Време за прочитане : < 1 минута

Изправени пред угрозата от лавина от съдебни дела срещу тях за едностранно повишаване на лихви или други незаконосъобразни практики, част от българските банки предприеха много хитър, а и логичен ход, наречен декларация за конфиденциалност. С прости думи иде реч за съдебна спогодба по чл. 234 ГПК (т.нар. извънсъдебно споразумение), към която обаче има „пришито“ споразумение за конфиденциалност (декларация за неразгласяване на каквато и да е информация).

Използвайки горния „инструмент“, в най-лошия възможен за банките сценарий те заплащат на потребителя, предявил срещу тях съдебен иск, разноските по делото (държавни такси, хонорари на адвокати и вещи лица и др.), както и размера на исковата претенция (обикновено това е неоснователно надвзета сума) – които суми така или иначе, в зависимост от казуса, има огромна вероятност да бъдат уважени от съда изцяло. При тази схема и клиентът остава доволен, след като е получил всичко или част от това, което е искал от банката, и банката остава доволна, тъй като никой няма да разбере, че някой я е съдил и тя е капитулирала. Защото ако излязат на бял свят лавина от заведени или спечелени срещу банките дела – все по-малка е вероятността обикновените потребители да се чудят и да са повече от предпазливи преди да потърсят правата си. А при масовото навлизане на практиката за подписване на споразумения с декларации за конфиденциалност, водените срещу банките дела остават скрити за широката общественост.

Може би за пълнота следва да се отбележи, че някои банки, особено ако подозират психологически податливи клиенти или неопитни адвокати, правят настойчиви опити да намалят размера на това, което така или иначе най-вероятно предварително са си направили сметката, че е изгодно да дадат. Че дори ако може и нищо да не дадат. Което е напълно логично. Все пак ако клиентът се поддаде на внушения и е склонен да получи претендираното от него, но без напр. да му бъдат възстановени направените по заведеното от него дело разноски – защо банката поне да не опита? А ако види, че клиентът е притеснен – дори може да направи опит да разсрочи или редуцира размера на претендираното.

Всичко това обаче, предвид споменатите споразумения за конфиденциалност, си остава дълбоко неизвестно на широката публика.

Време за прочитане : 4 мин.

Как мога да бъда наказан на база записаното от камерите на КАТ? В какви случаи мога да бъда спиран за проверка от КАТ? Какви са правата ми при проверка от Пътна полиция? Това са доста често задавани въпроси, а отговорите са все по-благоприятни за водачите на МПС, особено след като на 22.08.2013 г. беше издадена Инструкция № Iз-1665 за организацията на работа и реда за осъществяване на дейностите по контрол на пътното движение. Същата поставя редица по-строги изисквания към контролиращите трафика органи, напр. водачите вече не могат да бъдат спирани безпричинно, а нарушението им трябва да е видимо – напр. криволичене по пътя, видими следи от ПТП, неизползване на светлини и т.н.

Изключая стационарните камери на КАТ, най-общо видовете наряди за извършване на пътен контрол са пост, патрул и КПП.   Съгласно чл. 38 от Инструкцията патрул за пътен контрол (ППК) е наряд, предназначен за контрол на пътното движение, реакция при възникване на усложнения в пътнотранспортната обстановка, оказване на съдействие на други наряди, както и за осъществяване на дейности при настъпило ПТП. Изрично е уточнено, че контролът може да бъде осъществяван явно или негласно.

Най-голям интерес за редовия водач на МПС представлява реда за непосредствено изпълнение на дейността по пътен контрол, който е описан в чл. 50 и следващите от Инструкцията:

Чл. 50. (1) При изпълнение на дейността по пътен контрол с автомобил или мотоциклет нарядът се движи в транспортния поток така, че да не създава затруднения за другите участници в движението и следи за поведението им.

(2) При осъществяване на пътен контрол служебният автомобил престоява така, че да не затруднява останалите участници в движението.

(3) Ползване на специален режим на движение се осъществява съгласно нормативните разпоредби, като се предприемат необходимите мерки за безопасност.

Чл. 58. (1) Служителят, назначен в наряд за пътен контрол, спира водачите на ППС за проверка, когато:

1. има видимо нарушение на правилата за движение по пътищата;

2. има неизправности на ППС или разположението на товара създава опасност за участниците в движението;

3. начинът на движение и поведение пораждат съмнения към водача на МПС за преумора, употреба на алкохол или друго упойващо вещество;

4. съществуват данни или предположения, че водачът на ППС е участвал в ПТП или в извършването на престъпление.

(2) За спиране на ППС, когато водачът не е извършил нарушение на ЗДвП и няма данни по ал. 1, т. 3 или 4, служителят изготвя докладна записка в края на работната смяна.

Чл. 59. Полицейският служител може да спира превозните средства от редовните линии за обществен превоз за нарушения от страна на техните водачи и пътници.

Чл. 60. Не подлежат на спиране и проверка МПС, ползващи специален режим на движение, както и автомобили на Министерството на отбраната, движещи се в обозначена колона.

Чл. 61. (1) Знаците и сигналите за спиране на водачите на превозни средства се подават от полицейския служител своевременно със стоп палка или с ръка, като се посочва мястото за спиране на превозните средства. През нощта и в условията на намалена или ограничена видимост може да се използва и червен светлинен сигнал.

(2) Преди подаването на знака или сигнала полицейският служител застава срещу движението върху пътното платно, непосредствено до банкета или бордюра.

(3) На водача на МПС трябва да се осигури възможност да спре плавно и да не създава опасност или да бъде пречка за останалите участници в движението.

(4) Спиране на превозните средства на места с ограничена или намалена видимост, непосредствено преди или след кръстовища, пешеходни или велосипедни пътеки, мостове, подлези, надлези, стеснени участъци, жп прелези, тунели и на други места, където спирането е забранено, се допуска по изключение при условие, че е осигурена безопасността на участниците в движението и служителите от наряда.

(5) Когато нарядът се движи с автомобил или мотоциклет, спирането на превозните средства става със стоп палка или с ръка при изравняването с тях или след изпреварването им.

Чл. 62. (1) Проверка на водач и МПС се извършва задължително при неработещ двигател най-малко от двама полицейски служители при следните тактически действия:

1. проверяващият полицейски служител подхожда към превозното средство отзад и отстрани с необходимото внимание, като застава отстрани на МПС, зад водача извън обсега на отварящите се врати;

2. проверяващият визуално се ориентира за броя на лицата в автомобила и превозвания товар;

3. проверяващият полицейски служител се представя, като произнася длъжността, фамилията, структурното звено и повода за спиране;

4. проверяващият полицейски служител изисква от водача и пътниците необходимите документи, като те се предоставят от тях без служителят да навлиза в пространството на проверяваното ППС;

5. при поискване полицейският служител показва своята служебна карта или полицейски знак;

6. при извършването на проверката полицейският служител следи проверяваните лица да не изхвърлят вещи и предмети.

(2) Вторият служител от наряда осигурява извършването на проверката, като:

1. застава на подходящо и безопасно място, осигуряващо добра видимост и визуална комуникация с останалите служители;

2. води непрекъснато наблюдение за поведението на водача и пътуващите в автомобила лица;

3. при необходимост предприема незабавни действия съобразно създалата се ситуация.

(3) По време на изготвяне на административни документи на пътя водачите и пътниците престояват в проверяваното превозно средство или на разстояние от полицейския автомобил, а документите им се представят за подпис извън служебното МПС върху подходящо за целта място.

(4) При проверката не се допуска проверяваните лица да влизат, престояват, оставят или вземат предмети във и от служебния автомобил.

(5) Проверката задължително започва с извършването на справка чрез РСОД или ОДЦ/ОДЧ по регистрационен номер на МПС и данни за водача и пътуващите лица.

Чл. 63. В случаите на проверка на МПС, водачът на което не е изпълнил полицейско разпореждане, освен действията по чл. 62 полицейският служител може допълнително да:

1. отдава разпореждане на водача да изключи двигателя, да извади контактния ключ и го постави на арматурното табло;

2. отдава разпореждане на водача да излезе бавно от колата и да застане пред автомобила си с лице към него;

3. отдава разпореждане на лицата в автомобила да стоят неподвижно в МПС;

4. при данни за извършено престъпление извършва обиск на водача и пътниците, като при наличие на лица от противоположния пол обискът се извършва съгласно ЗМВР, както и проверка на превозното средство и на вещите, които се превозват в него;

5. установява самоличността на лицето/лицата и уведомява ОДЦ/ОДЧ, като прави справка чрез РСОД или ОДЦ/ОДЧ;

6. при необходимост за отвеждане и задържане в структурите на МВР лицето сяда в полицейския автомобил на задната седалка по средата или вдясно, като до него сяда задължително полицейски служител;

7. в един патрулен автомобил се превозва само едно задържано лице.

Чл. 64. При установена употреба на алкохол/наркотично или упойващо вещество от водач на ППС водачът не се допуска да управлява МПС, като се прилага принудителна административна мярка и МПС се премества принудително съгласно ЗДвП.

Чл. 65. При осъществяване на пътен контрол и установяване на издирвани лица или ППС, когато е налице основание за задържането им, полицейският служител ги задържа лично или със съдействието на други служители, като за действията си уведомява ОДЦ/ОДЧ.

Чл. 66. При откриване на изоставени моторни превозни средства, които са обявени за издирване, полицейският служител е длъжен да запази мястото и да докладва в ОДЦ/ОДЧ.

Чл. 67. Когато водач, допуснал нарушение на правилата за движение, не спре на подадения от полицейския служител сигнал, незабавно се уведомява ОДЦ/ОДЧ и се изпълняват дадените разпореждания.

Чл. 68. При мъгла и намалена видимост нарядът по пътен контрол следи водачите на МПС да се движат със скорост и дистанция, съобразени с пътните условия, да не предприемат изпреварване, да не завиват в обратна посока, да не спират на платното за движение, да не се извършва теглене на превозни средства или движение на извънгабаритни и опасни товари.

Време за прочитане : < 1 минута

С последния изменения в Кодекса за професионална етика на лекарите в България се въведе отказа от преглед и лечение. Съгласно чл.12, ал.2 лекарят има право да откаже преглед, консултация и лечение, когато има пряка заплаха за здравето и живота му.

Горецитираната разпоредба на етичния кодекс дава възможност на лекарите да отказват медицинска интервениция при поведение, което застрашава телесния им интегритет. Което е оправдано предвид зачестилите напоследък агресивни прояви спрямо медицински лица. Но от друга страна съществува риск медицинска помощ да бъде отказана неоснователно. Напр. даден лекар може да прецени, че в определен случай има проявена вербална агресия (напр. викане или говорене на висок глас), която застрашава психическото му здраве.

Време за прочитане : 3 мин.

Неравноправни клаузи в договорите, тяхното съществуване и нищожност, е резултат от въвеждането на усъвършенстването на уредбата, касаеща защитата на българските потребители. Защита на потребителя е едно сравнително ново понятие за българското право – началото е поставено със Закона за защита на потребителите и за правилата за търговия (ЗЗППТ), приет през 1999 година, и Комисията по търговия и защита на потребителите (КЗППТ), който следва да защитава правата на потребителите. През 2005 година е приет новият Закон за защита на потребителите (ЗЗП), а комисията вече носи името Комисия за защита на потребителите (КЗП).

След толкова много промени и съответно усъвършенстване в материята, касаеща защитата на потребителите в Република България, резонно изниква въпросът – защитени ли са напълно българските потребители? Мнозина са на мнение, че са защитени в голяма, макар и не в пълна степен. Като доста деен и ефективен орган през годините се утвърди Комисията за защита на потребителите. Служителите в нея като цяло са компетентни, имат практически опит и реагират бързо на зададени въпроси или подадени сигнали. Много важен момент, е че всичко това може да бъде извършено „онлайн“ или дори по телефон – бюрокрацията е сведена до минимум, което повишава ефективността. Все повече оплаквания, които достигат до Комисията, биват доброволно уреждани между съответния търговец и потребител.

Защита на потребителите на европейско ниво бе постигната със Закона за защита на потребителите, който е сравнително детайлен и съдържа редица изисквания към търговците с оглед защита правата на потребителите. Като се започне от изисквания за безопасност та чак до най-дребните детайли като етикиране на стоките. Въпреки това обаче съществуват и някои празноти, които затрудняват защитата на потребителите. Правят се и опити от страна на търговци за заблуда на потребителите или за превратно тълкуване на Закона за защита на потребителите.

Особено важен за защита на потребителя, но практически не толкова познат, е правният институт на неравноправните клаузи в потребителските договори. Съгласно ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. ЗЗП не се ограничава само с това, но дори включва и доста подробен списък с най-честите хипотеза на злоупотреба с неравноправни клаузи. Неравноправна клауза в потребителски договор е налице когато същата:

1. освобождава от отговорност или ограничава отговорността на производителя, търговеца или доставчика, произтичаща от закон, в случай на смърт или телесни повреди на потребителя, причинени в резултат на действие или бездействие от страна на търговеца или доставчика;
2. изключва или ограничава правата на потребителя, произтичащи от закон, по отношение на търговеца или доставчика или на друго лице при пълно или частично неизпълнение или неточно изпълнение на договорни задължения, включително изключва възможността за прихващане на задължение към търговеца или доставчика с друго насрещно вземане, което има спрямо него;
3. поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля;
4. позволява на търговеца или доставчика да задържи заплатените от потребителя суми, в случай че последният откаже да сключи или да изпълни договора, като същевременно не предвижда право на потребителя да получи обезщетение на същата стойност при несключване или неизпълнение на договора от страна на търговеца или доставчика;
5. задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка;
6. позволява на търговеца или доставчика да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя, както и да задържи сума, получена за престация, която не е извършил, когато сам прекрати договора;
7. позволява на търговеца или доставчика да прекрати действието на безсрочен договор без предизвестие, освен когато има сериозни основания за това;
8. предвижда необосновано кратък срок за мълчаливо съгласие за продължаване на договора при непротивопоставяне на потребителя;
9. налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора;
10. позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание;
11. позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно без основание характеристиките на стоката или услугата;
12. предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора;
13. дава право на търговеца или доставчика да определи дали стоката или услугата отговаря на посочените в договора условия или му предоставя изключително право да тълкува клаузите на договора;
14. налага на потребителя да изпълни своите задължения, дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни своите;
15. дава възможност на търговеца или доставчика без съгласието на потребителя да прехвърли правата и задълженията си по договора, когато това може да доведе до намаляване на гаранциите за потребителя;
16. изключва или възпрепятства правото на предявяване на иск или използването на други средства от страна на потребителя за решаването на спора, включително задължава потребителя да се обръща изключително към определен арбитражен съд, който не е предвиден по закон; ограничава необосновано средствата за доказване, с които потребителят разполага, или му налага тежестта на доказване, която съгласно приложимото право би трябвало да бъде за сметка на другата страна по договора;
17. ограничава обвързаността на търговеца или доставчика от поети чрез негови представители задължения или поставя неговите задължения в зависимост от спазването на определено условие;
18. поставя други подобни условия.

Добрата новина за потребителите е, че неравноправните клаузи по закон са нищожни – т.е. по начало не пораждат правни последици или казано с прости думи нямат задължителна сила, не са обвързващи и потребителят не следва да се съобразява с тях. Ако например е уговорено, че за неизпълнение на задълженията си потребителят ще дължи прекомерна неустойка, но за неизпълнение на задълженията на търговецът реципрочна санкция не е предвидена – то такава клауза би била неравноправна. Ако само отделни клаузи са недействителни (напр. за прекомерна неустойка), то потребителският договор запазва действието си в останалата си част. Единственото изключение от иначе строгото правило за неравноправните клаузи е ако тези клаузи са били индивидуално уговорени с потребителя – тогава те не са нищожни. Не са индивидуално уговорени клаузите обаче, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия и когато търговецът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него.

Време за прочитане : 3 мин.

Едно от най-важните постижения на ЗЗП при защитата на потребителя е т.нар. “законова гаранция” на стоките – като преди това имаше само един вид гаранция на стоките – т.нар. “търговска гаранция“. Законовата гаранция е всеобхватна и важи за почти всички стоки (от дребни стоки за бита, обувки и др. до мобилни телефони и изключително скъпа техника). Тя обаче е неприложима в някои определени хипотези – напр. гаранция в строителството поначало може да се търси на основание Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти, но не и на основание Закона за защита на потребителите. Търговската гаранция обаче е доброволна и търговецът може да я представи, но може и да не я предостави. Практиката сочи, че почти всички големи, а вече и много от малките производители предлагат доброволна търговска гаранция на стоки. Случва се обаче търговската гаранция да е по-кратка (напр. 1 година) от законовата гаранция (която винаги е 2 години) – при това положение, дори търговската гаранция на стока да е изтекла (напр. след 1 година и 6 месеца от закупуването), потребителят има пълното право да се позове на законовата гаранция и да направи рекламация на стока. Практиката обаче познава опити търговци да убедят потребители, че щом търговската гаранция на стока е изтекла – то гаранционната отговорност е погасена и рекламация не може да бъде предявена. Което разбира се не е вярно. По-убедително звучат търговци, които поставят условия за удължаване на търговската гаранция на стоки (напр. 1 година + още 1 година ако на първата година бъде направен преглед или профилактика на стоката), и отказват уважаването на рекламация (направена напр. 1 година и 6 месеца след покупката), защото поставените от тях условия не били спазени. Това обаче отново не отговаря напълно на истината – търговецът може да откаже рекламация по търговската гаранция (предвид несъобразяване с поставените от него условия), но не може да откаже рекламация на потребител, позоваващ се на 2-годишната законова гаранция – за която гаранция не могат да бъдат поставяни едностранни условия от търговеца (при търговската гаранция такива условия са допустими). Друг сравнително популярен опит за превратно тълкуване на ЗЗП от страна на търговци е обяснението, че при отстраняване на дефект (ремонт или замяна на стока) гаранцията “свършва” – чл.123, ал.2 от ЗЗП обаче е категоричен, че първоначалните гаранционни условия и гаранционна отговорност като цяло се запазват (т.е. търговецът може да се наложи да замени една стока с нова многократно до окончателното изтичане на гаранцията на стоката).

Друг важен практически въпрос е: какви права има потребителят при предявяване на рекламация? Съгласно ЗЗП потребителят може да претендира ремонтиране на стоката или замяната й с нова, “освен ако това е невъзможно или избраният от него начин за обезщетение е непропорционален в сравнение с другия” – т.е. замяната е изключена при дефекти, които най-вече могат да бъдат отстранени лесно и без това да се отразява на стоката. Следва 1-месечен срок, считано от датата на предявяването на рекламацията, в който търговецът следва да приведе потребителската стока в съответствие с договора за продажба (да ремонтира или замени стоката). Ако този срок не бъде спазен – тогава потребителят вече може да развали договора и да претендира възстановяване на платената от него цена (или да задържи стоката и да му бъде направена отстъпка). Дори този срок обаче да бъде спазен, ако стоката продължава да проявява дефекти (законът използва израза “при несъответствие на потребителската стока с договора за продажба”) и потребителят не е удовлетворен от решаването на рекламацията – то той може отново да иска възстановяване на цената или намалянето й. И на последно, но не по важност, място е изискването привеждането на потребителската стока в съответствие с договора за продажба е безплатно за потребителя и да не му се създават значителни неудобства. Значително неудобство например би било стоката да е закупена от Пловдив, а търговецът да насочи потребителят за предявяване на рекламацията в София (напр. защото там била централата, сервиза и т.н.). Освен това гаранцията се предявява пред търговеца или пред упълномощено лице – и търговецът няма право да откаже да приеме рекламацията и да насочи потребителя към оторизирано от него лице (напр. гаранционен сервиз). Търговецът няма право и да изисква предявяването на рекламация по образец. Образец на рекламация обикновено се изработва от по-големите търговци и служи за улеснение на потребителите, но по закон не може да му бъде придавана задължителна сила. Нещо повече – рекламацията може напълно законосъобразно да бъде предявена и устно – за което търговецът следва да изготви документация, копие от която да представи на потребителя (като доказателство, че рекламация е била предявена).

А може ли потребител направо да развали договора и да претендира връщане на платената от него сума (цена на стоката) без преди това стоката да бъде заменяна или ремонтирана? Напълно възможно е, но за съжаление това може да бъде постигнато не по ЗЗП, а единствено по общия ред на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Съгласно чл.193 продавачът отговаря, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление. След това чл.195 е пределно категоричен, че в случаите, в които продавачът отговаря съгласно чл. 193, купувачът може да върне вещта и да иска обратно цената заедно с разноските за продажбата, да задържи вещта и да иска намаляване на цената или да отстрани недостатъците за сметка на продавача – т.е. изборът на една от тези опции пада именно върху купувача и не е ограничен от друго изискване, освен това недостатъците съществено да намаляват цената или годността за употреба на вещта. За разлика от законовата отговорност по ЗЗП обаче, купувачът на движима вещ има само 6-месечен срок да развали договора и да претендира връщане на заплатената цена. Ако купувачът съзнателно е премълчал недостатък на вещта при продажбата – срокът се увеличава на 3 години.

Време за прочитане : 5 мин.

Публична продан (публични продажби) на имоти е процедура, която е уредена в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), Част V – Изпълнително производство, Глава 43 – изпълнение върху недвижими вещи.

Публична продан на имот се извършва от частни съдебни изпълнители (ЧСИ) или държавни съдебни изпълнители (ДСИ) – в зависимост от това, къде е образувано изпълнителното дело. Интересен факт е, че не във всички райони на България има частни съдебни изпълнители (ЧСИ) и при това положение за някои имоти публична продан на практика задължително се извършва от ДСИ. Друга подробност е, че частните съдебни изпълнители (ЧСИ) са задължени да публикуват в специален регистър в интернет всички извършвани от ЧСИ продажби на имоти – докато ДСИ нямат такова задължение и имотите, които те продават на публична продан, се обявяват само „офлайн“ – чрез залепване на съобщения в съответния районен съд. община или кметство, както и на самия продаван на публична продан недвижим имот.

Публичните продажби на недвижими имоти имат някои ограничения, заложени в ГПК. На първо място това е несеквестируемостта – забраната принудителното изпълнение да бъде насочвано към недвижим имот (и респективно той да бъде продаван на публична продан). Чл. 444, т. 7 посочва случаите, в които длъжникът в изпълнителното производство може да се позове на несеквестируемост – ако става дума за жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него; ако жилището надхвърля жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му, определени с наредба на Министерския съвет, надвишаващата част от него се продава, ако са налице условията по чл. 39, ал. 2 от Закона за собствеността. Несеквестируемостта обаче отпада и не се прилага в някои изчерпателно изброени случаи – когато има вписани залог или ипотека, при задължение за издръжка, вреди от непозволено увреждане, финансови начети, както и в специални случаи, предвидени в закон.

Във връзка с несеквестируемостта ГПК съдържа едно ново правно положение в помощ на взискателите в изпълнителното производство срещу недобросъвестните длъжници, които имат секвестируемо имущество, но го укриват. Ако у длъжника не бъде намерено секвестируемо имущество, продажбата на което да покрие разноските по изпълнението, длъжникът е длъжен под страх от наказателна отговорност и принудително довеждане да се яви пред районния съдия и да декларира цялото си имущество и всичките си доходи.

Публичните продажби (процедурата по публична продан) на имоти започват с описа на имота и неговата оценка. Преди това, разбира се, с оглед предотвратяването на възможността недобросъвестен длъжник да отчужди (продаде, дари или по друг начин прехвърли) имуществото си преди публичната му продан, държавният (ДСИ) или частен съдебен изпълнител (ЧСИ) може да наложи възбрана на недвижими имоти.

Изключително важен момент с оглед ненакърняване правата на длъжника в изпълнителното производство е съотношението между размера на дълга и конкретното имущество, срещу което бива насочвано принудителното изпълнение. Възможно е за дълг от няколкостотин лева да бъде описано имущество за стотици хиляди левове – а някои от таксите на съдебните изпълнители са пропорционални – и така може да се окаже, че за дълг от няколкостотин лева разноските по изпълнителното дело са няколко хиляди лева. При такива ситуации е препоръчителна намесата на опитен адвокат по изпълнителни дела, който да парира всички такива неприятни, макар и напълно законни, сценарии.

Друг важен момент е оценката на имота и съответно началната му цена при публичната продан. Оценката се извършва задължително от вещо лице, – В тази връзка промените в ГПК от 2017г. въведоха съществена новост – възможността на длъжника да оспори оценката на вещта и да организира повторното й оценяване, като за цена на имота в този случай се определя средноаритметичната стойност между първоначално дадената и повторната оценка. Началната цена при проданта от своя страна се определя на 80% от цената на имота и не може да е по-ниска от данъчната оценка на имота. Правилата за извършване на оценка на стойността на имота обаче се прилагат само при извършването на първата по ред публична продан.

След описа на недвижим имот и евентуална възбрана върху него се насрочва публичната продан и се разгласява („онлайн“ за ЧСИ или „офлайн“ – за ЧСИ и ДСИ), а имотът обикновено се оставя във владение на длъжника, който го ползва до приключване на процедурата.

Задължително всяка публична продан (независимо дали се провежда в голям град като София или Пловдив или малко населено място) се провежда в сградата на съответния районен съд. Публичната продан продължава 1 месец, през който могат да се правят наддавателни предложения от кандидат-купувачи. Нововъведение с промените на ГПК от 2017 г. е забраната един наддавач да прави повече от едно наддавателно предложение. По правило за всяко наддавателно предложение се внася и задатък в размер на 10% от цената на имота. Макар да не е широко известно, взискателите също могат да участват в наддаването за имотите на длъжника – и те дори не внасят задатък ако размера на взимането им надвишава размера на задатъка. Особено важно е наддавателното предложение да бъде правилно оформено, защото в противен случай е възможно да бъде обявено за недействително – напр. в случай, че наддавателното предложение надвишава с повече от 30% началната цена. Възможно е наддавателното предложение да бъде направено от упълномощено лице по силата на писмено пълномощно – адвокат, роднина или друго лице. Всички книжа, свързани с проданта, се намират на разположение на всеки интересуващ се от имота в районен съд – там те могат да бъдат прегледани с оглед установяване на фактически или юридически недостатъци, свързани с имота, които могат евентуално да променят нагласите на кандидат купувачите.

Дори да има внесени задатъци и валидно направени наддавателни предложения, публична продан не се извършва ако до изтичането на срока за подаване на наддавателни предложения длъжникът покрие изцяло предявените срещу него изпълнителни листове. Проданта не се извършва, а се спира, ако най-късно до деня, предхождащ деня на проданта, длъжникът – физическо лице внесе най-малко 20% от задължението и се задължи писмено пред съдебния изпълнител да внася ежемесечно по 10% от тях. В противен случай в първия работен ден след изчитането на споменатия срок съдебният изпълнител отваря направените наддавателни предложения, които описва в надлежен протокол. Трябва да се отбележи, че възможността за спиране на публичната продан чрез внасяне на част от задължението не се отнася до случаите, когато длъжници са юридически лица, както и когато – макар длъжникът да е физическо лице – се продава заложена, ипотекирана вещ или вещ, включена в търговското предприятие на ЕТ.

ГПК предоставя  опцията наддавач, който не е предложил най-високата цена, устно, при съставянето на протокола с наддавателните предложения от съдебния изпълнител, да обяви по-висока цена (наддавателно предложение). В една такава хипотеза се преминава от тайно към явно наддаване за съответния имот. Това от една страна значително подобрява шансовете на длъжника да получи справедлива цена за имота си, а от друга дава възможност на някой наддавач да изпревари всички останали кандидат-купувачи (които не са се явили на проданта с явно наддаване) и нерядко да закупи имота на изключително изгодна цена.

След приключване на наддаването съдебният изпълнител обявява спечелилия наддавач, който в 2-седмичен срок следва да внесе остатъка до пълната покупна цена на имота. Ако не стори това, задатъкът се губи, а за спечелил наддаването се обявява следващият предложил най-висока цена. Ако и той не внесе цената на имота се преминава към следващия и така до изчерпване на всички кандидат-купувачи, направили валидни наддавателни предложения. Нов момент от 2010 година насам обаче е, че след плащане на цената от наддавач, обявен за купувач, внесеният задатък се връща на наддавачите, които не са били обявени за купувачи.

Втора публична продан се извършва когато недвижимият имот не е бил продаден (не е бил възложен) при спазване на гореописаната процедура. При такава хипотеза взискателят има право да поиска извършването на нова продан. Тя се провежда по правилата за първата продан с една единствена разлика – цената е 90% от цената на имота по първата продан. Ако и тук имотът не бъде продаден (възложен) има 2 опции – първата е имотът да бъде освободен от изпълнение, а втората – да бъде определена нова, по-ниска цена за имота в случай, че взискателят прояви активност и направи изрично искане в тази насока. Това е един много важен момент и за кредитор, и за длъжник – тъй като ако не бъдат съблюдавани сроковете длъжникът може за минимално кратък срок, докато взискателят реагира, да отчужди имота си и така да увреди кредитора по изпълнителното дело.

Публичните продажби (публична продан по ГПК) почти приключват с възлагането на имота с постановление на съдебния изпълнител (ЧСИ или ДСИ). И тук се крие един от най-големите практически рискове при публичните продажби на имоти – постановлението за възлагане може да бъде обжалвано от длъжника. Самата процедура по обжалването може да отнеме месеци, а в редки случаи дори и повече, като за това време спечелилия наддавач не може по никакъв начин да разполага със сумата, която е платил като цена на имота – тя нито се връща на купувача, нито пък се начисляват лихви, нито пък имотът може да бъде ползван от спечелилия купувач. Затова понякога е важно, особено ако се касае за големи суми, доверен адвокат по изпълнителни дела на купувача да провери цялото изпълнително дело, за да прецени какви са шансовете за благоприятен или неблагоприятен за клиента му изход.

Ако възлагането на имота не бъде обжалвано или пък макар обжалвано бъде потвърдено от компетентния съд, то след него е възможно за бъде извършен въвод във владение на имота – което на практика означава съдебният изпълнител да отстрани всички намиращи се в имота лица и да предаде владението му на новия собственик. Важна подробност е, че въводът във владение не е задължителен етап от съдебно-изпълнителното производство – а и не е препоръчителен ако новият собственик може безпрепятствено да влезе в новия си имот – тъй като за въвода във владение се дължи допълнителна пропорционална такса. Въпреки това практиката познава случаи, в които съдебни изпълнители убеждават купувачите, че въводът е задължителна необходима стъпка за финализирането на процеса на публична продан – което води до излишно завишаване на общите разходи за покупката на имота.

Един от най-важните въпроси, който вълнува мнозина кандидат-купувачи е: какви са рисковете ако имот бъде закупен на публична продан? Ако всички процедури бъдат проведени законосъобразно, то рискът на практика е нулев. С влязлото в сила постановление за възлагане купувачът придобива всички права върху имота, които е имал длъжника, и действителността на продажбата може да се оспори само ако купувачът не е имал право да наддава или ако не е внесъл цената. Някои лица, по правило имащи някакво отношение към изпълнителното дело, нямат право на участват в наддаване на публична продан и санкцията за това е изключително сурова – цената, платена от тях, не им се връща и отива в полза на взискателите по изпълнителното дело – и разбира се те не придобиват имота, тъй като проданта е недействителна. Другата възможност – ако цената не е била действително платена – не представлява затруднение, тъй като цената може да бъде внесена и впоследствие и проданта не е недействителна на това основание – т.е. спечелилия купувач ще придобие имота. Освен изброените две хипотези, единствената възможност за евикция (съдебно отстранение) на купувача от имота е ако се окаже, че длъжникът в изпълнителното производство не е бил собственик на недвижимия имот – една немислима хипотеза ако бъде направена надлежна проверка за установяване собствеността на продавания публична продан недвижим имот.

В допълнение към горната „стандартна“ процедура по публична продан на недвижим имот, измененията на ГПК от 2017 г. въведоха изцяло нова форма на публична продан, а именно – електронните публични търгове. Те се организират чрез платформа, поддържана от министерство на правосъдието, а министърът на правосъдието издава наредба за достъпа и организацията на платформата. Засега обаче този начин на провеждане на публична продан не е особено разпространен.

Време за прочитане : 5 мин.

Дела срещу монополисти (съдебни дела срещу топлофикация, мобилни оператори, електроразпределителни дружества, други доставчици и т.н.) е популярна напоследък опция за мнозина български потребители, чиито права са били засегнати по някакъв начин. Легалното понятие за „монопол“ се съдържа в Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) – според чл.19 монополно е положението на предприятие, което по закон има изключителното право да извършва определен вид стопанска дейност, а според чл.20 господстващо е положението на предприятие, което с оглед на своя пазарен дял, финансови ресурси, възможности за достъп до пазара, технологично равнище и стопански отношения с други предприятия може да попречи на конкуренцията на съответния пазар, тъй като е независимо от своите конкуренти, доставчици или купувачи. В представата на средностатистическия човек обаче „монополист“ се асоциира с голяма компания, която или въобще няма алтернатива на свободния пазар, или алтернативите са твърде малко. В такъв смисъл ще бъде използвана и думата „монополист“ и нейните производни по-долу.

Жалбите срещу монополни дружества обикновено се адресират до самото дружество, Комисията за защита на потребителите (КЗП) или друг специализиран орган (Комисията за финансов надзор и др.).

Първата опция е най-лесно осъществима, но и най-трудна за ефективна защита правата на потребителя – защото е пряко свързана с признаване от страна на монополно дружество на неизгодни нему факти (напр. че е била допусната грешка в ущърб на потребителя, че начислени суми не са дължими и т.н.). Все пак колкото и малка да е вероятността за успех, препоръчително е започването именно с тази опция – най-малкото, защото е най-бърза и не изисква допълнителни разходи (държавни такси, адвокатски хонорари и др.). Особено препоръчително е всяка жалба или молба до монополно дружество да бъде надлежно входирана – т.е. при подаването й да бъде получен номер, под който тя се завежда. Това е един на пръв поглед незначителен детайл, но впоследствие може да се окаже, че той е от голяма важност (напр. при завеждане на съдебно дело).

Сезирането на компетентни органи е втората възможна стъпка при отстояване правата на потребителите. В сравнение с първата опция процедурата е по-бавна и бюрократична, но за сметка на това редица разходи, описани по-горе, отново могат да бъдат спестени. Поначало повечето средно грамотни хора могат сами да оформят такава молба или жалба, но нерядко се случва жалбата или молбата да са така написани, че да не става ясно нито от какво се оплаква потребителят (защото оплакванията са много, разнородни, несвързани или неотносими), нито какви са исканията му. В случай обаче, че процедурата бъде успешно задействана и проведена, компетентния орган може да улесни значително защитата на правата на потребителя. Най-желаният резултат разбира се е монополното дружество да признае правата на потребителя и да се постигне споразумение.

За съжаление санкциите, които налагат държавните органи на монополистите, обикновено са в рамките на няколко хиляди лева – което е нищожно на фона на мултимилионните печалби на някои монополни дружества. И при това положение може да бъде направен извода, че за монополистите не е финансово изгодно да спазват закона в някои негови конкретни проявления – най-малкото защото ако не нарушават закона ще загубят повече в сравнение с ако платят имуществените санкции, наложени им от държавни органи. Като недостатък би могло да се определи твърде тясното поле за вариация на налаганите имуществени санкции от държавни органи – напр. ако законът определя санкцията в диапазона между 500 и 5000 лева. Докато за малкия бизнес и най-малката санкция от 500 лева може да създаде съществени затруднения, то за една мултимилионна корпорация 5000 лева са практически незначителна сума. В редица чужди законодателства „ножицата“ между минимум и максимум е значително по-голяма и се определя и от оборота и печалбата на съответната фирма. Ако подобен принцип бъде масово въведен и в българското законодателство, то вероятно големите монополни дружества ще бъдат далеч по-внимателни при съблюдаването на законови норми.

Последната възможна опция е завеждането на съедбни дела срещу банки, топлофикационни дружества (т.нар. „топлофикация“), мобилни оператори, електроразпределителни дружества или други монополни дружества – в случай, че другите възможни варианти не са дали резултат. В голямата си част тези дела се водят по т.нар. отрицателни установителни искове – по които завелите делото потребители отблъскват неоснователните според тях претенции на монополни дружества (доказват, че вземанията им не съществуват или не са в претендирания размер). Тези дела поначало са специфични, особено в зависимост от това дали се касае напр. за топлофикация (топлофикационни дружества), мобилни оператори и т.н. – възраженията, които могат да бъдат направени от потребителите, са много и различни.

Най-честото срещаното възражение по дела срещу монополисти е това за изтекла давност. Върховният касационен съд многократно се е произнасял, че за периодични задължения (като месечни сметки), които макар и да не са точно определени предварително (защото всеки месец потреблението е различно), давността е 3-годишна. С прости думи това означава, че монополните дружества не могат да претендират нито главница, нито лихви за периода отвъд тези 3 години назад. Важен момент обаче е, че ако задълженията бъдат доброволно погасени, дори давността да е изтекла – парите не се връщат. Изтекла давност на практика означава не, че сумите не се дължат, а че претендиращият ги няма правна възможност да ги събере по принудителен ред (напр. чрез завеждане на съдебно дело, съдебен изпълнител и т.н.). В подкрепа на това разбиране е Решение № 168 от 22.12.2009 г. на ВКС по т. д. № 408/2009 г., TK, II о., в което се приема, че има предвидени различни системи за разплащане на действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител – на равни месечни вноски и изравнителна вноска; на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна вноска или въз основа на помесечно отчитане на уредите за дялово разпределение. Във всички посочени хипотези обаче се касае за трайно, периодично изпълнение на задължението на потребителите на топлинна енергия, което представлява задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж. За приложението на специалната погасителна давност съгласно цитираната разпоредба, не е необходимо плащанията да са еднакви по размер.

Друго много ефикасно възражение, макар и не толкова широко известно, е това за прекомерна неустойка. Законът е категоричен, че ако неустойката е прекалено голяма в сравнение с претърпените вреди, то неустойката може да бъде намалена от съда. Масова практика е доставчици на услуги да сключват дългосрочни договори (напр. за 1 или 2 години), като за времето на действие на договора се дължат ежемесечни такси, които се формират от твърда месечна такса (месечен абонамент), в която поначало е включено определено потребление, + допълнително потребление. И масово такива доставчици включват в общите си условия клауза, съгласно която ако договорът бъде прекратен преждевременно, то потребителят се задължава да заплати неустойка в размер на оставащите до края на периода месечни такси. Например ако при 24-месечен договор с месечен абонамент 50 лева потребителят прекрати договора след 10 месеца, то той ще е длъжен да заплати неустойка в размер на 14х50 или общо 700 лева. От една страна това е логично, тъй като при сключването на договор доставчикът на услугата е останал с убеждението, че потребителят (абонат) ще ползва услугите му за определен период предвид сключения срочен договор и в резултат на това дружеството ще реализира една минимална печалба. От друга страна обаче в така разгледания пример договорът е прекратен и пред следващите 14 месеца потребителят няма да ползва под каквато и да е форма услугите на доставчика на услугата – и да плаща абонамент, все едно ползва услугата в пълен обем, е прекомерно. И именно поради причини от такова естество една прекомерна неустойка би следвало да бъде намалена.

Един друг, още по-фрапантен, пример за прекомерност са лихвите и обезщетенията, които някои дружества начисляват в ущърб на потребителите – в размер на няколко десетки и дори над 100% на годишна база. И въпреки, че няма единна съдебна практика, съдилищата масово приемат, че лихва в завишен размер противоречи на морала и добрите нрави – а това означава нищожност на тази клауза и респективно недължимост на такава прекомерна лихва или обезщетение.

Освен да се отбранява срещу неоснователните претенции, потребителят може също така да предяви претенции за обезщетение срещу монополни дружества за засегнати негови права. Т.е. не само да отблъсне неоснователните претенции, но след това да претендира имуществени и неимуществени вреди вследствие на недобросъвестно поведение от противната страна. На настоящия етап от развитието на българската правна система обаче, практически допустими са предимно разходите, направени в процеса на отбиване на претенциите на монополните дружества – съдебни и други такси, адвокатски хонорари, лихви и т.н. Причината за това се корени в отдавна възприетото в българското право разбиране, че договорната отговорност е само за имуществени вреди. Т.е. ако между потребител и доставчик има напр. сключен договор за доставка на услуги – то всички отношения следва да се уредят на плоскостта на договорната отговорност, а договорът урежда единствено имуществени отношения. Докато неимуществените отношения и претенции (напр. за причинени болки и страдания, неудобства, „психически тормоз“ и т.н.) се развиват на плоскостта на непозволеното увреждане. Или с други думи, за да бъде някой осъден за непозволено увреждане, то той трябва да е увредил пострадалия, но това да не е станало в изпълнение или неизпълнение на сключен между тях договор. Всичко това е в контраст с англо-американската правна система (и особено САЩ), където претенции за неимуществени вреди не са ограничени, а обезщетенията се измерват в хиляди и дори милиони за на пръв поглед елементарни увреждания (лека телесна повреда, повреждане на нескъп предмет и т.н.).

Лъч светлина с оглед на горенаписаното е едно ново решение на Върховния касационен съд (Решение № 429 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 944/2009 г., III г. о., ГК), което донякъде променя приетото у нас положение. По него е установено, че неправомерно, в нарушение на законоустановените правила и при неизпълнение на поетите задължения, служител на фирма за топлинно счетоводство неправилно е отчел разход на топлинна енергия за битови нужди в тежест на потребителя и ищец по делото, което е станало причина за неправомерно начисляване и събиране на суми от последния. Ищецът е бил принуден да заведе дело, по което е било признато, че неправомерно са му били начислени суми за топлинна енергия за битови нужди, тъй като не е било възможно ползването на топлинна енергия в обитаваното от ищеца жилище, тъй като всички отоплителни тела са били демонтирани, а щранг-лирата, за която ответната страна е признала, че е допуснала грешка при начисленията, въобще не е била предвидена по проект, както и че в жилището не е имало поставени индивидуални разпределителни вентили. Поведението на ответното дружество в решението на ВКС е прието за виновно и именно то е станало причина потребителят да ходи многократно в различни фирми, да води разговори с различни лица, да обяснява случая, да предявява искове, да чака решения от различни институции, което е свързано с напрежение, неспокойствие, притеснение, разход на енергия и време, които е можело да бъдат оползотвори по друг начин, психически натоварвания, отрицателни емоции. Върховните съдии са направили констатацията, че установяването по надлежния ред на това наглед безспорно обстоятелство, че като нямаш отоплителни тела и не ползваш топлинна енергия, няма защо да ти се начислява такава е отнело на ищеца две години, през които той е преживял отрицателни психически емоции. В резултат на всичко това загубеното от потребителя на 2 инстанции дело е било на последна инстанция (ВКС) спечелено – и фирмата за топлинно счетоводство е била осъдена за заплати на потребителя обезщетение за неимуществени вреди в резултат на виновното й поведение спрямо потребителя-ищец и причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни физически и психически преживявания.

Ново: през 2013 Върховният касационен съд се произнесе със задължително за всички съдилища в България тълкувателно решение, съгласно което монополните дружества отговарят за причинени на потребителите им неимуществени вреди!

Време за прочитане : 2 мин.

Брачен договор, популярен още и като предбрачен договор, е един от най-новите институти на българското семейно право – въведен е и се прилага след приемането на новия Семеен кодекс от 2009 година.

Брачният договор съвсем не е задължителен и съпрузите са свободни никога да не сключат такъв. Ако обаче не решат да сключат такъв договор, то сключилите или сключващи брак съпрузи имат възможността да избират измежду две възможни опции – първата от които е старият и добре известен режим на съпружеска имуществена общност (СИО), а втората е новата законова възможност за избор на предвидения в новия кодекс режим на имуществена разделност. Тук е валидно правилото, че ако съпрузите не са избрали и посочили някой от тези 2 режима, до евентуален развод се прилага първият режим – този на съпружеска имуществена общност (СИО).

Изборът на режим може да бъде направен много лесно от съпрузите, докато за оформянето му не е особено препоръчително ползването на примерен брачен договор (образец), а по-скоро намесата на добър бракоразводен адвокат или друг опитен юрист, който е запознат със сложните проблеми, които възникват в един бракоразводен процес и които проблеми могат да бъдат лесно предотвратени още преди да са възникнали.

Независимо от това който точно режим са избрали съпрузите и дали въобще са избрали, има една категория лични вещи, които по закон във всички случаи принадлежат само на единия от съпрузите и съответно продължават да са негова еднолична собственост по закон дори след един евентуален развод. На първо място това са вещите, придобити преди брака или придобити по време на действието на брака с изцяло лични средства; вещите, с които единият съпруг упражнява професията си; вещите, придобити по наследство и дарение по време на действието на брака; вещите, собственост на съпруг едноличен търговец (ЕТ). При сключване на брачен (предбрачен) договор някои от тези правила могат да бъдат модифицирани – например може имущество, придобито от единия от съпрузите преди сключването на брака, да стане собственост на другия съпруг по силата на сключения между тях брачен договор.

По закон (а и според мнението на мнозина юристи, специализиращи в тази материя) брачният договор не може да урежда нищо друго, освен имуществени отношения, въпреки че практиката познава и различни случаи – напр. брачен договор за гарантиране изпълнението на семейните задължения и т.н. Основните въпроси, които третира брачният договор са титулярството върху правата, придобити преди брака, както и по време на съществуването на сключения брак, както и след евентуален развод. Особен интерес предизвиква възможността да се уредят предварително начинът на управление и разпореждане с наличното имущество по време на действието на брака (необходимо ли е съгласие на всеки от двамата съпрузи или съгласието само на единия е достатъчно, при какви конкретни ситуации и т.н.), както и участието в текущите разходи и задължения по времето на брака.

Предбрачен договор може да се сключи и подпише при встъпването в брак, но брачен договор може да бъде сключен или по-късно, след като бракът е вече сключен и преди евентуален развод. За законното сключване на валиден брачен договор по българското право се изисква да е спазена писмена форма и то с нотариална заверка на подписите на съпрузите. След като веднъж е бил сключен, всеки брачен договор няма пречка да бъде изменен или окончателно прекратен. Допустимо е и разваляне на напълно валидно сключен брачен договор по предвидения в законодателството съдебен ред, при наличието на точно определени законови предпоставки.

Брачен договор при вече сключен брак (т.е. след момента на встъпването в граждански брак) е една интересна законова възможност, която предлага Семейният кодекс. В една такава хипотеза, дори до един етап от брака да е бил приложим режимът на съпружеска имуществена общност (СИО), то може буквално за един ден този режим да бъде променен със сключването на договор и уреждането на режим на разделност. Това е често срещано решение при усложнения, касаещи само единия от съпрузите – например непогасени банкови кредити, изпълнителни дела и т.н. Намесата на опитен адвокат в такива ситуации е силно препоръчителна, тъй като юридическият казус следва да бъде изследван от много страни, за да се прецени дали желаният ефект може да бъде постигнат и как е най-добре да бъде постигнат.

Колко струва брачен договор е въпрос, който никак не е маловажен, но за щастие на желаещите да сключат такъв, цената за изготвяне и вписване на брачен договор обикновено е в рамките на няколкостотин лева.