Стопанска непоносимост – изменение или прекратяване на договор в условията на пандемия

Време за прочитане : 3 мин.

Стопанската непоносимост е уредена в чл. 307 от Търговския закон: „Съдът може по искане на една от страните да измени или прекрати договора изцяло или отчасти“. Наред с непреодолимата сила, това е следващата хипотеза, която се очаква да бъде често срещана с оглед прогнозираната и очаквана икономическа, финансова и стопанска криза вследствие на пандемията от коронавирус. Разликата между двете се състои главно в това, че непреодолимата сила се установява с писмено уведомление, а стопанската непоносимост – със съдебно решение (т.е. трябва да се заведе дело за стопанска непоносимост).

Какво е „стопанка непоносимост“? Това е специален институт на Търговския закон, който беше последно по-масово използван в периода 2008-2010г., когато страната ни беше застигната от предишната финансова криза, която вероятно много търговци и потребители още си спомнят добре. Той дава възможност на която и да заинтересована страна по даден договор да се обърне към съда с искане да го измени или прекрати. До тук обикновено се стига, когато страните не могат да постигнат съгласие помежду си. За да бъде уважен един такъв иск обаче, задължително условие е този договор да е бил сключен преди да настъпят непредвидими обстоятелства, които да водят до накърняване на справедливостта и добрите нрави. Продължаването на досегашното положение, уредено от договора, би довело до възникване на изключителна несправедливост в отношенията между страните. Ако бъде уважен искът от съда, той изменя, респ. прекратява съществуващия договор между страните занапред. Това, от своя страна, означава, че този иск не може да се заведе след като е изтекъл срокът за изпълнение и някоя от страните вече е изпаднала в забава.

Кой може да се позове на стопанска непоносимост? Въпреки, че тази възможност е уредена в Търговския закон, това не означава, че може да се прилага само в отношенията между търговци. Напротив, може да бъде полезен и когато е налице договор, сключен между потребител и търговец, например договор за банков кредит или дори предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот или неговото строителство. Важното е, че от съдебна гледна точка, искът би бил основателен, ако е заведен от заинтересована страна. Такава страна е тази, която не може да изпълни поетите с договора задължения или изпитва силни затруднения да направи това или иначе казано – неизправната страна по договора.

В какви случаи може да се прилага стопанската непоносимост? В тази част на статията ще се спрем на най-често разглежданите от съда облигационни отношения. На първо място можем да кажем за наемателите на търговски помещения. От 13 март 2020 насам България е в извънредно положение. Това доведе до затваряне на много търговски обекти, съкращаване на работна ръка, пускане на работници или служители в платен или неплатен отпуск за времето, през което търговецът не може да осъществява дейност и др. Голяма част от наемателите в момента не генерират никакви приходи, а само разходи поради това, че не осъществява основната си дейност. Ако положението се задържи още няколко месеца така, плащането на наемната цена би било непосилно за търговеца. В този случай той би могъл да постъпи по два начина – да постигне споразумение с наемодателя, което да бъде изгодно и за двете страни или да се обърне с молба към съда, с искане за изменение или за прекратяване на договора за наем. Съдът от своя страна може да прецени, че запазването на договора в досегашния му вид, при намалял или дори никакъв обем на продажби в следствие на пандемията от COVID-19 и икономическата криза, е предпоставка за уважаване на иска. Обратно, запазването на договора би било неоправдано от гледна точка на справедливостта. 

Друг типичен пример е предварителният договор за покупко-продажба на недвижим имот и неговото строителство. Такъв договор обикновено се сключва, когато покупко-продажбата ще бъде осъществена преди цялостното завършване на сградата. Видно от положението в страната обаче, много строители в момента са замразили обектите си и почти не се извършват строителни работи. Никой все още не може да прогнозира какви ще са последиците след пандемията в отношение на пазара на недвижими имоти. Може да се стигне до ситуация, в която пазарните условия след преодоляване на кризата да са тотално различни. Съдебната практика също е доста противоречива относно допускането на подобни искове, главно с оглед на това как е бил формулиран искът. Не на последно място ще се спрем и на договорите за банкови кредити. Именно такива съдебни дела имаше много преди десетина години. Те бяха свързани именно с настъпилата тогава неочаквана икономическа криза, загубата на работа от страна на много хора и невъзможността да се справят с поетите финансови задължения. Тук основно може да се говори за фирмени кредити, но и за кредити, отпуснати на физически лица. В тази част е важно да се отбележи фактът, че ако в договора за банков кредит има клауза, която позволява на банката едностранно увеличаване на лихвения процент, например, това не може да се счита за стопанска непоносимост. Това не е обстоятелство, което да е настъпило неочаквано, страните да не са могли да го предвидят. Напротив, това положение е уговорено предварително от тях още при сключването на договора.

Несъстоятелност

Време за прочитане : 3 мин.

Производство по несъстоятелност – процедура при обяваване на фалит на фирма

Какви полезни ходове имат длъжника и респ. кредиторите му

Изисквания, срокове, редове кредитори и възможни сценарии, вкл. за злоупотреби по време на COVID-19 пандемия

Несъстоятелност на фирма – процедурата по несъстоятелност (производство по обявяване в несъстоятелност на фирма – ООД, ЕООД, АД и др.) – е предмет на обширна уредба в част четвърта на българския Търговски закон (ТЗ). Процедурата по обявяване в несъстоятелност е известна още като банкрут или фалит. Целите на производството по несъстоятелност на фирма най-общо са две – на първо място ако може дадено предприятие да бъде оздравено и да продължи работата и търговската си дейност и за в бъдеще, а ако това е невъзможно – да бъде разпределено имуществото му по един справедлив начин, така че да се удовлетворят във възможно най-пълна степен кредиторите на изпадналата в несъстоятелност фирма.

Във връзка с избухналата през 2020 пандемия от COVID-19 (коронавирус) и влошаващата се в България, а и по целия свят икономическа обстановка, се очаква финансово-икономическа криза с неизвестни засега мащаби. Сред най-засегнатите са авио- и транспортните компании и превозвачи, хотели, ресторанти и увеселителни заведения, както и всички компании, свързани с туризъм, като туроператори и туристически агенции. В подобна неблагоприятна за бизнеса обстановка, добър адвокат по търговско право може да е от полза на своите клиенти в няколко основни насоки:

  1. Да съдейства за спасяването на бизнеса на своите затруднени клиенти чрез различни юридически похвати, вкл. чрез иницииране на процедури по:
    1. Обявяване на форсмажор – при обективни пречки за изпълнение на задълженията, вкл. при извънредни мерки и разпореждания на държавни органи
    2. Стопанска непоносимост – при крайно несправедливи договорни клаузи, които биха разорили търговеца, ако се изпълняват стриктно
    3. Стабилизация на търговец  – при временни затруднения на дружеството
  2. Да съдейства на свои клиенти, които имат просрочени вземания, като следи поведението на задлъжнелите им контрагенти, така че своевременно да бъдат предприемани всички необходими мерки с оглед обезпечаване на ефективното събиране на просрочените вземания, вкл. спазване на всички срокове за предявяване на вземания в открито производство по несъстоятелност

Процедура по несъстоятелност се открива при неплатежоспособност или свръхзадълженост на търговец. Инициатор за откриване на процедурата по несъстоятелност на ЕТ, ООД, ЕООД или друг търговец може да бъде както кредитор, така и самият търговец или техен доверен адвокат по несъстоятелност, а също и Националната агенция за приходите (НАП) или ликвидатор при започнало производство по ликвидация на фирма. Не на последно място, инициатор на производство по несъстоятелност може да бъде изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, когато търговецът в продължение на поне 2 месеца не е изпълнявал задълженията си за изплащане на трудовите възнаграждения на една трета от работниците или служителите си.

Производство по несъстоятелност – неговото откриване и провеждане – само по себе си не означава, че трябва да се стигне до обявяване в несъстоятелност на фирма и заличаването й в Търговския регистър. Не само, че може предприятието да бъде оздравено, но може още в най-ранните етапи на производството по несъстоятелност съдът да не уважи молбата за провеждането му, защото намери, че не са налице предпоставките за това – или най-просто казано, защото съответната фирма има ресурс да продължава да работи и да покрива задълженията си. В тази връзка се случва да се правят опити за умишлено откриване на процедура по несъстоятелност от самия търговец, въпреки че не са налице основания за това – като най-често това се прави, за да „поеме глътка въздух“ предвид факта, че действията (вкл. на съдебен изпълнител – ЧСИ или ДСИ) на всички индивидуални кредитори (вкл. и по изпълнителни дела) се спират с откриването на производството по несъстоятелност и не могат да продължат, дори да са в напреднал стадий. Упълномощен да събира дълговете на търговеца вече е само синдикът.

На другия полюс са търговци, които „тихомълком“ се опитват да открият, проведат и приключат процедура по несъстоятелност по възможно най-бързия начин. Причината за това се корени в изключително кратките срокове, в които кредитори могат да предявят вземанията си срещу изпадналия в несъстоятелност търговец – обикновено до 1 месец. Тези срокове са фатални, защото при пропускането им кредиторът, дори да има издаден изпълнителен лист, окончателно губи възможността да участва при осребряването и разпределението на имуществото на търговското дружество и единствената му надежда остава оздравяването на предприятието на търговеца (т.е. да не се стигне до обявяване на несъстоятелност и респективно заличаване на търговеца). Поради това е много важно всеки добросъвестен търговец да следи внимателно поведението и действията на бизнес контрагентите си и най-вече на тези от тях, които имат финансови затруднения, за да предотврати навреме тежки и нежелани последици, независимо, че за тях няма никаква вина.

Възможна злоупотреба в рамките на производството по несъстоятелност е да се правят опити за промяна на реда на кредиторите – най-общо казано йерархична структура, при която всеки ред кредитори се удовлетворява съразмерно, а всеки следващ ред – само при пълното удовлетворяване на предния ред. При това законово положение много често кредиторите от първите редове се удовлетворяват – пълно или частично – докато тези от последните редове не получават нищо или почти нищо. Напълно възможно при това положение е да бъдат правени опити напр. необезпечен кредитор да бъде със сложни похвати превърнат в обезпечен кредитор с единствената цел да бъде издигнат по-нагоре в йерархията на чакащите за разпределение на осребрено имущество кредитори. Ако не бъдат предотвратени тези опити още в зародиш, другата най-честа опция е ангажиране на опитни адвокати по несъстоятелност и водене на специфични съдебни дела и предявяване на искове с цел разкриване на евентуални злоупотреби и предотвратяването на нежелани последици.

Обявяване в несъстоятелност следва ако не бъде оздравено предприятието на търговеца – и в такава хипотеза в повечето случаи имуществото на търговеца (ако има такова, което подлежи на осребряване) се разпределя окончателно между кредиторите и дружеството се заличава в Търговския регистър. Това заличаване обаче не е напълно окончателно – защото ако след него бъдат открити активи, които не са били известни на съда по несъстоятелността (например активи в София, които са останали незабелязани за кредиторите и съда в Пловдив) – то производството по несъстоятелност може да бъде възобновено.

Последните съществени промени в ТЗ от 2016 въведоха някои основни изменения в производството по несъстоятелност. По отношение на спирането на плащанията неплатежоспособността се предполага, когато длъжникът е спрял плащанията, но вече изрично е уточнено, че спиране на плащанията е налице и когато длъжникът е платил изцяло или частично вземания на определени кредитори. Добавени са и 2 нови случая на неплатежоспособност:

  1. Ако търговецът не е заявил за обявяване в търговския регистър годишните си финансови отчети за последните три години
  2. Ако по изпълнително производство, образувано за изпълнение на влязъл в сила акт на кредитора, подал молба по чл. 625, вземането е останало изцяло или частично неудовлетворено в рамките на 6 месеца след получаване на поканата или на съобщението за доброволно изпълнение

Други нововъведения са:

  1. Освобождаването на синдика вече подлежи на обжалване пред ВКС
  2. Изрично е въведена фигурата на свързани с длъжника лица с оглед сделки между свързани лица, целящи да увредят кредиторите
  3. Въведена е фигурата на помощник-синдика, който има същите функции като синдика, но по-малък стаж и подпомага действията на синдика

COVID-19 форсмажор

Време за прочитане : 6 мин.

Правни последици от извънредното положение и карантина във връзка с епидемията от коронавирус (COVID-19)

Кризисни опции и възможни полезни ходове в областта на хотелиерство, ресторантьорство, туризъм и транспорт

Изисквания за обявяване на формажор и освобождаване от отговорност при условията на пандемия

Коронавирус или COVID-19 е причинител на заболяване, което през март 2020 Световната здравна организация (СЗО) определи за пандемия, а в България беше въведено извънредно положение и 1-месечна карантина и в резултат на това форсмажорно обстоятелство, мнозина търговци изпитаха основателни страхове относно развитието и дори оцеляването на бизнеса им. В настоящата статия ще бъдат разгледани различните бизнес браншове, които вероятно ще бъдат засегнати и какви негативни последици могат да претърпят, както и правата, задълженията и въобще какви полезни ходове имат търговците в така създалата се ситуация с оглед възможно неизпълнение на техни задължения, вкл. свързаните с това загуби и пропуснати ползи.

В България началото беше поставено на 13.03.2020, когато в „Държавен вестник“ бе обнародвано Решението на Парламента, с което се обявява извънредно положение върху цялата територия на Република България, считано от 13 март 2020 до 13 април 2020 в съответствие с чл. 57, ал. 3 от Конституцията на Република България. Веднага след това със заповед на министъра на здравеопазването № РД-01-124/13.03.2020 до 29.03.2020 се въведоха редица мерки за противодействие на епидемията от коронавирус, като изрично е посочено, че се преустановяват посещенията в увеселителни и игрални зали, дискотеки, барове, ресторанти, заведения за бързо обслужване, питейни заведения, кафе сладкарници и големи търговски центрове тип МОЛ, с изключение на банковите и застрахователните офиси, хранителните магазини и аптеките в тях.

Първата група най-засегнати от разпространението на коронавируса и горецитираната заповед несъмнено ще са представителите на хотелиерския и ресторантьорския бизнес, както и туроператорите и туристическите агенции.

Хотелите не са изрично посочени в заповедта на министъра на здравеопазването за мерките по време на (поне първоначално) 2-седмичния карантинен период, но отражението при тях е огромно, тъй като според обществени медии гостите на хотелите масово отменят направените си резервации. А освен това в горецитираната заповед изрично се сочи, че се преустановява провеждането на всякакъв вид масови мероприятия, включително спортни, културно-развлекателни и научни (кина, театри, концерти, музеи, конференции, симпозиуми, спортни и СПА центрове, фитнес-зали и други), а много от тези мероприятия се провеждат именно в хотелски бази. И тук резонно се поставя въпросът дали хотелите следва да възстановяват суми за направени, но отменени във връзка с епидемията от коронавирус, резервации. Ако анулираните резервации са правилно оформени и на основание гореспоменатата COVID-19 пандемия, то хотелите следва да уважат подобни заявления за анулиране и да възстановят получените суми по направените резервации. Ако обаче заявленията за анулиране са на друго основание или несвоевременно подадени, тогава хотелиерите има немалък шанс да са в правото си да не възстановяват суми за отказани резервации.

В горецитираната заповед на министъра на здравеопазването заведенията за обществено хранене са изрично включени. На практика те са длъжни да затворят врати за клиенти, като единствената опция за тях остава доставката на храни на адрес. И най-големият проблем за тях се очертава в 2 насоки – служителите им, които на практика остават без работа, и наемите, които ще следва да заплащат, въпреки че няма да ползват наетите за бизнеса им помещения. За съжаление отговорите и на двата въпроса са неблагоприятни за представителите на ресторантьорския бизнес, защото или трябва да плащат възнаграждения на служители, които на практика не работят, или трябва да освободят същите, или да ги пуснат в неплатен отпуск. По същия начин стои и въпросът с наетите от тях помещения за ресторанти и други подобни увеселителни заведения или заведения за обществено хранене. Това, че заведението не работи, дори поради уважителни форсмажорни обстоятелства, не е основание за неплащане на наем. То обаче е основание за безвиновно прекратяване на наемен договор. Ако напр. е налице срочен договор за наем, при който се дължи неустойка за предсрочното му прекратяване от наемателя без предизвестие, наемателят няма да дължи наем и неустойки занапред, ако изпрати до наемодателя юридически грамотно оформено предизвестие за прекратяване на договора за наем във връзка с COVID-19 епидемията. Друга възможност, от която могат да се възползват ресторантьорите, е да откажат предварително направени заявки за продукти, обзавеждане и т.н., в който случай, ако отказът е правно издържан, имат право да получат обратно всички авансово заплатени суми и няма да дължат обезщетения и неустойки за отказаните поръчки.

Загуби и пропуснати ползи във връзка с разпространението на коронавируса безспорно ще претърпят и туристическите агенции във връзка с предварително направени и заплатени резервации. В публичното пространство постоянно изтича информация за предплатени екскурзии и почивки, които обаче биват отказвани предвид страха от новия вирус, който на практика парализира желанието у туристите за пътуване, било в друга държава или дори в България. Законът за туризма дава право на прекратяване на договор за туристически услуги в случай на непреодолими и извънредни обстоятелства. Следва обаче да се има предвид, че, за да може пътуващият да развали договора, обстоятелствата, на които се позовава туристът, да са настъпили или да се случват в епицентъра на дестинацията, или в непосредствена близост до него (например имате планувана екскурзия до Милано, точно по времето, когато там е обявена всеобща карантина). В този случай, туристът няма да заплаща никакви допълнителни такси за прекратяване на договора, а туроператорът следва да възстанови всички направени плащания, но в случая не може да се търси обезщетение. Заради спирането на всички срокове, свързани със задължение за плащане, уредено в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, това плащане ще може да стане едва след 13 май. Това е така, защото освен че в дотогава срокове не текат, е въведен и едномесечен гратисен период след отпадане на извънредното положение. На този етап то е обявено до 13 април. Същата възможност има и самият туроператор, като за него е поставено изискването да съобщи на пътуващите без ненужно забавяне. Туристическите агенции на свой ред имат право на регресна претенция спрямо хотелите или други места за настаняване за възстановяване на предплатени суми по анулирана резервация поради наличието на гореспоменатите извънредни обстоятелства. С цел подпомагане на туризма в България от страна на правителството, освен връщане на парите, туристът ще има още две възможности – предоставяне на ваучер, който да може да използва в 24-месечен срок от отпадане на извънредното положение или пренасочване на пътуването.

Транспортният бизнес също вече страда от разпространението на коронавируса в България и по света. Редица държави затварят границите си, а това означава, че голяма част от договорите за доставка ще се забавят, защото извършващите тази дейност превозвачи няма да могат да осъществяват навреме доставките си и по този начин ще изпаднат в забава и ще се стигне до неизпълнение на техни договорни задължения. От това, разбира се, ще пострадат най-вече търговците, които например внасят или изнасят суровини и готова продукция или като цяло тези, които осъществяват международна търговия, както със страни от ЕС, така и извън него, например с Китай, Италия, Иран и други засегнати от коронавируса държави. Немалки загуби се очертават за български търговци, чиято основна дейност е свързана с производство, за което обаче суровините се внасят от друга държава, а камионите или тировете не могат с дни, седмици или месеци да преминат през съответните държавни граници. В този случай, именно заради епидемиологичната ситуация, сериозни загуби може да претърпи дадено българско търговско дружество, което авансово е заплатило суровините, но те не бъдат доставени навреме и дружеството не може да изпълни поетите задължения за готова продукция. В случая губи и превозвачът, защото заради проблемите на границите транспортната фирма бездейства, макар и не по своя вина. Губи най-сетне и търговецът, който вече е заплатил на българската фирма за готовата продукция. В тази деликатна ситуация всеки контрагент следва много внимателно да съблюдава изпълнението на задълженията си, а при невъзможност за изпълнението им следва незабавно и законово издържано да уведоми своите партньори за настъпилите форсмажорни обстоятелства, защото неуведомлението практически отнема възможността да се твърди безвиновно неизпълнение (т.е. да не се носи отговорност за вреди, загуби и пропуснати ползи, тъй като задълженото лице, съгласно българското законодателство, се освобождава от такава отговорност).

След прегледа на засегнатите от коронавируса бизнес сектори, по-надолу ще бъде разгледан въпросът какви права и задължения имат търговците при наличие на форсмажорни обстоятелства и може ли дадено търговско дружество да бъде освободено от отговорност за вреди, загуби и пропуснати ползи. Всичко това е свързано с т.нар. „непреодолима сила“ по смисъла на Търговския закон или още позната като „форсмажор“. Съгласно чл. 306 от ТЗ „Непреодолима сила е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора“. Но този правен институт включва в себе си няколко изисквания, за да е налице признато „форсмажорно обстоятелство“ по смисъла на закона. На първо място, законът изисква събитието да е „непредвидено или непредотвратимо“. Непредвидено е такова събитие, което страните по един договор, не са могли и не са били длъжни да го предвидят. Пандемията от COVID-19 едва ли може да се счита за друго, освен за непредвидено обстоятелство. Алтернативно на непредвидено, законодателят е добавил и възможността за „непредотвратимо“ събитие. Към настоящия момент все още не е създадена ваксина против този вирус, както и не е предложено конкретно ефективно лечение, специално за коронавируса. На второ място, събитието трябва да бъде с „извънреден характер“ – това е събитие, което се случва изключително рядко. За да има извънреден характер, то не може да бъде нещо обичайно, с което сме свикнали в ежедневието си. COVID-19 има именно такъв извънреден характер. И на последно място, но не по важност, е поставено изискването тази непреодолима сила да е настъпила след сключването на договор. На практика това означава, че ако договорът е сключен след възникването на епидемията, не само у нас, но и по цял свят, страните няма да могат да се позоват на тази законова възможност. За тях ще се счита, че сами са поели риска. Обратно, ако даден договор е сключен или дадено задължение е поето още в края на 2019 например, страните ще могат да се позоват на форсмажорните обстоятелства, ако не могат да изпълняват задълженията си. Също така, ако някоя от страните по договора е изпаднала в забава преди настъпването на форсмажорните обстоятелства, то тази страна не може да се ползва от законовата възможност за защита. Счита се, че тази страна вече е била недобросъвестна.

Какво трябва да направи търговецът, за да може да се възползва от „форсмажорните обстоятелства“? Най-важното е да бъде 1. своевременно и 2. надлежно уведомена насрещната страна по договора. Това уведомяване трябва да стане писмено и да съдържа изчерпателна информация, както и позоваване на всички налични законови хипотези за освобождаване от отговорност. Ако такова уведомление не бъде изпратено или не бъде добре юридически оформено, така че да произведе целения правен ефект, ще се дължи обезщетение за претърпените от неизпълнението вреди. В обратната хипотеза, ако търговецът надлежно се позове на форсмажор, през времето докато трае непреодолимата сила, изпълнението на насрещните задължения и на двете страни се спира. Ако обаче не е изпратено писмено уведомление, никоя от страните по договора не може да се позове на форсмажорните обстоятелства дори и те да са били налице. Друга правна последица може да бъде прекратяване на договора. Тя ще бъде приложима, когато форсмажорното събитие продължи по-дълго и това доведе до липса на интерес от изпълнението. Това може да се приложи както от кредитора, така и от длъжника. И в двата случая (на спиране или прекратяване на договора) обезщетения между страните не се дължат.

Практиката на опитните адвокати по търговско прави сочи, че дори при перфектно оформено уведомление за наличие на форсмажрони обстоятелства, все още е възможно да възникне спор дали такива са налице и дали съответното юридическо лице – търговец може да бъде освободено от отговорност. В такива ситуации търговците или наети от тях компетентни адвокати могат да се снабдят с нарочни сертификати, които доказват наличието на непреодолима сила и спомагат, при изпълнението на останалите гореописани действия, за освобождаването от отговорност за неизпълнение. До такива мерки обикновено прибягва средния и едрия бизнес, тъй като подобни сертификати са свързани с разходи – за издаването на такъв сертификат се събира такса от БТПП, която варира от 360 до 540 лв., а сертификатът може да бъде издаден и на чужд език. И на последно място мнозина търговци задават въпроса може ли да се позовават на форсмажор и да не изпълняват задълженията си по договор за наем. Отговорът обаче е отрицателен. Плащането на наема на търговски обект може да бъде затруднено за периода, през който са в сила извънредните мерки на правителството, но това, че за известно време няма да бъде осъществявана търговска дейност в обекта не е правно основание за освобождаване от задължението за плащане на наем. Така, подобно на разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД, може да се каже, че  „обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението си, не го освобождава от отговорност“. Търговецът обаче има опция за разваляне на договор за наем без предизвестие и без заплащане на неустойки или обезщетения за неизпълнен договор за наем.

Фирми без дейност подават декларация за неактивност в ТР

Време за прочитане : 2 мин.

Фирми без дейност – какво подават в Търговския регистър? Това е изключително популярен въпрос, особено в условията на обявено извънредно положение, а отговорът е, че фирми без дейност не публикуват годишни финансови отчети (ГФО) в Търговския регистър (ТР), а вместо това дружествата подават т.нар. „декларация за неактивност“ (декларация, че не са извършвали дейност) в Агенцията по вписванията (АВ), което е нововъведение от 2018. Освен това декларациите за неактивност могат да бъдат подадени лично от представител на фирмата или упълномощен адвокат, но не и от счетоводителя на съответното дружество. Предвид тази законова промяна в общественото пространство започна да се спекулира колко големи облекчения било предвидило законодателството във връзка с отчетността на неработещите фирми и за отпадането на т.нар. „нулеви декларации и финансови отчети“. Действително облекчения за неработещи дружества има, но задължението за подаване на отчетна информация към институциите остава, а сроковете и процедурите се промениха, което породи объркване у собственици, управители и счетоводители.

Бързата съпоставка с досегашната практика сочи, че до началото на 2018 дружествата имаха задължението да подават счетоводна отчетна информация до три различни институции, независимо от това дали през отчетния период са извършвали дейност или не. На първо място, всички фирми без дейност подаваха „нулева“ годишна данъчна декларация по чл. 92 от Закона за корпоративното подоходно облагане (ЗКПО) към съответното териториално подразделение на НАП по адреса на регистрация на дружеството. На следващо място, дружествата подаваха информация, че не осъществяват дейност в ИС „Бизнес статистика“ по регион към Националния статистически институт и трети път публикува годишните си финансови отчети в Агенцията по вписванията, Търговски регистър, като заплащаха такса за самото публикуване.

За първи път през 2018, в резултат на промени в Закона за корпоративното подоходно облагане, за предприятията, които не са осъществявали дейност през 2017 г. по смисъла на Закона за счетоводството, отпада задължението да подават годишна данъчна декларация в НАП. За тези, които не са сигурни дали попадат в категорията „без дейност“, Закона за счетоводството дава следната дефиниция:

„Предприятия, които не са осъществявали дейност през отчетния период“ са предприятия, за които едновременно са налице следните условия:

  1. през отчетния период не са извършвали сделки по чл. 1, ал. 1 от Търговския закон;
  2. през отчетния период не са възникнали условия да бъде признат приход съгласно Закона за счетоводството и приложимите счетоводни стандарти;
  3. не са осъществявали дейност, свързана с инвестиции, производство и/или продажба;
  4. не са осъществявали покупка на стоки и услуги с цел получаване на доходи и печалби.“

С други думи, ако имате фирма с открита банкова сметка, по която се начисляват банкови такси, плащате на счетоводител за подаване на нулево ДДС и само някои основни данъци и такси, то фирмата Ви е без дейност и може да се възползвате от облекчението.

Това е чудесно, но как държавата да разбере, че дружеството не е извършвало дейност през отчетния период? Отговорът е – чрез подаването на декларация за неактивност. Проблемът е, че ще трябва да бъде подадена два пъти на две различни места. Съгласно промените в Закона за счетоводството, фирмите без дейност се освобождават от задължението да публикуват годишни финансови отчети в Търговския регистър. Вместо това обаче, те трябва да подадат в срок до 31.03., декларация, че не са извършвали дейност. Декларацията се подава със заявление Г2, като към него се прилага и декларация истинност. Добрата новина е, че такса не се дължи. Заявлението може да се подаде лично „на гише“ в Агенцията по вписванията от управителя на дружеството или онлайн, ако дружеството има електронен подпис, както и от адвокат с адвокатско пълномощно.

Трябва да се подчертае, че Търговският регистър излезе с изрично становище, че декларацията за неактивност, не може да се подаде от счетоводителя на фирмата, тъй като счетоводителите имат право да подават само в качеството им на съставители на финансови отчети, а такива на практика сега не се изготвят. За целта може да Ви съдейства само адвокат, като предимството е, че за извършване на гореописаните действия от адвокати не се изисква нотариално заверено пълномощно.

В допълнение към подаването на пакета от документи към Търговския регистър, дружествата имат задължение да обявят факта, че не извършват дейност и към Националния статистически институт (НСИ), като подадат декларация по образец. Декларацията може да се подаде на имейл адрес (подписана, подпечатана и сканирана) или в съответните териториални структури на НСИ на хартиен носител, а срокът за това е до 30.04.2018.

От 2020 вече има образец на декларацията за неактивност и ТР ще приема само декларации, които са изготвени по образеца. Декларации в свободна форма няма да се приемат. Във връзка с пандемията от коронавирус обявеното извънредно положение, през 2020 срокът за подаване на документите е удължен до 30 юни 2020г.

Отказ за изплащане на обезщетение при застраховка „Живот“, смърт или трайна неработоспособност, вкл. коронавирус

Време за прочитане : 5 мин.

Отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, особено когато става дума за тежко житейско събитие като смърт или трайна неработоспособност (нетрудоспособност) вследствие на инвалидизация (с решение на ТЕЛК), е неприятен проблем, с която немалко клиенти на банки и застрахователи са се сблъсквали.

Важна вметка трябва да бъде направена във връзка с избухналата през 2020 епидемия от коронавирус и възможните в тази връзка застрахователни претенции. Поначало застрахователите масово залагат в клаузите си освобождаване от отговорност в случаи на глобална пандемия, за каквато COVID-19 вирусът беше определен, и в тази връзка може да последват откази за изплащане на застрахователно обезщетение. Много важно в случая е как точно са формулирани в съответния застрахователен договор подобни изключение от задължението за изплащане на застрахователно обезщетение.

Застраховката е вид договор, сключен между две или повече лица, с цел да бъде осигурено покритие на рисковете при настъпване на дадено застрахователно събитие, предвидено в самия договор, чрез изплащане на обезщетение, от страна на застрахователя. Напр. клиенти, кандидатстващи и одобрени за банков заем (напр. ипотечен кредит за покупка на недвижим имот, потребителски кредит и т.н.), могат да бъдат задължени от отпускащите им кредит банки да сключат застраховка „Живот“, което е една допълнителна гаранция за банката, че ако кредитополучателят изгуби физическата възможност да обслужва кредита си, по една или друга обективна причина, свързана с неговите живот или здраве, банката ще получи дължимите от кредитополучателя суми от застрахователя. Застраховка „Живот“ при ипотечен кредит се сключва между 2 страни – застраховател и застраховано лице, но има и трето ползващо се лице – банка, от която застрахованият е изтеглил заем. На практика това е застраховка на кредит при смърт или неработоспособност на кредитополучателя, а при настъпване на застрахователно събитие застрахователят дължи изплащане на застраховка „Живот“, което на практика означава да изплати в полза на банката оставащите по кредита и дължими от кредитополучателя вноски. Застраховка „Живот“, сключена във връзка с банков кредит, може да бъде или индивидуално договорена между кредитополучателя и застрахователя, или сключена по групова застраховка между застраховател и банка, по която кредитополучателят се присъединява, приемайки Общите условия на груповата застраховка „Живот“. Много съществен момент при този вид застраховки е, че във всички случаи банката е тази, която би получила застрахователното обезщетение при настъпване на застрахователно събитие, но по този начин застрахованото лице си гарантира спокойствие, че при евентуално настъпване на определени негативни събития, той, негови близки или трети лица, напр. банки, ще получат определено парично обезщетение, а застрахованото лице няма да трябва да плаща след настъпване на застрахователното събитие.

Това спокойствие обаче нерядко бива нарушавано от неморални или дори незаконосъобразни действия на основно 2 вида субекти – застрахователни и банкови институции – във връзка с (отказ за) изплащане на обезщетение от застраховател при смърт или нетрудоспособност, свързани със застраховка при потребителско или ипотечно кредитиране.

Мнозина биха определили ролята на банките в тази „схема“ като дълбоко неморална. Банките обикновено са трети ползващи се от застраховката „Живот“ лица, т.е. те не плащат застрахователните премии, които са в тежест на техните клиенти, но същевременно имат право да получат нерядко солидно застрахователно обезщетение от застраховател, ако настъпят съответните рискове. Въпреки това обаче същите тези банки, сравнително често при настъпването на застрахователно събитие проявяват морално укоримо бездействие, което обаче е важно да се отбележи, че не е незаконосъобразно. Ако напр. почине дадено застраховано по свързана с банков кредит застраховка „Живот“ лице – тогава банката има 2 възможности за събиране на остатъка от дължимия й кредит – или да се обърне към застрахователя, или да се обърне към наследниците на починалото лице. Най-логичният вариант е първият, особено ако именно банката е поставила сключването на застраховка „Живот“ като условие за отпускане на банков заем – с идеята напр. при смърт на кредитополучателя, застрахователят да изплати на банката остатъка от усвоения банков кредит – защото точно това, а не каквото и да е друго, е предмет на застрахователния договор. Но банките често намират за ненужно усложнение в дейността им обръщането им към застраховател с искане за изплащане на обезщетение. Защото обикновено кредитът е обезпечен (напр. с недвижим имот при ипотечните кредити) и ако наследниците на починалото застраховано лице не изплащат задълженията му, банката винаги може да пристъпи към принудително изпълнение спрямо имуществото, служещо за обезпечение (напр. да обяви кредитът за предсрочно изискуем, да образува изпълнително дело при ЧСИ и да инициира публична продан на ипотекирания недвижим имот). И това е напълно законно. Крайно неморално, погледнато през мирогледа на обикновения средностатистически човек, но напълно законно.

Добрата новина във връзка с горното бездействие на банките е, че кредитополучателят и застраховано лице при трайна неработоспособност или респ. неговите наследници в случай на смърт определено могат да се намесят, за да може в крайна сметка остатъкът от кредита да бъде изплатен от застрахователя, а не от застрахованото лице или респ. наследниците му. В случая е приложим сложен за широката публика съдебно-процесуален механизъм, при който с най-прости думи застрахованото лице завежда срещу застрахователя съдебен иск като в исковото производство предявява не собствени, а чужди права – тези на банката. Това е така, защото строго юридически погледнато застрахованото лице или респ. неговите наследници нямат право да получат обезщетението, което може да бъде изплатено само и единствено в полза на банката (освен ако застрахованото лице или наследниците му са плащали на банката след настъпването на застрахователното събитие). Но по този начин се покрива остатъчното по кредита задължение, което няма да бъде погасявано от застрахования или респ. наследниците му и на практика ползата от изплащане на застрахователното обезщетение е изцяло в полза на кредитополучателя, чието задължение на практика се погасява с настъпване на застрахователното събитие, защото, казано с прости думи, застрахованият кредитополучател повече няма да плаща, а остатъкът от кредита ще бъде изцяло за сметка на застрахователната компания.

Ролята на застрахователите в горната „схема“ е далеч по-прозрачна е предвидима – те дължат изплащане на обезщетение при настъпване на покрит риск и интересът им се изчерпва с това… да не платят. При отказ за плащане, кредитополучателят или наследниците му имат 2 основни опции – да депозират възражение до застрахователя срещу отказа му да изплати дължимото обезщетение или да предявят описания по-горе съдебен иск от името на банката срещу застрахователя. Третата и най-препоръчителна опция е да бъде ангажиран опитен адвокат по застрахователно право, който да обоснове надлежно незаконосъобразността на отказа на застрахователя и да изиска плащане от същия или при категоричен отказ – да предяви иск от името на застрахованото лице или наследниците му срещу застрахователната компания, независимо дали става въпрос за най-големите субекти на пазара на животозастраховането като ДЗИ, Алианц, Булстрад, Кардиф, Уника и др.

Още по-добрата новина за застрахованите лица или техните наследници е, че подобен род дела, водени от компетентни адвокати, масово биват печелени от ищците и съответно губени от ответниците – застрахователни дружества. Има редица чисто процесуални юридически тънкости при подобен род дела (като споменатото по-горе предявяване на иска не лично, а от името на банката и т.н.), но основното са причините за отказа на застрахователите, които нерядко са дълбоко неоснователни и в противоречие със закона и трайната практика на българските съдилища.

Основанието за отказ, с което застрахователите може би най-много обичат да злоупотребяват, е клаузата за изключване отговорността на застрахователя при наличието на предхождащи датата на сключване на застраховката заболявания. Изискване на закона и съдебната практика е между предхождащите заболявания и инвалидизиращото заболяване или респ. смъртта да има причинно-следствена връзка, но в масовия случай тези заболявания са съвсем различни, а пряка причинно-следствена връзка категорично липсва, но това не пречи на застрахователните дружества да се позовават на тази изключваща отговорността им клауза. За щастие съдебната практика категорично не възприема тези аргументи на застрахователите, защото те например биха могли да твърдят, че дори едно посещение в миналото при личен лекар с оплакване за и респ. констатирано повишено моментно кръвно налягане може да е основание за неплащане на застрахователно обезщетение, ако лицето напр. е получило инфаркт, инсулт или друго заболяване, имащо просто някаква далечна връзка с високо кръвно налягане – въпреки че инфарктът може да е причинен от множество други фактори. Хипертонията напр. е в основата на повечето сърдечно-съдови заболявания, но това категорично не означава, че пациент, който е имал високо кръвно налягане, е изключен от покритие за всички сърдечно-съдови заболявания. Именно поради това законодателят и съдебната практика са категорични, че е необходима не каквато и да е връзка между 2 заболявания, а именно и конкретно пряка причинно-следствена връзка.

Друго сравнително често срещано основание за отказ е свързано с неистинното деклариране на данни. При сключването на застраховка се подписва декларация от застрахованите лица, които заявяват факти и обстоятелства, които са им били известни при подписването на въпросния документ. А застрахователните дружества твърдят, че застрахованите лица били знаели за наличието на проблеми от здравословен характер, но умишлено не ги били декларирали. Едва ли ще е изненада, че такива твърдения в масовия случай са напълно голословни и неподкрепени с доказателства, като единствената им цел е да бъде избегнато изплащането на дължимото застрахователно обезщетение, макар застрахователите да си дават сметка, че това е само временно, до произнасянето на съда. Защото именно застрахователят трябва да докаже тези свои твърдения в рамките на исковото произвоство. А много често нямат каквито и да е доказателства. И ако са искали да установят действителното здравословно състояние на застрахованото лице към датата на влизане в сила на застрахователния договор, последните са могли напълно законосъобразно да бъдат задължени да преминат предварителни медицински изследвания, които да установят това.

И на последно място следва да бъде спомената незаконосъобразната практика на застрахователните дружества да включват в договорите си клаузи, с които изключват отговорността си при настъпване на застрахователно събитие в рамките на до няколко години от сключването на договор. Елементарната човешка логика и чувство за справедливост сочат, че е недопустимо да има договор, по който едната страна години наред да изпълнява задълженията си (напр. да плаща застрахователна премия), а насрещната страна, също години наред, да няма задължения спрямо първата (напр. да изплати застрахователно обезщетение при настъпило събитие). За щастие практиката на българските съдилища потвърждава това и приема подобни клаузи от общи условия към застрахователни договори за нищожни клаузи, т.е. неприложими.

Електронната фактура според българското законодателство

Време за прочитане : 2 мин.

В модерния, технически напреднал живот, използването на всякакви начини за улесняване на ежедневните задължения на търговците, е вече почти задължително. Именно заради пестенето на време, пари и енергия все по-популярно започна да става издаването на т. нар. „електронни фактури“ (е-фактури, e-invoices). За разлика от обикновените, хартиени фактури, електронните такива например не заемат излишно място в офиса, защото не е необходимо да бъдат разпечатвани и съхранявани няколко години, а също и не е нужно да се изразходват излишни средства за изпращането им по пощата или куриер до техния получател.

Електронните фактури не отстъпват по нищо на хартиените. Според Закона за счетоводството, фактурата е първичен счетоводен документ и като такъв може да бъде както на хартиен носител, така и в електронен вид. И хартиените, и електронните фактури трябва да съдържат една и съща информация, която се явява условие за тяхната действителност. Така например и двата вида фактури задължително трябва да съдържат името „Фактура“ и нейният пореден номер, датата на издаване, име на юридическото или физическото лице, адрес или седалище, както и ЕИК / БУЛСТАТ на издателя и на получателя, когато са регистрирани в съответния регистър. В случай, че един от тях е физическо лице, тогава се посочва ЕГН. Отделно от това, задължително трябва да е посочено количеството и вида на стоката или услугата, цена без ДДС, размера на начисления ДДС и тяхната обща стойност (например цената на стоката е 15 лв., върху които трябва да се начисли 3 лв. ДДС и така крайната цена е равна на 18 лв.). ЗДДС в своите чл. 114 и 115 посочва и някои допълнителни специфични реквизити.

В последните години все по-често срещаме доставчици на услуги, които предлагат на своите потребители да се откажат от хартиената си фактура (мобилни оператори, електроразпределителни и ВиК дружества и др.) и да я заменят с електронна, която могат да получават на електронната си поща. Това от една страна пести време и средства, а и не на последно място – щади природата и не изразходва нейните изчерпаеми ресурси.

Като добра новина може да се определи това, че вече има много онлайн платформи, които предлагат услугата „Електронна фактура“ – онлайн програми и бланки на електронни фактури. Единственото условие е търговецът да има електронен подпис (КЕП). За разлика от хартиената фактура, при която подписът и печатът вече не са част от задължителните реквизити, то електронният подпис при електронната фактура няма как да отпадне. За момента това е единственият начин, който може да удостовери автентичността на произхода й. Важно е да се знае обаче, че за електронните фактури има законово изискване да бъдат приети от получателя. Това може да стане както с изрично, така и с мълчаливо съгласие.

Тъй като органите на НАП имат право да изискат представянето на всички счетоводни документи на търговеца при проверка, трябва да знаете, че и електронните фактури не са изключение от това правило. Търговецът трябва да осигури онлайн достъп до тях. И не на последно място, електронните фактури се признават и в съдебните производства.

Лихва върху лихва не се дължи при преструктуриране на лош кредит

Време за прочитане : < 1 мин.

Имате лош кредит или просрочено задължение по банков заем? И банката любезно Ви предлага „предоговаряне“, „преструктуриране“ и т.н. на въпросния проблемен кредит, при което всичките Ви задължения по него (главница, такси, мораторни лихви за забава) до този момент се обединяват в една „нова главница“? Гореописаният сценарий години наред беше масова практика в редица български банки, опитващи се да „изчистят“ лоши кредити на свои клиенти като сключват с длъжниците си анекси към договорите за кредит, с който просрочените лихви се капитализират към главницата (основното задължение).

С решение на ВКС от 29.07.2019г. обаче това се промени. Съдът прекъсна тази порочна практика не само поради причината, че по този начин не се облекчава длъжника, каквато е декларираната от банките цел, но е и незаконно, тъй като капитализирането на лихвата е позволено от закона само в отношенията между търговци, а не и между физически лица и търговец, както е в банковия договор за кредит, отпуснат на физическо лице. Според ВКС клаузи в анекс към договор за банков кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на Закона за задълженията и договорите – който е разрешено според българското законодателство само между търговци на основание чл. 294 от Търговския закон. Единственото допустимо отклонение в тази връзка е възможно при олихвяване на просрочено задължение за такси, т.е. не е незаконно да се добави просрочена банкова такса към главница по кредит и след това върху нея да се начислява възнаградителна лихва.

Когато банката преговаря с длъжника си и преструктурира кредита, целта е да се облекчи лошото финансово състояние на длъжника, чрез отстъпки от страна на банката, като например да се намали главницата, да се променят вноските, да се разсрочи кредита за по-дълъг срок или да се намали лихвата. В случая се случваше точно обратното, вместо банката да направи отстъпка и да намали лихвата, същата я прибавяше към главницата, като по този начин се увеличава както основното задължение, така и по-високите лихви, които започват да текат. Споразуменията между длъжника и банката, в които лихвите се капитализират, не пораждат действие и всеки засегнат би могъл да потърси правата си като предяви иск срещу съответната банка.

Лицензиране и регистрация на финансова институция в БНБ, пререгистрация на финансови къщи

Време за прочитане : 3 мин.

Финансовата институция е уредена в Закона за кредитните институции и съгласно неговия чл. 3 е лице, различно от кредитна институция и инвестиционен посредник, чиято основна дейност е извършване на една или повече от следните дейности:

  1. извършване на платежни услуги по смисъла на Закона за платежните услуги и платежните системи;
  2. издаване и администриране на други средства за плащане (пътнически чекове и кредитни писма), доколкото тази дейност не е обхваната от т. 1;
  3. финансов лизинг;
  4. гаранционни сделки;
  5. търгуване за собствена сметка или за сметка на клиенти с чуждестранна валута и благородни метали с изключение на деривативни финансови инструменти върху чуждестранна валута и благородни метали;
  6. предоставяне на услуги и/или извършване на дейности по чл. 5, ал. 2 и 3 от Закона за пазарите на финансови инструменти;
  7. парично брокерство;
  8. придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други);
  9. издаване на електронни пари;
  10. придобиване на участия в кредитна институция или в друга финансова институция;
  11. отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Финансовите институции подлежат на вписване в публичен регистър на БНБ. Много важна подробност в тази връзка е, че ако е налице извършвана специфична дейност по специален закон – режимът за лицензиране на финансова институция е различен. Например финансова институция, която издава електронни пари, следва да е регистрирана и лицензирана по Глава пета от специалния в случая Закон за платежните услуги и платежните системи. От обхвата на закона изрично са изключени БНБ, взаимоспомагателните каси и заложните къщи.

В общата хипотеза за регистрация на финансова институция (финансова къща) Законът за кредитните институции поставя следните изисквания по отношение на съответното търговско дружество:

  1. да има търговска регистрация в Република България като дружество с ограничена отговорност, акционерно дружество или командитно дружество с акции;
  2. в предмета му на дейност да няма дейности извън изброените по-горе;
  3. да има собствен капитал със структура и в размер, определени с Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции, като акциите може да бъдат само поименни;
  4. мястото на извършване на основната стопанска дейност да е на територията на Република България;
  5. управляващите и представляващите дружеството лица да притежават необходимата квалификация, професионален опит и репутация, a лицата, които пряко или косвено притежават квалифицирано дялово участие в капитала на дружеството – надеждност, финансова стабилност и репутация.

Изисквания има и към всяко управляващо или представляващо финансовата институция лице (както и към физическите лица, които пряко или косвено притежават квалифицирано дялово участие в капитала на финансова институция, както и лицата, които по закон представляват юридическите лица, притежаващи пряко или косвено квалифицирано дялово участие в капитала на финансова институция), което трябва да:

  1. има висше образование;
  2. има най-малко 3 години опит в областта на икономиката, правото, финансите, информатиката;
  3. не е осъждано за умишлено престъпление от общ характер, освен ако не е реабилитирано;
  4. не е било през последните 2 години член на управителен или контролен орган или неограничено отговорен съдружник в дружество, когато то е прекратено поради несъстоятелност, ако са останали неудовлетворени кредитори;
  5. не е лишено от право да заема материалноотговорна длъжност;
  6. не е включено в списъка по чл. 5, ал. 1 от Закона за мерките срещу финансиране на тероризма.

За регистрация и вписване на финансова институция в регистъра на БНБ следва да е внесен (под формата на парични вноски) капитал на търговското дружество в размер на 1 милион лева. Преди измененията от 2014 изискването беше доста по-ниско, както следва:

  1. 50 хил. лева – в случаите на придобиване на участия в кредитна институция или в друга финансова институция.
  2. 250 хил. лева – в случаите на издаване и администриране на други средства за плащане (пътнически чекове и кредитни писма), финансов лизинг, гаранционни сделки, придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и др.) и отпускане на заеми със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

По отношение на капитала има изрично изискване за произхода му – на първо място вноските в него трябва да са парични, а капиталът следва да не е заемен.

Административната такса за разглеждане на подадено заявление и регистрация на финансова институция и вписването й в регистъра на БНБ е в размер на 3 хил. лева.

Особено съществени промени в режима на финансовите институции настъпиха след приемането на последните изменения на Закона за кредитните институции от 25.03.2014. Съгласно последните промени в 6-месечен срок финансовите институции (вкл. т. нар. финансови къщи), вписани в регистъра на БНБ, които са търгували с инструменти на паричния пазар (чекове, менителници, депозитни сертификати и др.), чуждестранна валута и благородни метали, финансови фючърси, опции, инструменти, свързани с валутни курсове и лихвени проценти, както и други дериватни инструменти имат 2 опции:

  1. ако възнамеряват да предоставят инвестиционни и/или извършват инвестиционни дейности съгласно чл. 5, ал. 2 от Закона за пазарите на финансови инструменти (това са услугите, които може да предоставят единствено лицензирани инвестиционни посредници по ЗПФИ), следва да подадат в Комисията за финансов надзор документи за получаване на лиценз за извършване на дейност като инвестиционни посредници по Закона за пазарите на финансови инструменти. Тази задължителна пререгистрация на финансови институции (финансови къщи) представлява на практика изцяло ново лицензиране на съвсем друг тип правен субект по съвсем друг закон, при съвсем различни, макар и много сходни, изисквания.
  2. ако са извършвали и възнамеряват да извършват обмяна на валута в наличност, следва да приведат дейността си в съответствие с Валутния закон.

Във връзка с горното, в посочения 6-месечен срок всички регистрирани преди последните законови изменения финансови институции връщат в БНБ издадените им удостоверения за регистрация и се пререгистрират в БНБ, ако отговарят на изискванията на чл. 3а, по ред, определен с Наредба № 26 от 23.04.2009 г. за финансовите институции. А какво ще се случи при неизпълнение на това задължение? Отговорът дава ал.6 на чл. 3а от ЗКИ – БНБ заличава от регистъра регистрирано лице по негово искане или ако установи, че:

  1. е престанало да отговаря на изискванията на този член;
  2. вписването е било извършено въз основа на невярна информация или неверни документи;
  3. не изпълнява задълженията си по този закон или актовете за прилагането му, или други нормативно установени изисквания за осъществяване на дейността.

Законна лихва за забава при просрочени задължения – изчисляване след 2015

Време за прочитане : < 1 мин.

(Забележка: Калкулатор на законна лихва се съдържа в приложението „Правен помощник“)

Законната лихва за забава при просрочени задължения получи нова уредба с Постановление № 426 от 18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения. Постановлението предвижда нови правила за изчисляване на размера на законната лихва, считано от 01.01.2015г., и отменя Постановление № 100 на МС от 29.05.2012 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута.

По силата на новото постановление, годишният размер на законната лихва за просрочени задължения (независимо вида на валутата на задължението) се определя от основния лихвен процент на Българската народна банка (БНБ) в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта.

В тази връзка интерес предизвиква въпросът как следва да се изчислява размерът на законната лихва за задължения, възникнали преди влизането в сила на постановлението (01.01.2015г.), но претендирани официално след влизането му в сила. Кои правила се прилагат в този случай – на отмененото Постановление № 100 или на новото Постановление, или приложението им трябва да бъде комбинирано – частта от законната лихва до 01.01.2015г. трябва да се изчислява по правилата на Постановление 100, а частта след 01.01.2015г. – по правилата на Постановление 426? При липсата на изрични разпоредби, които да придават на Постановление 426 обратно действие следва да се отчитат общите правила за действие на нормативните актове, а именно – занапред. От друга страна обаче, постановление 100 е изрично отменено от Постановление 426, което означава, че Постановление 100 вече е неприложимо след влизане в сила на Постановление 426 и всички изчисления, касаещи законната лихва, направени след 01.01.2015г. трябва да се правят по новите правила, независимо от това, че се отнасят за период, през който са действали правилата на отмененото Постановление 100. С други думи, за задължение за законна лихва, обхващащо периода 2013 – 2017 година, приложими са единствено правилата на Постановление 426, а не едновременно на Постановление 100 (за периода 2014 – 01.01.2015г.) и на Постановление 426 (за периода 01.01.2015 – 2017г.)

Продажба на акции, други способи за прехвърляне и видове акции – безналични, поименни, акции на приносител

Време за прочитане : 3 мин.

Продажба на акции е само един от възможните способи за прехвърляне на акции. Преди да бъдат разгледани отделните способи прехвърляне на акции, уместно е да бъдат разгледани различните видове акции по българското законодателство, а най-накрая и правната им природа и същност.

Освен различни видове акции в зависимост от вида съответното търговско дружество, има и различни видове акции според титуляра им и начина на смяна на собствеността им, които са разгледани по-долу.

Поименни акции са тези, които задължително съдържат името на първия си собственик на лицевата си страна. Винаги тези поименни акции са налични, тъй като при безналичните акции е невъзможно споменатото вписване върху тях. Следва да бъде отбелязано, че поименните акции не са поименни ценни книги, а ценни книги на заповед – и бидейки такива се прехвърлят с джиро, а не с цесия. Временните удостоверения, които се издават преди учредяването на акционерните дружества и удостоверяват направените от акционерите имуществени вноски, се приравняват по закон на поименни акции с тази разлика, че не могат да бъдат прехвърляни преди учредяването на дружеството.

Акции на приносител, известни в правната доктрина като „анонимни акции”, се придобиват с простото им фактическо предаване. Важно е да се отбележи, че акциите на приносител следва също така и да бъдат приети, за да бъде постигнат целеният прехвърлителен ефект. И най-сетне установяването на фактическо владение върху тях не следва да е противоправно – в противен случай, макар на външен вид правната конструкция за смяна на фактическата власт върху акция на приносител да бъде изпълнена, прехвърлителен ефект не би се породил, а самите акции на приносител могат да бъдат обезсилени. За разлика от поименните акции, при за прехвърляне на акции на приносител е необходимо да бъде изплатена пълната им номинална или емисионна стойност.

Безналични акции са третият основен вид акции. Както личи и от името им, при безналичните акции материалната субстанция (хартия, на която да са отпечатани) липсва. Безналични акции се издават винаги като поименни, но за разлика от поименните акции се прехвърлян не с джиро, а с цесия (с вписване на прехвърлянето в Централния депозитар). По останалите си белези поименните и безналичните акции са идентични.

За пълнота следва да бъдат отбелязани още 2 вида акции – привилигеровани акции и винкулирани акции. Привилегированите акции, както личи и от името им, обикновено дават на собственика им някаква чисто икономическа привилегия (по-висок или гарантиран дивидент) като често това е за сметка на неучастие при управлението на дружеството (напр. привилегировани акции без право на глас). Винкулирани акции са тези, които не могат да се прехвърлят свободно, а (подобно на дружествата с ограничена отговорност – ООД), е необходимо съгласието на дружеството (т.е. на останалите акционери).

След разграничаването на основните видове акции следва да бъдат упоменати и способите за прехвърляне на акции. Най-общо те се делят на способи за възмездно и безвъзмездно прeхвърляне на акции.

Продажба на акции е най-популярният способ за придобиване или отчуждаване на акции. Предмет на възмездната сделка продажба на акции могат да бъдат абсолютно всички от гореизброените видове акции (с някои вече изяснени особености при продажбата на винкулирани акции). При продажба на налични поименни акции са необходими 2 задължителни стъпки за успешното реализиране на сделката. На първо място е сключването на договор за покупко-продажба на акции, в който се съдържа задължение за прехвърляне. Самото прехвърляне на акции обаче и неговият транслативен ефект се постига чрез джиросване на акции, което води до промяна на собствеността – дори самите поименни акции да не са чисто физически предадени на купувача. Продажба на акции на приносител се извършва по сходен начин – като при тях джиросването на акции е заменено с фактическото им предаване във владението на купувача. При продажба на беналични акции пък, освен постигането на договорка за продажба, е необходимо още и вписването на прехвърлителната сделка в Централния депозитар.

Сред другите типични възмездни способи за прехвърляне собствеността върху акции са замяна на акции, заем на акции и апорт на акции. При първите 2 фигури няма големи особености в светлината на договорите за замяна и заем. Апортът на акции е сравнително по-усложнена процедура, при която на практика се осъществява замяна на акции (едно дружество „дава” свои акции срещу което като насрещна престация „получава” акции на друго акционерно дружество, които се апортират в капитала му).

Най-разпространеният способ за безвъзмездно прехвърляне на акции безспорно е дарението на акции. Дарение на акции може да бъде извършено от всеки дееспособен собственик на акции от различни видове. За осъществяване на сделката е необходимо приемане на направеното дарение. В останалите си части процедурата по дарение на акции прилича на продажба на акции (като разбира се се отчита липсата на възмездност).

По същността си акцията има 3 основни функционални белега.

На първо място акцията е част от капитала на търговското (еднолично) акционерно дружество – ЕАД или АД. Капиталът при акционерните дружества е разделен на акции. Капиталът на акционерното дружество следва да бъде разграничаван от имуществото на АД – дружеството може да развива печеливша икономическа дейност, да трупа имущество и активи, но капиталът остава константна величина докато не бъде изрично променен. Често срещано явление е акционерни дружества с минимален капитал от 50 хиляди лева да реализират печалби, измерващи се в милиони. Това обяснява защо акции с еднакъв номинал се търгуват на различни, а понякога много различни пазарни цени.

На следващо място акцията е документ, който удостоверява и материализира участието (членството) на притежателя й в акционерното дружество с всички произтичащи от това права и задължения. Задълженията на акционера се свеждат до това да заплати стойността на акцията. А правата му като притежател на акции са 3 основни вида: право на глас в Общото събрание, право на дивидент и право на ликвидационен дял в АД. Правото на глас на практика означава участие в управлението на акционерното дружество. Следва да се има предвид, че законът допуска някои особени видове акции да не дават право на глас. Правото на дивидент е основно право на акционерите, а и основната практическа финансово-икономическа цел на притежаването на акции. Поначало целта на всяко акционерно дружество е да развива успешна икономическа дейност, в резултат на която да трупа печалби и активи, които да бъдат разпределяни между акционерите под формата на дивиденти. Разбира се има и съвършено успешни акционерни дружества, чиято политика обаче залага на реинвестиране на печалбата вместо на разпределянето й под формата на дивиденти – което пък се отразява на пазарната цена на акциите и отново води до реализиране на печалба от страна на съответния акционер. Правото на ликвидационен дял е свързано с прекратяване дейността на дружеството. Тогава останалото имуществото (активите) на дружеството се разпределят пропорционално между акционерите съобразно съразмерния им дял в капитала на дружеството.

И на последно място акцията е ценна книга по смисъла на Търговския закон (ТЗ). Притежавайки това качество, акцията е предмет на сделки в търговския оборот с цел извличане на печалба.