Фирми без дейност подават декларация за неактивност в ТР

Време за прочитане : 2 мин.

Фирми без дейност – какво подават в Търговския регистър? Това е изключително популярен въпрос, особено в условията на обявено извънредно положение, а отговорът е, че фирми без дейност не публикуват годишни финансови отчети (ГФО) в Търговския регистър (ТР), а вместо това дружествата подават т.нар. „декларация за неактивност“ (декларация, че не са извършвали дейност) в Агенцията по вписванията (АВ), което е нововъведение от 2018. Освен това декларациите за неактивност могат да бъдат подадени лично от представител на фирмата или упълномощен адвокат, но не и от счетоводителя на съответното дружество. Предвид тази законова промяна в общественото пространство започна да се спекулира колко големи облекчения било предвидило законодателството във връзка с отчетността на неработещите фирми и за отпадането на т.нар. „нулеви декларации и финансови отчети“. Действително облекчения за неработещи дружества има, но задължението за подаване на отчетна информация към институциите остава, а сроковете и процедурите се промениха, което породи объркване у собственици, управители и счетоводители.

Бързата съпоставка с досегашната практика сочи, че до началото на 2018 дружествата имаха задължението да подават счетоводна отчетна информация до три различни институции, независимо от това дали през отчетния период са извършвали дейност или не. На първо място, всички фирми без дейност подаваха „нулева“ годишна данъчна декларация по чл. 92 от Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО) към съответното териториално подразделение на НАП по адреса на регистрация на дружеството. На следващо място, дружествата подаваха информация, че не осъществяват дейност в ИС „Бизнес статистика“ по регион към Националния статистически институт и трети път публикува годишните си финансови отчети в Агенцията по вписванията, Търговски регистър, като заплащаха такса за самото публикуване.

За първи път през 2018, в резултат на промени в Закона за корпоративното подоходно облагане, за предприятията, които не са осъществявали дейност през 2017 г. по смисъла на Закона за счетоводството, отпада задължението да подават годишна данъчна декларация в НАП. За тези, които не са сигурни дали попадат в категорията „без дейност“, Закона за счетоводството дава следната дефиниция:

„Предприятия, които не са осъществявали дейност през отчетния период“ са предприятия, за които едновременно са налице следните условия:

  1. през отчетния период не са извършвали сделки по чл. 1, ал. 1 от Търговския закон;
  2. през отчетния период не са възникнали условия да бъде признат приход съгласно Закона за счетоводството и приложимите счетоводни стандарти;
  3. не са осъществявали дейност, свързана с инвестиции, производство и/или продажба;
  4. не са осъществявали покупка на стоки и услуги с цел получаване на доходи и печалби.“

С други думи, ако имате фирма с открита банкова сметка, по която се начисляват банкови такси, плащате на счетоводител за подаване на нулево ДДС и само някои основни данъци и такси, то фирмата Ви е без дейност и може да се възползвате от облекчението.

Това е чудесно, но как държавата да разбере, че дружеството не е извършвало дейност през отчетния период? Отговорът е – чрез подаването на декларация за неактивност. Проблемът е, че ще трябва да бъде подадена два пъти на две различни места. Съгласно промените в Закона за счетоводството, фирмите без дейност се освобождават от задължението да публикуват годишни финансови отчети в Търговския регистър. Вместо това обаче, те трябва да подадат в срок до 31.03., декларация, че не са извършвали дейност. Декларацията се подава със заявление Г2, като към него се прилага и декларация истинност. Добрата новина е, че такса не се дължи. Заявлението може да се подаде лично „на гише“ в Агенцията по вписванията от управителя на дружеството или онлайн, ако дружеството има електронен подпис, както и от адвокат с адвокатско пълномощно.

Трябва да се подчертае, че Търговският регистър излезе с изрично становище, че декларацията за неактивност, не може да се подаде от счетоводителя на фирмата, тъй като счетоводителите имат право да подават само в качеството им на съставители на финансови отчети, а такива на практика сега не се изготвят. За целта може да Ви съдейства само адвокат, като предимството е, че за извършване на гореописаните действия от адвокати не се изисква нотариално заверено пълномощно.

В допълнение към подаването на пакета от документи към Търговския регистър, дружествата имат задължение да обявят факта, че не извършват дейност и към Националния статистически институт (НСИ), като подадат декларация по образец. Декларацията може да се подаде на имейл адрес (подписана, подпечатана и сканирана) или в съответните териториални структури на НСИ на хартиен носител, а срокът за това е до 30.04.2018.

От 2020 вече има образец на декларацията за неактивност и ТР ще приема само декларации, които са изготвени по образеца. Декларации в свободна форма няма да се приемат. Във връзка с пандемията от коронавирус обявеното извънредно положение, през 2020 срокът за подаване на документите е удължен до 30 юни 2020г.

Отказ за изплащане на обезщетение при застраховка „Живот“, смърт или трайна неработоспособност, вкл. коронавирус

Време за прочитане : 5 мин.

Отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, особено когато става дума за тежко житейско събитие като смърт или трайна неработоспособност (нетрудоспособност) вследствие на инвалидизация (с решение на ТЕЛК), е неприятен проблем, с която немалко клиенти на банки и застрахователи са се сблъсквали.

Важна вметка трябва да бъде направена във връзка с избухналата през 2020 епидемия от коронавирус и възможните в тази връзка застрахователни претенции. Поначало застрахователите масово залагат в клаузите си освобождаване от отговорност в случаи на глобална пандемия, за каквато COVID-19 вирусът беше определен, и в тази връзка може да последват откази за изплащане на застрахователно обезщетение. Много важно в случая е как точно са формулирани в съответния застрахователен договор подобни изключение от задължението за изплащане на застрахователно обезщетение.

Застраховката е вид договор, сключен между две или повече лица, с цел да бъде осигурено покритие на рисковете при настъпване на дадено застрахователно събитие, предвидено в самия договор, чрез изплащане на обезщетение, от страна на застрахователя. Напр. клиенти, кандидатстващи и одобрени за банков заем (напр. ипотечен кредит за покупка на недвижим имот, потребителски кредит и т.н.), могат да бъдат задължени от отпускащите им кредит банки да сключат застраховка „Живот“, което е една допълнителна гаранция за банката, че ако кредитополучателят изгуби физическата възможност да обслужва кредита си, по една или друга обективна причина, свързана с неговите живот или здраве, банката ще получи дължимите от кредитополучателя суми от застрахователя. Застраховка „Живот“ при ипотечен кредит се сключва между 2 страни – застраховател и застраховано лице, но има и трето ползващо се лице – банка, от която застрахованият е изтеглил заем. На практика това е застраховка на кредит при смърт или неработоспособност на кредитополучателя, а при настъпване на застрахователно събитие застрахователят дължи изплащане на застраховка „Живот“, което на практика означава да изплати в полза на банката оставащите по кредита и дължими от кредитополучателя вноски. Застраховка „Живот“, сключена във връзка с банков кредит, може да бъде или индивидуално договорена между кредитополучателя и застрахователя, или сключена по групова застраховка между застраховател и банка, по която кредитополучателят се присъединява, приемайки Общите условия на груповата застраховка „Живот“. Много съществен момент при този вид застраховки е, че във всички случаи банката е тази, която би получила застрахователното обезщетение при настъпване на застрахователно събитие, но по този начин застрахованото лице си гарантира спокойствие, че при евентуално настъпване на определени негативни събития, той, негови близки или трети лица, напр. банки, ще получат определено парично обезщетение, а застрахованото лице няма да трябва да плаща след настъпване на застрахователното събитие.

Това спокойствие обаче нерядко бива нарушавано от неморални или дори незаконосъобразни действия на основно 2 вида субекти – застрахователни и банкови институции – във връзка с (отказ за) изплащане на обезщетение от застраховател при смърт или нетрудоспособност, свързани със застраховка при потребителско или ипотечно кредитиране.

Мнозина биха определили ролята на банките в тази „схема“ като дълбоко неморална. Банките обикновено са трети ползващи се от застраховката „Живот“ лица, т.е. те не плащат застрахователните премии, които са в тежест на техните клиенти, но същевременно имат право да получат нерядко солидно застрахователно обезщетение от застраховател, ако настъпят съответните рискове. Въпреки това обаче същите тези банки, сравнително често при настъпването на застрахователно събитие проявяват морално укоримо бездействие, което обаче е важно да се отбележи, че не е незаконосъобразно. Ако напр. почине дадено застраховано по свързана с банков кредит застраховка „Живот“ лице – тогава банката има 2 възможности за събиране на остатъка от дължимия й кредит – или да се обърне към застрахователя, или да се обърне към наследниците на починалото лице. Най-логичният вариант е първият, особено ако именно банката е поставила сключването на застраховка „Живот“ като условие за отпускане на банков заем – с идеята напр. при смърт на кредитополучателя, застрахователят да изплати на банката остатъка от усвоения банков кредит – защото точно това, а не каквото и да е друго, е предмет на застрахователния договор. Но банките често намират за ненужно усложнение в дейността им обръщането им към застраховател с искане за изплащане на обезщетение. Защото обикновено кредитът е обезпечен (напр. с недвижим имот при ипотечните кредити) и ако наследниците на починалото застраховано лице не изплащат задълженията му, банката винаги може да пристъпи към принудително изпълнение спрямо имуществото, служещо за обезпечение (напр. да обяви кредитът за предсрочно изискуем, да образува изпълнително дело при ЧСИ и да инициира публична продан на ипотекирания недвижим имот). И това е напълно законно. Крайно неморално, погледнато през мирогледа на обикновения средностатистически човек, но напълно законно.

Добрата новина във връзка с горното бездействие на банките е, че кредитополучателят и застраховано лице при трайна неработоспособност или респ. неговите наследници в случай на смърт определено могат да се намесят, за да може в крайна сметка остатъкът от кредита да бъде изплатен от застрахователя, а не от застрахованото лице или респ. наследниците му. В случая е приложим сложен за широката публика съдебно-процесуален механизъм, при който с най-прости думи застрахованото лице завежда срещу застрахователя съдебен иск като в исковото производство предявява не собствени, а чужди права – тези на банката. Това е така, защото строго юридически погледнато застрахованото лице или респ. неговите наследници нямат право да получат обезщетението, което може да бъде изплатено само и единствено в полза на банката (освен ако застрахованото лице или наследниците му са плащали на банката след настъпването на застрахователното събитие). Но по този начин се покрива остатъчното по кредита задължение, което няма да бъде погасявано от застрахования или респ. наследниците му и на практика ползата от изплащане на застрахователното обезщетение е изцяло в полза на кредитополучателя, чието задължение на практика се погасява с настъпване на застрахователното събитие, защото, казано с прости думи, застрахованият кредитополучател повече няма да плаща, а остатъкът от кредита ще бъде изцяло за сметка на застрахователната компания.

Ролята на застрахователите в горната „схема“ е далеч по-прозрачна е предвидима – те дължат изплащане на обезщетение при настъпване на покрит риск и интересът им се изчерпва с това… да не платят. При отказ за плащане, кредитополучателят или наследниците му имат 2 основни опции – да депозират възражение до застрахователя срещу отказа му да изплати дължимото обезщетение или да предявят описания по-горе съдебен иск от името на банката срещу застрахователя. Третата и най-препоръчителна опция е да бъде ангажиран опитен адвокат по застрахователно право, който да обоснове надлежно незаконосъобразността на отказа на застрахователя и да изиска плащане от същия или при категоричен отказ – да предяви иск от името на застрахованото лице или наследниците му срещу застрахователната компания, независимо дали става въпрос за най-големите субекти на пазара на животозастраховането като ДЗИ, Алианц, Булстрад, Кардиф, Уника и др.

Още по-добрата новина за застрахованите лица или техните наследници е, че подобен род дела, водени от компетентни адвокати, масово биват печелени от ищците и съответно губени от ответниците – застрахователни дружества. Има редица чисто процесуални юридически тънкости при подобен род дела (като споменатото по-горе предявяване на иска не лично, а от името на банката и т.н.), но основното са причините за отказа на застрахователите, които нерядко са дълбоко неоснователни и в противоречие със закона и трайната практика на българските съдилища.

Основанието за отказ, с което застрахователите може би най-много обичат да злоупотребяват, е клаузата за изключване отговорността на застрахователя при наличието на предхождащи датата на сключване на застраховката заболявания. Изискване на закона и съдебната практика е между предхождащите заболявания и инвалидизиращото заболяване или респ. смъртта да има причинно-следствена връзка, но в масовия случай тези заболявания са съвсем различни, а пряка причинно-следствена връзка категорично липсва, но това не пречи на застрахователните дружества да се позовават на тази изключваща отговорността им клауза. За щастие съдебната практика категорично не възприема тези аргументи на застрахователите, защото те например биха могли да твърдят, че дори едно посещение в миналото при личен лекар с оплакване за и респ. констатирано повишено моментно кръвно налягане може да е основание за неплащане на застрахователно обезщетение, ако лицето напр. е получило инфаркт, инсулт или друго заболяване, имащо просто някаква далечна връзка с високо кръвно налягане – въпреки че инфарктът може да е причинен от множество други фактори. Хипертонията напр. е в основата на повечето сърдечно-съдови заболявания, но това категорично не означава, че пациент, който е имал високо кръвно налягане, е изключен от покритие за всички сърдечно-съдови заболявания. Именно поради това законодателят и съдебната практика са категорични, че е необходима не каквато и да е връзка между 2 заболявания, а именно и конкретно пряка причинно-следствена връзка.

Друго сравнително често срещано основание за отказ е свързано с неистинното деклариране на данни. При сключването на застраховка се подписва декларация от застрахованите лица, които заявяват факти и обстоятелства, които са им били известни при подписването на въпросния документ. А застрахователните дружества твърдят, че застрахованите лица били знаели за наличието на проблеми от здравословен характер, но умишлено не ги били декларирали. Едва ли ще е изненада, че такива твърдения в масовия случай са напълно голословни и неподкрепени с доказателства, като единствената им цел е да бъде избегнато изплащането на дължимото застрахователно обезщетение, макар застрахователите да си дават сметка, че това е само временно, до произнасянето на съда. Защото именно застрахователят трябва да докаже тези свои твърдения в рамките на исковото произвоство. А много често нямат каквито и да е доказателства. И ако са искали да установят действителното здравословно състояние на застрахованото лице към датата на влизане в сила на застрахователния договор, последните са могли напълно законосъобразно да бъдат задължени да преминат предварителни медицински изследвания, които да установят това.

И на последно място следва да бъде спомената незаконосъобразната практика на застрахователните дружества да включват в договорите си клаузи, с които изключват отговорността си при настъпване на застрахователно събитие в рамките на до няколко години от сключването на договор. Елементарната човешка логика и чувство за справедливост сочат, че е недопустимо да има договор, по който едната страна години наред да изпълнява задълженията си (напр. да плаща застрахователна премия), а насрещната страна, също години наред, да няма задължения спрямо първата (напр. да изплати застрахователно обезщетение при настъпило събитие). За щастие практиката на българските съдилища потвърждава това и приема подобни клаузи от общи условия към застрахователни договори за нищожни клаузи, т.е. неприложими.

Електронната фактура според българското законодателство

Време за прочитане : 2 мин.

В модерния, технически напреднал живот, използването на всякакви начини за улесняване на ежедневните задължения на търговците, е вече почти задължително. Именно заради пестенето на време, пари и енергия все по-популярно започна да става издаването на т. нар. „електронни фактури“ (е-фактури, e-invoices). За разлика от обикновените, хартиени фактури, електронните такива например не заемат излишно място в офиса, защото не е необходимо да бъдат разпечатвани и съхранявани няколко години, а също и не е нужно да се изразходват излишни средства за изпращането им по пощата или куриер до техния получател.

Електронните фактури не отстъпват по нищо на хартиените. Според Закона за счетоводството, фактурата е първичен счетоводен документ и като такъв може да бъде както на хартиен носител, така и в електронен вид. И хартиените, и електронните фактури трябва да съдържат една и съща информация, която се явява условие за тяхната действителност. Така например и двата вида фактури задължително трябва да съдържат името „Фактура“ и нейният пореден номер, датата на издаване, име на юридическото или физическото лице, адрес или седалище, както и ЕИК / БУЛСТАТ на издателя и на получателя, когато са регистрирани в съответния регистър. В случай, че един от тях е физическо лице, тогава се посочва ЕГН. Отделно от това, задължително трябва да е посочено количеството и вида на стоката или услугата, цена без ДДС, размера на начисления ДДС и тяхната обща стойност (например цената на стоката е 15 лв., върху които трябва да се начисли 3 лв. ДДС и така крайната цена е равна на 18 лв.). ЗДДС в своите чл. 114 и 115 посочва и някои допълнителни специфични реквизити.

В последните години все по-често срещаме доставчици на услуги, които предлагат на своите потребители да се откажат от хартиената си фактура (мобилни оператори, електроразпределителни и ВиК дружества и др.) и да я заменят с електронна, която могат да получават на електронната си поща. Това от една страна пести време и средства, а и не на последно място – щади природата и не изразходва нейните изчерпаеми ресурси.

Като добра новина може да се определи това, че вече има много онлайн платформи, които предлагат услугата „Електронна фактура“ – онлайн програми и бланки на електронни фактури. Единственото условие е търговецът да има електронен подпис (КЕП). За разлика от хартиената фактура, при която подписът и печатът вече не са част от задължителните реквизити, то електронният подпис при електронната фактура няма как да отпадне. За момента това е единственият начин, който може да удостовери автентичността на произхода й. Важно е да се знае обаче, че за електронните фактури има законово изискване да бъдат приети от получателя. Това може да стане както с изрично, така и с мълчаливо съгласие.

Тъй като органите на НАП имат право да изискат представянето на всички счетоводни документи на търговеца при проверка, трябва да знаете, че и електронните фактури не са изключение от това правило. Търговецът трябва да осигури онлайн достъп до тях. И не на последно място, електронните фактури се признават и в съдебните производства.

Лихва върху лихва не се дължи при преструктуриране на лош кредит

Време за прочитане : < 1 мин.

Имате лош кредит или просрочено задължение по банков заем? И банката любезно Ви предлага „предоговаряне“, „преструктуриране“ и т.н. на въпросния проблемен кредит, при което всичките Ви задължения по него (главница, такси, мораторни лихви за забава) до този момент се обединяват в една „нова главница“? Гореописаният сценарий години наред беше масова практика в редица български банки, опитващи се да „изчистят“ лоши кредити на свои клиенти като сключват с длъжниците си анекси към договорите за кредит, с който просрочените лихви се капитализират към главницата (основното задължение).

С решение на ВКС от 29.07.2019г. обаче това се промени. Съдът прекъсна тази порочна практика не само поради причината, че по този начин не се облекчава длъжника, каквато е декларираната от банките цел, но е и незаконно, тъй като капитализирането на лихвата е позволено от закона само в отношенията между търговци, а не и между физически лица и търговец, както е в банковия договор за кредит, отпуснат на физическо лице. Според ВКС клаузи в анекс към договор за банков кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на Закона за задълженията и договорите – който е разрешено според българското законодателство само между търговци на основание чл. 294 от Търговския закон. Единственото допустимо отклонение в тази връзка е възможно при олихвяване на просрочено задължение за такси, т.е. не е незаконно да се добави просрочена банкова такса към главница по кредит и след това върху нея да се начислява възнаградителна лихва.

Когато банката преговаря с длъжника си и преструктурира кредита, целта е да се облекчи лошото финансово състояние на длъжника, чрез отстъпки от страна на банката, като например да се намали главницата, да се променят вноските, да се разсрочи кредита за по-дълъг срок или да се намали лихвата. В случая се случваше точно обратното, вместо банката да направи отстъпка и да намали лихвата, същата я прибавяше към главницата, като по този начин се увеличава както основното задължение, така и по-високите лихви, които започват да текат. Споразуменията между длъжника и банката, в които лихвите се капитализират, не пораждат действие и всеки засегнат би могъл да потърси правата си като предяви иск срещу съответната банка.

Лицензиране и регистрация на финансова институция в БНБ, пререгистрация на финансови къщи

Време за прочитане : 3 мин.

Финансовата институция е уредена в Закона за кредитните институции и съгласно неговия чл. 3 е лице, различно от кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято основна дейност е извършване на една или повече от следните дейности:

  1. извършване на платежни услуги по смисъла на Закона за платежните услуги и платежните системи;
  2. издаване и администриране на други средства за плащане (пътнически чекове и кредитни писма), доколкото тази дейност не е обхваната от т. 1;
  3. финансов лизинг;
  4. гаранционни сделки;
  5. търгуване за собствена сметка или за сметка на клиенти с чуждестранна валута и благородни метали с изключение на деривативни финансови инструменти върху чуждестранна валута и благородни метали;
  6. предоставяне на услуги и/или извършване на дейности по чл. 5, ал. 2 и 3 от Закона за пазарите на финансови инструменти;
  7. парично брокерство;
  8. придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други);
  9. издаване на електронни пари;
  10. придобиване на участия в кредитна институция или в друга финансова институция;
  11. отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Финансовите институции подлежат на вписване в публичен регистър на БНБ. Много важна подробност в тази връзка е, че ако е налице извършвана специфична дейност по специален закон – режимът за лицензиране на финансова институция е различен. Например финансова институция, която издава електронни пари, следва да е регистрирана и лицензирана по Глава пета от специалния в случая Закон за платежните услуги и платежните системи. От обхвата на закона изрично са изключени БНБ, взаимоспомагателните каси и заложните къщи.

В общата хипотеза за регистрация на финансова институция (финансова къща) Законът за кредитните институции поставя следните изисквания по отношение на съответното търговско дружество:

  1. да има търговска регистрация в Република България като дружество с ограничена отговорност, акционерно дружество или командитно дружество с акции;
  2. в предмета му на дейност да няма дейности извън изброените по-горе;
  3. да има собствен капитал със структура и в размер, определени с Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции, като акциите може да бъдат само поименни;
  4. мястото на извършване на основната стопанска дейност да е на територията на Република България;
  5. управляващите и представляващите дружеството лица да притежават необходимата квалификация, професионален опит и репутация, a лицата, които пряко или косвено притежават квалифицирано дялово участие в капитала на дружеството – надеждност, финансова стабилност и репутация.

Изисквания има и към всяко управляващо или представляващо финансовата институция лице (както и към физическите лица, които пряко или косвено притежават квалифицирано дялово участие в капитала на финансова институция, както и лицата, които по закон представляват юридическите лица, притежаващи пряко или косвено квалифицирано дялово участие в капитала на финансова институция), което трябва да:

  1. има висше образование;
  2. има най-малко 3 години опит в областта на икономиката, правото, финансите, информатиката;
  3. не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, освен ако не е реабилитирано;
  4. не е било през последните 2 години член на управителен или контролен орган или неограничено отговорен съдружник в дружество, когато то е прекратено поради несъстоятелност, ако са останали неудовлетворени кредитори;
  5. не е лишено от право да заема материалноотговорна длъжност;
  6. не е включено в списъка по чл. 5, ал. 1 от Закона за мерките срещу финансиране на тероризма.

За регистрация и вписване на финансова институция в регистъра на БНБ следва да е внесен (под формата на парични вноски) капитал на търговското дружество в размер на 1 милион лева. Преди измененията от 2014 изискването беше доста по-ниско, както следва:

  1. 50 хил. лева – в случаите на придобиване на участия в кредитна институция или в друга финансова институция.
  2. 250 хил. лева – в случаите на издаване и администриране на други средства за плащане (пътнически чекове и кредитни писма), финансов лизинг, гаранционни сделки, придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и др.) и отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

По отношение на капитала има изрично изискване за произхода му – на първо място вноските в него трябва да са парични, а капиталът следва да не е заемен.

Административната такса за разглеждане на подадено заявление и регистрация на финансова институция и вписването й в регистъра на БНБ е в размер на 3 хил. лева.

Особено съществени промени в режима на финансовите институции настъпиха след приемането на последните изменения на Закона за кредитните институции от 25.03.2014. Съгласно последните промени в 6-месечен срок финансовите институции (вкл. т. нар. финансови къщи), вписани в регистъра на БНБ, които са търгували с инструменти на паричния пазар (чекове, менителници, депозитни сертификати и др.), чуждестранна валута и благородни метали, финансови фючърси, опции, инструменти, свързани с валутни курсове и лихвени проценти, както и други дериватни инструменти имат 2 опции:

  1. ако възнамеряват да предоставят инвестиционни и/или извършват инвестиционни дейности съгласно чл. 5, ал. 2 от Закона за пазарите на финансови инструменти (това са услугите, които може да предоставят единствено лицензирани инвестиционни посредници по ЗПФИ), следва да подадат в Комисията за финансов надзор документи за получаване на лиценз за извършване на дейност като инвестиционни посредници по Закона за пазарите на финансови инструменти. Тази задължителна пререгистрация на финансови институции (финансови къщи) представлява на практика изцяло ново лицензиране на съвсем друг тип правен субект по съвсем друг закон, при съвсем различни, макар и много сходни, изисквания.
  2. ако са извършвали и възнамеряват да извършват обмяна на валута в наличност, следва да приведат дейността си в съответствие с Валутния закон.

Във връзка с горното, в посочения 6-месечен срок всички регистрирани преди последните законови изменения финансови институции връщат в БНБ издадените им удостоверения за регистрация и се пререгистрират в БНБ, ако отговарят на изискванията на чл. 3а, по ред, определен с Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. А какво ще се случи при неизпълнение на това задължение? Отговорът дава ал.6 на чл. 3а от ЗКИ – БНБ заличава от регистъра регистрирано лице по негово искане или ако установи, че:

  1. е престанало да отговаря на изискванията на този член;
  2. вписването е било извършено въз основа на невярна информация или неверни документи;
  3. не изпълнява задълженията си по този закон или актовете за прилагането му, или други нормативно установени изисквания за осъществяване на дейността.

Законна лихва за забава при просрочени задължения – изчисляване след 2015

Време за прочитане : < 1 мин.

(Забележка: Калкулатор на законна лихва се съдържа в приложението „Правен помощник“)

Законната лихва за забава при просрочени задължения получи нова уредба с Постановление № 426 от 18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения. Постановлението предвижда нови правила за изчисляване на размера на законната лихва, считано от 01.01.2015г., и отменя Постановление № 100 на МС от 29.05.2012 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.

По силата на новото постановление, годишният размер на законната лихва за просрочени задължения (независимо вида на валутата на задължението) се определя от основния лихвен процент на Българската народна банка (БНБ) в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.

В тази връзка интерес предизвиква въпросът как следва да се изчислява размерът на законната лихва за задължения, възникнали преди влизането в сила на постановлението (01.01.2015г.), но претендирани официално след влизането му в сила. Кои правила се прилагат в този случай – на отмененото Постановление № 100 или на новото Постановление, или приложението им трябва да бъде комбинирано – частта от законната лихва до 01.01.2015г. трябва да се изчислява по правилата на Постановление 100, а частта след 01.01.2015г. – по правилата на Постановление 426? При липсата на изрични разпоредби, които да придават на Постановление 426 обратно действие следва да се отчитат общите правила за действие на нормативните актове, а именно – занапред. От друга страна обаче, постановление 100 е изрично отменено от Постановление 426, което означава, че Постановление 100 вече е неприложимо след влизане в сила на Постановление 426 и всички изчисления, касаещи законната лихва, направени след 01.01.2015г. трябва да се правят по новите правила, независимо от това, че се отнасят за период, през който са действали правилата на отмененото Постановление 100. С други думи, за задължение за законна лихва, обхващащо периода 2013 – 2017 година, приложими са единствено правилата на Постановление 426, а не едновременно на Постановление 100 (за периода 2014 – 01.01.2015г.) и на Постановление 426 (за периода 01.01.2015 – 2017г.)

Продажба на акции, други способи за прехвърляне и видове акции – безналични, поименни, акции на приносител

Време за прочитане : 3 мин.

Продажба на акции е само един от възможните способи за прехвърляне на акции. Преди да бъдат разгледани отделните способи прехвърляне на акции, уместно е да бъдат разгледани различните видове акции по българското законодателство, а най-накрая и правната им природа и същност.

Освен различни видове акции в зависимост от вида съответното търговско дружество, има и различни видове акции според титуляра им и начина на смяна на собствеността им, които са разгледани по-долу.

Поименни акции са тези, които задължително съдържат името на първия си собственик на лицевата си страна. Винаги тези поименни акции са налични, тъй като при безналичните акции е невъзможно споменатото вписване върху тях. Следва да бъде отбелязано, че поименните акции не са поименни ценни книги, а ценни книги на заповед – и бидейки такива се прехвърлят с джиро, а не с цесия. Временните удостоверения, които се издават преди учредяването на акционерните дружества и удостоверяват направените от акционерите имуществени вноски, се приравняват по закон на поименни акции с тази разлика, че не могат да бъдат прехвърляни преди учредяването на дружеството.

Акции на приносител, известни в правната доктрина като „анонимни акции”, се придобиват с простото им фактическо предаване. Важно е да се отбележи, че акциите на приносител следва също така и да бъдат приети, за да бъде постигнат целеният прехвърлителен ефект. И най-сетне установяването на фактическо владение върху тях не следва да е противоправно – в противен случай, макар на външен вид правната конструкция за смяна на фактическата власт върху акция на приносител да бъде изпълнена, прехвърлителен ефект не би се породил, а самите акции на приносител могат да бъдат обезсилени. За разлика от поименните акции, при за прехвърляне на акции на приносител е необходимо да бъде изплатена пълната им номинална или емисионна стойност.

Безналични акции са третият основен вид акции. Както личи и от името им, при безналичните акции материалната субстанция (хартия, на която да са отпечатани) липсва. Безналични акции се издават винаги като поименни, но за разлика от поименните акции се прехвърлян не с джиро, а с цесия (с вписване на прехвърлянето в Централния депозитар). По останалите си белези поименните и безналичните акции са идентични.

За пълнота следва да бъдат отбелязани още 2 вида акции – привилигеровани акции и винкулирани акции. Привилегированите акции, както личи и от името им, обикновено дават на собственика им някаква чисто икономическа привилегия (по-висок или гарантиран дивидент) като често това е за сметка на неучастие при управлението на дружеството (напр. привилегировани акции без право на глас). Винкулирани акции са тези, които не могат да се прехвърлят свободно, а (подобно на дружествата с ограничена отговорност – ООД), е необходимо съгласието на дружеството (т.е. на останалите акционери).

След разграничаването на основните видове акции следва да бъдат упоменати и способите за прехвърляне на акции. Най-общо те се делят на способи за възмездно и безвъзмездно прeхвърляне на акции.

Продажба на акции е най-популярният способ за придобиване или отчуждаване на акции. Предмет на възмездната сделка продажба на акции могат да бъдат абсолютно всички от гореизброените видове акции (с някои вече изяснени особености при продажбата на винкулирани акции). При продажба на налични поименни акции са необходими 2 задължителни стъпки за успешното реализиране на сделката. На първо място е сключването на договор за покупко-продажба на акции, в който се съдържа задължение за прехвърляне. Самото прехвърляне на акции обаче и неговият транслативен ефект се постига чрез джиросване на акции, което води до промяна на собствеността – дори самите поименни акции да не са чисто физически предадени на купувача. Продажба на акции на приносител се извършва по сходен начин – като при тях джиросването на акции е заменено с фактическото им предаване във владението на купувача. При продажба на беналични акции пък, освен постигането на договорка за продажба, е необходимо още и вписването на прехвърлителната сделка в Централния депозитар.

Сред другите типични възмездни способи за прехвърляне собствеността върху акции са замяна на акции, заем на акции и апорт на акции. При първите 2 фигури няма големи особености в светлината на договорите за замяна и заем. Апортът на акции е сравнително по-усложнена процедура, при която на практика се осъществява замяна на акции (едно дружество „дава” свои акции срещу което като насрещна престация „получава” акции на друго акционерно дружество, които се апортират в капитала му).

Най-разпространеният способ за безвъзмездно прехвърляне на акции безспорно е дарението на акции. Дарение на акции може да бъде извършено от всеки дееспособен собственик на акции от различни видове. За осъществяване на сделката е необходимо приемане на направеното дарение. В останалите си части процедурата по дарение на акции прилича на продажба на акции (като разбира се се отчита липсата на възмездност).

По същността си акцията има 3 основни функционални белега.

На първо място акцията е част от капитала на търговското (еднолично) акционерно дружество – ЕАД или АД. Капиталът при акционерните дружества е разделен на акции. Капиталът на акционерното дружество следва да бъде разграничаван от имуществото на АД – дружеството може да развива печеливша икономическа дейност, да трупа имущество и активи, но капиталът остава константна величина докато не бъде изрично променен. Често срещано явление е акционерни дружества с минимален капитал от 50 хиляди лева да реализират печалби, измерващи се в милиони. Това обяснява защо акции с еднакъв номинал се търгуват на различни, а понякога много различни пазарни цени.

На следващо място акцията е документ, който удостоверява и материализира участието (членството) на притежателя й в акционерното дружество с всички произтичащи от това права и задължения. Задълженията на акционера се свеждат до това да заплати стойността на акцията. А правата му като притежател на акции са 3 основни вида: право на глас в Общото събрание, право на дивидент и право на ликвидационен дял в АД. Правото на глас на практика означава участие в управлението на акционерното дружество. Следва да се има предвид, че законът допуска някои особени видове акции да не дават право на глас. Правото на дивидент е основно право на акционерите, а и основната практическа финансово-икономическа цел на притежаването на акции. Поначало целта на всяко акционерно дружество е да развива успешна икономическа дейност, в резултат на която да трупа печалби и активи, които да бъдат разпределяни между акционерите под формата на дивиденти. Разбира се има и съвършено успешни акционерни дружества, чиято политика обаче залага на реинвестиране на печалбата вместо на разпределянето й под формата на дивиденти – което пък се отразява на пазарната цена на акциите и отново води до реализиране на печалба от страна на съответния акционер. Правото на ликвидационен дял е свързано с прекратяване дейността на дружеството. Тогава останалото имуществото (активите) на дружеството се разпределят пропорционално между акционерите съобразно съразмерния им дял в капитала на дружеството.

И на последно място акцията е ценна книга по смисъла на Търговския закон (ТЗ). Притежавайки това качество, акцията е предмет на сделки в търговския оборот с цел извличане на печалба.

Прозрачност на банкови такси и прехвърляне на платежни сметки от 2016

Време за прочитане : 2 мин.

От 2016 са в сила промени в Закона за платежните услуги и платежните системи, касаещи основно прозрачността на начисляваните от платежните институции такси, прехвърлянето на платежни сметки и забраната за отказ за откриване и обслужване на банкова сметка.

Създадена е изцяло нова глава в ЗПУПС, посветена на
„видимостта“ на таксите за потребителите на най-често използваните банкови услуги. Всички на пръв поглед прости ежедневни операции, често носят на своите потребители немалко разходи и главоболия, от една страна, може би поради недоглеждане, а от друга страна, защото обслужващата банка не е предоставила на разбираем език информация относно таксите си. Потребители често остават неприятно изненадани, когато погледнат баланса си и установят, че таксите изобщо не са незначителни. Новата уредба вече е на път да промени това положение. Независимо дали става въпрос за настоящи или бъдещи клиенти на дадена банка, тя е длъжна, в разумен срок преди подписване на договор да предостави като отделен документ информация за таксите си. Вече няма да има информация „под линия“, с малък, почти незабележим шрифт, който клиентите обикновено не четат. Според изискванията този документ трябва да е на достъпен език, да показва таксите в съответната валута, уговорена между банката и потребителя, да няма подвеждаща информация и т.н. Този вид „услуга“ може да бъде видян по всяко време на интернет сайта на дадена банка дори и от хора, които не са клиенти. При желание на клиента той може да получи безплатно отчет за таксите, които са били начислени по платежната сметка за определен период. Отчетът ще включва: такса за услуга, както в пакет, ако има такъв, така и отделно; колко пъти в била използвана услугата; цялата сума от платени такса за определения период и други. Всеки би могъл да провери и съпостави таксите си с тези, които са публикувани в интернет страници, одобрени от БНБ.

За първи път е разписано в закона прехвърлянето на платежна сметка. Това е възможно само когато платежните институции се намират в България и когато валутата е една и съща. Процедурата по прехвърляне на сметка, подобно на процедурата за пренос на номера при мобилни оператори, се инициира от приемащата институция след изричното съгласие на потребителя. До 2 дни след получаване съгласието на потребителя, приемащият орган трябва да получи от прехвърлящия дейности като:

  • Да прехвърли наличните средства по сметката на приемащия доставчик
  • Да закрие сметката при прехвърлящия доставчик
  • Да се преустановят периодичните плащания, ако има такива
  • Да се спре внасяне по кредити и директни дебити, в случай, че прехвърлящата страна няма система за автоматично прехвърляне към приемащата страна

Важно е да се отбележи, че прехвърлящата страна няма право да блокира платежните сметки преди определената за това дата от потребителя.  По този начин той няма да пострада докато трае прехвърлянето. Важно място сред нововъведенията заема и въпросът за таксите по прехвърляне на платежна сметка. Според новостите в ЗПУПС платежните институции не могат да начисляват такса за достъп до информация, която се отнася до потребителя. Но все още има възможност да се дължи такса при закриване на сметка.  В случай на нанесени финансови вреди за потребителя, те се заплащат от виновната страна.

И на последно място като изрична разпоредба в закона е закрепена забраната банките да отказват да открият сметка на лица, които  живеят легално на територията на ЕС, включително и бежанци без разрешение за пребиваване, въз основа на расова, религиозна или друг вид дискриминация. Това, разбира се, важи и за български граждани. Банките могат да откажат откриване на такава сметка само ако има съмнения за дейности, свързани с тероризъм или пране на пари, както и при наличието на други сметки в други банки.

Регистрация на кредитен посредник

Време за прочитане : 2 мин.

С новия Закон за кредитите на недвижими имоти на потребителите се въвежда един нов за българското законодателство регистрационен режим на кредитните посредници, който режим е в съответствие с Директива 2014/17/ЕС. Дейността, която извършват кредитните посредници, се изразява в представяне или предлагане на потребители на договори за ипотечен кредит, съдействие на потребители при извършване на подготвителни или преддоговорни действия във връзка с договори за кредит, както и сключване на договори за кредит от името на кредитора.

Предпоставка за извършване на дейност като кредитен посредник е вписване в специален регистър на Българската народна банка.

В закона подробно са описани  всички изисквания, които трябва да изпълни всеки един желаещ да получи лиценз за кредитен посредник. Едни от основните изисквания за регистрация се състоят в това всички кредитни посредници да имат добра репутация, да имат нужната компетентност и знания в областта на кредитирането, както и да имат застраховка „Професионална отговорност“. В рамките на един месец след подаване на необходимата документация и при спазване на всички законни изисквания, кредитния посредник се вписва в регистъра на БНБ. В регистъра се съдържа информация, идентифицираща цялата дейност на кредитния посредник, услугите които предлага и обхвата на неговата дейност.

С цел да се осигури един равен по възможности пазар за регистрираните кредитни посредници, те могат да са както всички видове търговци по смисъла на Търговския закон и също така могат да бъдат физически лица. Предвидено е регистрираните кредитни посредници в България да имат право да извършват дейност на територията и на целия Европейски съюз след като се спази процедурата по уведомяване на компетентните органи на съответните държави членки.

Установени са и обстоятелствата, при които БНБ може да откаже регистриране на кредитен посредник или да заличи вече регистриран такъв. Ако се откаже вписване на заявителя, той ще има право да кандидатства отново след 6-месечен срок. Уредена е и забраната кредитните посредници да възлагат извършваните от тях дейности на други лица. Определени са принудителни административни мерки и налагане на санкции от КЗП и БНБ  при неизпълнение на изискванията на закона от страна на кредитните посредници.

След приемането на закона, приета бе и наредба на БНБ, която регулира в детайли дейността на кредитните посредници. Най-съществените моменти в нея са крайният срок – 21.01.2017 – в който кредитните посредници трябва да подадат документи до БНБ за регистрация, за да могат да продължат дейността си. За регистрацията е предвидена такса в размер на 3000 лева. Другото основно изискване за упражняване на дейност като кредитен посредник е наличието на застраховка „Професионална отговорност“. При настъпили промени в обстоятелствата, кредитният посредник има срок от 15 дни, в който да уведоми за това БНБ. Документите за тези промени се подава в електронен формат и се заплаща такса в размер на 500 лв. Същото важи и за случаите, когато посредникът реши да упражнява дейността си в друга държава – таксата и уведомяването на БНБ.

Нов закон за ипотечните кредити 2016 – без лихва при предсрочно погасяване

Време за прочитане : 2 мин.

Новият Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители въвежда изискванията на Директива 2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, която има за цел да оформи една регулаторна рамка, чрез която да се установи един по-ефикасен и конкурентен пазар на ипотечните кредити, както и да защити всички участници на пазара.

Още в самото начало следва изрично да бъде подчертано, че законът се отнася само за потребители по смисъла на ЗЗП, т.е. за физически лица, но не е приложим за търговци.

Следва да бъде обърнато внимание и на това, че главно място в законопроекта заемат разпоредбите за по-добра информираност на потребителите във връзка с предлаганите от кредитните институции продукти. Т.е. ако потребителят е бил надлежно информиран съгласно законовите изисквания, впоследствие има много малко механизми за защита правата на потребителите.  Въвеждането на задълженията към кредиторите и кредитните посредници за представяне на подробна преддоговорна и договорна информация подпомага по-лесното сравняване на кредитните продукти, а тази информация се представя с въвеждането на Европейски стандартизиран информационен формуляр (ЕСИФ). Поради персонализирания характер на информацията, ЕСИФ се предоставя на потребителя след като кредиторът или съответно кредитният посредник са получили информация за предпочитанията на потребителя и неговото финансово състояние.

Една от най-съществените, погледнато от практическа гледна точка, промени е въвеждането на т.н. „срок за размисъл“. Той започва да тече от момента на предоставяне от кредитора на потребителя на проект на договор за кредит, което от своя страна представлява отправяне на обвързващо предложение от страна на кредитора.  След като се направи оценка на кредитоспособността на потребителя, обвързващото го предложение се изпраща заедно с ЕСИФ и потребителя има 14-дневен срок на размисъл върху предложението. Това вероятно ще има значителен ефект предвид това, че потребителите ще могат да прегледат предложения им за подпис договор и ако е необходимо ще имат повече от добра възможност да се консултират с адвокат, кредитен посредник или дори банков служител преди да подпишат договора. Практиката сочи, че доскоро договорите се подписваха „на крак“ – т.е. договорът се предоставя на кредитополучателя в последния момент и в много случаи потребителят го подписва, без да го прочете.

Следващата значима промяна е във връзка с променливия лихвен процент. Както досега уговорения в договора за кредит лихвен % може да бъде фиксиран или променлив, но практиката сочи, че в огромния брой от случаи договаряният процент е променлив. С новия закон обаче се въвеждат много по-съществени изисквания към методиката за формиране на променливия лихвен процент. Самата методика трябва да е изчерпателна и ясна, за да се пресече масово разпространената доскоро практика банките да изброяват редица примерни критерии за промяна на лихвения процент и в крайна сметка да използват само един или няколко, които, разбира се, ги устройват и да изключват приложението на редица други, изгодни за потребителя, икономическо-финансови фактори и индекси.

Изцяло нова е възможността, която закона въвежда, за ограничаване на риска, който потребителят носи, до размера на обезпеченото имущество. Или с прости думи казано – ако за обезпечение на вземането на банката по кредита има един ипотекиран имот и кредитополучателят не погаси кредита си, кредиторът има право да се удовлетвори само от и до размера на този ипотекиран имот. Ако стойността на последния е по-голяма от размера на кредита – горницата от цената, за която е продаден имота, се връща на кредитополучателя. Ако стойността на имота обаче е по-малка – банката няма право да насочи принудително изпълнение към друго имущество на потребителя, макар да не е събрала пълния размер на дължимия кредит. Тази възможност дава една особено солидна защита в полза на потребителя, но най-вероятно тя ще е на цената на по-висок лихвен процент или на цената на по-малък кредит на фона на стойността на ипотекирания имот.

Направена е, макар и малка, стъпка по отношение на кредитите в чужда валута (различна от евро). Един от най-наболелите напоследък въпроси сред българските кредитополучатели (особено тези с кредити в швейцарски франкове) – този за ограничаване на валутния риск, е оставен в пожелателна форма – страните могат да уговорят такъв, но не са длъжни. Единственото задължение за кредитора е да информира кредитополучателя за възможните рискове при колебание на валутните курсове, както и за отклонение на валутния курс с повече от 20% спрямо първоначалната величина.

И последният съществен момент в закона е този за приложимостта му по отношение на договори за кредит, отпуснати преди влизането му в сила. Законът не е приложим в такива случаи с едно-единствено изключение – когато става дума за предсрочно погасяване. В последната хипотеза, независимо кога е бил отпуснат или усвоен кредита, кредиторът няма право на каквито и да е претенции за обезщетения или неустойки при предсрочно погасяване на кредит, при който е минала поне 1 година от отпускането му (платени са поне 12 месечни вноски), а ако не е изминала 1 година – обезщетението не може да е по-голямо от 1 %.