Архив на категория: Задължения / Договори

Договорно право и задължения по закон

Законът и криптовалутите – правила и изисквания за търговия

Posted on by
Отговор
Време за прочитане : 3 мин.

Закон за виртуалните валути, базирани на блокчейн (blockchain) технологията, все още няма, нито в България, нито в ЕС, нито в някоя друга развита държава, въпреки че търговията с криптовалути (Bitcoin, Ethereum и др.) процъфтява вече години наред. Надзорните органи в различните държави издават спорадични указания, препоръки и предупреждения, но това няма нищо общо със създаването на правнорегламентирана рамка, към която криптотърговията да се придържа, за унифицирани законови изисквания да не говорим.

Имайки предвид горното, малките и индивидуалните играчи на криптопазара обикновено не предприемат никакви мерки за съответствие със законодателството и това е донякъде оправдано, защото за това се изискват допълнителни разходи. При малко по-големите и средни играчи на пазара на виртуални валути обаче е препоръчително вземането на превантивни мерки, които могат да им спестят между малко и много главоболия с всевъзможни държавни институции за в бъдеще. Дори криптовалутите да не са изчерпателно и прецизно регламентирани в действащото българско и европейско законодателство, това не означава, че напр. НАП няма да направи данъчна ревизия, в рамките на която да установи с ревизионен акт немалки приходи и оттам и неплатени данъци от страна на задълженото лице. Или пък от финансовото разузнаване към ДАНС няма да почукат на вратата във връзка с непредприети дори само на хартия мерки срещу изпирането на пари. Или пък Комисията за защита личните данни (КЗЛД) за изиска от задълженото лице документация за съответствие и изпълнение на законовите изисквания.

Може би е излишно да бъде въобще споменавано, че първата задължителна стъпка в тази насока е регистрацията на дружество с ограничена отговорност (ООД или ЕООД) или акционерно дружество (АД или ЕАД), защото съгласно Търговския закон (ТЗ) лицата, които извършват търговска дейност по занятие, дори да не са регистрирали абсолютно нищо, се приема, че са еднолични търговци (ЕТ). А при ЕТ първо данъчното облагане е по-неблагоприятно и освен това търговецът отговаря с цялото си лично имущество за задълженията си.

Следващата стъпка е начертаването на бизнес модела, в съответствие с който ще бъде извършвана на практика дейността по търговия с криптовалути. Същият е силно препоръчително да бъде съгласуван с адвокат и счетоводител. Най-малко препоръчителен е вариантът, при който се пробва нещо дали работи и след като се установи, че работи безотказно (само от техническа страна обаче), допълнителни мерки от правно или счетоводно естество не се вземат, поне докато не дойдат на посещение компетентните органи и връчат предписание, акт за установяване на административно нарушение, наказателно постановление или друг акт. Добър компромисен вариант е как нещо работи да бъде изпробвано от индивидуален акаунт, който впоследствие да не бъде използван в дейността по търговия с виртуални валути.

Законът за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) е първият нормативен акт, който следва да бъде съобразен от търговците на криптовалути при извършваната от тях дейност. Там се съдържа и първият опит за легална дефиниция в българското законодателство на понятието виртуални валути – „цифрово представяне на стойност, която не се емитира или гарантира от централна банка или от публичен орган, не е непременно свързана със законово установена валута и няма правния статут на валута или на пари, но се приема от физически или юридически лица като средство за обмяна и може да се прехвърля, съхранява и търгува по електронен път.“. Съгласно най-новите точки на чл. 5 от ЗМИП задължени и съответно подлежащи на санкции по закона са лицата, които по занятие предоставят услуги за обмяна между виртуални валути и признати валути без златно покритие, както и доставчици на портфейли, които предлагат попечителски услуги (физическо или юридическо лице или друго правно образувание, което предоставя услуги за опазване на частни криптографски ключове от името на своите клиенти за притежаването, съхраняването и прехвърлянето на виртуални валути). В зависимост от обема и сложността на извършваните от криптотърговеца операции следва да бъде изготвена и съответната документация, която следва да е налична при поискване от компетентните органи.

Следващият акт, който следва да бъде съобразен при търговията с криптовалути е ЗЗЛД и европейският регламент GDPR. Същите не поставят в прав текст изисквания към търгуващите с криптовалути, но същите произтичат от извършваната дейност. Имайки предвид, че дори само имейл адресите без други съпътстващи данни спадат към категорията „лични данни“, то просто няма как ЗЗЛД да бъде заобиколен, дори когато става дума за търговия със съпътстващо високо ниво на анонимизиация като криптотърговията.

И на последно място сред органите, контролиращи търговията с виртуални валути, се нареждат органите на приходната администрация в лицето на НАП. В тази връзка някои биха се изненадали да разберат, че въобще в законодателството съществува една Наредба № Н-9 от 07.08.2020 г. на министъра на финансите, съгласно която съществува публичен регистър към НАП, в който криптотърговците следва да бъдат вписани. Но следва да се има предвид, че не е толкова важно самото формално вписване в този регистър, колкото „изпипването“ на бизнес модела и дейността, така че данъчната администрация да няма за какво да се „хване“ при упражняването на контрол върху криптотърговците. Въпросното вписване в регистъра е важно да се отбележи, че следва да бъде извършено преди започване на дейността.

Нарушение сигурността на лични данни и санкциите от КЗЛД при хакерска атака, пробив или изтичане

Posted on by
Отговор
Време за прочитане : 3 мин.

Нарушение на сигурността на данните по смисъла на GDPR (ОРЗД) и ЗЗЛД може да е налице при онлайн или офлайн пробив в сигурността. За да е налице пробив или изтичане, трябва да сме изправени пред един или няколко от следните резултати:

  • Унищожаване – данните не могат вече да бъдат изцяло или частично разчетени, напр. лоши или форматирани сектори на твърд диск или изгорени хартиени документи
  • Загуба – данните са налични, но администраторът няма достъп до тях, напр. кражба на компютър или изгубена от служител по път за работа флашка
  • Промяна – данните са налични, но неточни, напр. злонамерено променени стойности на резултати от медицински изследвания, счетоводни одити, IBAN номера на банкови сметки и др., осъществени от неоторизирано лице
  • Неразрешено разкриване – данните са непокътнати и администраторът има достъп до тях, но са нерегламентирано разпространени, вкл. публично, въпреки че са поверителни, напр. публикуване в онлайн пространството на откраднати от болница здравни досиета на пациенти, номера на кредитни карти, потребителски имена и пароли и т.н.
  • Достъп – същото като по предходната точка, с тази разлика, че не са разпространени, напр. хакер или неоторизирано лице са прочели трудовите договори или служебната имейл кореспонденция на служители в дадена фирма, без да ги правят достояние на трети лица

Офлайн пробивът може да бъде констатиран на практика безпогрешно и в повечето случаи включва човешка намеса – напр. кражба на документи, лаптоп, компютърна конфигурация, NAS сървър, твърд диск (HDD/SSD), оптичен диск (CD/DVD), флаш памет (USB storage) и др. аналогови или цифрови носители, но може да е и напр. резултат от природни или други бедствия като пожар или наводнение. Пробивът може да засегне както цифрови носители, върху които са записани данни, като изброените по-горе, така и аналогови, напр. разпечатани на хартия същите тези данни. Крадецът може да открадне както флашка, на която са записани лични данни на служители, така и класьор с принтирани на хартия същите тези данни, а в резултат на пожар или наводнение могат да бъдат безвъзвратно повредени и двата вида (цифров и аналогов) носители, върху които са записани лични данни.

Онлайн пробивите изискват повече технически знания, но са и по-опасни, защото много често остават незабелязани. Ако дадено лице осъществи неоторизиран достъп до данни офлайн, напр. в архива на фирмата, до което помещение няма право на достъп, поведението му може да бъде забелязано от служители във фирмата или от охраната, оперираща CCTV видеонаблюдение. В аналогична ситуация, но в онлайн среда, неоторизираното лице (хакер) може да осъществи достъп до поверителни лични данни в много случаи напълно незабелязано, особено ако фирмената мрежа, хардуер и софтуер не се поддържат професионално, напр. неправилно конфигуриран файъруол (firewall), липса на антивирусна защита, лог файлове (log files), които се изтриват автоматично в много кратки срокове и т.н.

Ако сигурността на личните данни е била нарушена, чл. 33 от GDPR изисква надзорният орган, в случая Комисията за защита на личните данни (КЗЛД), да бъде уведомен в 3-дневен срок (72 часа) от администратора на лични данни. Ако обработващ лични данни установи пробив, следва да уведоми администратора, който от своя страна пък да уведоми КЗЛД. Ако бъде установено, че е налице висок риск, следва да бъдат уведомени и съответните субекти на лични данни. Пробивът задължително трябва да бъде отбелязан в регистъра на нарушенията на сигурността на личните данни, които администраторът е длъжен да води. Задължително следва да бъде уведомено длъжностното лице по защита на данните (ДЛЗД или DPO), ако такова е било назначено. Ако не е било назначено, препоръчителна е незабавна консултация със и съдействие от специалист в материята на защитата на личните данни, защото неговият опит, преценка и съвети могат да спестят много хиляди левове санкции (максимално до 10 млн. евро или 2% от годишния оборот съгласно GDPR), които могат да бъдат наложени от надзорния орган дори само за неуведомяване или некоректно уведомяване.

Ето и част от въпросите, от отговора на които зависи дали е налице нарушение на сигурността на личните данни и ако е, каква е неговата тежест и респ. вероятна имуществена санкция в ущърб на администратора на лични данни:

  • Съставлява ли дадено злонамерено или неоторизирано действие нарушение на сигурността на личните данни. Защото е възможно да е успешно осъществена хакерска атака, но същата да не съставлява нарушение по смисъла на GDPR, напр. един от най-популярните типове хакерски атаки (DDoS) може само временно да доведе до загуба на достъп до данни.
  • Съществува ли вероятност нарушението на сигурността на личните данни да породи риск за правата и свободите на физическите лица. Ако бъде направена правилна, професионална и юридически издържана преценка, че няма риск за субектите на данни, тогава органът може да не бъде уведомяван.
  • Представлява ли нарушението на сигурността на данните висок риск за засегнатите лица – субекти на данни. Ако представлява, същите следва да бъдат уведомени, в допълнение към уведомлението до КЗЛД.
  • Каква информация да бъде първоначално предоставена на надзорния орган. Защото законът допуска поетапно предоставяне на информация на органа, което може да е от неимоверно голяма полза за администратора, ако знае как да се възползва.
  • Описание на нарушението и евентуалните негови последици. Ако нарушението е повече от категорично доказано и не подлежи на никакво съмнение, как точно ще бъде описано то е може би най-важният за администратора на лични данни въпрос, който има пряка връзка с неговата имуществена отговорност и потенциалните санкции, които може да му бъдат наложени. Едно би било положението, ако вирус или друг малуер (malware), напр. троянски кон (trojan), ренсъмуер (ransomware) и др., единствено форматира хард диска на заразен компютър, но съвсем друго, ако се разпрати до всички имейл контакти на заразен компютър и оттам инфектира и нанесе допълнителни поражения. От значение също така са и много други въпроси, вкл. дали напр. е налице бекап (backup) сървър и дали същият е локален или облачен (cloud), дали даден вирус е полиморфен, дали данните са били симетрично или асиметрично криптирани, дали за даден ренсъмуер има наличен декриптор (decryptor) и т.н.
  • Описание на предприетите от администратора мерки. Това е въпрос, който е почти изцяло в компетентността на IT специалистите или IT отдела на администратора на лични данни, но не бива да се неглижира и правилното описание на предприетите мерки. Защото същите може да са на практика най-ефективните, но ако не са добре законово обосновани, това може да доведе до значително по-неприятни за администратора последици.

Разваляне на сделка

Posted on by
2
Време за прочитане : 3 мин.

Извънсъдебно прекратяване или разваляне на договор

Съдебен иск за разваляне на прехвърлителна сделка или договор

Особености при разваляне на предварителен договор за покупко-продажба, нотариален акт, дарение, издръжка и гледане, наем

Прекратяване на договор и разваляне на договор са две на пръв поглед идентични понятия. Но юридическата им същност е много различна.

Прекратяване на договор има когато една облигационна връзка (договорно отношение) от един момент престане да съществува ЗАНАПРЕД. Но престираното (изпълненото) по договора до момента на прекратяването е напълно валидно. С най-прости думи страните са имали определени договорни отношения, които са изпълнявали за определен период от време (напр. договор за периодична доставка на стоки срещу заплащане), но в един момент са решили да прекратят отношенията си занапред (напр. изпълнителят по договор да спре да доставя нови стоки на получателя). Най-често прекратяването на договор не е свързано с някакви проблеми при изпълнението му. Друг типичен пример е прекратяване на договор за наем на недвижим имот от фирма или физическо лице, независимо дали по взаимно съгласие или с предизвестие – наемателят освобождава имота, а наемодателят не му дължи връщане на платените за наема пари.

Развалянето на договор категорично е свързано с неизпълнение – на едната или и на двете страни. При развалянето на договор едната страна (неизправната) е имала задължение, но не го е изпълнила, а другата страна (изправната) е имала очакването да получи нещо по договора (напр. доставка на стока), но то не се е сбъднало. При положение, че няма изпълнение от неизправната (виновната) страна, изправната страна решава, че следва да прекрати договорната връзка между страните. Но за разлика от прекратяването, което е винаги занапред, развалянето е С ОБРАТНА СИЛА – което означава, че всяка от страните трябва да върне това, което е дала по договора – така че да се възстанови фактическото положение от момента преди сключването на договора. Ако напр. е налице договор за доставка на стока, която стока получателят е предплатил, но не е получил от доставчика – тогава доставчика, след като договорът бъде развален, следва да върне получените от получателя суми по договора. В същата хипотеза, ако обаче доставчикът е доставил само част от стоката, а не е получил нищо насреща (защото напр. уговорката е била плащането да стане наведнъж при получаване на 100% от стоката), при развалянето на договора получателят следва да върне получената частично стока, но не дължи нищо на доставчика.

Често срещана е и хипотезата за разваляне на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот или договор за строителство или изработка. Най-общо казано, купувачът не получава имота, за който е платил определена сума на продавача. Това води до описаното неизпълнение и купувачът има право да развали договора и да иска връщане на всичко платено. Обикновено при развалянето на договор обаче има изискване за отправяне на писмено предизвестие, както и възможност за даване на достатъчен срок за доброволно изпълнение на поетото задължение. Разбора се, законът предвижда възможност задължението за даването на срок да отпадне, ако изпълнението е станало ненужно или безполезно. С дадения пример за разваляне на предварителния договор, трябва да се каже, че това е възможно само по съдебен ред.  

Други широкоразпространени примери включват разваляне на договор за издръжка и гледане и разваляне на договор за дарение. При договора за издръжка и гледане едната страна предоставя имот, а другата – нематериална престация под формата на грижи или т.нар. издръжка и гледане. Ако грижите не са полагани или полагането им е спряно след определен период от време, то едната страна се приема, че е неизправна и затова другата има право да иска връщането на имота. Дългогодишната практика на българските съдилища сочи, че шансовете за разваляне на договор за издръжка и гледане са огромни – една огромна част от всички такива предявени искове са били уважени от ВС и ВКС. Договорът за дарение, за разлика от договора за издръжка и гледане, не е двустранен, а едностранен – т.е. едната страна (дарителят) само дава, а другата страна (надареният) само получава. Съгласно чл.227 от Закона за задълженията и договорите може да се търси отмяна на договора за дарение – но само при няколко изрично изброени хипотези – убийство, набеждаване в престъпление или отказ за даване на необходима издръжка. Следва да бъде направено едно разграничение между дължимата издръжка по договор за издръжка и гледане и договор за дарение. В първия случай полагането на грижи е задължително, дори съответното лице може само да се грижи за себе си и е достатъчно финансовото обезпечено. Издръжката при договора за дарение обаче (и то само издръжка, а не и гледане) е само при необходимост, т.е. дарителят трябва да е изпаднал в крайна нужда и да има отчаяна нужда от средства, за да посрещне основни свои нужди.

И при развалянето на договор, и при прекратяването на договор могат да се ангажират клаузи за обезщетение и неустойка. Ако напр. се развали договор с предмет недвижим имот – страната, която е придобила и следва да върне имота, има право да претендира стойността на направени ремонти и подобрения в имота.

Информирано съгласие или съгласие за обработка на лични данни на пациента за лечение или изследване – задължителни?

Posted on by
Отговор
Време за прочитане : 2 мин.

Едно и също нещо ли е информирано съгласие на пациента и съгласие за обработка на лични данни? Задължителни ли са и двете при изследвания или лечение в болница, лаборатория, при стоматолог и т.н.? Отговорът и на двата въпроса е не и е разгледан по-долу в статията.

През май 2018г. в сила влезе прословутият GDPR (Регламент за защита на личните данни). В началото всички бяха в паника какво точно трябва да правят или да не правят и как да процедират с личните данни след GDPR. Заваля лавина от въпроси както от администратори и обработващи лични данни, така и от субекти на данни (това са всички физически лица). Започна да се говори, че за всяко влизане в болница, поликлиника, аптека и други подобни институции ще трябва да подписваме допълнително съгласие за обработка на личните данни. Това не е нужно поради простата причина, че нито Регламентът (GDPR), нито националното ни законодателство (ЗЗЛД) не поставят такова изискване. Дори обратното. Има становище на Комисията за защита на личните данни (КЗЛД), в което изрично се посочва, че „обработването на данни за здравословното състояние е законосъобразно, ако се извършва за целите на превантивната или трудовата медицина, за оценка на трудоспособността на служителя, медицинската диагноза, осигуряването на здравни и социални грижи, лечение, за управление на системите за здравеопазване и социални грижи, в областта на общественото здраве, за защита срещу сериозни трансгранични заплахи за здравето и др.“. В такива, както и в подобни случаи, касаещи здравето на човека, които не могат да бъдат изброени изчерпателно, „болничното заведение, лаборатория или аптека няма нито задължение, нито право да иска допълнително изрично съгласие на лицето (пациента). И всичко това е логично, защото какво би станало, ако тежко болен пациент откаже да даде съгласие за обработване на личните му данни и поради тази причина болницата не му окаже необходимата грижа?

Всичко написано до тук има и своята нормативна установеност, а именно: Регламентът посочва, че лични данни могат да бъдат обработвани на различни основания (разбира се, едно от най-разпространените е съгласието). Такива обаче също са и „спазване на законово задължение“, „за да бъдат защитени жизненоважните интереси на субекта на данните“, „за изпълнение на задача от обществен интерес“. Като такива, тези основания се приемат за достатъчни за обработване на лични данни, свързани със здравословното ни състояние и в същото време изключват необходимостта от даване на изрично съгласие.

В болничните заведения обаче в напълно възможно, даже в някои случаи задължително, да подпишете друг вид съгласие, т.нар. „информирано съгласие“. То не е свързано с обработването на лични данни, а с описание на определените медицински процедури, които предстои да бъдат извършени на пациента. Такива може да бъдат например хирургични операции, поставяне на упойка (анестезия) за извършване на процедура и други. Подписването на такъв документ трябва да е съпроводено от обяснения на достъпен за всеки обикновен човек език от лекуващия лекар, свързани с поставената диагноза и заболяването, метода на лечение, възможни рискове и усложнения и др. По принцип без лично да подпишете такова съгласие, лекарите нямат право да извършват описаните манипулации. От това правило обаче има и изключения, свързани с невъзможността в някои случаи самият пациент да даде съгласието си, да подпише документа, да разбере неговото съдържание. Така например, ако сте приети по спешност в болница в критично състояние, животоспасяващите действия могат да се извършват и без такова предварително съгласие. В други случаи не самият пациент, а неговите родители, настойници или попечители ще трябва да подпишат документа – например: пациентът е под 14 годишна възраст или е поставен под пълно запрещение.  Друго важно, което трябва да се знае за информираното съгласие е, че дори и такова да е дадено, същото може в последствие да бъде оттеглено от пациента, неговите родители, попечители или настойници. А също така е възможно да се наложи пациентът да се запознае и да подпише различни видове информирани съгласия за един престой в болнично заведение, когато се налага да бъдат извършвани различни манипулации. При изписване от болнично заведение на пациента задължително се издава епикриза, като срокът за издаването й зависи от вида на заболяването, извършените интервенции и други.

Длъжностно лице по защита на данните – задължително ли е назначаването на ДЛЗД и каква е функцията му

Posted on by
Отговор
Време за прочитане : 4 мин.

Длъжностно лице по защита на личните данни (ДЛЗД) стана особено популярна, а в някои случаи и задължителна фигура след влизането в сила през 2018 на новия Регламент за защита на личните данни (GDPR), който изведе на хоризонта една нова фигура, която е натоварена с немалко задачи във връзка със спазване разпоредбите на европейското законодателство. Регламентът има пряко приложение в държавите-членки и не е задължително допълнително уреждане на неговата материя и на национално ниво. Въпреки това обаче,  след повече от година от влизането в сила на Регламента, бяха променени Законът за защита на личните данни, както и други национални актове, които почти дословно имплементираха разпоредбите на европейския акт.

Длъжностното лицe по защита на данните (ДЛЗД), известно на английски език като Data Protection Officer (DPO), е ново както за българското, така и за по-голяма част от европейското общество и бизнес. Въпреки множеството спекулации, че именно това лице ще утежни бизнеса, това не е точно така. Основно поради факта, че не всяка фирма или организация трябва задължително да назначи свое ДЛЗД. Има три случая, в които обаче това е неизбежно и задължително. Те са:

  1. Публичен административен орган – такива са например общините, НАП, НОИ, КАТ и др. като в това число влизат всички държавни и общински публични сектори.
  2. При мащабно наблюдение на различни физически лица като основна дейност – под „мащабно“ се взема предвид: броя на засегнатите лица; обем на обработваните данни; продължителността на обработването. Според компетентния в случая орган – Работната група по чл. 29, типични примери за мащабно наблюдение са:
    1. Дейността на една болница при обработване на данните за здравословното състояние на пациентите
    1. Обработване на лични данни, включително местоположение, от доставчици на интернет или телефонни услуги
    1. Не е мащабно обработването на лични данни от отделен лекар или адвокат
  3. Обработване на „чувствителни“ данни (данни за расова или етническа принадлежност, политически възгледи и убеждения, здравословно състояние, сексуална ориентация и други).

Освен в тези изрично упоменати в Регламента случаи, всяка фирма (малка или голяма), предприятие или организация, дори и да няма задължение да назначи длъжностно лице по защита на данните (ДЛЗД), може да го направи и това в никакъв случай не би било грешно. Напротив, това е една от стъпките, с помощта на които организацията ясно може да докаже спазването на GDPR. Към назначаването на такова лице има още няколко съществени елемента.

Според новото европейско законодателство в областта на защитата на личните данни няма точни и конкретни изисквания, на които следва задължително да отговаря длъжностното лице по защита на личните данни. То се назначава с оглед на неговите професионални качества, като според становище на Комисията за защита на личните данни ДЛЗД е необходимо да притежава задълбочени експертни познания в областта на законодателството и практиката за защитата на личните данни, напр. адвокат, специализиращ именно в тази област. Срещу символична месечна сума един опитен адвокат – експерт в областта на защитата на личните данни би могъл да консултира професионално и по този начин да предотврати налагането на санкции на дадено предприятие за неспазване на действащото законодателство и GDPR. Освен това може да следи за всякакви промени в националното и европейското законодателство и да препоръча или съдейства с актуализацията на документацията за съответствие с GDPR. И не на последно място – да комуникира със субектите на лични данни (напр. отправили искане или жалба до търговеца) или с Комисията за защита на личните данни. Обикновено тази услуга не изисква ежедневни ангажименти и поради това, изненадващо или не, наемането на адвокат, който за изпълнява функцията на ДЛЗД, е значително по-евтино от наемането на отделен служител на трудов договор в предприятието.

Тъй като с навлизането на този Регламент, бизнесът не на шега се стресна от факта, че трябва да вложи доста финансови средства по съобразяването си с него, трябва да кажем също, че не е необходимо длъжностното лице, което ще обслужва дадена организация за защита на личните данни, да е новоназначено външно лице. Това може да бъде и вътрешно лице – част от персонала на предприятието, което да бъде назначено с изрична заповед на длъжност, която не е изрично предвидена в Регламента, но обикновено бива наименувана „Отговорник по защита на личните данни“. При по-големите компании, най-вече тези, които не оперират само в едно населено място или държава, е важно да се спомене, че група предприятия могат да назначат и само едно ДЛЗД за всички предприятия. Но условието е, че трябва да има осигурен достъп до него от всяко предприятие. Разбира се, тук „достъп“ не бива да се приема в буквалния смисъл на физически достъп до лицето. Достатъчно е по всяко време и от всяко място субектът на данните да има връзка с ДЛЗД. Преди това длъжностното лице задължително трябва да е официално представено като такова на всички работници или служители в организацията или предприятието.

Във връзка с горното, една от основните задачи на администраторите и на обработващите лични данни е да публикуват и да направят достъпни данните за контакт с ДЛЗД. Тази информация следва да се доведе до знанието и на надзорния орган в лицето на Комисията по защита на личните данни (за България). Това е така поради факта, че една от основните функции на това лице и именно да си сътрудничи постоянно с този водещ орган. Именно в тази връзка от Комисията за защита на личните данни направиха специално уведомление за назначаване на ДЛЗД. Това уведомление се изготвя от администратора на лични данни и се изпраща до Комисията. За това няма определен срок, нито санкция, ако не бъде сторено.

Изготвянето на оценка на въздействието върху защитата на данните е една от областите, в които ДЛЗД може да е от изключителна полза. Формално погледнато самата оценка на въздействието върху защитата на данните се прави от администратора на лични данни, но ДЛЗД може да подпомага неговата дейност, като даде своето становище, мнение, насоки и други. Администраторът и обработващите лични данни са длъжни да осигурят на длъжностното лице необходимите ресурси за изпълнение на неговите задачи, а също и неговата пълна независимост (от администратора и обработващия) – никой не може да влияе на неговите решения и политики за защита на данните. Не може да се допуска по какъвто и да е начин да се влияе върху неговата преценка, когато тя е свързана със защита на личните данни.

Сред основните задачи, които следва да изпълнява ДЛЗД са:

  1. Да отговаря на всички въпроси, отправени към него, от страна на субектите на данните – какви лични данни се обработват, как се съхраняват и всяка друга информация, свързана с тези данни
  2. Съветва администратора или обработващия личните данни по принципни положения, свързани с приложението на Регламента, както и по конкретни казуси, възникнали в практиката на предприятието
  3. Да съблюдава извършването на оценка на въздействието върху защитата на данните и да дава съвети и оказва помощ по нея
  4. Да подпомага по всякакъв възможен начин администратора или обработващия личните данни във връзка със защитата на техните права и бизнес интерес
  5. Да сътрудничи и да се консултира с надзорния орган (КЗЛД) като представител на администратора или обработващия лични данни

Наред с тези задачи, длъжностното лице може да изпълнява и други задачи, възложени му от администратора или обработващия личните данни, стига тези други задачи да не водят до конфликт на интереси с функцията му по спазване Регламент 2016/679 ЕС. В този аспект като пример за конфликт на интереси, може да се посочи, че длъжностно лице по защита на данните не може да бъде ръководите, управител на самата организация, главен или изпълнителен директор и други подобни длъжности.

Мерки срещу изпирането на пари – задължения на фирмите по ЗМИП, вкл. лице за контакт и декларация за действителен собственик

Posted on by
16
Време за прочитане : 4 мин.

Мерки срещу изпирането на пари

Задължения на фирмите по ЗМИП

Лице за контакт и декларация за действителен собственик

Изпирането на пари – чрез банки, имоти, подставени лица или чрез други схеми – е престъпление не само съгласно българския Наказателен кодекс (НК), но и по целия свят. Във връзка с това през 2018 година влезе в сила новия Закон за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП), който изцяло отмени действащия до този момент стар закон, а тези промени бяха съобразени с европейското законодателство и в частност с Директива (ЕС) 2015/849 за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма. Промените в него са свързани основно с вменяването на нови задължения за посочените в закона задължени субекти – физически и юридически лица, които са ангажирани със спазването и прилагането на посочените в същия закон мерки за борба с прането на пари и финансирането на тероризма.

Едно от основните задължения по новия ЗМИП е свързано с всички фирми, в това число и клоновете на чуждестранни търговски дружества, регистрирани в България. Съгласно действащия закон, при установяване на делови взаимоотношения с клиентите си, както и в някои други специфични случаи, задължените субекти трябва да приложат мерки за комплексна проверка на клиента, които включват идентификация на своя клиент – физическо лице или идентификация на действителния собственик на своя клиент – юридическо лице. По смисъла на закона, клиент е всяко физическо или юридическо лице или друго правно образувание, което встъпва в делови взаимоотношения или извършва случайна операция или сделка задължен субект. За да може да извърши тази идентификация, задълженото лице трябва да направи справка в съответния национален регистър (Търговски регистър, Регистър БУЛСТАТ), както и да се сдобие с официален документ (договор, удостоверение или друг), който да показва кой е действителния собственик в случай, че клиент се явява не той, а подставено лице. Новият закон въвежда задължение за всички юридически лица и други правни образувания да подават до съответния регистър (Търговски регистър, регистър БУЛСТАТ) изрична декларация за това, кой именно е действителният им собственик. Именно тази декларация и нейното подаване беше предмет на най-много дискусии. На пръв поглед изглеждаше, че всички търговци трябва да подадат декларация пред съответния регистър, независимо каква е формата на дружеството им. Малко по-нататък в закона обаче се пояснява, че такава декларация не подават физическите лица, които са вписани като действителни собственици на юридическо лице или друго правно образувание (напр. фондация) на друго основание. Това означава, че ЕООД, което има вписано физическо лице за едноличен собственик на капитала и това е действителният собственик, не е задължено повторно да декларира и да доказва, че именно това физическо лице е действителният собственик на въпросното търговско дружество. Друг е въпросът, ако обаче собственик на същото това ЕООД е не физическо, а друго юридическо лице, независимо дали българско или чуждестранно. В този случай, от националния регистър няма директно да става ясно именно кой е действителният собственик на фирмата и тогава такава декларация следва да се подаде задължително.

По отношение на ООД е по-логично да има задължение за деклариране на действителния собственик, тъй като има поне две лица – съдружници (могат да бъдат физически или юридически лица). Законодателно въпросът при ООД със съдружници, притежаващи най-малко 25% от капитала на дружеството, стои по същия начин, както и при ЕООД. С други думи, за ООД, в което имаме напр. двама съдружници физически лица, притежаващи по 50% от капитала всеки, не възниква задължение за деклариране на действителен собственик, тъй като имената и на двамата са обявени и се виждат в регистъра. Когато в ООД има повече съдружници, някои от които (или всички) са с по-малко от 25% от капитала, съдружниците, притежаващи по-малко от 25% от капитала не следва да се декларират като действителни собственици. Ако имаме обаче съдружник – юридическо лице, което притежава по-малко от 25% от капитала в дружеството, то дружеството трябва да декларира действителен собственик, като посочи за такъв лицето, което пряко или косвено контролира юридическото лице – съдружник.

Друго съществено важно обстоятелство, което трябва да се заявява заедно с действителния собственик, е лице с постоянен адрес в България за контакт с данъчните и други власти. Такова лице се изисква за всички дружества, но практически проблем за осигуряването му възниква най-вече при дружествата с чуждестранни собственици. Лицето за контакт трябва задължително да изрази своето съгласие да бъде вписано като такова посредством специална нотариално заверена декларация. След вписването му за него възникват редица задължения, като например задължение да получава, да разполага и да предоставя в определените по закон случаи подходяща, точна и актуална информация относно физическите лица, които са действителни собственици в съответните дружества, включително с подробни данни относно притежаваните от тях права. Неспазването на тези задължения е скрепено с глоба за самото лице за контакт в размер от 100 лв. до 1000 лв., а при повторно нарушение – от 200 лв. до 2000 лв.  

Законът казва, че за подаването на декларацията за действителен собственик на юридическото лице има краен срок. Първоначално за такъв е посочен 1 февруари 2019 г. Наскоро обаче, беше обнародван така дълго чаканият Правилник за прилагането на закона. В него е посочен нов срок, в който следва да се декларират действителните собственици и лицата за контакт. Това е 31 май 2019г. Поместена е и самата декларация, която трябва да се попълни и подаде в съответния регистър. Може да бъде попълнена самата декларация или да е част от друг документ, но задължително трябва да съдържа цялата изискуема информация, посочена в декларацията. Подаването й към регистрите обаче ще бъде възможна след 31 януари 2019г., тъй като до тогава Агенцията по вписванията трябва да осигури техническа възможност за вписването на тази нова информация.

В последния момент, ден преди да изтече крайният срок за подаване на декларациите за действителни собственици, Агенцията по вписванията излезе с две важни указания. Поради многото неясноти още от самото приемане на ЗМИП, Агенцията разясни няколко основни неща. Както беше упоменато, за някои юридически лица възникна задължение за посочване на лице за контакт с постоянен адрес в България. Неясно беше обаче дали когато дружеството няма задължение да декларира действителния си собственик, понеже той ясно се вижда, дали трябва да има обявено лице за контакт (пример: юридическо лице, регистрирано в България от чуждестранни граждани – физически лица). Становището на Агенцията е, че дори и да няма задължение за деклариране на действителен собственик, това не води до отпадане на задължението за посочване на лице за контакт. Независимо от това, че и двете неща се посочват в една обща декларация и с едно общо заявление.

Проблеми имаше и около посочването на действителните собственици на акционерните дружества. Сега, според Агенцията по вписванията, реално всяко АД трябва да подаде такава декларация, тъй като имената на отделните акционери не са част от задължителната информация, която се предоставя при вписването. Тоест, не се знае кои реално са акционерите. Изключение може да има само в случаите на ЕАД, в което собственик на капитала е физическо лице или юридическо лице, което обаче също е регистрирано в България.

Друго интересно указание от Агенцията е, че дружества, които са изцяло собственост на държавата не са длъжни да посочват действителен собственик. Това е породено от факта, че правата се упражняват от определен министър, който е ясен във всеки един момент. По аналогия, същото би следвало да се прилага и за дружества, чийто собственик на капитала е община.

В отделно указание, Агенцията по вписванията прави разяснения специално за ЮЛНЦ – фондации и сдружения. Те обаче до някъде преповтарят последните промени в ЗМИП. Така например, действителните собственици на фондация може да бъде учредител, доверителен собственик, пазител, ако имате запазени права чрез които упражняват контрол върху решенията на фондацията. Ако не може да бъде определен действителния собственик, за такъв се счита представляващият, който изпълнява ролята на висш ръководен служител. Относно сдруженията – разпоредбите са почти идентични. Разликата е, че ако в сдружението членуват до 4 физически лица, се прилагат разпоредбите за търговските дружества.

Наред с действителните собственици на фирмите, за субектите на данни възникнаха и други задължения – изготвяне на вътрешни правила за контрол и предотвратяване изпирането на пари, план за въвеждащо и продължаващо обучение на служителите си. Когато беше приет новият Закон, субектите на данни бяха задължение да изпращат тези планове за обучение в ДАНС. След като бяха затрупани от планове обаче беше въведена промяна, според която това задължение отпадна. Плановете за обучение се съхраняват само от субектите на данни. Споменатите вътрешни правила също не трябва да се изпращат за съгласуване в ДАНС, но трябва да бъдат изготвени в 6-месечен срок, считано от 09.01.2020г. (тогава са публикувани резултатите от националната оценка на риска на сайта на ДАНС).

Деклариране на електронен магазин в НАП и изисквания по Наредба Н-18

Posted on by
Отговор
Време за прочитане : 2 мин.

Съгласно последните изменения на важната и много коментирана в последно време Наредба № Н-18 относно новите правила за отчитане на фискалните устройства от търговците, вече и тези, които търгуват посредством онлайн магазини, ще имат нови задължения. Ето в какво се състоят те накратко:

На първо място, всички онлайн търговци, които вече осъществяват дейността си чрез продажби през електронен магазин, трябваше да декларират този факт в НАП. Срокът за това беше 29 юни 2019г. Това задължение не е отпаднало и тази информация се подава независимо дали електронният магазин е собственост на търговеца или той го ползва под наем. Също така, ако един търговец има повече от един подобен магазин, той следва да регистрира всеки един от тях поотделно.

Горните задължения се отнасят и до търговци, които смятат за напред да извършват своята дейност чрез електронен магазин. Разбира се, за тях няма фиксирана дата за регистрация. Тя трябва да бъде извършена преди започване на онлайн продажбите.

Както за настоящите, така и за бъдещите онлайн търговци важи един и същ срок относно обявяването на промени в обстоятелствата около дейността им, вкл. нейното прекратяван и той е 7-дневен.

Агенцията вече поддържа актуален публичен списък с всички регистрирани електронни магазини. Разбира се, за неизпълнение на новите задължения законодателят е предвидил и санкции. Интересното обаче е, че те не са парични или имуществени. Като за начало, при констатиране на несъответствие, НАП уведомява по електронен път търговеца, като му дава срок от 7 дни, в който същите да бъдат отстранени. Ако този срок не бъде спазен, електронният магазин ще бъде заличен от списъка на НАП и по този начин той няма да може да извършва легално дейността си.

Задължените лица регистрират онлайн магазините си чрез електронен подпис. Те пак имат задължение за отчитане на продажбите чрез фискален или системен бон, който обаче не е задължително да се отпечатва на хартия, достатъчно е да е в електронна форма и да бъде изпратен по електронен път на клиента (по имейл или друг начин). Търговецът обаче е длъжен да пази данни за неговото изпращане, което да послужи като доказателство в случай на евентуално данъчна проверка. Освен това търговецът трябва да предостави възможност за копиране на данните и експорт, както и да пази цялата база данни, вкл. архив на информацията, свързана с дейността на електронния магазин.

В началото на 2020г. бяха обнародвани още промени в Наредба Н-18 и още изисквания за търговците. Много голяма част от тях се обявиха против тях с идеята, че нововъведенията ще утежнят изключително много бизнеса им, както и че сроковете, които бяха визирани в началото, са крайно недостатъчни. Така правителството реши, че ще отложи с няколко месеца влизането в сила на промените. Сега, до 31 юли 2020г. онлайн търговците трябва да приведат дейността си в съответствие с изискванията на Наредбата.

Ето и какви са те накратко:

  • Електронните магазини могат да се освободят от задължението си за наличие на касов апарат. Как? Когато се извършват неприсъствени плащания с дебитна или кредитна карта чрез виртуален ПОС терминал. В тези случаи софтуерът за управление на продажбите (СУПТО) трябва да генерира специален код, който да е уникален за всяка отделна поръчка на стока или услуга. Посоченият софтуер не може да бъде използван управление на продажби по друг начин, т.е. извън обхвата на конкретния електронен магазин.
  • Въпреки че търговецът няма задължение за издаване на фискален бон, той все пак трябва да издаде документ, който да регистрира конкретната продажба. Съдържанието на този документ е посочено в чл. 52о, ал. 1 от Наредба Н-18. При плащанията чрез виртуален ПОС терминал клиентът трябва да получи този документ по електронен път – например на електронната си поща.
  • Деклариране в НАП – освен посоченото по-горе в статията задължение за деклариране на самия онлайн магазин, от началото на тази година, търговците трябва да посочат пред приходната агенция и информация за методите на плащане, които използва, договор с доставчик на платежни услуги за ползването на виртуалния ПОС терминал, вкл. неговият номер, платежните сметки, по които получава плащанията, QR код.
  • Онлайн търговците имат задължение да изпращат по електронен път към НАП одиторски файл, който да съдържа информация за направените през съответния месец продажби. Тази информация задължително се изпраща до 15-то число на месеца, следващ този, за който се отнасят продажбите (например файлът с продажбите за месец март се изпраща до 15 април).  

Правото „да бъдеш забравен“ или ограничаване на обработването на лични данни при телефонен тормоз от банки и кредитори

Posted on by
1
Време за прочитане : 3 мин.

Правото „да бъде забравен“ даден човек е един сравнително нов термин свързан с личните данни и в частност интернет активността на физическите лица. Приложението му е вече ефективно въведено от големите корпорации в IT бранша, а и допълнително разширено с влизането в сила през 2018 на новия общоевропейски Регламент (ЕС) 2016/679 за защита на личните данни. Право „да бъде забравено“ има всяко физическо лице (това право е неприложимо за търговски дружества и юридически лица), чиито лични данни най-общо казано някога са попаднали в интернет пространството или у офлайн администратори на лични данни (напр. банки, кредитни институции, колекторски фирми и т.н.). По същество, това е право на физическото лице да поиска негови лични данни да бъдат изтрити (т.е. администраторът на лични данни, който ги е получил на законно или незаконно основание, да спре използването и предоставянето им на трети лица).

По закон това право може най-често да бъде упражнено в 2 хипотези:

  1. Когато физическото лице е дало съгласие на администратор на лични данни (напр. при регистрация в онлайн директория, имейл услуга и т.н.) да обработва неговите лични данни или
  2. Когато това право произтича от договор (напр. банка или фирма за бързи кредити е отпуснала заем на лицето, онлайн магазин, от който лицето е закупило стока и т.н.)

Именно в последния случай мнозина граждани се оплакват от „психически тормоз по телефона“ от банки, колекторски фирми и др. Въпросният тормоз по телефона се изразява в многократни покани, обикновено отправяни от кредитор към длъжник, срещу които длъжникът възразява. Всъщност адресатът на въпросния психически тормоз не възразява против това, че има задължения, но има против това служители на кредитодателя да го притесняват многократно по телефона, нерядко в неподходящо време. Имайки предвид, че няма закон за телефонния тормоз, нито за такъв психически тормоз се носи наказателна отговорност (освен ако не е напр. закана за убийство, което е престъпление), тогава на помощ идва правото „да бъде забравен“ адресата на споменатия психически телефонен тормоз.

Съгласно новия Регламент за защита на личните данни субект на лични данни (т.е. лицето чиито лични данни се събират и обработват) не може да поиска да бъде „напълно забравен“ при положение, че има непогасени задължения, а кредиторът има право да претендира вземанията си, но длъжникът има пълно право да поиска да бъдат изтрити някои негови конкретни лични данни, които нямат пряка връзка с изпълнението на задълженията му. Напр. длъжник по банков кредит или адресат на телефонен тормоз от колекторска фирма няма право да иска изтриването на неговите имена, ЕГН и пр. данни, които го индивидуализират като длъжник по договор и без които кредиторът няма да може ефективно да предяви вземанията си (напр. банката няма да може да подаде искова молба в съда без да разполага с имената на длъжника), но има други лични данни, които по никакъв начин не са в пряка връзка с изпълнението на задълженията на длъжника по даден договор – напр. телефонният му номер.

Предвид горното, всеки длъжник, който бива тормозен по телефона, независимо дали по един правомерен (напр. покана доброволно да погаси задълженията си) или незаконосъобразен начин (напр. заплахи за действия, които могат да бъдат предприети при неизпълнение на задълженията му) – може да изиска от съответното дружество – администратор на лични данни (банка, финансова институция, факторинг дружество, колекторска фирма и т.н.) да изтрие и спре използването на някои негови лични данни, вкл. телефонния му номер.

Трябва да имате предвид обаче, че дори и да се позовете на това свое право, администраторът на лични данни (например банката или колекторската фирма) може да възрази и да откаже да изтрие личните ви данни, защото счита, че неговият интерес има преимущество пред този на субекта на данните (физическото лице, което бива тормозено по телефон или имейл). Горепосоченият Регламент му дава това право, но следва то да бъде доказано.

Друга възможност, която предоставя Регламента за защита на личните данни на физическите лице е свързано с ограничаване обработването на личните им данни. Какво означава това? Най-просто казано, това е алтернатива на „правото да бъдеш забравен“, защото не изисква от администратора да изтрие напълно личните данни, с които разполага, а само да спре да ги използва. Той може да ги съхрани за определен период от време, но няма право да ги използва. С две думи – ако поискате да бъдат ограничени телефонният ви номер и електронната поща, то администраторът трябва да преустанови тормозещата си практика по този начин.

Препоръчително е заявлението за изтриване или за ограничаване обработването на лични данни от страна на физическото лице да бъде направено в писмена форма, тъй като устните волеизявления на практика трудно могат да бъдат доказани, а е добре да има писмено доказателство за обстоятелствата, свързани с гореизяснения психически тормоз. Ако е налице изрично писмено волеизявление в тази насока и администраторът на лични данни продължи да използва тези лични данни, които субектът на лични данни (физическото лице) изрично е забранил да бъдат използвани или е поскал да бъдат „забравени“ – тогава това физическо лице има право на жалба до Комисията за защита на личните данни, която съгласно новия Регламент за защита на личните данни има компетентност да налага огромни по размер санкции (до 20 милиона евро). Следва да бъде изрично обърнато внимание, че това не трябва да бъде жалба срещу телефонен тормоз, а жалба за неспазване на закона от администратор на лични данни. Ако комисията за защита на личните данни бъде сезирана с жалба за телефонен, психически или какъвто и да е друг тормоз, то тя няма да се произнесе по нея предвид липсата на компетентност.

Оспорване на регресен иск на застраховател

Posted on by
Отговор
Време за прочитане : 2 мин.

Регресен иск на застраховател е една много популярна хипотеза в областта на застрахователното право. Ако е налице напр. застраховка „Гражданска отговорност“ и ПТП с причинени на трето лице вреди, застрахователят изплаща на третото лице застрахователно обезщетение. Има обаче определени случаи (напр. ПТП, причинено в нетрезво състояние), в които отговорността се носи не от застрахователя, а от застрахованото лице. В тези случаи, въпреки че поначало не носи отговорност, застрахователят изплаща обезщетение на третото пострадало лице, но има право да получи от застрахованото лице всички суми, изплатени на третото пострадало лице. В такива случаи се казва, че застрахователят има право на регресен иск срещу застрахованото лице.

При настъпило ПТП с щети, когато застрахователната компания има право да предяви регресен иск срещу застрахованото лице по застраховка „Гражданска отговорност”, възниква резонният въпрос – срещу кой следва да бъде предявен регресният иск? Ако виновният водач е същевременно и собственик на автомобила и титуляр по застраховката „Гражданска отговорност” – тогава място за съмнение няма – именно от него следва да бъде търсена регресна отговорност.

Ако обаче собственик на МПС и титуляр по застраховката „Гражданска отговорност” е предоставил управлението на автомобила си на трето лице, което виновно (напр. в пияно състояние) е причинило щети при ПТП – тогава кой ще понесе регресната отговорност по предявения от застрахователя регресен иск? Според новия Кодекс за застраховането от 2016г., регресната отговорност ще падне върху виновния водач. Докато беше в сила отменения Кодекс за застраховането, до 2016г., се считаше, че в  масовата хипотеза отговорът е – виновното лице, а не застрахованото. В съдебната практика се възприемаше принципът, че трето лице, на което законосъобразно е предоставено управлението на МПС, има качеството „застраховано лице” при управлението на чуждо (не негово собствено) МПС – макар в застрахователната полица като застраховано лице е посочен собственикът на съответното МПС. Сега вече този проблем е разрешен още в самия закон и не е нужно повече тълкуване.

Регресна отговорност ще носи виновен водач, който е управлявал МПС с установено наличие на алкохол и наркотици в кръвта при настъпване на ПТП, както и в случаите, когато това лице откаже проверка за наличието на такива вещества. Други основания за регресен иск на застрахователя са неотстраняване на възникнала повреда в МПС, следствие на което настъпва ПТП, напускане на мястото на ПТП, както и когато водачът умишлено е предизвикал ПТП.

В практиката, разбира се, се срещат случаи, в които застрахователни компании, по едни или други причини, предпочитат да насочат претенциите си към собственика на автомобила, а не към лицето, което го е управлявало и виновно причинило вреди. Което разбира се е незаконосъобразно.

Застрахователно обезщетение при ПТП със смъртен случай, тежка или средна телесна повреда

Posted on by
26
Време за прочитане : 4 мин.

ПТП със смърт или средна телесна повреда е един от най-честно разпространените случаи, при които помощта на застрахователен адвокат може да бъде много ценна – от порядъка на много хиляди левове разлика между първоначално предложено и в крайна сметка изплатено застрахователно обезщетение.

Обезщетение при ПТП със смърт е дължимо на наследниците на починалото лице, а при ПТП със средна или тежка телесна повреда застрахователното обезщетение се изплаща лично на пострадалото лице. Адвокат може да встъпи и да представлява интересите на пострадалото или респ. имащото право на застрахователно обезщетение лице веднага след настъпване на вредоносния резултат – тежка / средна телесна повреда или смърт при ПТП. Лицето, на което е причинена средна или тежка телесна повреда, може да упълномощи адвоката лично, а когато се касае за смърт – това могат да направят наследниците, които имат право на обезщетение. Важно е да се отбележи, че всеки от наследниците има самостоятелен иск срещу застрахователя на виновното лице – който иск може да бъде предявен в различно време и да бъде на различна стойност – но практиката сочи, че много по-ефективно е когато всички наследници предявяват заедно исковете си в едно общо дело срещу застрахователна компания.

Един съществен и особено актуален въпрос е кои лица имат право на застрахователно обезщетение. С Тълкувателно решение № 1/2016, постановено на 21.06.2018, Върховния касационен съд (ВКС) разшири кръга от лица, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди, причинени при непозволено увреждане и смърт на техен близък. Доскоро това бяха съпрузи (вкл. живеещи на съпружески начала), родители и деца, но към тях вече се добавят и други близки на починалото лице – братя и сестри, баби, дядовци и внуци. Последния случай обаче е приложим само когато между починалия и съответното лице е имало особена близост. Върховните съдии изрично уточняват, че за получаването на обезщетение в тези случаи няма да е достатъчна само формално родство, но и преживелият родственик следва да е понесъл болки и страдания, които да обосновават получаването на обезщетение. При липса на достатъчно привързаност и близост между лицата, обезщетение не се дължи. А с естеството на близостта, привързаността и други необходими предпоставки за получаването на обезщетение са детайлно запознати опитните адвокати по застрахователно право. Напр. даден добър адвокат по ПТП ще може най-добре да прецени размера на обезщетението, което ще може да се претендира, както и ще знае какво точно да направи – какъв иска да предяви, какви доказателства да ангажира и т.н., така че в полза на клиентите му да бъдат присъдени максимално високи обезщетения.

С промените в Кодекса на застраховането от 2018г. е въведено изискване за създаване на специална наредба за утвърждаване на методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане на пострадало лице и за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди на увредено лице вследствие смъртта на пострадало лице. За момента обаче тази наредба все още не е изготвена и затова размерите на обезщетенията се определят по следния начин: за близки роднини по справедливост, както е описано по-горе, а за по-далечните роднини, с които починалото лице в било в близки отношения – максималният размер на обезщетението не може да надхвърля 5000 лв.

При настъпило ПТП със смъртен случай или тежка / средна телесна повреда задължително се образува наказателно дело от общ характер. Инициатор и двигател в това производство е прокуратурата, която първо провежда досъдебно производство, а след това (ако са налице основанията за това) – внася обвинителен акт срещу виновното лице в съда. Включването на адвокат-пълномощник в този най-ранен етап на цялото производство не е задължително, но е силно препоръчително, защото на първо място може да доведе до пълно оневиняване на пострадалото лице, но също и съществено да повлияе на размера на бъдещото обезщетение, което може да бъде изплатено на пострадалото лице или неговите наследници. Става въпрос за т. нар. съпричиняване – ако напр. се окаже, че починалото лице с поведението си също е допринесло за резултата (при неправилно пресичане или друго нарушение на закона т.н.), то обезщетението автоматически се редуцира (напр. от 100 на 50 хил. лева) като размера на редуцирането зависи от степента на съпричиняване.

Наказателното съдебно дело срещу виновното лице е следващата фаза в развитието на производството по получаване на застрахователно обезщетение. В тази фаза могат да бъдат предявени граждански искове от всяко пострадало лице или наследник. Но може и да не бъдат предявени на този етап, а по-късно, в отделно гражданско дело. Дали да бъде предявен граждански иск в наказателното производство или не е много специфичен момент. От една страна става въпрос за бързина – ако се предяви граждански иск в наказателното производство, последното приключва не само с наказание за виновния, но и с присъдено обезщетение за пострадалия – и така отделно гражданско дело не се води. Особеният момент обаче се състои в това, че осъдено на обезщетение в наказателното производство може да бъде само виновното лице, но не и неговият застраховател. И при това положение – дори виновното лице да бъде осъдено да плати обезщетение – много често се налага да се води отделно дело срещу застрахователната компания, особено ако виновното лице няма активи, които да покрият задължението му към пострадалите. Най-добрата преценка тук може да бъде направена от опитен адвокат, който да прецени коя от двете възможности да бъде избрана от клиента му. Вторият аспект на същия този въпрос касае изцяло размера на присъжданото обезщетение. Опитните застрахователни адвокати знаят практиката на съдилищата, която по правило е разнородна в различните градове. В някои съдилища наказателните състави присъждат по-големи обезщетения, но в други – гражданските. И затова напр. в последната хипотеза по-изгодно за имащите право на застрахователно обезщетение би било да изчакат наказателното дело да приключи, след което да заведат отделно гражданско дело директно срещу застрахователя.

Гражданските дела срещу застрахователи се характеризират с все по-бързо придвижване. По правило гледането на такова дело на една инстанция отнема около година, но все по-често могат да се видят дела, които приключват и за по-малко от година. Редовните инстанции са 2, а третата инстанция винаги е ВКС, но много често ВКС отказва да допусне до разглеждане на трета инстанция делата и така на практика те приключват само в 2 инстанции.

Гражданското дело приключва с решение, по което се издава изпълнителен лист. А с изпълнителният лист се образува изпълнително дело при ЧСИ. Правилото тук е, че застрахователните компании винаги имат налични суми и след издаването на изпълнителен лист дължимите от застрахователя обезщетения се изплащат в рамките на няколко дни или седмици.

Важно е да се отбележи, че към присъденото от съда застрахователно обезщетение се добавят и направените от имащата право на обезщетение страна лихви (основния лихвен % на БНБ + 10% или около 10-11% на годишна база) и разноски (адвокатски хонорари и др.). Следва да се отбележи, че адвокатските хонорари могат да са или предварително заплащани, или заплащани след приключване на делото и изплащане на обезщетението от застрахователя – като адвокатския хонорар се присъжда от съда само в първия случай (когато адвокатския хонорар е заплатен от клиента към момента на постановяване на съдебния акт – ако е уговорено, че хонорарът е дължим чак след изплащане на обезщетението от застрахователната компания, тогава хонорарът не се присъжда от съда).

Преговорите със застрахователя са един възможен, но съвсем не задължителен етап в гореописаното производство. Те могат да се състоят по абсолютно всяко време и независимо на какъв етап се намира производството. Правилото обаче е, че застрахователните компании предлагат да изплатят доброволно обезщетения в значително занижени размери – в сравнение с това, което би присъдил един съд. Именно затова участието на доверен адвокат в производството е силно препоръчително. А най-новата съдебна практика сочи, че за смъртен случай се присъжда обезщетение от около и над 100 хил. лева на всеки наследник, а за средни телесни повреди – в рамките на няколко десетки хиляди лева.