По неписана традиция, в края на всяка година Народното събрание приема съществени промени в голяма част от законите и подзаконовите актове. Така, в края на декември, в брой 100 на „Държавен вестник“ за 2019г. беше обнародван и Законът за изменение и допълнение на ГПК. Трябва да кажем, че промените тук изобщо не са маловажни. Основно са те в частта за заповедното производство по чл. 410 и чл. 417. Накратко, промените се изразяват в следното, като ще започнем от промените, свързани със заповедта по чл. 410 ГПК:

При подаването на заявление за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, ако вземането произтича от сключен с потребител писмен договор, то следва този договор, както и всички приложения и общи условия към него да се приложат към заявлението. Това е записано изрично, тъй като по принцип законът не изисква при подаване на заявление по чл. 410 ГПК да се прилагат документи, доказващи произхода на вземането. Разбира се, не е пречка, а дори е улеснение за съда, ако такива се приложат още в самото начало, защото има случаи, в които съдът изисква допълнително представянето им, а това води до забавяне на иначе „бързото“ производство.

Във връзка с горното, когато заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК е насочено срещу потребител, то следва да се подаде пред районния съд по настоящия адрес на потребителя. В случай, че такъв няма – заявлението се подава по неговия постоянен адрес. В много случаи, тези адреси може да съвпадат.

Добавени са нови основания, на които обаче съдът може да откаже да издаде заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Такива са случаите, в които длъжникът (този, срещу когото е насочено заявлението) няма постоянен адрес и обичайно пребиваване (когато това е физическо лице) или седалище и място на дейност (за юридическо лице) в страната. Друго изцяло ново основание за отказ е наличието на неравноправна клауза в договора, сключен с потребител, на която се основава искането за издаване на заповедта по чл. 410.

Ако не са налице основания за категоричен отказ или са били отстранени недостатъците в заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, съгласно указанията, дадени от съдията, същият пристъпва към издаване на самата заповед за изпълнение. До преди последните промени, съдът даваше на длъжника двуседмичен срок, в който той може доброволно да изпълни задължението си. Сега обаче, този срок вече е удължен и е едномесечен. Той не се брои от момента на издаване на заповедта, а от нейното връчване на длъжника, което допълнително би могло да забави процедурата, защото самото връчване понякога отнема прекалено дълго време. Както и до сега, длъжникът има право да възрази срещу заповедта по чл. 410 ГПК (за разлика от тази по чл. 417 ГПК). Но сега вече, ако това възражение се окаже неоснователно, законодателят е предвидил, че разноските за длъжника може значително да нараснат и да не са тези, описани в заповедта. Предупреждение за това изрично трябва да бъде посочено за заповедта. Срокът за това възражение също е удължен – от двуседмичен на едномесечен и също се изчислява от връчването на заповедта на длъжника. добрата новина за кредиторите е че поне този срок е окончателен.

Наред със старите основания, законодателят е предвидил, че когато заповедта е била връчена на длъжника на основание изтичане на определен срок, в който той е трябвало да се яви в канцеларията на съда/общината и при опитите да бъде връчена тази заповед са събрани достатъчно доказателства, че длъжникът не живее на посочения адрес, което трябва да бъде удостоверено от справка на етажната собственост или по друг начин, кредиторът има право да подаде искова молба за същото вземане. С подаването на иск се дава началото на общия исков процес, който за съжаление е по-бавен и скъп за кредитора.

Промени има и в заповедното производство по чл. 417 ГПК (незабавно производство). Първата промяна касае документите, въз основа на които може да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение. Така, наред с извлеченията от счетоводните книги на учреждения, общини и банки, вече към заявлението за издаване на заповед по чл. 417, трябва да се приложи и документ, от който произтича вземането на банката (например договор за кредит), заедно с всички приложения, анекси и общи условия към него. Към ценните книги на заповед е причислен и случаят, в който такава ценна книга обезпечава вземане, което е възникнало по силата на писмен договор с потребител. Тогава към заявлението трябва да се приложи този договор и всички приложения и общи условия към него.

И тук, както и при заповедите за изпълнение по чл. 410, са значително удължени сроковете. Така например, срокът за обжалване на разпореждането за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК може да се обжалва не в двуседмичен, а в едномесечен срок от връчването. Това обжалване обаче не спира изпълнението. Това означава, че ако вече има образувано изпълнително дело срещу длъжника, не се спират действията по него. Но пък съдът може да отмени разпореждането, когато вземането на кредитора произтича от неравноправна клауза, включена в потребителския договор.

Относно спиране на изпълнението, такова се предвижда, когато длъжникът представи обезпечение на кредитора под формата на залог или ипотека. Новото обаче е, че ако длъжникът е потребител, обезпечението, което той следва да даде на кредитора е по-малко, а именно 1/3 от вземането. Когато е направено изрично искане за спиране на изпълнението, придружено с доказателства, обезпечение не се изисква.

Тъй като отдавна се говореше за отмяна на някои от образците в заповедното производство, такава действително беше направена. Първо през декември 2019 бяха въведени нови такива за заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК (не заявлението, което кредиторът подава до съда, а самата заповед, издадена от съда при уважаване на заявлението). От 21 февруари 2020 обаче старата Наредба № 6  от 20.02.2008г. е отменена. Новата наредба, която определя как трябва да изглеждат новите заявления и заповеди вече се нарича Наредба Н-2 от 18 февруари 2020 за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство. Основаната разлика със старите образци е, че в новите е предвидена компетенция на съда съгласно настоящия адрес на потребителя-длъжник. Това беше и един от основните мотиви за промяна на наредбата. Промените са в сила от 25 февруари 2020.

Арендата на земеделска земя представлява особен вид наем за дългосрочно ползване, който съществува още от времето на Римската империя, когато гражданският оборот в правото налага създаването на обвързваща връзка между земевладелеца и земеползвателя, каквато връзка е именно договорът за аренда.

В българското право материята е уредена в Закона за арендата в земеделието, като в своята същност арендата представлява особен вид дългосрочен наем върху земеделска земя. Арендодателят (земевладелеца) отдава за дългосрочно ползване земеделската земя, предмет на договора, на арендатора – ползвател, който пък плаща договорената цена, като в замяна получава правото да събира добивите от земята. Характерно за този вид договори е, че те са дългосрочни – сключват се за поне 5 стопански години и нямат максимална продължителност. За да бъде валиден договорът за аренда е необходимо той да бъде сключен в предвидената от закона форма – писмена, с нотариална заверка на подписите на страните, а също и да съдържа определени задължителни реквизити, Договорът за аренда, както и неговото прекратяване, подлежат на вписване в Службата по вписванията и на регистрация в съответната общинска служба по земеделие. Арендодател може да бъде както собственик на земята, така и съсобственик. В случай на съсобственост обаче, този собственик, който сключва договора за аренда, трябва да притежава над 50% от собствеността върху земята. Възможно е и преарендуване, тоест арендатора да преотдаде изцяло или част от земята на друг арендатор, но особеното тук е това да не е забранено от арендодателя в първия договор за аренда. При подобно нарушение арендодателят може да прекрати договора с двумесечно писмено предизвестие, което се изпраща до арендодателя не по-късно от 1 година след узнаване за нарушението.

Договорът за аренда може да бъде изменян и прекратяван, като за всяко изменение или прекратяване се съставя отделно споразумение, във формата, която се изисква за договора. За неговото продължавана след изтичане на определения срок, изискването е същото.

Прекратяването на този вид договори е особен и сложен процес за разлика от други видове договори. Съществуват различни варианти за прекратяване. Първият от тях е с изтичането срока на действие. А безсрочният договор за аренда може да бъде прекратен от всяка от страните по него. За целта страната, която иска прекратяването на договора трябва да изпрати писмено двугодишно предизвестие за това до насрещната страна. Това обаче не може да се случи преди изтичане на четвъртата година от сключването на договора.. Арендата може да се прекрати и по взаимно съгласие, като документът за това също се подписва пред нотариус. Освен това арендодателят може да прекрати договора, когато ползвателят не спазва своите законови и договорни задължения. Такива например са: полагане на необходимата грижа за обекта, спазване на противопожарни и екологични изисквания, извършване на подобрения и строителни дейности само след изричното съгласие на арендодателя и други.  Неплащането по договора за аренда за срок по-дълъг от 3 месеца, също е основание за неговото разваляне. Такава хипотеза има и когато плащането е уговорено да се извършва на вноски, като тогава меродавен момент е неплащането на поне 2 последователни вноски.  Единственият вариант за по-бързо прекратяване на този договор е в случай на трайна неработоспособност на ползвателя на земята.

Друг вариант за отдаване или наемане на земя е чрез договор за наем. В определени случаи това е по-добрият вариант, защото при договора за наем няма минимален срок за сключването му, докато при арендата той е 5 години. Освен това, сроковете за прекратяване на договора са в пъти по-кратки от тези за арендата. Ако договорът за аренда е сключен за повече от 10 години, неговото разваляне става само пред съда, което води и до допълнителни разноски. При наема не съществуват ограничения относно предмета на договора. Могат да се правят различни уговорки относно обхвата на договора, докато при арендата се ограничава само до отдаването на земеделска земя и свързана с нея собственост, напр. стопански постройки. . Важно е да се знае обаче, че с едни от последните промени от лятото на 2018г. в разпоредбите за отдаване под наем на земеделски земи, бяха внесени допълнителни изисквания към този вид договори. Най-същественото от тях е, че договор за наем, който е сключен за повече от една година, както и допълнителните споразумения към него, трябва да бъдат с нотариална заверка на подписите на страните, също както при арендния договор. Наред с това, същите тези договори подлежат на вписване в Службата по вписванията и на регистрация в Службата по земеделие. Друго съществено изменение е, че само собственик или съсобственик с поне 25% идеални части, може да сключи договор за наем на земеделска земя. Разбира се, няма пречка тези лица да упълномощят трето лице с това право. Ако договорът за наем е бил сключен в разрез с изискването за собственост преди тези промени, собственикът, съответно съсобственикът с поне 25% идеални части може да го потвърди като с декларация, с нотариална заверка на подписа и копие от сключения договор. 

Лиценз за частна охранителна дейност в България може да бъде издаден след като се премине през установена процедура. Определението за частна охранителна дейност, процедурата за получаване на лиценз и необходимите за това документи са посочени в Закона за частната охранителна дейност и в наредбите към него – дейността включва действия, които са насочени към запазване и опазване на човешката неприкосновеност, охрана на движими и/или недвижими вещи, охрана при транспорт на ценни товари, осигуряване на сигурност при провеждане на различни видове събития и мероприятия. Още от заглавието на закона прави впечатление думата „частна“. Това е направено с цел да се разграничи този вид охранителна дейност от държавната охрана. Такава е например структурата на Главна дирекция „Охрана на съдебната власт“, отдел „Охранителна полиция“, НСО и други. Частната охранителна дейност се осъществява от търговци по смисъла на ТЗ, т.е. първата стъпка към започването на тази дейност е регистрацията на търговско дружество. Разбира се, такава дейност може да се извършва и от дружество, регистрирано в някоя от другите страни-членки на ЕС.

След наличието на регистрирана фирма започва същинската процедура за получаване на охранителен лиценз. На първо място стои изборът на вид охранителна дейност, с която ще се занимава съответната фирма, като например: физическа охрана, охрана на физически лица, охрана на имущество, охрана на мероприятия, охрана на недвижими имоти и др. Важно е да се отбележи, че ако търговецът иска да извършва повече от един вид дейности, трябва да получи лиценз за всяка една от тях по отделно. Охранителната дейност може да бъде въоръжена или невъоръжена. Също така, охранителната дейност може да се извършва на територията на цялата страна или в определена област. В зависимост от това се определя и таксата за издаване на лиценз за охранителна фирма.

Еднолични търговци, собствениците на еднолични дружества с ограничена отговорност, съдружниците в дружества с ограничена отговорност, членовете на управителния орган на търговското дружество или на юридическото лице, както и неограничено отговорните съдружници в командитно или събирателно дружество, са различни от тези, които закона поставя за юридическите лица (фирмите), като в общи линии физическите лица не трябва да имат криминално минало, или ако имат такова, то поне да бъде заличено по право (реабилитирани), трябва да не страдат от психично заболяване, което им пречи да разбират свойството и значението на постъпките си, т.е. да не са невменяеми или запретени, поставят се и други изисквания. Закона поставя и завишени критерии за лицата, които са ръководители или изпълнителни на такава дейност. Те трябва да имат навършени 18-годишна възраст, да са дееспособни (т.е. да могат чрез своите действия да осъществят своите права и задължения, т.е. да не бъдат запретени, невменяеми, или законът да им забранява да извършват такава дейност), да бъдат с българско, европейско или швейцарско гражданство. Да не са осъждани за престъпление от общ характер (такова, което се преследва от прокуратурата, а не от частни лица, чрез тъжба), да бъдат клинично здрави и охранителите да притежават професионална квалификация по професия „Охранител“, придобита в институция от системата на професионалното образование и обучение. Тук е мястото да се спомене, че съществуват и няколко степени на тази длъжност, които позволяват извършването на различни видове охранителна дейност, като степента зависи както от личните възможности на кандидат-охранителя, така и от критериите, на които той отговаря. Друго условие е ръководителят да има не по-ниско от средно образование, а охранителят не по-ниско от основно. Като за доказването на тези факти се представят съответните официални писмени документи.

Заявлението за лиценз за охранителна дейност трябва да бъде изпратено до Главна дирекция „Национална полиция“ в гр. София. Друга възможност е същото да се подаде чрез ОД на МВР по седалище на фирмата или по електронен път – с електронен подпис. Към заявлението за получаване на охранителен лиценз трябва да се приложат различни документи, декларации, удостоверения и свидетелства. Част от тях се подават от физически лица (едноличен собственик на капитала, съдружници) и удостоверяват обстоятелства за самите тях. Съществено е изискването на закона е, че някои от документите трябва да се приложат от всеки един от съдружниците. Такива са например свидетелството за съдимост и медицинско свидетелство за липса на психически заболявания. Други обаче се отнасят за дружеството, като например: удостоверение за липса на данъчни задължения, липса на осигурителни задължения и др.  Когато съдружниците и управителят на охранителната фирма са чуждестранни лица, всички документи трябва да бъдат издадени от съответния орган в държавата им на пребиваване, придружени с апостил и официален превод на български език. Наред с тези документи, задължително условие за получаване на лиценз е да се представят образци на служебна карта, униформа и лого на охранителната фирма.

Друг много съществен елемент е държавната такса, която трябва да бъде платена към момента на подаване на заявлението за получаване на лиценза. Според вида охранителна дейност и според територията, на която ще се извършва тя, таксата варира между 500 и 6000 лева. Обикновено срокът за получаване на лиценз за частна охранителна дейност е един месец от получаване на заявлението, заедно с всички необходими документи към него. Ако обаче има някакви несъответствия със закона, органът ще изпрати уведомление до търговеца (охранителната фирма). Той има срок от 45 дни, в който трябва да коригира констатираните несъответствия. В този случай, едва след отстраняването им започва да тече срокът за издаване или отказ от издаване на лиценз, както споменахме, той е един месец. Кандидатстването за лиценз може да бъде осъществено лично или по пълномощие, вкл. от упълномощен за целта адвокат, който да движи цялата процедура до издаването на лиценза.

Търговската тайна е понятие, което включва в себе си много аспекти, за които може би дори някои търговци нe подозират. Но това е без значение, след като европейските законодатели са се погрижили да обхванат и тази материя в Директива (ЕС) 2016/943 относно защитата на неразкрити ноу-хау и търговска информация (търговски тайни) срещу тяхното незаконно придобиване, използване и разкриване. Директивите, за разлика от регламентите, нямат задължителна сила и трябва първо да бъдат „внесени“ в националното законодателство на държавите-членки, като обикновено в дадена директива се определя срок за това. В случая този срок е бил не по-късно от 09.06.2018г., но българският Закон за търговската тайна е приет почти година след този срок, а дотогава изрична национална уредба на забраната за разгласяване на производствени или търговски тайни липсваше.

Определението за търговска тайна е поместено в Закона за защита на търговската тайна и в посочената Директива. Съгласно дефиницията, това е всяка търговска и технологична информация, ноу-хау, които по някакъв начин са тайна, която не е общоизвестна или леснодостъпна, има търговска стойност именно поради тайния си характер и по отношение на нея са предприети мерки за запазването й в тайна от лицето, което има контрол върху тази информация. Предмет на търговската тайна могат да бъдат както стоки, така и услуги. Типичен пример за търговска тайна е например поверителната информация (рецепта) за производство на дадена напитка, която се радва на огромен пазарен успех.

В нормативните актове ясно е казано и коя информация не се счита за търговска тайна. Това е важно, тъй като ограничението се прилага и към някои аспекти на трудовите правоотношения между работник или служител и работодател. Много често в трудовите договори, работодателите поставят ограничение на своите служители, че в случай на прекратяване на трудовото правоотношение, в продължение на определен период от време (обикновено няколко години) служителят няма право да започва нова работа при друг работодател, чиято дейност е същата или сходна с тази на сегашния работодател. Например: един IT специалист не може в следващите 2 години да работи в друга IT компания. Разбира се според трайната съдебна практика, това е недействителна клауза. Това означава, че дори и да има такава клауза в трудовия договор, тя не се прилага и не поражда действие. В Закона за защита на търговската тайна изрично се посочва, че не следва да се налагат допълнителни ограничения на работниците или служителите чрез трудовите им договори, извън тези, които са в съответствие с българското и европейското законодателство, както и че тези хора не може да бъдат ограничавани да използват опита и уменията си, които те добросъвестно са придобили по време на работата си.

Частта, която най-много вълнува повечето търговци е правото на иск за защита на търговската тайна. Той може да бъде за присъждане на обезщетение, за преустановяване използването на търговска тайна, за унищожаване на документи или други носители, в които се съдържа търговска тайна и други. Интересното е, че притежателят на търговската тайна има право да иска от съда да задължи ответника да предостави важна информация относно тази тайна, като например информация за лицето, от което е била получена търговската тайна, както и лицата, пред които същата е била разкрита. В случай, че ответникът виновно не предостави исканата информация, съдът му налага глоба в размер на 500 лв. седмично до момента, в който не изпълни задължението си. Притежателят на търговска тайна може да предяви иска си в 5-годишен срок от извършване на нарушението. След това правото му се погасява по давност. Същият има право да иска от съда да бъдат наложени временни обезпечителни мерки, предвидени в закона. Интересно е обаче, е съдът може да поиска от ищеца да предостави гаранция, която да послужи за обезпечение на евентуалните вреди, които могат да настъпят за ответника, ако наложеното обезпечение се окаже неоснователно.

С цел избягване на злоупотреби от страна на притежателите на търговски тайни обаче, законодателят е предвидил и „обратни“ мерки. Те се изразяват във възможността за ответника да иска съдът да му присъди обезщетение за претърпените вреди. Това означава, че ако искът на ищеца (притежателя на търговска тайна) се окаже неоснователен, не той, а ответникът ще получи обезщетение.

Интересно е също, че ако все пак ищецът спечели заведеното от него дело, може да поиска от съда да осъди ответника-нарушител на търговската тайна за своя сметка публично да оповести информация за решението на съда. Така нарушителят рискува освен да плаща глоби, също и да срине доброто си търговско име и репутация. От своя страна, притежателят на търговска тайна трябва да е сигурен за наличието на нарушение, както и да има достатъчно неоспорими доказателства за това, за да не се получи обратният ефект, споменат по-горе.

Законът за защита на личните данни (ЗЗЛД) съществува още отпреди да влезе в сила през май 2018 Общият регламент за защита на личните данни на физическите лица (ОРЗД или GDPR). Оттогава всички заинтересовани лица тръпнеха в очакване как нашият законодател ще имплементира изискванията на Регламента в националното ни законодателство. За целта трябваше да бъдат направени сериозни промени и допълнения в Закона за защита на личните данни. Обновеният закон вече е факт след цели 10 месеца чакане. Промените са в голяма си част преписани от разпорежданията от Регламента, но разбира се и нашият законодател е добавил нещичко от себе си.

Няма да се спираме отделно на всяка изменена или допълнена разпоредба на закона, тъй като няма смисъл при все, че основно се преповтаря Регламента, а неговото разглеждане може да видите в други обширни статии. Ще се спрем само на основните и по-значителни неща, които са допълнени или по някакъв начин се различават от тези в Регламента.

Едни от най-съществените допълнения са свързани с уреждане на въпросите относно събирането и обработването на лични данни от работодател, в качеството му на администратор. По отношение на случаите на подбор на персонал, работодателят има право да съхранява личните данни на кандидатите, които не са били одобрени за съответната позиция за срок, не по-дълъг от 6 месеца. Този срок може да бъде удължен само ако кандидатът е дал изричното си съгласие за по-дълго съхранение и евентуално последваща свободна позиция за работа. Има случаи, в които работодателят изисква някои документи от кандидатите в оригинал (диплома, трудова книжка, медицинско свидетелство и др.). Той обаче е длъжен след приключване на подбора на персонал да върне изисканите документи на кандидатите, които не са били одобрени в срок до 6 месеца от приключване на процедурата. Същото важи и за нотариално заверени копия от посочените документи.

Във връзка с горното е важно да се спомене фактът, че копирането на документи за самоличност, вкл. шофьорска книжка, може да стане само ако има изрично посочена в закона причина за това. Подборът на персонал не би следвало да се счита за такава, още повече, че често кандидатът представя достатъчно документи, които включват лични данни. Това ограничение обаче, в доста случаи ще отпада, тъй като с въвеждането на Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) голяма част от администраторите са задължени да снемат самоличността на своите клиенти, за да докажат в последствие пред ДАНС, че са извършили необходимите вътрешни проверки. А задължените по този закон лица са много, сред които: адвокати, нотариуси, ЧСИ, застрахователи, брокери на недвижими имоти, държавни органи и куп други.

Друга съществена разлика на Закона от Регламента е по-ниската възрастова граница при обработването на лични данни на деца. Според Регламента тя е 16 години, а според нашия закон – едва 14 години. Това не е някакво своеволие, а резултат от възможността, предвидена в Общия регламент националните законодателства на отделните страни членки да сложат по-ниска граница. Това означава, че за лица под тази възраст, трябва изрично съгласие от страна на упражняващия родителските права (родител, попечител или настойник) за всяко действие, което е свързано със събирането, обработването и съхраняването на лични данни на деца.

Както повечето закони у нас, така и ЗЗЛД трябва да има свой Правилник за прилагане. Той обаче не е готов все още и не е ясно кога можем да го очакваме. В него трябва да бъдат уредени някои допълнителни въпроси, а именно: редът, условията и критериите за одобрение на проекти на кодекси за поведение на администраторите и обработващите лични данни; редът за обучение на Длъжностни лица по защита на данните (тук можем да кажем, че сертифицирането на тези лица не е задължително условие при назначаването на ДЛЗД. Сертификатът се издава след успешно положен изпит и е със срок на валидност 3 години);  формата и редът за уведомяване на КЗЛД за назначаване на ДЛЗД (в момента на сайта на Комисията е публикувана информация как се подава такова уведомление, заедно с бланката, която се попълва от администратора).

Ще се спрем накратко и на правата на субектите на данни. В случай на нарушение, субектът има право да сезира Комисията в срок до 6 месеца от узнаване на нарушението, но не по-късно от 2 години от извършването му. Законодателят е предвидил обаче, че за нарушение на закона и на Регламента, които са извършени преди влизането в сила на новия ЗЗЛД, сроковете за сезиране на Комисията са различни – 1 година от узнаването и до 5 години от извършването на нарушението. Освен сезирането на Комисията, субектът на данни може да иска обезщетение за претърпени вреди от неправомерно обработване на личните му данни по пътя на съдебното производство.

Другата разлика с Регламента е предвидената глоба или имуществена санкция за „други нарушения на този закон“ в размер на 5 000 лв., а при повторно нарушение – в двоен размер. Най-съществената разлика с Регламента обаче е различният срок за отговор от страна на администратора до субекта на данни при отправено искане и упражняване на правата си. Според Регламента този срок е 1 месец, а нашият законодател, незнайно защо, удължава двойно този срок – до 2 месеца.

В заключение е важно да се знае, че при несъответствие на национален закон (напр. ЗЗЛД) с регламент на Европейския съюз (напр. GDPR), прилага се регламентът.

Време за прочитане : 2 мин.