Мерки срещу изпирането на пари – задължения на фирмите по ЗМИП, вкл. лице за контакт и декларация за действителен собственик

Време за прочитане : 4 мин.

Мерки срещу изпирането на пари

Задължения на фирмите по ЗМИП

Лице за контакт и декларация за действителен собственик

Изпирането на пари – чрез банки, имоти, подставени лица или чрез други схеми – е престъпление не само съгласно българския Наказателен кодекс (НК), но и по целия свят. Във връзка с това през 2018 година влезе в сила новия Закон за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП), който изцяло отмени действащия до този момент стар закон, а тези промени бяха съобразени с европейското законодателство и в частност с Директива (ЕС) 2015/849 за предотвратяване използването на финансовата система за целите на изпирането на пари и финансирането на тероризма. Промените в него са свързани основно с вменяването на нови задължения за посочените в закона задължени субекти – физически и юридически лица, които са ангажирани със спазването и прилагането на посочените в същия закон мерки за борба с прането на пари и финансирането на тероризма.

Едно от основните задължения по новия ЗМИП е свързано с всички фирми, в това число и клоновете на чуждестранни търговски дружества, регистрирани в България. Съгласно действащия закон, при установяване на делови взаимоотношения с клиентите си, както и в някои други специфични случаи, задължените субекти трябва да приложат мерки за комплексна проверка на клиента, които включват идентификация на своя клиент – физическо лице или идентификация на действителния собственик на своя клиент – юридическо лице. По смисъла на закона, клиент е всяко физическо или юридическо лице или друго правно образувание, което встъпва в делови взаимоотношения или извършва случайна операция или сделка задължен субект. За да може да извърши тази идентификация, задълженото лице трябва да направи справка в съответния национален регистър (Търговски регистър, Регистър БУЛСТАТ), както и да се сдобие с официален документ (договор, удостоверение или друг), който да показва кой е действителния собственик в случай, че клиент се явява не той, а подставено лице. Новият закон въвежда задължение за всички юридически лица и други правни образувания да подават до съответния регистър (Търговски регистър, регистър БУЛСТАТ) изрична декларация за това, кой именно е действителният им собственик. Именно тази декларация и нейното подаване беше предмет на най-много дискусии. На пръв поглед изглеждаше, че всички търговци трябва да подадат декларация пред съответния регистър, независимо каква е формата на дружеството им. Малко по-нататък в закона обаче се пояснява, че такава декларация не подават физическите лица, които са вписани като действителни собственици на юридическо лице или друго правно образувание (напр. фондация) на друго основание. Това означава, че ЕООД, което има вписано физическо лице за едноличен собственик на капитала и това е действителният собственик, не е задължено повторно да декларира и да доказва, че именно това физическо лице е действителният собственик на въпросното търговско дружество. Друг е въпросът, ако обаче собственик на същото това ЕООД е не физическо, а друго юридическо лице, независимо дали българско или чуждестранно. В този случай, от националния регистър няма директно да става ясно именно кой е действителният собственик на фирмата и тогава такава декларация следва да се подаде задължително.

По отношение на ООД е по-логично да има задължение за деклариране на действителния собственик, тъй като има поне две лица – съдружници (могат да бъдат физически или юридически лица). Законодателно въпросът при ООД със съдружници, притежаващи най-малко 25% от капитала на дружеството, стои по същия начин, както и при ЕООД. С други думи, за ООД, в което имаме напр. двама съдружници физически лица, притежаващи по 50% от капитала всеки, не възниква задължение за деклариране на действителен собственик, тъй като имената и на двамата са обявени и се виждат в регистъра. Когато в ООД има повече съдружници, някои от които (или всички) са с по-малко от 25% от капитала, съдружниците, притежаващи по-малко от 25% от капитала не следва да се декларират като действителни собственици. Ако имаме обаче съдружник – юридическо лице, което притежава по-малко от 25% от капитала в дружеството, то дружеството трябва да декларира действителен собственик, като посочи за такъв лицето, което пряко или косвено контролира юридическото лице – съдружник.

Друго съществено важно обстоятелство, което трябва да се заявява заедно с действителния собственик, е лице с постоянен адрес в България за контакт с данъчните и други власти. Такова лице се изисква за всички дружества, но практически проблем за осигуряването му възниква най-вече при дружествата с чуждестранни собственици. Лицето за контакт трябва задължително да изрази своето съгласие да бъде вписано като такова посредством специална нотариално заверена декларация. След вписването му за него възникват редица задължения, като например задължение да получава, да разполага и да предоставя в определените по закон случаи подходяща, точна и актуална информация относно физическите лица, които са действителни собственици в съответните дружества, включително с подробни данни относно притежаваните от тях права. Неспазването на тези задължения е скрепено с глоба за самото лице за контакт в размер от 100 лв. до 1000 лв., а при повторно нарушение – от 200 лв. до 2000 лв.  

Законът казва, че за подаването на декларацията за действителен собственик на юридическото лице има краен срок. Първоначално за такъв е посочен 1 февруари 2019 г. Наскоро обаче, беше обнародван така дълго чаканият Правилник за прилагането на закона. В него е посочен нов срок, в който следва да се декларират действителните собственици и лицата за контакт. Това е 31 май 2019г. Поместена е и самата декларация, която трябва да се попълни и подаде в съответния регистър. Може да бъде попълнена самата декларация или да е част от друг документ, но задължително трябва да съдържа цялата изискуема информация, посочена в декларацията. Подаването й към регистрите обаче ще бъде възможна след 31 януари 2019г., тъй като до тогава Агенцията по вписванията трябва да осигури техническа възможност за вписването на тази нова информация.

В последния момент, ден преди да изтече крайният срок за подаване на декларациите за действителни собственици, Агенцията по вписванията излезе с две важни указания. Поради многото неясноти още от самото приемане на ЗМИП, Агенцията разясни няколко основни неща. Както беше упоменато, за някои юридически лица възникна задължение за посочване на лице за контакт с постоянен адрес в България. Неясно беше обаче дали когато дружеството няма задължение да декларира действителния си собственик, понеже той ясно се вижда, дали трябва да има обявено лице за контакт (пример: юридическо лице, регистрирано в България от чуждестранни граждани – физически лица). Становището на Агенцията е, че дори и да няма задължение за деклариране на действителен собственик, това не води до отпадане на задължението за посочване на лице за контакт. Независимо от това, че и двете неща се посочват в една обща декларация и с едно общо заявление.

Проблеми имаше и около посочването на действителните собственици на акционерните дружества. Сега, според Агенцията по вписванията, реално всяко АД трябва да подаде такава декларация, тъй като имената на отделните акционери не са част от задължителната информация, която се предоставя при вписването. Тоест, не се знае кои реално са акционерите. Изключение може да има само в случаите на ЕАД, в което собственик на капитала е физическо лице или юридическо лице, което обаче също е регистрирано в България.

Друго интересно указание от Агенцията е, че дружества, които са изцяло собственост на държавата не са длъжни да посочват действителен собственик. Това е породено от факта, че правата се упражняват от определен министър, който е ясен във всеки един момент. По аналогия, същото би следвало да се прилага и за дружества, чийто собственик на капитала е община.

В отделно указание, Агенцията по вписванията прави разяснения специално за ЮЛНЦ – фондации и сдружения. Те обаче до някъде преповтарят последните промени в ЗМИП. Така например, действителните собственици на фондация може да бъде учредител, доверителен собственик, пазител, ако имате запазени права чрез които упражняват контрол върху решенията на фондацията. Ако не може да бъде определен действителния собственик, за такъв се счита представляващият, който изпълнява ролята на висш ръководен служител. Относно сдруженията – разпоредбите са почти идентични. Разликата е, че ако в сдружението членуват до 4 физически лица, се прилагат разпоредбите за търговските дружества.

Наред с действителните собственици на фирмите, за субектите на данни възникнаха и други задължения – изготвяне на вътрешни правила за контрол и предотвратяване изпирането на пари, план за въвеждащо и продължаващо обучение на служителите си. Когато беше приет новият Закон, субектите на данни бяха задължение да изпращат тези планове за обучение в ДАНС. След като бяха затрупани от планове обаче беше въведена промяна, според която това задължение отпадна. Плановете за обучение се съхраняват само от субектите на данни. Споменатите вътрешни правила също не трябва да се изпращат за съгласуване в ДАНС, но трябва да бъдат изготвени в 6-месечен срок, считано от 09.01.2020г. (тогава са публикувани резултатите от националната оценка на риска на сайта на ДАНС).

Деклариране на електронен магазин в НАП и изисквания по Наредба Н-18

Време за прочитане : 2 мин.

Съгласно последните изменения на важната и много коментирана в последно време Наредба № Н-18 относно новите правила за отчитане на фискалните устройства от търговците, вече и тези, които търгуват посредством онлайн магазини, ще имат нови задължения. Ето в какво се състоят те накратко:

На първо място, всички онлайн търговци, които вече осъществяват дейността си чрез продажби през електронен магазин, трябваше да декларират този факт в НАП. Срокът за това беше 29 юни 2019г. Това задължение не е отпаднало и тази информация се подава независимо дали електронният магазин е собственост на търговеца или той го ползва под наем. Също така, ако един търговец има повече от един подобен магазин, той следва да регистрира всеки един от тях поотделно.

Горните задължения се отнасят и до търговци, които смятат за напред да извършват своята дейност чрез електронен магазин. Разбира се, за тях няма фиксирана дата за регистрация. Тя трябва да бъде извършена преди започване на онлайн продажбите.

Както за настоящите, така и за бъдещите онлайн търговци важи един и същ срок относно обявяването на промени в обстоятелствата около дейността им, вкл. нейното прекратяван и той е 7-дневен.

Агенцията вече поддържа актуален публичен списък с всички регистрирани електронни магазини. Разбира се, за неизпълнение на новите задължения законодателят е предвидил и санкции. Интересното обаче е, че те не са парични или имуществени. Като за начало, при констатиране на несъответствие, НАП уведомява по електронен път търговеца, като му дава срок от 7 дни, в който същите да бъдат отстранени. Ако този срок не бъде спазен, електронният магазин ще бъде заличен от списъка на НАП и по този начин той няма да може да извършва легално дейността си.

Задължените лица регистрират онлайн магазините си чрез електронен подпис. Те пак имат задължение за отчитане на продажбите чрез фискален или системен бон, който обаче не е задължително да се отпечатва на хартия, достатъчно е да е в електронна форма и да бъде изпратен по електронен път на клиента (по имейл или друг начин). Търговецът обаче е длъжен да пази данни за неговото изпращане, което да послужи като доказателство в случай на евентуално данъчна проверка. Освен това търговецът трябва да предостави възможност за копиране на данните и експорт, както и да пази цялата база данни, вкл. архив на информацията, свързана с дейността на електронния магазин.

В началото на 2020г. бяха обнародвани още промени в Наредба Н-18 и още изисквания за търговците. Много голяма част от тях се обявиха против тях с идеята, че нововъведенията ще утежнят изключително много бизнеса им, както и че сроковете, които бяха визирани в началото, са крайно недостатъчни. Така правителството реши, че ще отложи с няколко месеца влизането в сила на промените. Сега, до 31 юли 2020г. онлайн търговците трябва да приведат дейността си в съответствие с изискванията на Наредбата.

Ето и какви са те накратко:

  • Електронните магазини могат да се освободят от задължението си за наличие на касов апарат. Как? Когато се извършват неприсъствени плащания с дебитна или кредитна карта чрез виртуален ПОС терминал. В тези случаи софтуерът за управление на продажбите (СУПТО) трябва да генерира специален код, който да е уникален за всяка отделна поръчка на стока или услуга. Посоченият софтуер не може да бъде използван управление на продажби по друг начин, т.е. извън обхвата на конкретния електронен магазин.
  • Въпреки че търговецът няма задължение за издаване на фискален бон, той все пак трябва да издаде документ, който да регистрира конкретната продажба. Съдържанието на този документ е посочено в чл. 52о, ал. 1 от Наредба Н-18. При плащанията чрез виртуален ПОС терминал клиентът трябва да получи този документ по електронен път – например на електронната си поща.
  • Деклариране в НАП – освен посоченото по-горе в статията задължение за деклариране на самия онлайн магазин, от началото на тази година, търговците трябва да посочат пред приходната агенция и информация за методите на плащане, които използва, договор с доставчик на платежни услуги за ползването на виртуалния ПОС терминал, вкл. неговият номер, платежните сметки, по които получава плащанията, QR код.
  • Онлайн търговците имат задължение да изпращат по електронен път към НАП одиторски файл, който да съдържа информация за направените през съответния месец продажби. Тази информация задължително се изпраща до 15-то число на месеца, следващ този, за който се отнасят продажбите (например файлът с продажбите за месец март се изпраща до 15 април).  

Изисквания и регистрация на застрахователен брокер и агент по КЗ

Време за прочитане : 3 мин.

Застрахователни брокери и застрахователни агенти са двете категории застрахователни посредници, които според новия Кодекс за застраховането в сила от 2016 година имат право да извършват услуги по застрахователно посредничество. Има забрана обаче едно и също лице да бъде едновременно застрахователен брокер и застрахователен агент. С промените в кодекса от 2018 наред с брокерите и агентите се появи още един посредник – този, извършващ разпространение на застрахователни продукти като допълнителна дейност. По-надолу в статията ще разгледаме изискванията за всеки един от тях поотделно.

Отваряне на застрахователен офис и извършване на дейност като застрахователен брокер е свързано с редица изисквания. Най-съществените от тях са за застраховка и финансови гаранции. Всеки застрахователен брокер следва да поддържа застраховка „Професионална отговорност“, която покрива отговорността за брокера за настъпили вреди, вследствие на негово виновно действия или бездействие. Минималната застрахователна сума е 2,5 млн. лева за едно събитие и 3,7 млн. лева за всички застрахователни събития, които могат да настъпят през 12-месечния период на застраховката. Тези суми обаче ще са валидни само до 12 юни 2020г., когато всяка от тях ще поскъпне с около 100 000 лева. Това поскъпване е следствие от законодателни промени в ЕС, които неминуемо ще се отразят и при нас. На следващо място идва изискването застрахователния брокер или да открие специална клиентска сметка, по която да се превеждат застрахователни обезщетения на клиенти, или да поддържа собствени финансови средства равняващи се на 4% от общия размер на премиите по застрахователни договори, които са сключени от същия брокер през предходната финансова година, но не по-малко от 40 хил. лева. Съществени са също така и изискванията към физическите лица брокери, както и към управляващите и представляващите застрахователния брокер юридическо лице – да имат висше образование и да имат професионален опит в областта на застраховането (най-малко две години работа на ръководна длъжност или на длъжност, непосредствено свързана със сключването и изпълнението на застрахователни договори в застраховател, презастраховател, застрахователен брокер или застрахователен агент, както и допълнителен опит, определен между 3 и 10 години в зависимост от заеманата длъжност на лицето – например 3 години е изискването за допълнителен опит за лица, които са били управители на застраховател или презастраховател), да имат чисто съдебно минало и да имат право да заемат материалноотговорни длъжности, а също и да не са обявявани в несъстоятелност. Наред с гореописания професионален опит, управляващите застрахователния брокер трябва да преминат и през специално обучение, което може да бъде различно: а) обучение, организирано от застраховател или презастраховател за всяко лице, което работи за него, вкл. управляващите – поне 15 часа всяка година; б) обучение, организирано от застрахователен брокер за всяко лице, което постъпва на работа. Това обучение завършва с изпит и сертификат за успешното му полагане, който се издава от организацията, провела изпита; в) изпит, проведен от КФН – за съжаление такъв изпит няма насрочен вече повече от година.

Процедурата по регистрация на застрахователен брокер завършва с вписването на последния в нарочен регистър по ЗКФН, а започва със заявление, към което се прилагат редица документи – за фирмена регистрация и такива, които доказват, че застрахователният брокер отговаря на законовите изисквания, изяснени по-горе. Срокът за произнасяне на заявлението е 1-месечен, а ако бъдат констатирани недостатъци на заявлението или приложените документи на заявителя се предоставя допълнителен не по-малко от 15-дневен срок за отстраняването на същите. Ако всички документи са изрядни заявителят се уведомява и следва да внесе дължимата такса, след което се вписва в регистъра и му се издава специално удостоверение. Таксата за вписване в регистъра е 7500 лева, а за издаване на сертификат – 200 лева.

Застрахователните агенти, за разлика от застрахователните брокери, поначало представляват интереса на и работят само за една застрахователна компания, като са допустими известни изключения в тази насока. Изискванията при застрахователните агенти са съответно занижени. На първо място изискването на новия КЗ от 2016 година е не за висше, а за средно образование. Другото изискване е свързано с несъстоятелността и е напълно идентично както при застрахователните брокери. Застраховката на агента е абсолютно същата като тази на брокера, но с уточнението, че самият застраховател може да поеме отговорност за действията представляващия го агент, в който случай изискването за застраховка на професионалната отговорност отпада напълно. Изискването за разкриване на клиентска сметка също може да отпадне, ако самият застраховател упълномощи агента да оперира с негова сметка. Застрахователят поема отговорност и за обучението и квалификацията на представляващите интересите му агенти. Управляващите застрахователния агент трябва или да са преминали обучението, проведено от застрахователя, или да имат опита, посочен по-горе за застрахователните брокери. Самата регистрация на застрахователен агент съгласно новия Кодекс за застраховането става чрез подаване на заявление от застрахователната компания, за която работи застрахователния агент.

Посредникът, който предлага застрахователни продукти като допълнителна дейност също подлежи на регистрация като застрахователните брокери и застрахователните агенти. Дейността се извършва от името и за сметка на застрахователя. За този вид посредник се прилагат разпоредбите за застрахователните агенти, с изключение на изискванията за професионални знания и умения.

И на последно място следва да се спомене, че застрахователните брокери, застрахователните агенти и посредниците, които предлагат застрахователни продукти като допълнителна дейност, които са регистрирани в България, имат право свободно да извършват същата дейност и във всички страни-членки на ЕС. Процедурата за това се провежда при условията на уведомяване, а не на лицензиране, и отнема около 1 месец. При нея се уведомяват компетентните органи на съответната държава, в която ще се извършва застрахователното посредничество.

Правото „да бъдеш забравен“ или ограничаване на обработването на лични данни при телефонен тормоз от банки и кредитори

Време за прочитане : 3 мин.

Правото „да бъде забравен“ даден човек е един сравнително нов термин свързан с личните данни и в частност интернет активността на физическите лица. Приложението му е вече ефективно въведено от големите корпорации в IT бранша, а и допълнително разширено с влизането в сила през 2018 на новия общоевропейски Регламент (ЕС) 2016/679 за защита на личните данни. Право „да бъде забравено“ има всяко физическо лице (това право е неприложимо за търговски дружества и юридически лица), чиито лични данни най-общо казано някога са попаднали в интернет пространството или у офлайн администратори на лични данни (напр. банки, кредитни институции, колекторски фирми и т.н.). По същество, това е право на физическото лице да поиска негови лични данни да бъдат изтрити (т.е. администраторът на лични данни, който ги е получил на законно или незаконно основание, да спре използването и предоставянето им на трети лица).

По закон това право може най-често да бъде упражнено в 2 хипотези:

  1. Когато физическото лице е дало съгласие на администратор на лични данни (напр. при регистрация в онлайн директория, имейл услуга и т.н.) да обработва неговите лични данни или
  2. Когато това право произтича от договор (напр. банка или фирма за бързи кредити е отпуснала заем на лицето, онлайн магазин, от който лицето е закупило стока и т.н.)

Именно в последния случай мнозина граждани се оплакват от „психически тормоз по телефона“ от банки, колекторски фирми и др. Въпросният тормоз по телефона се изразява в многократни покани, обикновено отправяни от кредитор към длъжник, срещу които длъжникът възразява. Всъщност адресатът на въпросния психически тормоз не възразява против това, че има задължения, но има против това служители на кредитодателя да го притесняват многократно по телефона, нерядко в неподходящо време. Имайки предвид, че няма закон за телефонния тормоз, нито за такъв психически тормоз се носи наказателна отговорност (освен ако не е напр. закана за убийство, което е престъпление), тогава на помощ идва правото „да бъде забравен“ адресата на споменатия психически телефонен тормоз.

Съгласно новия Регламент за защита на личните данни субект на лични данни (т.е. лицето чиито лични данни се събират и обработват) не може да поиска да бъде „напълно забравен“ при положение, че има непогасени задължения, а кредиторът има право да претендира вземанията си, но длъжникът има пълно право да поиска да бъдат изтрити някои негови конкретни лични данни, които нямат пряка връзка с изпълнението на задълженията му. Напр. длъжник по банков кредит или адресат на телефонен тормоз от колекторска фирма няма право да иска изтриването на неговите имена, ЕГН и пр. данни, които го индивидуализират като длъжник по договор и без които кредиторът няма да може ефективно да предяви вземанията си (напр. банката няма да може да подаде искова молба в съда без да разполага с имената на длъжника), но има други лични данни, които по никакъв начин не са в пряка връзка с изпълнението на задълженията на длъжника по даден договор – напр. телефонният му номер.

Предвид горното, всеки длъжник, който бива тормозен по телефона, независимо дали по един правомерен (напр. покана доброволно да погаси задълженията си) или незаконосъобразен начин (напр. заплахи за действия, които могат да бъдат предприети при неизпълнение на задълженията му) – може да изиска от съответното дружество – администратор на лични данни (банка, финансова институция, факторинг дружество, колекторска фирма и т.н.) да изтрие и спре използването на някои негови лични данни, вкл. телефонния му номер.

Трябва да имате предвид обаче, че дори и да се позовете на това свое право, администраторът на лични данни (например банката или колекторската фирма) може да възрази и да откаже да изтрие личните ви данни, защото счита, че неговият интерес има преимущество пред този на субекта на данните (физическото лице, което бива тормозено по телефон или имейл). Горепосоченият Регламент му дава това право, но следва то да бъде доказано.

Друга възможност, която предоставя Регламента за защита на личните данни на физическите лице е свързано с ограничаване обработването на личните им данни. Какво означава това? Най-просто казано, това е алтернатива на „правото да бъдеш забравен“, защото не изисква от администратора да изтрие напълно личните данни, с които разполага, а само да спре да ги използва. Той може да ги съхрани за определен период от време, но няма право да ги използва. С две думи – ако поискате да бъдат ограничени телефонният ви номер и електронната поща, то администраторът трябва да преустанови тормозещата си практика по този начин.

Препоръчително е заявлението за изтриване или за ограничаване обработването на лични данни от страна на физическото лице да бъде направено в писмена форма, тъй като устните волеизявления на практика трудно могат да бъдат доказани, а е добре да има писмено доказателство за обстоятелствата, свързани с гореизяснения психически тормоз. Ако е налице изрично писмено волеизявление в тази насока и администраторът на лични данни продължи да използва тези лични данни, които субектът на лични данни (физическото лице) изрично е забранил да бъдат използвани или е поскал да бъдат „забравени“ – тогава това физическо лице има право на жалба до Комисията за защита на личните данни, която съгласно новия Регламент за защита на личните данни има компетентност да налага огромни по размер санкции (до 20 милиона евро). Следва да бъде изрично обърнато внимание, че това не трябва да бъде жалба срещу телефонен тормоз, а жалба за неспазване на закона от администратор на лични данни. Ако комисията за защита на личните данни бъде сезирана с жалба за телефонен, психически или какъвто и да е друг тормоз, то тя няма да се произнесе по нея предвид липсата на компетентност.

Оспорване на регресен иск на застраховател

Време за прочитане : 2 мин.

Регресен иск на застраховател е една много популярна хипотеза в областта на застрахователното право. Ако е налице напр. застраховка „Гражданска отговорност“ и ПТП с причинени на трето лице вреди, застрахователят изплаща на третото лице застрахователно обезщетение. Има обаче определени случаи (напр. ПТП, причинено в нетрезво състояние), в които отговорността се носи не от застрахователя, а от застрахованото лице. В тези случаи, въпреки че поначало не носи отговорност, застрахователят изплаща обезщетение на третото пострадало лице, но има право да получи от застрахованото лице всички суми, изплатени на третото пострадало лице. В такива случаи се казва, че застрахователят има право на регресен иск срещу застрахованото лице.

При настъпило ПТП с щети, когато застрахователната компания има право да предяви регресен иск срещу застрахованото лице по застраховка „Гражданска отговорност”, възниква резонният въпрос – срещу кой следва да бъде предявен регресният иск? Ако виновният водач е същевременно и собственик на автомобила и титуляр по застраховката „Гражданска отговорност” – тогава място за съмнение няма – именно от него следва да бъде търсена регресна отговорност.

Ако обаче собственик на МПС и титуляр по застраховката „Гражданска отговорност” е предоставил управлението на автомобила си на трето лице, което виновно (напр. в пияно състояние) е причинило щети при ПТП – тогава кой ще понесе регресната отговорност по предявения от застрахователя регресен иск? Според новия Кодекс за застраховането от 2016г., регресната отговорност ще падне върху виновния водач. Докато беше в сила отменения Кодекс за застраховането, до 2016г., се считаше, че в  масовата хипотеза отговорът е – виновното лице, а не застрахованото. В съдебната практика се възприемаше принципът, че трето лице, на което законосъобразно е предоставено управлението на МПС, има качеството „застраховано лице” при управлението на чуждо (не негово собствено) МПС – макар в застрахователната полица като застраховано лице е посочен собственикът на съответното МПС. Сега вече този проблем е разрешен още в самия закон и не е нужно повече тълкуване.

Регресна отговорност ще носи виновен водач, който е управлявал МПС с установено наличие на алкохол и наркотици в кръвта при настъпване на ПТП, както и в случаите, когато това лице откаже проверка за наличието на такива вещества. Други основания за регресен иск на застрахователя са неотстраняване на възникнала повреда в МПС, следствие на което настъпва ПТП, напускане на мястото на ПТП, както и когато водачът умишлено е предизвикал ПТП.

В практиката, разбира се, се срещат случаи, в които застрахователни компании, по едни или други причини, предпочитат да насочат претенциите си към собственика на автомобила, а не към лицето, което го е управлявало и виновно причинило вреди. Което разбира се е незаконосъобразно.

Законов срок за плащане на фактури между фирми

Време за прочитане : 2 мин.

Законов срок за плащане на фактури (по банков път или в брой) с цел избягване на междуфирмена задлъжнялост беше за първи път въведен преди няколко години. Според Търговския закон страните по търговска сделка не могат да уговорят по-дълъг срок за изпълнение на парично задължение от 60 дни. От това правило може да има изключения, които се отчитат според вида на стоката или на услугата или по друга причина, която не е посочена в закона и може да бъде различна за всеки конкретен случай. Посоченият по-горе срок е намален от законодателят на 30 дни, когато длъжник е публичен възложител, а 60-дневния срок е посочен като изключение от това правило. Когато е налице подобно неизпълнение, фирмата-кредитор може да изиска издаването на заповед за изпълнение по фактури срещу фирмата-длъжник.

Една от най-често срещаните хипотези е плащането по издадена фактура. Законовият срок за това е 14 дни от получаването й. Но понякога фактурата пристига преди стоката или преди услугата да бъде изпълнена. В този случай, 14-дневният срок за плащане започва да тече от получаването на конкретната стока или услуга, а не от получаването на фактурата за тях, освен ако не е уговорено авансово плащане. Същото правило се прилага и когато стоката трябва да бъде прегледана или услугата трябва да бъдат приета.

Допреди няколко години в закона нямаше задължение за своевременно плащане и това доведе до огромната междуфирмена задлъжнялост. С приетите изменения в българското търговско законодателство бяха транспонирани изискванията на Директива 2011/ЕС на Европейския парламент и Съвета от 16.02.2011г. /ОВ, L 48/1 от 23 февруари 2011/ /Директива 2011/7/ЕС/.

Целта на влезлите в сила законодателни мерки по Търговския закон е да се противодейства на наложилата се практика плащанията по търговски сделки между фирми или между фирмите и държавата да се извършват с голямо закъснение, защото това би могло да доведе до усложнения във финансовото управление на фирмите, а оттам и до фалити на действащи предприятия, което в най-лошия случай да доведе до серия фалити по веригата на доставки. Въпреки тази цел на закона, пандемията от коронавирус през 2020г. засегна както националната, така и европейската и световната икономика. Много фирми вероятно няма да могат да изпълняват задълженията си в законоустановените срокове. Някои от тях могат да се възползват от позоваване на форсмажорни обстоятелства, възможно е и някои търговци да изпаднат в несъстоятелност или доброволно да започнат своята ликвидация. Вариант разбира се остава и възможността за изменение или допълнение на сключените между търговците договори, с които да се променят условията и сроковете за изпълнение.

Още през 2013г. бяха въведени и нови разпоредби относно обезщетяването на кредиторите за понесените разходи, както и определянето на изключването на правото на обезщетение за разноските по събирането, когато става дума за явна злоупотреба или накърняване на добрите нрави. Съгласно приетите промени, когато кредиторът е изпълнил задълженията си, а длъжникът е в забава за плащане, ако не е уговорено друго, кредиторът има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, както и на обезщетение за разноски за събиране на вземането в размер на не по-малко от 80 лева, без да е необходима покана. Кредиторът може да търси обезщетение за действително претърпените вреди и направени разноски за събиране в по-висок размер.

Важна особеност е, че посочените правила за сроковете и обезщетенията при търговските сделки не се прилагат за менителничните задължения, за задълженията в откритото производство по несъстоятелност, както и за обезщетенията за вреди, включително и за застрахователните обезщетения.

Застрахователно обезщетение при ПТП със смъртен случай, тежка или средна телесна повреда

Време за прочитане : 4 мин.

ПТП със смърт или средна телесна повреда е един от най-честно разпространените случаи, при които помощта на застрахователен адвокат може да бъде много ценна – от порядъка на много хиляди левове разлика между първоначално предложено и в крайна сметка изплатено застрахователно обезщетение.

Обезщетение при ПТП със смърт е дължимо на наследниците на починалото лице, а при ПТП със средна или тежка телесна повреда застрахователното обезщетение се изплаща лично на пострадалото лице. Адвокат може да встъпи и да представлява интересите на пострадалото или респ. имащото право на застрахователно обезщетение лице веднага след настъпване на вредоносния резултат – тежка / средна телесна повреда или смърт при ПТП. Лицето, на което е причинена средна или тежка телесна повреда, може да упълномощи адвоката лично, а когато се касае за смърт – това могат да направят наследниците, които имат право на обезщетение. Важно е да се отбележи, че всеки от наследниците има самостоятелен иск срещу застрахователя на виновното лице – който иск може да бъде предявен в различно време и да бъде на различна стойност – но практиката сочи, че много по-ефективно е когато всички наследници предявяват заедно исковете си в едно общо дело срещу застрахователна компания.

Един съществен и особено актуален въпрос е кои лица имат право на застрахователно обезщетение. С Тълкувателно решение № 1/2016, постановено на 21.06.2018, Върховния касационен съд (ВКС) разшири кръга от лица, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди, причинени при непозволено увреждане и смърт на техен близък. Доскоро това бяха съпрузи (вкл. живеещи на съпружески начала), родители и деца, но към тях вече се добавят и други близки на починалото лице – братя и сестри, баби, дядовци и внуци. Последния случай обаче е приложим само когато между починалия и съответното лице е имало особена близост. Върховните съдии изрично уточняват, че за получаването на обезщетение в тези случаи няма да е достатъчна само формално родство, но и преживелият родственик следва да е понесъл болки и страдания, които да обосновават получаването на обезщетение. При липса на достатъчно привързаност и близост между лицата, обезщетение не се дължи. А с естеството на близостта, привързаността и други необходими предпоставки за получаването на обезщетение са детайлно запознати опитните адвокати по застрахователно право. Напр. даден добър адвокат по ПТП ще може най-добре да прецени размера на обезщетението, което ще може да се претендира, както и ще знае какво точно да направи – какъв иска да предяви, какви доказателства да ангажира и т.н., така че в полза на клиентите му да бъдат присъдени максимално високи обезщетения.

С промените в Кодекса на застраховането от 2018г. е въведено изискване за създаване на специална наредба за утвърждаване на методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане на пострадало лице и за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди на увредено лице вследствие смъртта на пострадало лице. За момента обаче тази наредба все още не е изготвена и затова размерите на обезщетенията се определят по следния начин: за близки роднини по справедливост, както е описано по-горе, а за по-далечните роднини, с които починалото лице в било в близки отношения – максималният размер на обезщетението не може да надхвърля 5000 лв.

При настъпило ПТП със смъртен случай или тежка / средна телесна повреда задължително се образува наказателно дело от общ характер. Инициатор и двигател в това производство е прокуратурата, която първо провежда досъдебно производство, а след това (ако са налице основанията за това) – внася обвинителен акт срещу виновното лице в съда. Включването на адвокат-пълномощник в този най-ранен етап на цялото производство не е задължително, но е силно препоръчително, защото на първо място може да доведе до пълно оневиняване на пострадалото лице, но също и съществено да повлияе на размера на бъдещото обезщетение, което може да бъде изплатено на пострадалото лице или неговите наследници. Става въпрос за т. нар. съпричиняване – ако напр. се окаже, че починалото лице с поведението си също е допринесло за резултата (при неправилно пресичане или друго нарушение на закона т.н.), то обезщетението автоматически се редуцира (напр. от 100 на 50 хил. лева) като размера на редуцирането зависи от степента на съпричиняване.

Наказателното съдебно дело срещу виновното лице е следващата фаза в развитието на производството по получаване на застрахователно обезщетение. В тази фаза могат да бъдат предявени граждански искове от всяко пострадало лице или наследник. Но може и да не бъдат предявени на този етап, а по-късно, в отделно гражданско дело. Дали да бъде предявен граждански иск в наказателното производство или не е много специфичен момент. От една страна става въпрос за бързина – ако се предяви граждански иск в наказателното производство, последното приключва не само с наказание за виновния, но и с присъдено обезщетение за пострадалия – и така отделно гражданско дело не се води. Особеният момент обаче се състои в това, че осъдено на обезщетение в наказателното производство може да бъде само виновното лице, но не и неговият застраховател. И при това положение – дори виновното лице да бъде осъдено да плати обезщетение – много често се налага да се води отделно дело срещу застрахователната компания, особено ако виновното лице няма активи, които да покрият задължението му към пострадалите. Най-добрата преценка тук може да бъде направена от опитен адвокат, който да прецени коя от двете възможности да бъде избрана от клиента му. Вторият аспект на същия този въпрос касае изцяло размера на присъжданото обезщетение. Опитните застрахователни адвокати знаят практиката на съдилищата, която по правило е разнородна в различните градове. В някои съдилища наказателните състави присъждат по-големи обезщетения, но в други – гражданските. И затова напр. в последната хипотеза по-изгодно за имащите право на застрахователно обезщетение би било да изчакат наказателното дело да приключи, след което да заведат отделно гражданско дело директно срещу застрахователя.

Гражданските дела срещу застрахователи се характеризират с все по-бързо придвижване. По правило гледането на такова дело на една инстанция отнема около година, но все по-често могат да се видят дела, които приключват и за по-малко от година. Редовните инстанции са 2, а третата инстанция винаги е ВКС, но много често ВКС отказва да допусне до разглеждане на трета инстанция делата и така на практика те приключват само в 2 инстанции.

Гражданското дело приключва с решение, по което се издава изпълнителен лист. А с изпълнителният лист се образува изпълнително дело при ЧСИ. Правилото тук е, че застрахователните компании винаги имат налични суми и след издаването на изпълнителен лист дължимите от застрахователя обезщетения се изплащат в рамките на няколко дни или седмици.

Важно е да се отбележи, че към присъденото от съда застрахователно обезщетение се добавят и направените от имащата право на обезщетение страна лихви (основния лихвен % на БНБ + 10% или около 10-11% на годишна база) и разноски (адвокатски хонорари и др.). Следва да се отбележи, че адвокатските хонорари могат да са или предварително заплащани, или заплащани след приключване на делото и изплащане на обезщетението от застрахователя – като адвокатския хонорар се присъжда от съда само в първия случай (когато адвокатския хонорар е заплатен от клиента към момента на постановяване на съдебния акт – ако е уговорено, че хонорарът е дължим чак след изплащане на обезщетението от застрахователната компания, тогава хонорарът не се присъжда от съда).

Преговорите със застрахователя са един възможен, но съвсем не задължителен етап в гореописаното производство. Те могат да се състоят по абсолютно всяко време и независимо на какъв етап се намира производството. Правилото обаче е, че застрахователните компании предлагат да изплатят доброволно обезщетения в значително занижени размери – в сравнение с това, което би присъдил един съд. Именно затова участието на доверен адвокат в производството е силно препоръчително. А най-новата съдебна практика сочи, че за смъртен случай се присъжда обезщетение от около и над 100 хил. лева на всеки наследник, а за средни телесни повреди – в рамките на няколко десетки хиляди лева.

Кредит, изтеглен от единия съпруг – но отговарят и двамата

Време за прочитане : < 1 мин.

При кредит, изтеглен от единия съпруг по време на брак, е напълно възможно съгласно закона да отговарят и двамата съпрузи. Дори ако само един от съпрузите изтегли заем (кредит) за задоволяване на семейни нужди – приема се, че двамата съпрузи отговарят солидарно (чл. 32 от СК). Това включва и вариантът, при който единият съпруг е бил в пълно неведение – не е знаел какви задължения поема другият съпруг, не е подписвал нищо и т.н.

Заемодателят или кредитната институция имат пълното право да претендират пълния размер на поетото задължение от всеки един от двамата съпрузи поотделно – напр. могат да изискат съпругът, който изобщо не е бил запознат с поетото задължение и не е подписвал каквито и да е документи във връзка с това, да заплати пълния размер на задължението, за което се е подписал другият съпруг.

Но тази презумпция може да се обори, когато кредитът не е изтеглен за задоволяване на семейни нужда, а за подпомагане на бизнеса на един от двамата съпрузи. Например, ЕООД, притежавано от съпруга, сключва договор за банков кредит с цел закупуване на машини за обработка на метали, каквато е и дейността на въпросната фирма. В този случай, дори при невъзможност за погасяване на кредита от страна на фирмата, дори и да се стигне до намесата на съдебен изпълнител, съпругата няма да бъде засегната от това.

Съвместна отговорност на двамата съпрузи няма и когато още преди сключването на брака някой от тях е изтеглил ипотечен кредит, с който е било закупено семейното жилище. Счита се, че преди сключването на граждански брак не възниква семейната имуществена общност. Счита се, че съпругът, който е купил имотът е негов собственик. Ако обаче имаме хипотеза, в която преди или след сключването на граждански брак и другия съпруг започне да помага с изплащането на кредита, то при евентуален последващ спор за имота, вторият съпруг може да претендира паричната сума, с която е подпомогнал другия съпруг при изплащането на кредита.

Възможно е също така между съпрузите да има сключен брачен договор. Тъй като един такъв договор може да обхваща и урежда само имуществени отношения между съпрузите, няма еднозначен отговор на въпроса относно кредитите, защото това се урежда по усмотрение на съпрузите. Уредените въпроси могат да обхващат както минали, така и настоящи и бъдещи взаимоотношения. Затова, преди да се предприемат каквито и да било стъпки, е силно препоръчително да потърсите съвет от специалисти в областта на семейното право.   

Отпадане на поръчителство – възможности, вкл. за отказ или смяна на поръчител

Време за прочитане : 2 мин.

Отпадане на поръчителство е възможно, ако Вие сте поръчител (солидарен длъжник) по банков кредит (фирмен или на физическо лице), по който банков кредит има подписано от кредитополучателя, но не и от Вас, допълнително споразумение (анекс) – тогава Вашата отговорност (отговорността на недописалите допълнителното споразумение поръчители) отпада. Напълно и изцяло. И се „отървавате“ завинаги – поне до подписването на нов анекс от Ваша страна. Дори да има подписани един, два или сто допълнителни анекса от поръчителите, ако последният анекс не носи подписите на поръчителите – да, отговорността отново отпада и се носи само от кредитополучателя (и евентуално от някой от поръчителите, които са подписали допълнителни споразумения).

Друга възможност за отпадане на поръчителство е възможна при настъпване на предсрочна изискуемост на банков кредит, когато длъжникът задължително трябва да бъде уведомен писмено за това, дори и това да произтича пряко от договора. Ако по този кредит обаче има поръчител, той също трябва да бъде уведомен за изискуемостта. В противен случай банката няма да може например, да си извади изпълнителен лист срещу поръчителя за задължението на длъжника. Самото подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение и на изпълнителен лист не се счита за уведомяване, защото то е адресирано до съда, а не до длъжника и/или до поръчителя.

Мнозина добросъвестни поръчители си задават въпроса „Как да се отърва от поръчителство?“ след като са били подведени да поръчителстват от недобросъвестен кредитополучател, който не погасява задълженията си. Следва обаче да се има предвид, че по закон поръчителството и респ. задълженията на поръчителя могат да отпаднат само в 4 случая:

1 – Длъжникът погаси задълженията си. Ако преди окончателното погасяване на дълга поръчителят е платил нещо вместо длъжника (частично плащане), той има право на иск по следващата точка.

2 – Поръчителят плати задълженията на длъжника, за чийто дълг се е задължил. Независимо дали задълженията са платени изцяло или частично от поръчителя, последният има право на съдебен иск срещу длъжника за връщане на всичко платено, предвид това, че поръчителят е платил не собствен, а чужд дълг. Шансовете за спечелване на такова дело са огромни, а често това може да бъде сторено в изключително бързи срокове (няколко седмици или месеца) по реда на заповедното производство.

3 – Кредиторът (напр. банка) сам освободи поръчителя от отговорност – напр. при анекс за прекратяване на договор за поръчителство, смяна на поръчител по кредит и т.н. Мнението и действията на длъжника (освен при пълно погасяване на дълга, когато поръчителството отпада) нямат абсолютно никакво значение. Практиката сочи, че никой кредитор не иска доброволно да се лиши от една допълнителна гаранция за плащането на дълга и затова тази възможност е чисто теоретична. Едностранен отказ от поръчителство от страна на поръчителя е недопустим.

4 – При „погрешни“ от правна гледна точка действия от страна на кредитора, напр. описаните в първия абзац по-горе, несъблюдаване на давностни срокове и изтекло поръчителство и т.н. За да бъдат установени такива следва да бъде внимателно изследван целият казус, в който е замесен поръчител – какви договори и допълнителни споразумения са били сключвани (вкл. само от длъжника, без участието на поръчителя), какви плащания са били извършвани, какви покани и съдебни действия са били предприемани и т.н. Съществува възможност поръчителят да бъде освободен от отговорност по съглашение между длъжника и кредитодателя. Може да е било уговорено дори някакво условие, при настъпването на което отговорността на поръчителя да отпадне. В тези случаи съгласието и подписа на поръчителя не се изискват.

Закриване на неработеща фирма без дейност – процедура по ликвидация на фирма (Е)ООД, ЕТ и др.

Време за прочитане : 3 мин.

Закриване на фирма, вкл. ако се касае за закриване на неработеща фирма без дейност, е процедура, свързана с все по-осезателно настъпващата финансова и икономическа криза, последствие от върлуващия почти в цял свят COVID-19 вирус и изпитваните в тази връзка затруднения от много търговски дружества. През 2020 немалко фирми ще бъдат изправени пред единствената възможност да прекратят дейността си, защото няма да могат да изпълняват задълженията си. Търговският закон предвижда няколко възможности за прекратяване на ЕТ или търговско дружество, като най-често използваната от тях е доброволната ликвидация на фирма – няколкомесечна процедура, която приключва със заличаване на търговеца от Търговския регистър. Ликвидацията на ООД, ЕООД, ЕТ и др. има сходства, но и съществени разлики с процедурата по несъстоятелност, която е свързана със сериозни и непреодолими финансови затруднения.

Ликвидация на фирма е законовият термин, но като негов синоним се използва закриване на фирма. Ликвидацията е законова последица от вземането на решене от търговеца за прекратяване (закриване) на фирмата му. Без надлежното провеждане на производство по ликвидация (освен при несъстоятелност), никоя фирма не може да бъде заличена от Търговския регистър и продължава да бъде субект на търговския оборот с всички произтичащи от това последици – регистрации, пререгистрации, подаване на данъчни и други декларации и т.н. – независимо, че на практика съответната фирма може да неработеща и без дейност. Това, че дадено търговско дружество не извършва дейност съвсем не означава, че задълженията му към трети лица, вкл. държавата и различните държавни органи, се погасяват и няма да се породят нови такива занапред. Докато при законосъобразно провеждане на производство по ликвидация на ЕООД, ООД, ЕТ или др. търговско дружество, съответната фирма се прекратява, заличава се в Търговския регистър и престава да съществува като субект на търговското право. Ликвидация на фирма може да бъде осъществена отчасти и дистанционно чрез използването на електронен подпис. Въпреки, че не всеки търговец има такъв, това не е пречка да бъде извършено от оправомощен адвокат, който се занимава с ликвидацията на фирмата.

Процедурата по ликвидация на фирма се провежда с основна цел закриването на фирмата – т.е. да бъде прекратено едно търговско дружество или ЕТ и остатъчното му имущество разпределено. В сравнение с несъстоятелността, ликвидацията на фирми протича по-облекчено от практическа гледна точка, защото намесата на кредитори и съда в делата на търговеца е с много по-малък интензитет и обикновено се засилва в случай, че настъпят усложнения. В повечето случаи самият търговец, лично или чрез правоспособни лица – адвокати, счетоводители или други специалисти, урежда всички въпроси, свързани с ликвидацията на съответната фирма и прекратяване на дейността й и декларира определени обстоятелства пред надлежните органи. Производството по ликвидация на фирма отнема около 8 месеца, но този срок може да достигне и 1 година, в зависимост от изрядността на фирмените дела.

Закриването на фирма следва да започне с решение на органите на дружеството – общо събрание или едноличен собственик на капитала – по силата на което се избира и назначава ликвидатор. Обикновено това е управителят на дружеството. Ликвидаторът има две много важни задачи – да събере вземанията на дружеството и да удовлетвори всички кредитори на същото. Дружеството обаче все пак трябва да информира другите участници в оборота, в частност кредиторите си, че започва процедура по ликвидация. Това става с обявяването на нарочна покана до кредиторите, с която се дава определен срок (най-често шестмесечен), в който могат да предявят вземанията си.

За да приключи успешно процедурата по ликвидация на фирма, същата не трябва да има публични задължения. Именно в тази връзка задължителна стъпка в процедурата е уведомяването на приходната агенция (НАП) за започването на ликвидацията. Тя, от своя страна, издава удостоверение за извършеното уведомление, което също се обявява в Търговския регистър. Много е възможно, ако фирмата има ДДС регистрация, едно такова уведомление да предизвика ревизия на дружеството. Ако фирмата има или някога през съществуването си е имала наети работници, за закриването на фирмата трябва да се уведоми и НОИ, който ще изиска ведомости и други документи, свързани с трудовите правоотношения.

След приключване на изброените по-горе стъпки и след изготвянето на счетоводния баланс на дружеството, същото може да бъде заличено в Търговския регистър. С това неговият правен живот приключва.

В практиката се правят опити за извършване на ликвидация на ООД, ЕООД и др. при наличие на предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност и респективно обявяване в несъстоятелност. Това поначало е забранено и има изрично изискване на Търговския закон дори при започнало производство по фирмена ликвидация незабавно да се премине към производство по несъстоятелност, ако са налице предпоставките за това. Или с други думи недопустимо е закриване на фирма – търговец да прекратява дружество и разпределя имуществото му – ако има кредитори, чиято неудовлетвореност сочи на несъстоятелност. Това включва и случаите, при които дружеството има задължения, които осребреното имущество не може да покрие. Вероятно в сложната икономическа обстановка след избухването на COVID-19 пандемията някои фирми, които имат задължения към клиенти или контрагенти, ще възприемат този подход – тихомълком да ликвидират своите фирми, с надеждата, че кредиторите им няма да забележат това и окончателно ще пропуснат да предявят вземанията си. Ако Вие сте кредитор е препоръчително да следите изкъсо длъжниците си с оглед гореизложеното, а ако пристъпят към ликвидация – незабавно да предявите вземанията си – което може да възложите и на доверен адвокат.

Настоящият параграф касае служебната ликвидация на фирми и има единствено историческа стойност, тъй като е загубил практическо значение. Служебната ликвидация на фирми е правен институт, който беше актуален през 2012 година. Законът за търговския регистър предвиждаше, че всички еднолични търговци и търговски дружества следва да се пререгистрират в Търговския регистър до края на 2011 година. Едноличните търговци, пропуснали да се пререгистрират в този срок, се считат за автоматично заличени, без необходимост от извършване на ликвидация на фирма. Търговските дружества обаче (ООД, АД и др.), които не са се пререгистрирали в този срок, се „замразяват“ – не се прекратяват, но нямат право да извършват търговска дейност. И за тях на практика има само един изход – ликвидация. Въпросът е дали тя ще е доброволна или служебна. До 2015 година непререгистрираните търговски дружества имат право да поискат доброволна ликвидация и заличаване, а ако не сторят това, най-късно през 2017 година фирмите ще бъдат служебно заличени. Доброволната ликвидация на фирма е особено препоръчителна, защото се инициира и провежда от самия търговец или негово доверено лице (напр. адвокат) и намесата на държавни органи е напълно минимизирана. Докато при служебната ликвидация процесът се ръководи от административни органи и последствията за търговеца могат да бъдат напълно непредвидими – напр. могат да бъдат наложени имуществени санкции, възложени големи разноски по служебната ликвидация и т.н. На същите рискове са изложени търговците и в случаите, в които доброволна ликвидация се води недостатъчно компетентно или от неквалифицирани лица. Във всички случаи възстановяване на дейността на непререгистрираните фирми е невъзможна. Едно от възможните решения за тези, които напр. имат фирми с имущество и дейност, е фирмите да бъдат ликвидирани, а имуществото от ликвидацията им да бъде прехвърлено върху ново търговско дружество, надлежно вписано в Търговския регистър.