Време за прочитане : 13 мин.

Искате да знаете точния хонорар по Вашия казус? Разберете веднага като се обадите на ☎ 0888458635

Дела срещу банки при едностранно повишаване или изменение на лихвения %, незаконосъобразни такси, кредити в CHF и др.

Незаконосъобразни практики на банките според българското и европейското право, българските съдилища и Съда на ЕС

Предявяване на съдебен иск срещу банка или ефективна защита по вече образувано от банка дело от адвокат по банково право

(Забележка: приложението „Правен помощник“ автоматично изчислява всички съдебни разноски и адвокатски хонорар по дела срещу банки)

Решения срещу банки

В България

Адвокати, занимаващи се с банкови дела, и понастоящем продължават да предявяват искове срещу кредитни институции (или респ. оспорват претенциите на съответния кредитор, ако искът е срещу клиентите им), а съдебната практика се обогатява с все повече и повече съдебни решения срещу банки. Исковете се предявяват в различни български съдилища и срещу различни банки и финансови институции, вкл. едни от най-големите като Юробанк (Пощенска банка), УниКредит Булбанк, Банка ДСК, ОТП факторинг и т.н., а спечелени дела има дори в последната инстанция, а именно Върховния касационен съд.

В чужбина

Следва да се има предвид, че има и редица решения на Съда на ЕС, които имат огромно значение и приложение при дела срещу банки в България. На европейско ниво следва да се имат предвид и някои директиви и регламенти, които също оказват пряко влияние върху подобни дела, а някои от тях са разгледани по-долу в настоящата статия.

Така СЕС се произнесъл по дело C-379/21, че националните съдилища са длъжни да преразглеждат влезли в сила заповеди, ако съдията, издал изпълнителния лист, не е направил проверка за наличие на неравноправни клаузи в договора с длъжника и това не е изрично записано в мотивите му да уважи претенцията. Това решение на СЕС се очаква в най-скоро време да промени и практиката на ВКС.

Незаконосъобразни практики на банките

Вероятно всеки адвокат по банково право, занимаващ се с банкови кредити и спечелил дело срещу банка, би посочил няколко най-популярни сценария, при които клиентът има нужда от добър адвокат за банкови дела:

1. Банката незаконосъобразно едностранно повишава уговорения в договора лихвен % или изменя начина за определяне на размера му и отказва да го намали или измени съобразно договора за банков кредит
2. Банката начислява различни незаконосъобразни такси по договора, напр. такса за разглеждане на документи, одобрение, управление и т.н.
3. Банката незаконосъобразно едностранно обявява предсрочна изискуемост на банков кредит, без да са налице основанията за това, вкл. без уведомление и спазване на процедурата, и завежда дело срещу клиентите
4. Банката прехвърля вземането си на колекторска фирма, без да са налице необходимите предпоставки за това

Настоящата статия разглежда горните хипотези, при които клиенти на кредитна институция или колекторска фирма могат успешно да защитят правата си като предявят иск за установяване на неравноправни и оттам нищожни клаузи в договор за кредит и връщане на надвзети в резултат на това суми или като отблъснат претенциите на банка, фирма за бързи кредити или друга финансова институция, която е завела дело срещу клиентите си.

Възражения срещу претенциите на банката

Предсрочна изискуемост

Предсрочна изискуемост на ипотечен или друг кредит може да бъде обявена по строго определени правила, които се съдържат в закона, съответния договор за кредит и съдебната практика. На първо място категорично е необходимо уведомление за предсрочна изискуемост, адресирано до кредитополучателя. И то не какво да е уведомление, а прецизно оформено съгласно изискванията на закона и съдържащо всички необходими реквизити.

Добрата новина за кредитополучателите е, че според решението на ВКС автоматична предсрочна изискуемост не може да настъпи, а във всички случаи е необходимо уведомление. Освен това съдебната практика сочи, че кредиторите сравнително често не оформят уведомленията до длъжника съгласно тези стриктни изисквания, а съдилищата приемат, че предсрочна изискуемост не е настъпила така, както твърди кредиторът в исковата молба или заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

В резултат на горното, в крайна сметка искът може да бъде отхвърлен, а кредитополучателят не само да спечели делото, но и да му бъдат присъдени всички направени в съдебното производство разноски (напр. адвокатски хонорар, държавна такса, разноски за вещи лица и експертизи и т.н.). Най-важното в тази връзка е възраженията да бъдат юридически грамотно изготвени и насочени не само към изразяване на житейско недоволство от определени факти, вкл. неуведомяване, грубо отношение и т.н., но най-вече към предизвикване на точно определени правни последици.

Ако предсрочна изискуемост не е настъпила – то претенциите на кредитора следва автоматично, само на това основание, да бъдат отхвърлени от съда. Но дори да се приеме, че действително е налице предсрочно изискуем кредит, обявен за такъв в унисон с гореспоменатите строги правила, кредитополучателят все още може да има редица други основателни възражения, които успешно да противопостави на съответната банка или друг кредитор.

Във връзка с горното следва да бъде отбелязяно и прието през 2019 от ВКС Тълкувателно решение, в което се приема, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

Погасителна давност

Едно от най-честите възражения, които могат да имат успех, е това за изтекла погасителна давност на кредита. С прости думи това означава, че ако кредиторът е бездействал определено време (дори преди това да се е снабдил с изпълнителен лист), правото му да претендира вземането си (дори да е напълно основателно) е погасено по давност и съдът ще го отхвърли – но само при изрично направено от длъжника възражение за давност.

Кога изтича давността е посочено в закона и това е съвсем елементарно за пресмятане, но тънкият момент, който добрите адвокати, занимаващи се с банкови кредити и дела, гледат под лупа, е от кой момент започва да тече давността.

В някои случаи пък длъжникът има интерес давността да е започнала да тече много рано, за да може след това да се позове на изтекла давност. Има дори на пръв поглед куриозни случаи, в които опитен адвокат по банково право може да прецени, че претендираната от банка предсрочна изискуемост не е настъпила, защото процедурата е била опорочена – но да поддържа тезата на банката, че предсрочната изискуемост е настъпила, защото… ако предсрочна изискуемост е настъпила, то давността е изтекла и претенциите на банката следва категорично да бъдат отхвърлени от съда.

За пълнота следва да бъде посочено, че от изключителна важност е възражението за изтекла погасителна давност да бъде от една страна направено в срок, който е фатален и при пропускането му длъжникът губи възможността да спечели делото на основание изтекла давност, а от друга – да бъде юридически грамотно оформено, защото в противен случай може да бъде прието от съда, че правото на възражение за изтекла давност не е надлежно упражнено и съответно искът на банката няма да бъде отхвърлен на това основание.

Когато банката заведе дело

Заповедно или исково дело

В различните случаи различен е и процесуалния подход на кредитните институции, които решават да предявят претенциите си спрямо длъжниците си – в някои случаи кредиторите подават заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, в други – по чл. 417 ГПК, а в трети директно депозират искова молба срещу кредитополучателите. В първите 2 случая – при издадена заповед за изпълнение – ако длъжникът направи възражение, то отново се стига до третия, защото банката е длъжна да предяви вземанията си с искова молба по общия ред за водене на дела (в противен случай заповедта за изпълнение ще бъде обезсилена).

Мотивирано възражение

При заповед по чл. 410 ГПК негативните последици за кредитополучателя са по-малко и при добре мотивирано възражение срещу заповедта кредиторите нерядко преценяват, че не си струва да продължават по-нататък с предявяването на иск, защото единствено ще бъдат натоварени с допълнителни разноски – в резултат на което заповедта за изпълнение се обезсилва, претенциите на кредитора окончателно се отхвърлят, а на длъжника, чийто адвокат е подал възражението, се присъждат направените разноски за адвокатски хонорар (след което кредитополучателят може да си извади изпълнителен лист и да образува изпълнително дело при ЧСИ срещу банката за сумата на заплатения адвокатски хонорар).

Спиране на изпълнение

При заповед по чл. 417 ГПК нещата са по-сложни, защото в този случай заповедта за изпълнение е придружена с изпълнителен лист и разпореждане за незабавно изпълнение. Затова докато заповедта по чл. 410 се връчва от съда, заповедта по чл. 417 се връчва директно от съдебния изпълнител (предвид това, че е допуснато незабавно изпълнение и е издаден изпълнителен лист, с който е образувано дело при ЧСИ или ДСИ).

В последния случай е напълно възможно, докато тече исковото дело по общия ред, в рамките на което банката е предявила претенциите си срещу възразилия срещу заповедта за изпълнение кредитополучател, ЧСИ да разпродаде имуществото на кредитополучателя. Който в крайна сметка да спечели делото срещу банката, но имуществото му вече ще е разпродадено и няма как да бъде върнато. И затова е от изключителна важност намесата на компетентен адвокат, който да спре незабавното изпълнение до произнасянето на съда по общия ред.

Неравноправни клаузи

Съгласно указанията на Съда на Европейския съюз по т. 32 – 34 от Определение от 17.01.2023 г. по дело C-379/21 „Ти би ай банк България“ ЕАД, когато не е ясно за какво точно вземане и в какъв размер се допуска принудително изпълнение, в производство, в което длъжникът не може да участва, преди да претърпи последиците на неизпълнението, националният съд не може да издава заповед за изпълнение.

Тази съдебна практика е мотивирала ВКС да допусне до разглеждане въпроса за задължението на съда по чл. 7, ал. 3 от ГПК – служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, както и да осигури възможност на страните да изразят становище по тези въпроси. Очаква се това решение на ВКС да бъде ключово и да доведе до коренна промяна, в полза на потребителите, които ще получат възможността да търсят правата си чрез преразглеждане на влезлите в сила заповеди по чл. 410 и по чл. 417 от ГПК, когато заповедният съд не е направил мотивирана проверка за неравноправност на договорните клаузи.

За какво клиент може да съди банката

Най-новите незаконосъобразни практики на банките, срещу които се водят дела от клиенти, са свързани с решения на Съда на ЕС, постановени през 2020г., които касаят някои много важни аспекти на кредитирането, а именно давност, такси по кредитите и съдебните разноски. Тъй като съдебната практика на СЕС е задължителна за прилагане от страна на всички съдилища в държавите-членки, това решение е изключително важно, тъй като внася съществени промени в константната съдебна практика у нас най-вече по отношение на давността.

Давност на клиентска претенция

Съдебната практика в България приема, че кредитополучател можете да търси по съдебен ред връщане на надвнесени лихви в полза на банката само за период от 5 години назад. Това означава, че ако например кредитът е отпуснат през 2010г., но през 2022г. решите да съдите банката за това, че незаконно Ви е начислявала по-висока от договорената възнаградителна лихва, то дори и да сте прави, ще можете да претендирате връщане на тези суми само за периода от 2017г. до 2022г.

След решението на СЕС това вече не е така – кредитополучателя има право да търси надвзетите от банката суми за период, който може да бъде значително по-дълъг, тъй като началният момент е определен от момента, в който кредитополучателят е разбрал, че в договора му за кредит има неравноправни клаузи. Това може да е станало през януари 2022г., и тогава ще имате възможност да претендирате всичко от момента на сключването на договора (от 2010г.), а не само от 2017г., както в горния пример.

Съществува и друг механизъм за възстановяване на суми над петгодишния давностен срок, който се състои в извършване на прихващане между погасените по давност вземания на кредитополучателя и главницата по кредита и завеждане на установителни искове, че главницата е намаляла с прихванатите суми. Съдебната практика в тези хипотези е по-скоро противоречива, макар тези противоречия до голяма степен да са преодолени с тълкувателно решение на ВКС от 2022г. В мотивите на това тълкувателно решение е прието, че „Съгласно чл. 103, ал. 2 от ЗЗД прихващането се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността. За целта е необходимо пасивното вземане (задължението на прихващащия, в случая това е потребителят) да е възникнало и да е изпълняемо, без да е изискуемо“.

А какво точно се има предвид под „неравноправни клаузи“? В договора за кредит това може да са такива клаузи, които да поставят получателя в по-неблагоприятни условия. Така например, клауза в договор, с която банката си позволява едностранно да увеличи лихвата по кредита, но не и да я намали, се явява неравноправна. Това е и едно от най-честите основание за водене на дела срещу банките.

Такси по усвояване и управление

Друг иновативен подход, който е възприел Съда на ЕС е свързан с таксите по усвояване и по управление на кредита, които банките начисляват. Така например, ако кандидатствате за кредит в една банка, която обаче Ви откаже, тогава такса за усвояване не се дължи. Все пак няма насрещна услуга, която да сте получили от страна на банката и няма какво да се усвоява.

По същия начин стои въпросът и с таксата за управление на кредита, която обикновено се начислява ежегодно. Тези такси трябва да бъдат събирани в замяна на някаква услуга от банката, но реално, в масовия случай, тази такса не е редно да се събира, освен ако банката не докаже, че тази такса съответства на действително предоставени услуги и направени разходи.

Според най-новата съдебна практика на СЕС по дело С-714/22 „член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница“.

По същото дело СЕС постанови още:

• Клаузите относно допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит, по принцип не спадат към основния предмет на този договор по смисъла на чл.4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО  и следователно подлежат на преценка за неравноправност.
• Клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има неравноправен характер, когато по-специално тези разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.

Съдебни разноски на клиента

И последно СЕС се е произнесъл по отношение на съдебните разноски. Съгласно българския ГПК, ако кредитополучателят е завел иск срещу банката за 20 000 лв. надвнесена лихва, но съдът признае, че банката е надвзела само 15 000 лв. в повече, тогава клиентът трябва да плати и част от разноските на банката, които тя е сторила. Съгласно СЕС обаче, това е неправилно и може да доведе до страх у потребителя да съди банката, защото е възможно да се „сдобие“ с допълнителни разноски. Този принцип беше допълнително утвърден по дело С-714/22, в което СЕС реши, че и в хипотезата, при която искът е уважен частично, тъй като за потребителя е невъзможно или прекомерно трудно да изчисли точно колко е надплатил заради неравноправни клаузи, на потребителя не му се възлагат разноските. Така вече клиентите могат да са спокойни, че дори част от претенциите им не бъдат уважени, банката няма как да ги „натовари“ с разноски за адвокат или юрисконсулт за водене на делото.

В допълнение към тази практика, трябва да се обърне внимание и хипотезата, в която кредитът е обявен за предсрочно изискуем и длъжникът е признал иска на банката. ВКС се е произнесъл по следния казус: мъж сключва договор за кредит с банка, но през 2018 г. не плаща 7 вноски. Заедно с лихвите – възнаградителна и наказателна, и с таксите, сумата е над 4500 лв. В края на годината банката подава иск, с който, освен за тези 4500 лв., настоява длъжникът да бъде осъден да плати и цялата оставаща главница от малко над 48 000 лв., тъй като със самата искова молба обявява кредита за предсрочно изискуем. Банката претендира и разноски по делото от 2500 лв. Мъжът признал иска още в отговора си на исковата молба, но първоинстанционният съд присъдил само частично разноски за банката. Казусът стига до съдиите от ВКС, които постановяват, че „От значение е извънпроцесуалното поведение на длъжника, който не е платил една или няколко вноски, чиято изискуемост е настъпила, изпаднал е в забава и е станал причина кредиторът да заведе делото, обявявайки с исковата молба предсрочната изискуемост на цялото вземане“ и присъждат пълния размер разноски на банката.

Кредити в CHF

Преди години потребителите масово се възползваха от банкови кредити в чужда валута, а една от най-често срещаните беше швейцарският франк (CHF) поради по-ниския лихвен процент. За беда обаче, за разлика от еврото, швейцарските франкове не са с фиксиран курс към българския лев и той може постоянно да варира. Именно в резултат на това редица заемополучатели по банкови кредити претърпяха огромни загуби, а някои дори не бяха в състояние да погасяват задълженията си .

През 2019г. обаче ВКС излезе с решение по въпроса: „Неравноправна ли е клауза от кредитен договор, с която всички вреди от валутните промени и валутният риск са в тежест само на потребителя?“. Позовавайки се на европейската съдебна практика, ВКС стига до извода, че клауза за валутния риск не е определена индивидуално, че потребителят не е могъл да определя нейното съдържание, както и че същият не е бил информиран за рисковете и икономическите последици, които носи със себе си при получаването на банков кредит в чуждестранна валута.

Според ВКС кредитополучателят не е бил наясно с възможността за промяна на валутния курс, а банката не може да не разполага с прогноза за това, като част от дейността й. Уговорката на подобна клауза в договор за банков кредит е неравноправна и като такава тя се явява нищожна. Предвид последното, след горецитираното решение на ВКС, всеки ощетен потребител може да предяви иск пред съответната банка, отпуснала му кредит в чуждестранна валута, различна от евро.

Новост е определението на СЕС по дело С- 117/23, в което се приема, че договорите за кредит в швейцарски франк на „Юробанк България“ АД (бивша Пощенска банка) са нищожни в цялост (т.е. необвързващи страните), а не както приемаше досега ВКС, че договорите са валидни като цяло и че са недействителни само отделни клаузи. Отново практиката на СЕС ще измени националната съдебна практика в посока защита на потребителя. Възниква въпросът дали ВКС ще промени и практиката си по следния въпрос: „В хипотеза на банков кредит, по който цялата сума фактически е предоставена на разположение на кредитополучателя в резервната валута на страната (евро), а не в чуждестранната валута (швейцарски франкове), уговорена в кредитния договор, и кредитът е остойностен в чуждестранна валута и задължението за погасяване е посочено в договора в същата чуждестранна валута, счита ли се договорът сключен в резервната валута на страната (евро) и в коя валута се дължи връщането на кредита?“. За сега върховните съдии са на мнение, че договорът не се счита сключен в резервната валута на страната /евро/ и връщането на кредита се дължи в чуждестранната валута /швейцарски франкове/.

Едностранно повишаване на лихвата

Първите масови дела срещу банки, които все още продължават да се водят от клиенти, включват сценарий, при който банката не е направила кредита съдебен (т.е. не е предприела действия, насочени към обявяване на предсрочна изискуемост), но кредиторът извънсъдебно и напълно незаконосъобразно едностранно повишава уговорения в договора за кредит лихвен % или изменя начина за определяне на размера му, вкл. като добавя нов лихвен компонент, и отказва да го намали или измени съобразно подписания от страните договор.

Мнозина кредитополучатели вече са установили от личен опит, че нерядко кредитните институции отказват каквото и да е разумно обяснение на гореописаните си незаконосъобразни действия и дори отказват всякакъв контакт с клиентите си докато… не получат искова молба за образуване на съдебно дело срещу тях, след което стават повече от словоохотливи и самите те многократно търсят въпросните си клиенти и инициират сключването на споразумение за доброволно уреждане на спора.

Всичко започна през 2011 година Софийският районен съд се произнесе с едно революционно тогава, поне за България, съдебно решение, съгласно което разпоредбите в договор за банков кредит, предвиждащи право на банката едностранно да променя лихвите по кредита, са нищожни. Това дело показа как адвокат осъди банка от името на клиентите си и по-специално как стои въпросът относно валидността на клаузи от договор за банков кредит, които позволяват едностранна промяна на условията по банковия кредит от страна на банката, без да се изисква съгласието на клиента.

Съгласно масовата практика по такъв вид банкови дела – банката е предложила проект на договор на клиентите и въобще е отказала да коментира и промени определени клаузи, които клиентите са повдигнали на въпрос. Била е договорена конкретна месечна анюитетна вноска съгласно изготвения от банката погасителен план. Но само след няколко месеца банката е увеличила едностранно размера на договорената и изрично упомената в договора лихва. Без да уведоми клиентите, което обаче не е основният проблем. След още известно време анюитетната вноска е била още два пъти повишена – като след последното увеличение вече е била в размер с почти 20% по-висок от първоначално договорената.

При горната фактическа обстановка клиентите са завели дело срещу банката и предявили иск за нищожност на договорните клаузи, съгласно които банката е имала право да променя едностранно размера на дължимата лихва. Основните аргументи в подкрепа на горното са, че са налице неравноправни клаузи – във вреда на потребителя, тъй като банката си запазва правото да повишава лихвения процент по кредита до размери, които не могат да бъдат контролирани по никакъв начин.

Горната практика не може да се определи като добросъвестно поведение от страна на търговеца, защото е налице и значително неравновесие между правата и задълженията на страните, а неравноправна клауза е тази, която „поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля“. Клаузите в процесния договор противоречат и на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Банката, разбира се, оспорва всичко от гореизложеното. Най-вече с мотива, че горните правила относно неравноправните клаузи били неприложими към банковите кредити. А европейските директиви нямали пряко приложение. Съдебната практика сочи, че и до ден днешен, въпреки огромния брой загубени в съда дела, банките винаги оспорват тези твърдения. Но съдът обикновено е точно на обратното мнение. По въпросното дело съдът обаче заема следното мотивирано становище:

В чл. 143, т. 3 изрично е посочено, че неравноправна клауза е тази, която „поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля“. В настоящия случай промяната на Базисния лихвен процент на банката – ответник се определя изцяло от него. Това е признато и в самия договор, в който изрично е посочено, че БЛП не подлежи на договаряне с кредитополучателя. По този начин зависимостта от изпълнение на задължението се явява единствено БЛП на самата банка.

Банката следваше да докаже, че оспорените клаузи не са били предварително подготвени, респ., че ищците са имали възможност предварително да ги обсъдят с ответника. На второ място, процесните четири клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 10 от ЗЗП. Съгласно тази разпоредба неравноправна клауза е тази, която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. В случая, посочените четири клаузи съдържат условието на чл. 143, т. 10 от ЗЗП, а именно възможна промяна от страна на банката на лихвен процент при непредвидени в договора основания. При такава формулировка на основанието за промяна лихвения процент няма как да не се попадне в хипотезата на чл. 143, т. 10 от ЗЗП.

На трето място, налице са неравноправни клаузи и по смисъла на чл. 143, т. 12 от ЗЗП, съгласно който неравноправна клауза е тази, която дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. В настоящия случай, цената на услугата, т.е. лихвата, която ищците ще заплащат за срока до края на договора се завишава многократно. За тях като потребители не е уговорена в договора нарочна възможност при такива хипотези да се откажат от договора за кредит, ако ли пък се случи, ще трябва да заплатят такса върху размера на предсрочно погасената главница. Посочените четири клаузи от договора са неравноправни по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, тъй като те не са индивидуално договорени.

Според съда неравноправността на клаузата следва да се преценява именно към момента на сключване на договора за кредит. Последният е финансова услуга по смисъла на чл. 144 от ЗЗП във вр. с Параграф 13, т. 12, буква „б“ от ДР на ЗЗП, според който „финансова услуга“ е всяка услуга, свързана с дейността на кредитни институции, застрахователни компании и инвестиционни фирми, като отпускане на кредит, потребителски кредит, обезпечен с ипотека. Нормата е заимствана от чл. 3 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Самият ЗЗП е приет въз основа на тази директива, което е упоменато в § 13а от ПЗР на Закон за защита на потребителите, респ. според приложение № 2 от Директивата, същата се отнася и за финансовите услуги.

Идеята на закона изхожда от това, че потребителят се свързва с по-слабата икономически страна в това правоотношение, който следва да бъде защитен, за да се улесни изграждане на вътрешен пазар и свободно движение на стоки. Поради това той не следва да бъде в позиция на неинформираност и не следва да бъде принуждаван да се съгласява с установените предварително от продавача или доставчика услуги, без да може да повлияе на съдържанието им. Така решение С-168/2005 г., С-484/2008 г. на СЕС. Съдът приема, че след като Директива 93 е въведена в ЗЗП и по-специално чл. 3 от Директивата е възпроизведен в чл. 143 от Закона, то чл. 143 от ЗЗП е европейска норма /Решение по делото „Erte“, С-260/89/.

Според последното решение винаги, когато една държава членка на ЕС, ограничава правата на гражданите чрез национални мерки, прилага се европейското право. В случая следва да се приложи чл. 51, ал. 1 от Хартата на основните права от Договора от Лисабон, така и Преюдициално питане по дело С-40 от 2011 г. във връзка с обозначението на понятието „приложение на европейско право“. Затова следва да се приеме, че неравноправната клауза няма да обвърже потребителя, в случая ищците, които да заплащат и едностранно определените от банката лихви именно като съдът се позове на практиката на ЕС, тъй като същите противоречат както на вътрешното право, така и на общностното такова.

По отношение на клаузите от въпросния договор за банков кредит:

Чл. 3 (1) „за усвоения кредит КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯТ дължи на БАНКАТА годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити в евро /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата намален с … пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП на банката за жилищни кредити в евро е в размер на … процента“.

Чл. 3 (5) „Действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. БАНКАТА уведомява КРЕДИТОПОЛУЧАТЕЛЯ за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените в настоящия договор надбавки не се променят“.

Чл. 6. (3) „В случай, че по време на действието на настоящия договор БАНКАТА промени Базовия лихвен процент на банката за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определени в чл. 1 се променят автоматично, в съответствие с промяната, за което КРЕДИТОПЛОУЧАТЕЛЯТ, с подписването на настоящия договор, дава своето неотменяемо и безусловно съгласие“.

Чл. 12. „БАНКАТА запазва правото си по време на действие на настоящия договор да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при операциите си. Измененията в Тарифата влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по настоящия договор“.

Съдът приема, за неоснователни доводите на банката-ответник, че посочените четири норми не били нищожни, като счита, че същите са нищожни като противоречащи на закона. След като ищците са били задължени да заплащат исковите суми въз основа на нищожни клаузи, то на същите следва да се възстанови сумата която е внесена въз основа на тези норми, на отпаднало правно основание и по иск с пр. осн. чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Воден от горното, съдът признава за нищожни като противоречащи на закона цитираните клаузи от договора за банков кредит и осъжда банката да върне на клиентите – ищци платените от тях над изрично договорения размер лихви, както и разноските, направени от тях, за държавни такси и адвокатско възнаграждение.