Измама на длъжници по банкови кредити или просто неравноправни клаузи

Статиите в блога изразяват мнението на автора и не са правен съвет. По време на коронавирус карантината, може да се свържете с адв. Трифонов чрез формата за запитване или на ☎ 0878358643

Време за прочитане : 4 минути
 

Напоследък нерядко се срещат оплаквания на длъжници по банкови кредити как били измамени от някоя банка. Измама обаче, по смисъла на българското гражданско и наказателно право, няма. Има клаузи в банковите договори, които са създадени в полза на банките и които ги оправомощават да извършват действия, от които потребителите на практика остават силно недоволни.

Мнозина потребители по банкови кредити в България изливат негативните си преживявания по адрес на банките, но в крайна сметка се примиряват, тъй като сами са подписали договорите, от които се оплакват. Някои обаче се досещат, че договорите, които са валидно подписани, че дори заверени от нотариус, могат да са недействителни – което е напълно вярно. Това, че един договор е изпипан чрез сложни юридически похвати и образно казано принтиран на лъскава хартия, не означава, че е напълно правно валиден и не нарушава някои императивни (задължителни, не подлежащи на уговаряне другояче) норми на българското и европейското право, които го правят частично или цялостно невалиден.

В случая става дума за т.нар. неравноправни клаузи, при приложението на които банките често биват обвинявани в своеволия във връзка с увеличаване на лихвите и разноските по банкови кредити. Тези клаузи, на които банките обосновават юридически повишаването на тежестта (лихви и разноски) за потребителя по банковите договори, не винаги, но често са неравноправни по смисъла на българското и европейското право – и оттам невалидни (т.е. не пораждат целения и уговорен с тях правен ефект) – и оттам потребителят не следва да се съобразява с тях.

Проблем №1 във връзка с горното е, че банките никога не признават, че тези клаузи са неравноправни и до последно държат на своето. Което означава, че трябва да бъдат завеждани съдебни дела и да бъде постановявано съдебно решение по всеки отделен казус на всеки отделен банков клиент, в което решение да се казва, че определени клаузи са нищожни, че банката няма право да се позовава на тях за в бъдеще и че ако вече се е „позовала” (т.е. събрала е неправомерно определени суми) следва да върне надвзетото на потребителя.

Проблем №2 е, че българският Закон за защита на потребителите, предвид на разпоредбата на чл.143, ал.3, т.1, не се прилага за разглежданите случаи. И при това положение трябва да се търси защитата на европейското право.

Директива № 93/13/ЕИО НА Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори дава отговор на много въпроси, с които българското право не се занимава. Следва да се спомене, че директивите поначало нямат пряко приложение, но от това правило се допускат изключения. А посочената директива има 2 пределно ясни текста, намерили място в член 3 и член 5 от нея.

Първо член 5 гласи, че „При договори, в които всички или определени клаузи се предлагат на потребителя в писмен вид, тези условия се съставят на ясен и разбираем език. При наличие на съмнение за смисъла на определена клауза, тя се тълкува в най-благоприятен за потребителя смисъл.”.

Основната разпоредба се съдържа в член 3 и гласи, че „В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.”. И въпреки, че банките масово инкорпорират общите си условия в индивидуалните договори, на помощ идва следващият текст на член 3 съгласно който „Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи условия.” – т.е. макар дадена клауза да е включена като индивидуална в индивидуален договор на индивидуален клиент – фактът, че същата клауза присъства в договорите на всички или почти всички клиенти на банката (поне за даден период от време) – това категорично я включва в обхвата на директивата. И най-сетне „Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, той следва да докаже това с факти.” – т.е. тежестта за доказване пада върху банката, а не върху клиента.

Към директивата има закрепен и примерен списък, който същевременно е и доста изчерпателен, съдържащ някои типични неравноправни клаузи:
а) изключване или ограничаване на юридическата отговорност на продавача или доставчика при смърт или телесна повреда на потребителя в резултат на действие или бездействие от страна на същия продавач или доставчик;
б) неоснователно изключване или ограничаване на законните права на потребителя спрямо продавача, доставчика или друга страна по договора при пълно или частично неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения от страна на продавача или доставчика, включително и възможността за компенсация на дълг към продавача или доставчика с насрещно вземане на потребител;
в) задължаващо потребителя споразумение, съгласно което изпълнението на предоставяните услуги от страна на продавача или доставчика зависи единствено от тяхната собствена воля;
г) допускане от страна на продавача или доставчика да се задържат изплатени от потребителя парични суми, когато последният откаже да сключи или да изпълни договора, без той да има право на обезщетение от равностойна сума, платима от страна на продавача или доставчика на потребителя, когато те са страната, която разваля договора;
д) условие, според което от потребителя се изисква да изплати неоснователно висока неустойка като компенсация, когато не изпълни задълженията си;
е) правото на продавача или доставчика да развали договора при неравноправни условия, като потребителят няма това право, или пък да се допусне продавачът или доставчикът да запазят авансово изплатени суми за стоки или услуги, които не са извършили, в случаите когато продавачът или доставчикът са тези, които прекратяват договора;
ж) даване право на продавача или доставчика да прекратят безсрочен договор без предизвестие, освен когато са налице сериозни основания за това;
з) допускане на автоматично удължаване на срочен договор, в случай че потребителят не изявил несъгласието си, когато крайният срок за изразяване на несъгласие от страна на потребителя за продължаване срока на договора е неразумно кратък;
и) окончателно обвързване на потребителя с условия, с които той не е имал реална възможност да се запознае преди сключването на договора;
й) даване право на продавача или доставчика да изменя едностранно условията по договора без основателна причина, което е посочено в самия договор;
к) даване право на продавача или доставчика да изменя едностранно и без основателна причина характеристиките на доставяния продукти или услуга;
л) допускане цената на стоките да се определя към датата на доставката им или разрешаване на продавача на стоки или на доставчика на услуги да увеличава цената, без в двата посочени случая да даде съответното право на потребителя да се откаже от договора, в случай че смята окончателната цена за твърде висока спрямо първоначално договорената при сключване на договора;
м) даване право на продавача или доставчика да определя еднолично дали доставените стоки и предоставените услуги са съобразно договора, или изключително право да тълкува условията по договора;
н) ограничаване на задължението на продавача или доставчика да признава задълженията, поети от негови представители, или да постави изпълнението на задълженията си в зависимост от определена формалност;
о) задължаване на потребителя да изпълнява задълженията си, дори и когато продавачът или доставчикът не изпълняват своите;
п) даване възможност на продавача или доставчика да прехвърлят правата и задълженията си по договора, когато това може да послужи като намаляване на гаранциите за потребителя, без съгласието на последния;
р) изключване или накърняване правото на потребителя да предяви иск или да използва други правни средства по-специално като изисква от потребителя да отнесе спора изключително на арбитраж, който не е съобразен с правните разпоредби, като неоснователно ограничи възможността му за предоставяне на наличните доказателства или да му наложи тежестта на доказване, която, според приложимото право, лежи върху друга страна по договора.

Моля дайте своята оценка:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *