъден за непозволено увреждане, то той трябва да е увредил пострадалия, но това да не е станало в изпълнение или неизпълнение на сключен между тях договор. Всичко това е в контраст с англо-американската правна система (и особено САЩ), където претенции за неимуществени вреди не са ограничени, а обезщетенията се измерват в хиляди и дори милиони за на пръв поглед елементарни увреждания (лека телесна повреда, повреждане на нескъп предмет и т.н.).
Лъч светлина с оглед на горенаписаното е едно ново решение на Върховния касационен съд (Решение № 429 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 944/2009 г., III г. о., ГК), което донякъде променя приетото у нас положение. По него е установено, че неправомерно, в нарушение на законоустановените правила и при неизпълнение на поетите задължения, служител на фирма за топлинно счетоводство неправилно е отчел разход на топлинна енергия за битови нужди в тежест на потребителя и ищец по делото, което е станало причина за неправомерно начисляване и събиране на суми от последния. Ищецът е бил принуден да заведе дело, по което е било признато, че неправомерно са му били начислени суми за топлинна енергия за битови нужди, тъй като не е било възможно ползването на топлинна енергия в обитаваното от ищеца жилище, тъй като всички отоплителни тела са били демонтирани, а щранг-лирата, за която ответната страна е признала, че е допуснала грешка при начисленията, въобще не е била предвидена по проект, както и че в жилището не е имало поставени индивидуални разпределителни вентили. Поведението на ответното дружество в решението на ВКС е прието за виновно и именно то е станало причина потребителят да ходи многократно в различни фирми, да води разговори с различни лица, да обяснява случая, да предявява искове, да чака решения от различни институции, което е свързано с напрежение, неспокойствие, притеснение, разход на енергия и време, които е можело да бъдат оползотвори по друг начин, психически натоварвания, отрицателни емоции. Върховните съдии са направили констатацията, че установяването по надлежния ред на това наглед безспорно обстоятелство, че като нямаш отоплителни тела и не ползваш топлинна енергия, няма защо да ти се начислява такава е отнело на ищеца две години, през които той е преживял отрицателни психически емоции. В резултат на всичко това загубеното от потребителя на 2 инстанции дело е било на последна инстанция (ВКС) спечелено – и фирмата за топлинно счетоводство е била осъдена за заплати на потребителя обезщетение за неимуществени вреди в резултат на виновното й поведение спрямо потребителя-ищец и причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни физически и психически преживявания.
Ново: през 2013 Върховният касационен съд се произнесе със задължително за всички съдилища в България тълкувателно решение, съгласно което монополните дружества отговарят за причинени на потребителите им неимуществени вреди!