Време за прочитане : 5 мин.

Отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, особено когато става дума за тежко житейско събитие като смърт или трайна неработоспособност (нетрудоспособност) вследствие на инвалидизация (с решение на ТЕЛК), е неприятен проблем, с която немалко клиенти на банки и застрахователи са се сблъсквали.

Важна вметка трябва да бъде направена във връзка с избухналата през 2020 епидемия от коронавирус и възможните в тази връзка застрахователни претенции. Поначало застрахователите масово залагат в клаузите си освобождаване от отговорност в случаи на глобална пандемия, за каквато COVID-19 вирусът беше определен, и в тази връзка може да последват откази за изплащане на застрахователно обезщетение. Много важно в случая е как точно са формулирани в съответния застрахователен договор подобни изключение от задължението за изплащане на застрахователно обезщетение.

Застраховката е вид договор, сключен между две или повече лица, с цел да бъде осигурено покритие на рисковете при настъпване на дадено застрахователно събитие, предвидено в самия договор, чрез изплащане на обезщетение, от страна на застрахователя. Напр. клиенти, кандидатстващи и одобрени за банков заем (напр. ипотечен кредит за покупка на недвижим имот, потребителски кредит и т.н.), могат да бъдат задължени от отпускащите им кредит банки да сключат застраховка „Живот“, което е една допълнителна гаранция за банката, че ако кредитополучателят изгуби физическата възможност да обслужва кредита си, по една или друга обективна причина, свързана с неговите живот или здраве, банката ще получи дължимите от кредитополучателя суми от застрахователя. Застраховка „Живот“ при ипотечен кредит се сключва между 2 страни – застраховател и застраховано лице, но има и трето ползващо се лице – банка, от която застрахованият е изтеглил заем. На практика това е застраховка на кредит при смърт или неработоспособност на кредитополучателя, а при настъпване на застрахователно събитие застрахователят дължи изплащане на застраховка „Живот“, което на практика означава да изплати в полза на банката оставащите по кредита и дължими от кредитополучателя вноски. Застраховка „Живот“, сключена във връзка с банков кредит, може да бъде или индивидуално договорена между кредитополучателя и застрахователя, или сключена по групова застраховка между застраховател и банка, по която кредитополучателят се присъединява, приемайки Общите условия на груповата застраховка „Живот“. Много съществен момент при този вид застраховки е, че във всички случаи банката е тази, която би получила застрахователното обезщетение при настъпване на застрахователно събитие, но по този начин застрахованото лице си гарантира спокойствие, че при евентуално настъпване на определени негативни събития, той, негови близки или трети лица, напр. банки, ще получат определено парично обезщетение, а застрахованото лице няма да трябва да плаща след настъпване на застрахователното събитие.

Това спокойствие обаче нерядко бива нарушавано от неморални или дори незаконосъобразни действия на основно 2 вида субекти – застрахователни и банкови институции – във връзка с (отказ за) изплащане на обезщетение от застраховател при смърт или нетрудоспособност, свързани със застраховка при потребителско или ипотечно кредитиране.

Мнозина биха определили ролята на банките в тази „схема“ като дълбоко неморална. Банките обикновено са трети ползващи се от застраховката „Живот“ лица, т.е. те не плащат застрахователните премии, които са в тежест на техните клиенти, но същевременно имат право да получат нерядко солидно застрахователно обезщетение от застраховател, ако настъпят съответните рискове. Въпреки това обаче същите тези банки, сравнително често при настъпването на застрахователно събитие проявяват морално укоримо бездействие, което обаче е важно да се отбележи, че не е незаконосъобразно. Ако напр. почине дадено застраховано по свързана с банков кредит застраховка „Живот“ лице – тогава банката има 2 възможности за събиране на остатъка от дължимия й кредит – или да се обърне към застрахователя, или да се обърне към наследниците на починалото лице. Най-логичният вариант е първият, особено ако именно банката е поставила сключването на застраховка „Живот“ като условие за отпускане на банков заем – с идеята напр. при смърт на кредитополучателя, застрахователят да изплати на банката остатъка от усвоения банков кредит – защото точно това, а не каквото и да е друго, е предмет на застрахователния договор. Но банките често намират за ненужно усложнение в дейността им обръщането им към застраховател с искане за изплащане на обезщетение. Защото обикновено кредитът е обезпечен (напр. с недвижим имот при ипотечните кредити) и ако наследниците на починалото застраховано лице не изплащат задълженията му, банката винаги може да пристъпи към принудително изпълнение спрямо имуществото, служещо за обезпечение (напр. да обяви кредитът за предсрочно изискуем, да образува изпълнително дело при ЧСИ и да инициира публична продан на ипотекирания недвижим имот). И това е напълно законно. Крайно неморално, погледнато през мирогледа на обикновения средностатистически човек, но напълно законно.

Добрата новина във връзка с горното бездействие на банките е, че кредитополучателят и застраховано лице при трайна неработоспособност или респ. неговите наследници в случай на смърт определено могат да се намесят, за да може в крайна сметка остатъкът от кредита да бъде изплатен от застрахователя, а не от застрахованото лице или респ. наследниците му. В случая е приложим сложен за широката публика съдебно-процесуален механизъм, при който с най-прости думи застрахованото лице завежда срещу застрахователя съдебен иск като в исковото производство предявява не собствени, а чужди права – тези на банката. Това е така, защото строго юридически погледнато застрахованото лице или респ. неговите наследници нямат право да получат обезщетението, което може да бъде изплатено само и единствено в полза на банката (освен ако застрахованото лице или наследниците му са плащали на банката след настъпването на застрахователното събитие). Но по този начин се покрива остатъчното по кредита задължение, което няма да бъде погасявано от застрахования или респ. наследниците му и на практика ползата от изплащане на застрахователното обезщетение е изцяло в полза на кредитополучателя, чието задължение на практика се погасява с настъпване на застрахователното събитие, защото, казано с прости думи, застрахованият кредитополучател повече няма да плаща, а остатъкът от кредита ще бъде изцяло за сметка на застрахователната компания.

Ролята на застрахователите в горната „схема“ е далеч по-прозрачна е предвидима – те дължат изплащане на обезщетение при настъпване на покрит риск и интересът им се изчерпва с това… да не платят. При отказ за плащане, кредитополучателят или наследниците му имат 2 основни опции – да депозират възражение до застрахователя срещу отказа му да изплати дължимото обезщетение или да предявят описания по-горе съдебен иск от името на банката срещу застрахователя. Третата и най-препоръчителна опция е да бъде ангажиран опитен адвокат по застрахователно право, който да обоснове надлежно незаконосъобразността на отказа на застрахователя и да изиска плащане от същия или при категоричен отказ – да предяви иск от името на застрахованото лице или наследниците му срещу застрахователната компания, независимо дали става въпрос за най-големите субекти на пазара на животозастраховането като ДЗИ, Алианц, Булстрад, Кардиф, Уника и др.

Още по-добрата новина за застрахованите лица или техните наследници е, че подобен род дела, водени от компетентни адвокати, масово биват печелени от ищците и съответно губени от ответниците – застрахователни дружества. Има редица чисто процесуални юридически тънкости при подобен род дела (като споменатото по-горе предявяване на иска не лично, а от името на банката и т.н.), но основното са причините за отказа на застрахователите, които нерядко са дълбоко неоснователни и в противоречие със закона и трайната практика на българските съдилища.

Основанието за отказ, с което застрахователите може би най-много обичат да злоупотребяват, е клаузата за изключване отговорността на застрахователя при наличието на предхождащи датата на сключване на застраховката заболявания. Изискване на закона и съдебната практика е между предхождащите заболявания и инвалидизиращото заболяване или респ. смъртта да има причинно-следствена връзка, но в масовия случай тези заболявания са съвсем различни, а пряка причинно-следствена връзка категорично липсва, но това не пречи на застрахователните дружества да се позовават на тази изключваща отговорността им клауза. За щастие съдебната практика категорично не възприема тези аргументи на застрахователите, защото те например биха могли да твърдят, че дори едно посещение в миналото при личен лекар с оплакване за и респ. констатирано повишено моментно кръвно налягане може да е основание за неплащане на застрахователно обезщетение, ако лицето напр. е получило инфаркт, инсулт или друго заболяване, имащо просто някаква далечна връзка с високо кръвно налягане – въпреки че инфарктът може да е причинен от множество други фактори. Хипертонията напр. е в основата на повечето сърдечно-съдови заболявания, но това категорично не означава, че пациент, който е имал високо кръвно налягане, е изключен от покритие за всички сърдечно-съдови заболявания. Именно поради това законодателят и съдебната практика са категорични, че е необходима не каквато и да е връзка между 2 заболявания, а именно и конкретно пряка причинно-следствена връзка.

Друго сравнително често срещано основание за отказ е свързано с неистинното деклариране на данни. При сключването на застраховка се подписва декларация от застрахованите лица, които заявяват факти и обстоятелства, които са им били известни при подписването на въпросния документ. А застрахователните дружества твърдят, че застрахованите лица били знаели за наличието на проблеми от здравословен характер, но умишлено не ги били декларирали. Едва ли ще е изненада, че такива твърдения в масовия случай са напълно голословни и неподкрепени с доказателства, като единствената им цел е да бъде избегнато изплащането на дължимото застрахователно обезщетение, макар застрахователите да си дават сметка, че това е само временно, до произнасянето на съда. Защото именно застрахователят трябва да докаже тези свои твърдения в рамките на исковото произвоство. А много често нямат каквито и да е доказателства. И ако са искали да установят действителното здравословно състояние на застрахованото лице към датата на влизане в сила на застрахователния договор, последните са могли напълно законосъобразно да бъдат задължени да преминат предварителни медицински изследвания, които да установят това.

И на последно място следва да бъде спомената незаконосъобразната практика на застрахователните дружества да включват в договорите си клаузи, с които изключват отговорността си при настъпване на застрахователно събитие в рамките на до няколко години от сключването на договор. Елементарната човешка логика и чувство за справедливост сочат, че е недопустимо да има договор, по който едната страна години наред да изпълнява задълженията си (напр. да плаща застрахователна премия), а насрещната страна, също години наред, да няма задължения спрямо първата (напр. да изплати застрахователно обезщетение при настъпило събитие). За щастие практиката на българските съдилища потвърждава това и приема подобни клаузи от общи условия към застрахователни договори за нищожни клаузи, т.е. неприложими.

Време за прочитане : 4 мин.

Уредбата на признаването, допускането и изпълнението на съдебни и арбитражни решения и актове, постановени в други страни–членки на ЕС, до 2015 се намираше в Регламент (ЕО) 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, а понастоящем в сила е новият Регламент (ЕС) 1215/2012 от 12.12.2012. В националното ни законодателство разпоредбите се съдържат в чл. 621 – 623 от ГПК.

Като цяло различаваме два вида признаване на съдебното решение, в зависимост от начина, по който признаването се извършва, а именно:

1. Пряко признаване (чл. 621 от ГПК) – общото правило е, че съдебните решения, които са постановени от една държава–членка на ЕС, се признават във всички останали страни–членки, без да се изисква спазването на някаква специална процедура. Решението се представя в заверен препис, придружен от превод, когато правото на съответната държава–членка изисква това, без да се изисква легализация или други формалности по отношение на тези документи (чл. 55 и чл. 56 от Регламента). В съответствие с това общо правило, чл. 621 от ГПК предвижда, че съдебните решения, постановени в друга страна–членка на ЕС, се зачитат в България от органа, пред който се представят. Необходимо е съдебното решение да бъде представено в препис, който да бъде заверен от постановилия го съд, а ако акт на Европейския съюз изисква това – и от придружаващо го удостоверение. По отношение на брачните дела признаването става от компетентните органи по регистрацията.
2. Признаване по съдебен ред (чл. 622 от ГПК) – всяка заинтересована страна може да подаде молба, с която да поиска признаване на чуждестранно решение. Към молбата следва да се представи съдебното решение, което отговаря на необходимите условия за установяване на неговата автентичност. Съществуват и критерии за местната подсъдност, които трябва да бъдат спазени – молбата се подава пред окръжния съд или по постоянния адрес или седалището на насрещната страна, или ако няма насрещна страна – по постоянния адрес или седалище на заинтересуваната страна, а в случай че и двете страни нямат постоянен адрес в България – пред Софийския градски съд. Образуваното дело се разглежда по реда на производството по допускане на изпълнение на съдебни решения или актове, постановени в други държави–членки на ЕС. Актът, с който приключва това производство, е разпореждане за признаване и то има силата на решение, постановено в исков процес. В случай, че е налице съдебен спор и решението на този спор изключително зависи от признаването на чуждото съдебно решение, компетентен да се произнесе по признаването на решението е съдът, който разглежда висящото дело.

В Регламента са предвидени няколко възможни основания за евентуален отказ да се признае решение или акт на държава – членка на ЕС, а именно:

• противоречие на признаването на решението на обществения ред на държавата, която извършва признаването;
• ако решението е постановено при неявяване, когато на ответника не е връчен документ за образуване на производството или друг равностоен документ в достатъчен срок или по подходящ начин, за да може да организира своята защита, освен ако ответникът не е използвал правни средства за защита срещу съдебното решение при наличие на възможност за това;
• ако решението противоречи на друго съдебно решение, постановено в друга страна–членка на ЕС или трета държава по същия спор, между същите страни в държавата, в която се иска признаване;
• при противоречие с по–ранно съдебно решение, постановено в друга държава–членка или в трета държава по същия спор и между същите страни, ако постановеното по – рано решение отговаря на условията за признаване;
• неспазване на определени правила за разпределение на компетентност и др.;

Изпълнение в България на съдебни решения, постановени в други страни-членки на ЕС – процедурата по допускане на изпълнението е уредена в чл. 623 от ГПК, като компетентен орган да разгледа молбата за допускане е окръжният съд по постоянния адрес на длъжника, по неговото седалище или по местоизпълнението. Производството започва по молба на заинтересуваната страна, която трябва да посочи съдебен адрес в съответната държава или процесуален представител. Пред първата инстанция страната, която срещу която се иска изпълнение няма право да прави изявления по молбата и поради това на тази страна не се връчва препис от молбата. Към молбата се прилага копие от съдебното решение, което отговаря на необходимите условия, за да се установи неговата автентичност, като се представя и превод на решението, без да е необходима легализация. Друг документ, който следва да се приложи е удостоверение, издадено от съда или компетентния орган на държавата членка, където е постановено решението –, а при поискване се представя и превод без легализация. Съдът разглежда молбата в закрито заседание и проверява условията за допускане на изпълнението само въз основа на копието на съдебното решение, удостоверението и техния превод на български език. В България разпореждането за допускане на изпълнението се връчва на ответната страна, като в разпореждането, с което молбата се уважава, имащо силата на решение, съдът определя срок за обжалване. Относно обжалването на разпореждането се прилагат общите правила на въззивното и на касационното производство. Молителят може да поиска налагане на временни, включително обезпечителни мерки. Ако налагането на временни мерки е поискано от молителя при допускане на изпълнението в България, в разпореждането, с което се уважава молбата, съдът се произнася и по тези мерки.

Пряко изпълнение на решения, постановени в държава-членка на ЕС – тази възможност е въведена с цел улесняване на изпълнението на съдебни решения в рамките на съюза и затова когато има решение, постановено в една държава-членка на ЕС, а изпълнението трябва да бъде осъществено в България, то тогава не се изисква някакво допълнително производство или издаване на изпълнителен лист у нас. Самото съдебно решение подлежи на изпълнение. За да може реално това да стане, пред съдебния изпълнител се представя препис от решението и удостоверение от постановилия го съд, което се издава по образец, поместен в Регламента. От там нататък процедурата е сходна с националната ни, когато имаме издаден изпълнителен лист. Разликата се състои в документите, които се изпращат от съдебния изпълнител до длъжника – задължително удостоверението, споменато в предходното изречение, заедно с покана за доброволно изпълнение и препис от съдебното решение. След получаването на тези книжа, длъжникът може да депозира в съда молба за отказ за изпълнение. Срокът за това е едномесечен, считано от датата на връчването на документите на длъжника. тъй като няма изискване за предоставяне на преведено на български език съдебно решение, ГПК предвижда възможност едномесечният срок да бъде спрян докато не му бъде представено това решение, придружено с превод на български език. Затова, най-добре е такъв да бъде подготвен още в началото от съдебния изпълнител или от кредитора. Посочената молба за отказ за изпълнение се подава по реда на ГПК и може да бъде на някое от основанията, посочени по-горе в статията.

Изпълнение без нарочно производство по чл. 624а от ГПК – това е т. нар. облекчена процедура по издаване на изпълнителен лист въз основа на европейско изпълнително основание за безспорно вземане, като молбата се подава пред окръжния съд по постоянния адрес на длъжника, по неговото седалище или по местоизпълнението. При издаване на изпълнителен лист въз основа на решение по европейско производство за искове с малък материален интерес, приложим е Регламент (ЕО) 861/2007 за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес. Съгласно обхватът на приложение на този Регламент, визиран в нормата на чл. 2, същият е приложим, в случаите когато стойността на иска не надвишава 2000 евро.

За да се изпълни облекчената процедура, предвидена с Регламента и за да настъпят регламентираните от него правни последици, следва да се касае за някой от следните актове, които са годни да бъдат изпълнителни основания:

• решение на съд на държава–членка;
• публичен документ или документ, който е формално съставен или регистриран като такъв и удостоверяването на който: се свързва с подписването и съдържанието на документа, е подписан от публичен орган или друг орган, който е оправомощен с тази цел от държава членка, от която произхожда;
• споразумение за задължение за издръжка, което е сключено с административен орган или заверено от такъв;

За да представлява един такъв акт годно изпълнително основание, което се удостоверява като европейско изпълнително основание, следва да се касае за безспорно вземане, а за такова се смята вземане, когато:

• длъжникът е изразил съгласие, като го е признал чрез споразумение, което е било одобрено от съда или сключено пред съда в хода на съдебното производство;
• или длъжникът никога не е възразил по отношение на това съгласно правилата на процедурата на държавата-членка по произход, в хода на съдебната процедура;
• или длъжникът не се явил или не е представен на съдебно заседание по отношение на това вземане, след като първоначално е оспорил вземането, в хода на съдебния процес, доколкото това поведение представлява конклудентно признаване на вземането или от доказаните от кредитора факти по правото на държавата-членка по произход;
• или когато длъжникът изрично го е признал в публичен документ.

Наличието на тези предпоставки се удостоверява от кредитора посредством предоставяне на компетентния орган в държавата– членка, в която е поискано принудителното изпълнение, препис от акта служещ като изпълнително основание и препис от удостоверението за европейско изпълнително основание – съгласно чл. 9 от Регламента, издадено съобразно стандартен формуляр – Приложение №1 към Регламента, а при нужда – и превод на удостоверението за европейско изпълнително основание на езика на държавата – членка на принудителното изпълнение. Съдът и тук се произнася с разпореждане, което подлежи на обжалване по общите правила за въззивното и касационното обжалване, като обжалването не спира изпълнението.

Време за прочитане : < 1 минута

Имате лош кредит или просрочено задължение по банков заем? И банката любезно Ви предлага „предоговаряне“, „преструктуриране“ и т.н. на въпросния проблемен кредит, при което всичките Ви задължения по него (главница, такси, мораторни лихви за забава) до този момент се обединяват в една „нова главница“? Гореописаният сценарий години наред беше масова практика в редица български банки, опитващи се да „изчистят“ лоши кредити на свои клиенти като сключват с длъжниците си анекси към договорите за кредит, с който просрочените лихви се капитализират към главницата (основното задължение).

С решение на ВКС от 29.07.2019г. обаче това се промени. Съдът прекъсна тази порочна практика не само поради причината, че по този начин не се облекчава длъжника, каквато е декларираната от банките цел, но е и незаконно, тъй като капитализирането на лихвата е позволено от закона само в отношенията между търговци, а не и между физически лица и търговец, както е в банковия договор за кредит, отпуснат на физическо лице. Според ВКС клаузи в анекс към договор за банков кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на Закона за задълженията и договорите – който е разрешено според българското законодателство само между търговци на основание чл. 294 от Търговския закон. Единственото допустимо отклонение в тази връзка е възможно при олихвяване на просрочено задължение за такси, т.е. не е незаконно да се добави просрочена банкова такса към главница по кредит и след това върху нея да се начислява възнаградителна лихва.

Когато банката преговаря с длъжника си и преструктурира кредита, целта е да се облекчи лошото финансово състояние на длъжника, чрез отстъпки от страна на банката, като например да се намали главницата, да се променят вноските, да се разсрочи кредита за по-дълъг срок или да се намали лихвата. В случая се случваше точно обратното, вместо банката да направи отстъпка и да намали лихвата, същата я прибавяше към главницата, като по този начин се увеличава както основното задължение, така и по-високите лихви, които започват да текат. Споразуменията между длъжника и банката, в които лихвите се капитализират, не пораждат действие и всеки засегнат би могъл да потърси правата си като предяви иск срещу съответната банка.

Време за прочитане : 3 мин.

Пострадал е това физическо или юридическо лице, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от дадено престъпление, а ако пострадалото лице е починало – това качество преминава върху неговите наследници. В чл.75 от НПК са посочени редица права, които има пострадалият, но основното от тях се състои в това той да получи справедливо обезщетение на вредите си. А това на практика се постига с предявяването на граждански иск.

Гражданският иск изглежда лесен за предявяване, но всъщност крие доста на брой тънкости, които би следвало да са известни на всеки опитен адвокат.

На първо място гражданският иск може да се предяви както в рамките на наказателното производство, така и по отделно гражданско дело след приключването на наказателното дело. По новия ГПК държавна такса за образуване на такова отделно гражданско дело не се дължи (ако разбира се има влязла в сила осъдителна присъда по наказателното дело). Нееднородната съдебна практика сочи, че в някои български съдилища гражданските състави присъждат по-големи по размер парични обезщетения в сравнение с наказателните състави от същия съд – и при това положение за пострадалия би било по-добре от чисто финансово-обезщетителна гледна точка да изчака приключването на наказателното дело, след което да инициира образуването на отделно гражданско дело. Като разбира се неотлъчно следи за изтичането на погасителната давност.

Друго преимущество на отделно гражданско дело се състои в това, че пострадалият може да привлече по делото директно съответната застрахователна компания, а не физическия извършител, който може да не е в състояние да изплати присъденото обезщетение, особено ако последното е в голям размер. Тук си струва да отбележим и наскоро излязлото Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, което хвърля известна светлина върху кръга лица, които биха могли да предяват граждански иск (в наказателното производство или в отделно такова) за неимуществени вреди в случай на настъпила в резултат на престъпление смърт на техен близък. Доскоро практиката на съдилищата беше разнородна, но основно признаваше тази възможност единствено на „преките“ наследници на починалото лице – тоест, деца, съпруг или родители. С това тълкувателно решение ВКС призна възможност и на по-широк кръг лица да предявят иск за неимуществени вреди, като формулировката относно кръга на лицата е различна в зависимост от това дали искът се предявява в наказателния процес или в отделно гражданско дело. В отделно гражданско дело освен преките наследници, по изключение иск – включително и направо пред застрахователната компания – може да предяви всяко друго лице, което е създало трайна дълбока и емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени в конкретния случай. В наказателния процес тази възможност е дадена единствено на братя и сестри, баба/дядо или внуци на починалия (ако няма други наследници), при доказано близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.

Изключително важен момент, който за съжаление често се неглижира, е този за погасителната давност. Всеизвестно е, че давността е 5 години и тече от откриването на дееца съгласно чл.114 ЗЗД. Но ако граждански иск бъде предявен в рамките на наказателно производство и наказателното производство бъде прекратено (напр. поради изтекла давност за извършеното престъпление) – тогава се счита, че граждански иск не е бил предявяван. Ако напр. деянието е извършено през 2000 година, наказателно дело е образувано и граждански иск е предявен през 2002 година, осъдителна присъда на първоинстанционния съд е произнесена през 2004 година, но през 2006 година ВКС прекратява наказателното дело поради изтекла давност – тогава ще се счита, че граждански иск никога не е бил предявяван, а давността е изтекла през 2005 година – и пострадалият няма да има право да заведе гражданско дело. Всъщност ще има право, но извършителят, напълно законосъобразно, ще може да направи едно елементарно възражение за изтекла погасителна давност, вследствие на което искът във всички случаи ще бъде оставен без уважение.

Гражданският иск в наказателното производство по правило се предявява в първото съдебно заседание на първоинстанционния съд (до даване ход на делото и започване на съдебното следствие). Важно е да се знае, че молбата за предявяване на граждански иск следва да бъде много прецизно изготвена, защото в противен случай мнозина съдии се позовават на разпоредбата на чл.88, ал.2 НПК и просто не приемат гражданския иск за разглеждане в рамките на наказателното производство. Което не е фатално, но може да бъде неприятно за избралите този способ за предявяване на граждански иск.

При предявен за разглеждане граждански иск – независимо дали в рамките на наказателното производство или в отделно гражданско дело – задачата на гражданския ищец или неговия доверен адвокат е да максимизира размера на присъденото парично обезщетение. Това се постига основно по 2 начина – чрез ангажиране на релевантни и убедителни доказателства за претърпените вреди (напр. колко силни са били претърпените болки и страдания) и чрез издирване на относими съдебни решения по сходни казуси, по които са били присъдени сравнително високи обезщетения.

По правило при предявяване на граждански иск държавна такса от гражданския ищец не се събира. Единственият разход в такова производство за пострадалия се явява адвокатския хонорар – в случай разбира се, че е ангажиран адвокат (по гражданско дело) или адвокат-повереник (по наказателно дело) – но този разход се присъжда от съда и в крайна сметка е за сметка на осъдения.