Време за прочитане : 2 мин.

Завещанията биват 2 вида – нотариално и саморъчно завещание. Нотариалното се изготвя в рамките на специална процедура, която се развива през нотариус, който изготвя самото завещание в присъствието на 2 свидетели, докато саморъчното се написва лично от наследодателя-завещател на хартия. В първия случай се дължат разноски на нотариуса, но това е по-сигурният вариант, защото има пълна гаранция, че завещанието няма да бъде изгубено или унищожено преди или след смъртта на завещателя. При саморъчното завещание няма абсолютно никакви разноски за съставянето и съхранението му, но съществува риск от изчезване, скриване или повреждане му, в които случаи то просто няма да породи целените правни последици след смъртта на завещателя. Затова е препоръчително при голям материален интерес или риск от злоумишлени действия на недоброжелатели да се пристъпи към нотариалната форма на завещание. Съществува и междинен вариант – саморъчно завещание, предадено за пазене от нотариус – в този случай има гаранция, че завещанието няма да бъде изгубено или унищожено, но няма гаранция за това дали ще е валидно.

Изискванията към саморъчното завещание на пръв поглед не са много. Съгласно чл.25 от Закона за наследството (ЗН), то трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да има валидна дата на съставяне и подпис на завещателя след завещателните разпореждания. Практиката обаче сочи, че има много подводни камъни, които могат да направят едно завещание невалидно. Ако например имуществото не бъде прецизно от юридическа гледна точка описано в завещанието, то завещателните разпореждания няма да се разпростират върху въпросните недвижими имоти и движими вещи. Затова е препоръчително при съставянето на завещанието да бъдат ползвани консултантските услуги на адвокат, който може да даде съвети за съставянето му или да провери вече съставено завещание, така че ако същото страда от определени пороци, да бъде изготвено наново, за да отговаря на всички изисквания на закона.

Отварянето на завещание се извършва след смъртта на завещателя. Всяко лице, което държи и пази завещание, е длъжен да поиска същото да бъде обявено от нотариус след като разбере за смъртта на наследодателя. Същото задължение има и нотариус, който съхранява нотариално или саморъчно завещание. Съгласно ЗН всяко заинтересувано лице може да иска от районния съд да определи срок за представяне на завещание с оглед неговото обявяване. След обявяването на завещанието се развива производство, при завършването на което съответните наследници стават собственици на посочените в завещанието недвижими имоти и движими вещи.

Прехвърлянето на имот чрез завещание е практическият въпрос, който най-много вълнува заинтересованите наследници. Първо обаче следва да бъде уточнено, че по закон „прехвърляне на имот чрез завещание“ не е възможно, защото чрез завещание единствено се наследява. Първо наследникът трябва да стане законен собственик на завещаното имущество, напр. апартамент, съгласно процедурата, спомената в предходния абзац, а чак след това може да се разпореди със своето собствено имущество, което е втора и напълно отделна и нямаща нищо общо със завещанието процедура.

Оспорването на завещание е друг особено важен въпрос, който има отношение към наследяването. От оспорване на саморъчно завещание полза биха имали напр. законните наследници на завещателя, които, ако не беше завещанието, щяха да наследят цялото имущество. Напр. починалия наследодател е оставил след смъртта си живи деца и съпруг, които по закон са негови наследници и разпределят помежду си в различни дялове цялото имущество, но не е бил в добри отношения с тях и е искал да ги обезнаследи като завещае цялото си имущество на любимия си племенник. Тогава наследниците по закон ще имат право да претендират т. нар. запазена част от наследството – това е част от имуществото, на която законните наследници имат право, дори наследодателят да е завещал 100% от имуществото си на други лица. Делът на запазената част варира според броя на наследниците, но обикновено е около половината от имуществото. Ако сме изправени пред случай, при който законните наследници имат право на 50% запазена част, а наследодателят е завещал 100% от имуществото си, наследниците по закон имат право да предявят съдебен иск и да искат намаляване на това, което получава наследникът по завещание, до 50%.

Има много други възможни хипотези, при които е възможно оспорване на завещание от заинтересовани лица по съдебен ред с искане за прогласяване на неговата нищожност, които включват: оспорване от кредитори на наследник по закон (защото ако завещанието е невалидно, наследникът по закон ще придобие повече имущество, което напр. взискател по изпълнително дело може да използва за покриване на вземанията си), оспорване от наследници по закон (които, ако се елиминират наследниците по завещание, биха придобили по-голяма част от наследството) и т.н. Във всички случаи, в които заинтересовани от дадено нотариално или саморъчно завещание лица се почувстват ощетени, е препоръчителна консултация с адвокат, който може най-добре да прецени как могат да бъдат защитени правата на съответните наследници или кредитори на наследодателя или наследници.

Време за прочитане : 4 мин.

ПТП със смърт или средна телесна повреда е един от най-честно разпространените случаи, при които помощта на застрахователен адвокат може да бъде много ценна – от порядъка на много хиляди левове разлика между първоначално предложено и в крайна сметка изплатено застрахователно обезщетение.

Обезщетение при ПТП със смърт е дължимо на наследниците на починалото лице, а при ПТП със средна или тежка телесна повреда застрахователното обезщетение се изплаща лично на пострадалото лице. Адвокат може да встъпи и да представлява интересите на пострадалото или респ. имащото право на застрахователно обезщетение лице веднага след настъпване на вредоносния резултат – тежка / средна телесна повреда или смърт при ПТП. Лицето, на което е причинена средна или тежка телесна повреда, може да упълномощи адвоката лично, а когато се касае за смърт – това могат да направят наследниците, които имат право на обезщетение. Важно е да се отбележи, че всеки от наследниците има самостоятелен иск срещу застрахователя на виновното лице – който иск може да бъде предявен в различно време и да бъде на различна стойност – но практиката сочи, че много по-ефективно е когато всички наследници предявяват заедно исковете си в едно общо дело срещу застрахователна компания.

Един съществен и особено актуален въпрос е кои лица имат право на застрахователно обезщетение. С Тълкувателно решение № 1/2016, постановено на 21.06.2018, Върховния касационен съд (ВКС) разшири кръга от лица, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди, причинени при непозволено увреждане и смърт на техен близък. Доскоро това бяха съпрузи (вкл. живеещи на съпружески начала), родители и деца, но към тях вече се добавят и други близки на починалото лице – братя и сестри, баби, дядовци и внуци. Последния случай обаче е приложим само когато между починалия и съответното лице е имало особена близост. Върховните съдии изрично уточняват, че за получаването на обезщетение в тези случаи няма да е достатъчна само формално родство, но и преживелият родственик следва да е понесъл болки и страдания, които да обосновават получаването на обезщетение. При липса на достатъчно привързаност и близост между лицата, обезщетение не се дължи. А с естеството на близостта, привързаността и други необходими предпоставки за получаването на обезщетение са детайлно запознати опитните адвокати по застрахователно право. Напр. даден добър адвокат по ПТП ще може най-добре да прецени размера на обезщетението, което ще може да се претендира, както и ще знае какво точно да направи – какъв иска да предяви, какви доказателства да ангажира и т.н., така че в полза на клиентите му да бъдат присъдени максимално високи обезщетения.

С промените в Кодекса на застраховането от 2018г. е въведено изискване за създаване на специална наредба за утвърждаване на методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане на пострадало лице и за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди на увредено лице вследствие смъртта на пострадало лице. За момента обаче тази наредба все още не е изготвена и затова размерите на обезщетенията се определят по следния начин: за близки роднини по справедливост, както е описано по-горе, а за по-далечните роднини, с които починалото лице в било в близки отношения – максималният размер на обезщетението не може да надхвърля 5000 лв.

При настъпило ПТП със смъртен случай или тежка / средна телесна повреда задължително се образува наказателно дело от общ характер. Инициатор и двигател в това производство е прокуратурата, която първо провежда досъдебно производство, а след това (ако са налице основанията за това) – внася обвинителен акт срещу виновното лице в съда. Включването на адвокат-пълномощник в този най-ранен етап на цялото производство не е задължително, но е силно препоръчително, защото на първо място може да доведе до пълно оневиняване на пострадалото лице, но също и съществено да повлияе на размера на бъдещото обезщетение, което може да бъде изплатено на пострадалото лице или неговите наследници. Става въпрос за т. нар. съпричиняване – ако напр. се окаже, че починалото лице с поведението си също е допринесло за резултата (при неправилно пресичане или друго нарушение на закона т.н.), то обезщетението автоматически се редуцира (напр. от 100 на 50 хил. лева) като размера на редуцирането зависи от степента на съпричиняване.

Наказателното съдебно дело срещу виновното лице е следващата фаза в развитието на производството по получаване на застрахователно обезщетение. В тази фаза могат да бъдат предявени граждански искове от всяко пострадало лице или наследник. Но може и да не бъдат предявени на този етап, а по-късно, в отделно гражданско дело. Дали да бъде предявен граждански иск в наказателното производство или не е много специфичен момент. От една страна става въпрос за бързина – ако се предяви граждански иск в наказателното производство, последното приключва не само с наказание за виновния, но и с присъдено обезщетение за пострадалия – и така отделно гражданско дело не се води. Особеният момент обаче се състои в това, че осъдено на обезщетение в наказателното производство може да бъде само виновното лице, но не и неговият застраховател. И при това положение – дори виновното лице да бъде осъдено да плати обезщетение – много често се налага да се води отделно дело срещу застрахователната компания, особено ако виновното лице няма активи, които да покрият задължението му към пострадалите. Най-добрата преценка тук може да бъде направена от опитен адвокат, който да прецени коя от двете възможности да бъде избрана от клиента му. Вторият аспект на същия този въпрос касае изцяло размера на присъжданото обезщетение. Опитните застрахователни адвокати знаят практиката на съдилищата, която по правило е разнородна в различните градове. В някои съдилища наказателните състави присъждат по-големи обезщетения, но в други – гражданските. И затова напр. в последната хипотеза по-изгодно за имащите право на застрахователно обезщетение би било да изчакат наказателното дело да приключи, след което да заведат отделно гражданско дело директно срещу застрахователя.

Гражданските дела срещу застрахователи се характеризират с все по-бързо придвижване. По правило гледането на такова дело на една инстанция отнема около година, но все по-често могат да се видят дела, които приключват и за по-малко от година. Редовните инстанции са 2, а третата инстанция винаги е ВКС, но много често ВКС отказва да допусне до разглеждане на трета инстанция делата и така на практика те приключват само в 2 инстанции.

Гражданското дело приключва с решение, по което се издава изпълнителен лист. А с изпълнителният лист се образува изпълнително дело при ЧСИ. Правилото тук е, че застрахователните компании винаги имат налични суми и след издаването на изпълнителен лист дължимите от застрахователя обезщетения се изплащат в рамките на няколко дни или седмици.

Важно е да се отбележи, че към присъденото от съда застрахователно обезщетение се добавят и направените от имащата право на обезщетение страна лихви (основния лихвен % на БНБ + 10% или около 10-11% на годишна база) и разноски (адвокатски хонорари и др.). Следва да се отбележи, че адвокатските хонорари могат да са или предварително заплащани, или заплащани след приключване на делото и изплащане на обезщетението от застрахователя – като адвокатския хонорар се присъжда от съда само в първия случай (когато адвокатския хонорар е заплатен от клиента към момента на постановяване на съдебния акт – ако е уговорено, че хонорарът е дължим чак след изплащане на обезщетението от застрахователната компания, тогава хонорарът не се присъжда от съда).

Преговорите със застрахователя са един възможен, но съвсем не задължителен етап в гореописаното производство. Те могат да се състоят по абсолютно всяко време и независимо на какъв етап се намира производството. Правилото обаче е, че застрахователните компании предлагат да изплатят доброволно обезщетения в значително занижени размери – в сравнение с това, което би присъдил един съд. Именно затова участието на доверен адвокат в производството е силно препоръчително. А най-новата съдебна практика сочи, че за смъртен случай се присъжда обезщетение от около и над 100 хил. лева на всеки наследник, а за средни телесни повреди – в рамките на няколко десетки хиляди лева.

Време за прочитане : 3 мин.

Погасителната давност изтича след определен давностен срок, през който кредиторът е бил напълно или частично пасивен и не е предприемал действия за събиране на вземането си. Възражение за давност (което дава на длъжника съвсем законно право да НЕ изпълни задължението си) може да бъде правено от длъжник на различни законови основания и за различни задължения. По-долу ще бъдат разгледани различните видове давност и давностни срокове по българското право.

Погасителна давност за задължения е предмет на уредба на българския Закон за задълженията и договорите (ЗЗД). „Погасено по давност” в разговорния език е синоним на „отписване по давност”. Много важно е да се отбележи, че „изтекла давност” не означава, че задължението изчезва. Задължението остава, но лицето, в чиято полза е възникнало задължението, няма абсолютно никаква законова защита и въобще какъвто и да е механизъм, по който да събере принудително вземането си – не може да образува съдебно или изпълнително дело и т.н. Още по-важно е да се отбележи, че ако дадено лице, в чиято полза има изтекла давност, плати доброволно (напр. погрешка) – плащането се счита за редовно и сумата не подлежи на връщане! Затова е изключително важно, най-вече в случаи, в които едни и същи лица са имали в миналото взаимоотношения, по които има погасени по давност вземания и които лица желаят да влязат в нови отношения (напр. да сключат нови договори), да внимават как уреждат отношенията си. Защото може да се окаже, че едно плащане, на пръв поглед постъпило по новото задължение, е отишло за погасяване на старото (погасено по давност) задължение.

Давността за задължения по ЗЗД бива основно 2 вида. Най-популярна е общата 5-годишна давност. Тя се прилага, когато друга специална давност не е предвидена. Когато има влязло в сила съдебно решение, давността винаги е 5 години. ЗЗД предвижда няколко вида специална давност, която е 3-годишна – за трудови възнаграждения, за договорни неустойки и за лихви и периодични плащания. ВКС наскоро постанови тълкувателно решение, съгласно което „периодични плащания” представляват вземанията на доставчици на услуги (мобилни оператори, топлофикационни дружества и др.) по договори за потребление, независимо че месечните сметки са различни. Има и други специални видове давност, уредени в други закони, напр. едногодишната давност за вреди по спедиционен договор или договор за превоз.

Всяка давност подлежи на спиране и прекъсване. В първия случай (напр. при висящо дело) теченето на давността продължава при отпадане на пречките (напр. приключване на делото), но изтеклата давност се зачита. Докато при прекъсването на давност давността винаги започва да тече отначало. Типичен пример на прекъсване на давност е предприемането на действия по принудително изпълнение (завеждане на съдебно или изпълнително дело и т.н.) или признаване на вземането от длъжника.

Погасителната давност за глоба (вкл. за наказателни постановления по актове на МПС и др.) беше наскоро уредена с Тълкувателно решение №2 от 12 април 2017г. На Върховния административен съд, който сложи край на противоречивата съдебна практика, отнасяща се до давностния срок, който се прилага за изпълнението  на административното наказание глоба.

Когато имаме налице наложено и влязло в сила административно наказание глоба, съответната институция разполага с правото в двегодишен срок да изисква принудителното й изпълнение от лицето, на което е наложена глобата, като този период започва да тече от деня на влизане в сила на акта, с който тя е наложена. Следователно, ако след окончателното изтичане на този двегодишен срок, институцията бездейства и не предприема  мерки за спирането на давността, правото се преклудира и не подлежи на предвиденото в закона принудително изпълнение. Тук трябва да вметнем, че преклудирането на правото за принудително изпълнение, не означава, че гражданинът не може след това да изпълни доброволно погасеното по давност задължение, но ако изпълни той няма да има право на възражение и да иска платеното обратно поради изтекла давност, защото в момента на плащането не му е бил известен този факт. В тази връзка някои институции често прилагат една доста неетична практика – например, ако гражданин отиде в дадена институция, за да се снабди с искан от него документ или получи някаква административна услуга и му се заявява, че преди това е длъжен да плати една отдавна наложена глоба (която всъщност е с изтекла давност). В голяма част от случаите гражданинът има необходимост бързо да се сдобие със съответния документ или административна услуга и съответно, по този начин събрана глобата, е налице едно „доброволно“ плащане, за което гражданина няма правото на възстановяване.

Преди тълкувателното решение на ВАС в част от съдебната практика беше прието, че след прекъсването на давностния срок, започва да тече нова погасителна давност, с продължителност пет години, която се отнася за публичните вземания по ДОПК. Глобата, както е добре известно, е публично вземане съгласно разпоредбата на чл.162, ал. 2, т.5 от ДОПК. А публичните задължения от своя страна се погасяват с изтичането на точно петгодишен давностен срок, който се изчислява считано от първи януари на годината, която следва годината, в която е трябвало по закон да се плати въпросното публично задължение, освен ако, разбира се, в дадена закон не е предвиден някакъв по-кратък срок (чл.171, ал.1 ДОПК). Този друг срок е предвиден в  закона, а именно в разпоредбата на чл. 82 ал.1 б.“а“ ЗАНН.

В този контекст е и Тълкувателното решение на ВАС, който тълкува използването на краткия двегодишен срок в съответствие с някои принципи. Изправени сме пред една колизия на давностни срокове, при която се прилага принципа, че особеният закон отменя общия, което ни води до прилагането на по-краткия двегодишен срок по ЗАНН. Кратката двегодишна давност се явява изключение по смисъла на чл.171 ал.1 ДОПК. Разпоредбата на чл. 82 ал.1 ЗАНН е специален закон и дерогира приложението на чл. 171 от ДОПК по отношение на давността за изпълнение на административното наказание глоба. Приложението на по-краткия срок е и в съответствие с принципа, че спрямо дееца се прилага онзи закон, който е най-благоприятен за него. Когато се разглежда естеството на глобата, със сигурност следва да се отчете характерът й на административно наказание, а не на публично вземане, каквито са данъците и осигуровките.

Време за прочитане : 2 мин.

Резултативен хонорар или адвокатски хонорар след спечелване и според изхода на делото по граждански, изпълнителни и др. дела (познат в западните правни системи като „No win – no fee“) е малко позната и използвана в българското право методика за заплащане на адвокатско възнаграждение. Тя се състои в това, че клиентът не заплаща предварително възнаграждение на адвоката, какъвто е масовият случай съгласно българския закон, а хонорар на адвоката се заплаща при и след спечелване на делото.

Тази практика не е популярна в България, защото се използва предимно при дела с висок материален интерес. Най-масово тази система на заплащане на адвокатския хонорар след спечелване на делото се използва в САЩ, обикновено при дела, при които материалният интерес е около и над милион долара. Например при причинена смърт, ако искът е за 7-цифрена сума, а разноските по водене на делото са в размер на 5-6-цифрена сума – ищецът може да няма финансовата възможност да заплати първоначалната сума, въпреки че искът му е на много по-голяма стойност. При това положение честа практика е дадена адвокатска кантора да се ангажира с всички усилия и разноски по воденето на делото (т.е. ищецът не заплаща нищо) като при успешен изход адвокатската кантора получава около 50% от присъденото обезщетение, а останалата част от сумата се предава на ищеца. За да се стигне до такъв адвокатски хонорар, разбира се, съответната кантора трябва да е убедена, че шансовете за спечелване на делото са достатъчно добри, а ответникът, срещу който се насочва искът, е платежоспособен.

В България горната система търпи редица модификации. На първо място материалният интерес е значително по-нисък и заплащане на адвокатски хонорар след спечелване на делото се договаря при искове за около и дори под 100 хил. лева. Процентът, който остава за адвокатската кантора, също обикновено е доста под 50%. За сметка на това обаче почти винаги клиентът заплаща дължимите авансово държавни такси, а адвокатът се ангажира единствено с всички усилия по водене и спечелване на делото. В полза на клиентите обаче съществуват редица положения, при които авансова държавна такса не се дължи – най-често при застрахователни дела, напр. при искове срещу застраховател за причинени телесни повреди или смърт.

Във връзка с горното следва да се имат предвид два много есенциални момента.

На първо място – ако хонорарът не е заплатен в аванс, какъвто е масовият случай, същият не се присъжда в полза на клиента. Ако напр. искът е за 100 хил. лева и клиентът е заплатил 5 хил. лева адвокатски хонорар в аванс – то при постановяването на решението си, съдът осъжда ответникът да заплати не само претендираното обезщетение от 100 хил. лева, но и 5 хил. лева разноски за адвокат. Ако клиентът и адвокатът обаче са се споразумели клиентът да заплати 10 или 20 хил. лева едва след спечелване на делото – съдът ще присъди единствено 100 хил. лева обезщетение и адвокатския хонорар ще остане за сметка на клиента, т.е. той ще получи чисто 80 или 90 хил. лева (в сравнение със 105 хил. лева в предходната хипотеза).

И на второ място – дори уговореният резултативен хонорар да е дължим чак при спечелване на делото – неговият размер не може да е по-нисък от законовите минимални размери на адвокатски възнаграждения. Последните са дължими и се изчисляват не за цялото производство, а за всяка отделна съдебна инстанция. Именно затова, особено при нисък материален интерес, резултативният адвокатски хонорар е на практика неприложим – защото колкото по-нисък е материалният интерес, толкова по-висок е процентът, който остава за адвоката – а в крайна сметка този процент не се присъжда от съда и остава изцяло за сметка на клиента. Докато същият този хонорар, ако бъде заплатен в аванс – първо е в по-нисък размер, а освен това се присъжда в полза на клиента – и клиентът получава присъдените му от съда суми в пълен размер, защото разходите по водене на делото, вкл. за адвокатски хонорар, се поемат от ответника при спечелване на делото от ищеца.

Време за прочитане : 3 мин.

Обезпечение на бъдещ иск се прилага, когато правата Ви са нарушени. И Вие завеждате иск. Започва предвиденото в ГПК производство. То обаче може да трае няколко години. Следва постановяване на очакваното решение. Обнадеждени сте, че въз основа на него, ще може да инициирате изпълнително дело и да съберете това, което ви се дължи. Но често решението се обжалва от страна на длъжника на следваща инстанция и делото продължава още. След като решението стане изпълняемо или влезе в сила, образувате изпълнително дело. След проучване от съдебен изпълнител обаче разбирате, че по време на развитието на исковото производство Вашият длъжник се е разпоредил с голяма част или всичкото си имущество и Вие няма върху какво да насочите принудителното изпълнение. Вземането Ви остава неудовлетворено, а в такава хипотеза наличните способи за защита на кредиторите от недобросъвестно поведение на длъжник са по-трудни и бавни и изискват нови разходи – за държавни такси, вещи лица, адвокатски хонорар и т.н.

Законодателството в Република България изрично определя, че вземанията могат да бъдат събирани по принудителен ред само въз основа на изпълнителни основания. Такива са влезлите в сила решения, решенията на въззивните съдилища и др. Въз основа на тях се издава предвидения в ГПК изпълнителен лист. Но за да се стигне до снабдяването с изпълнително основание, преди това е необходимо да се премине през определени производства. В по-голямата част от случаите в хода на такова производство длъжникът успява да разбере за Вашите действия. Това му дава възможност да предприеме действия, с които вредоносно да се разпореди с притежаваното от него имущество. Съгласно ЗЗД, длъжникът отговаря с цялото си движимо и недвижимо имущество. От това правило следва, че ако длъжникът се разпореди с цялото си имущество Вие не ще можете да удовлетворите вземането си към него.

Най-важният въпрос в тази връзка е съществуват ли начини да избегнете описания сценарий? Да, законодателят е предвидил различни способи за максимална защита интереса на кредитора. Един от възможните способи е именно обезпечението на бъдещ иск. Какво всъщност представлява обезпечението на бъдещ иск?

Обезпечението на бъдещ иск е вид способ за ефективно налагане на дадена обезпечителна мярка спрямо имущество (движимо или недвижимо) на задължено лице още преди да са предприети каквито и да е съдебни искови действия срещу него. Налице е елементът на изненада, който е може би най-ценното качество на института на обезпечение на бъдещ иск.

Самото обезпечение на бъдещ иск като институт на правото е уредено в Гражданския процесуален кодекс. Изрично е предвидено, че обезпечение може да се иска и преди предявяване на иск – оттам и името обезпечение на бъдещ иск. Искът се предявява до съда по постоянния адрес на ищеца или по местонахождението на имота, който ще служи за обезпечение. Ако обаче се иска обезпечаване на бъдещ иск чрез мярката спиране на изпълнението, искът трябва да бъде подаден до компетентния съд по мястото на изпълнението.

Обезпечението на бъдещ иск по закон се допуска от съответния съдия, когато без него за ищеца, който предстои да заведе дело за вземанията си, ще бъде или невъзможно, или сериозно ще се затрудни реализирането на законните му права. Освен това е необходимо или искът да е подкрепен с убедителни писмени доказателства (които да доказват основателността на иска, който възнамерявате да предявите), или да се предостави гаранция в определен от съдията размер, която гаранция да послужи за възстановяването на претърпените от ответника евентуални вреди, причинени в резултат на евентуално неоснователното налагане на дадена обезпечителна мярка. Правилата относно убедителните писмени доказателства и гаранцията не се прилагат относно вземанията за издръжка.

Молбата за обезпечаване на бъдещ иск се подава до компетентния съд, като особеното в случая е, че препис от молбата за обезпечение не се връчва на ответната страна. Целта, разбира се, е длъжникът да не може предварително да се подготви и в ущърб на ищеца да се разпореди с имуществото си преди съдът да наложи обезпечителната мярка. Възможно е съдът да допусне налагане на обезпечение само за част от вземането. В това производство съдът се произнася в закрито заседание с определение – т.е. страните не се призовават. Определението на съда може да се обжалва, но обжалването с частна жалба не спира допуснатото от съда обезпечение.

Допустими са различни видове обезпечителни мерки, които обаче не са изчерпателно изброени в закона и от Вас или от представляващият Ви адвокат зависи намирането на най-подходящата за случая мярка, която да гарантира в максимална степен защита на правата Ви. Видът на обезпечението и конкретния размер на претендираното вземане се посочват от самия ищец при подаването на молбата. Обезпечението на практика се извършва в повечето случаи чрез налагане на възбрана (най-общо казано забрана за разпореждане с недвижими имоти) или чрез запор на различни движими вещи или вземания (напр. депозити в банки и т.н.). Не са изключени и други подходящи за конкретната ситуация мерки, в това число, но не само – спиране на изпълнението по изпълнително дело или спиране (временно) на автомобил от движение. Съдът, по искане на ищеца в бъдещото исково производство, може да допусне и повече от една обезпечителна мярка, а също е възможно и да се замени един вид допуснато обезпечение с друго.

С определението си за допускане на обезпечение на бъдещ иск, съдът задължително определя и срока, в който следва да се предяви искът (бъдещият иск). Този срок е особено важен, защото ако искът не бъде заведен в този даден от съда срок (и съответно не се представят необходимите доказателства за това), съдът по закон е длъжен да отмени обезпечението служебно.

Допуснатото обезпечение на бъдещ иск действа от момента на налагането на обезпечителната мярка до момента на влизане в сила на съдебно решение по предявения иск, съответно до постановяване на решение на въззивния съд. Ако решението е във ваша полза, наложеното обезпечение не се вдига, а действието му преминава и в изпълнителното производство.

Най-общо казано обезпечението на бъдещ иск помага за запазване целостта на длъжниковото имущество и улеснява събирането на вземането Ви. Производството е много ефективно и бързо, но и крие редица специфични моменти, поради което е преди да предприемете каквито и да е действия срещу вашите длъжници да се консултирате с компетентен адвокат.

 

 

Време за прочитане : 2 мин.

Таксите на ЧСИ от няколко години вече имат таван – това е добрата новина за всички длъжници. Представете си, че Вие сте осъден с влязло в сила решение да заплатите 500 (петстотин) лева. За същата сума е издаден изпълнителен лист, по който се образува изпълнително дело при държавен или частен съдебен изпълнител (ДСИ или ЧСИ). Вие притежавате много скъп имот, който е описан от съдебния изпълнител, преди Вие да успеете да реагирате и да платите 500-те лева задължения – или дори преди да разберете, че срещу Вас се води изпълнително дело. И за споменатия опис е начислена такса в размер напр. на 10 (десет) хиляди (да, хиляди) лева. И изведнъж се оказва, че по изпълнителното дело Вие дължите 10 500 лева (500 лева по изпълнителния лист + 10 000 лева такси на ЧСИ). Вие веднага плащате 500-те лева и възразявате против 10-те хиляди лева такса, обжалвате, пишете на омбудсмана, но резултатът е нулев.

Художествена измислица ли е горенаписаното или напълно възможна и съобразена със закона хипотеза?! До промените на Гражданския процесуален кодекс (ГПК) от 29.06.2012 цялата тази схема беше колкото неетична от гледна точка на обществения морал, толкова и напълно законна от гледна точка на действащото у нас право. Но с измененията на ГПК от 2012 всичко това се промени. Съгласно чл.73, ал.4, изр.2 от ГПК „Пропорционална такса за опис се начислява върху по-малката сума от цената на описаната вещ и от паричното вземане”. Или с прости думи за дълг от 500 лева, съдебният изпълнител – дори да опише НДК – не може да начисли повече от 500 лева такса за опис.

Друга революционна, поне за България, промяна от 2012 г. е задаването на долен и горен праг на ЧСИ таксите, събирани от съдебните изпълнители. Законът е категоричен, че общият сбор от всички такси по едно изпълнително дело не могат да са повече от 10% от целия дълг, освен ако не се пада под минималния размер. Напр. ако дългът е в размер на 20 лева, а таксата за образуване на изпълнително дело е 50 лева – в този случай няма да може да се претендира таксата да бъде 2 лева (10% от размера на дълга). Но ако дългът е в размер на 1000 лева – тогава допустимият максимум е в размер на 100 лева.

Друга особено благоприятна за длъжниците промяна от 2012 г. е изричната и задължителна разпоредба на чл.79, ал.3 от ГПК, че в срока за доброволно изпълнение такса за опис не се дължи. Или казано с прости думи – съдебният изпълнител е длъжен да покани надлежно длъжника да плати доброволно задълженията си и едва след като изтече срока за доброволно изпълнение има право да извършва действията, които най-много „раздуват сметката”, която в крайна сметка длъжникът трябва да плати. Това е и стимул за длъжниците да платят своевременно задълженията си – защото ще знаят, че те могат да нараснат многократно след срока за доброволно изпълнение.

Със ЗИД на ГПК от 2017г. в изпълнителното производство бяха въведени допълнителни новости. Съгласно предходната редакция, с молбата за образуване на изпълнителното дело длъжникът можеше да посочва един или повече способа за принудително изпълнение (напр. едновременно запор върху банкови сметки и/или трудово възнаграждение, възбрани върху недвижимо имущество и т.н.) Според новите текстове сега взискателят може да посочи повече от един способ, само ако това е нужно за удовлетворяване на вземането му. В течение на производството разбира се той може да посочи и други, ако с първоначално посочения не е в състояние да се удовлетвори.

Нещо повече, новите положения в ГПК предвиждат, че налагането на явно несъразмерни обезпечения от страна на съдебният изпълнител прави принудителното изпълнение незаконосъобразно. В тези случаи съдебният изпълнител отговаря за причинените от тези действия вреди. Наложените от съдебния изпълнител обезпечителни мерки и предприетите изпълнителни способи трябва да са съразмерни с размера на задължението, като отчитат всички данни и обстоятелства по делото, процесуалното поведение на длъжника и възможността вземането да остане неудовлетворено. За длъжника съществува и друга възможност за защита, тъй като новият ГПК изрично му призна възможността да обжалва пред съд разноските във връзка с изпълнението. По този начин всички такси и разноски, начислени от съдебния изпълнител по конкретно изпълнително дело вече ще подлежат на съдебен контрол за законосъобразност.

 

Време за прочитане : < 1 минута

Новият ГПК, с последните си изменения от 2012, въведе електронен запор върху вземане по сметка в банка по изпълнителни дела. Промените влизат в сила от 2013 година и гласят, че запор върху вземане на длъжника по сметка в банка може да бъде наложен от съдебен изпълнител чрез запорно съобщение в електронна форма, подписано с квалифициран електронен подпис, изпратено по електронен път чрез Единна среда за обмен на електронни запори. Но запор върху други вземания на длъжника от банка се извършва по общия ред.

Време за прочитане : < 1 минута

Честа практика е добросъвестни платци, срещу които е образувано изпълнително дело и които желаят да погасяват задълженията си, да сключват споразумения за разсрочено плащане. Ако длъжникът е само 1 и спазва постигнатите договорки – проблеми почти никога не възникват и задълженията се изплащат на поетапно вноски за няколко месеца или години.

Ако длъжниците обаче са повече от 1 – тогава следва да се знае, че споразумение за разсрочено плащане е нещо, на което определено НЕ може да се разчита. Дори 1 от всички длъжници да има перфектно споразумение, което чинно изпълнява, това в никакъв случай не може да му гарантира, че взискателят или ЧСИ няма да поискат нещо различно на даден етап от изпълнителното дело.

Честа хипотеза е 1 от длъжниците да е напълно изряден и да изпълнява точно постигнатото споразумение за разсрочено плащане, но някой друг от длъжниците да не е толкова изряден и просто да спре да плаща. Тогава всискателят или ЧСИ имат право да поискат увеличение на вноската на изрядния платец. А може да изискат и цялото задължение накуп. Но това те могат да поискат и дори всички длъжници да си плащат чинно.

В заключение – споразумението за доброволно плащане е вид „джентълменско споразумение” между длъжник и кредитор. Но поначало (с малки изключения) то НЕ е правно обвързващо. И кредиторът може по всяко време, без каквато и да е причина, когато си поиска, напълно законосъобразно едностранно да се отметне от споразумението и да поиска друг вид изпълнение от длъжника. А длъжникът също може едностранно да се отметне от споразумението без да носи това за него някакви негативни последици, различни от тези, обективирани в издадения срещу него изпълнителен лист (дългът, който има).