Време за прочитане : 4 мин.

Павлов иск по чл. 135 от ЗЗД може да предяви, за да защити правата си, кредитор, на който някой дължи дадена сума пари и започне да прехвърля (отчуждава) движими вещи или недвижими имоти, опитвайки се така да попречи на кредитора да събере ефективно вземанията си от длъжника. Често срещан житейски казус е дадено физическо или юридическо лице (напр. длъжник по приятелски заем, банков кредит и т.н.) да задлъжнее много и в опит да „спаси“ нещо за себе си, да започне да търси начин как да прехвърли всичкото си или голяма част от движимото и недвижимото си имущество на трети лица (чрез покупко-продажба, дарение, отказ от наследство и т.н.). В подобни ситуации на помощ на увредения кредитор (този, който е имал нещастието да даде, а да не му се върне) идва правният институт на т. нар. Павлов иск. В настоящата статия се разглеждат възможните действия по защита на кредитора (ищец) и защита на длъжника (ответник) при предявен такъв отменителен иск по  чл. 135 от ЗЗД, вкл. свързаната с него съдебна практика.

При „обикновен“ Павлов иск е налице само една увреждаща сделка (напр. фиктивно продаден на роднина или на непознато добросъвестно трето лице имот), която съдът може да обяви за недействителна спрямо кредитора и последният ще може да събере вземанията си от имота, който ЧСИ продаде на публична продан, независимо че имотът е бил продаден на трето лице, дори то да е било напълно добросъвестно и изобщо не е подозирало какво може да се случи. В това накратко се състои ефектът на уважения Павлов иск.

Много повече затруднения обаче възникват при „каскада“ от последователни увреждащи сделки, в който случай се поставя въпросът как кредиторът може ефективно да се защити, ако е увреден не чрез една, а чрез поредица от сделки, извършени от неговия длъжник и трети лица (напр. недвижим имот е препродаден няколко пъти преди да бъде предявен Павловия иск).

Ключов момент са характерът на сделката и знанието на третото лице, като следва да бъдат отчетени и съществуващите връзки между отделните сделки. Както посочват върховните съдии, правилото на чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД урежда конкуренцията между интереса на кредитора, който е увреден от извършените сделки, и сигурността на гражданския оборот, изхождайки от два критерия – възмездността или безвъзмездността на разпореждането в полза на третото за облигационното отношение кредитор-длъжник лице и добросъвестността на това лице. Когато става въпрос за поредица от сключени сделки, целеният от кредитора резултат би се постигнал с уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД по отношение на последния приобретател на имуществото. Застъпеното от върховните съдии становище е, че когато имаме възмездно придобиване от последния по веригата от приобретатели, кредиторът ще постигне успех с иска по чл.135 ЗЗД, ако този последен приобретател е знаел за увреждането. В тази ситуация няма значение междинните приобретатели дали са били добросъвестни или не т.е. дали са знаели или не за увреждането на кредитора, тъй като предходните сделки са били само средство за постигане на увреждането.

По-различно начин стои въпросът със защитата на увредения кредитор, ако последният по веригата е придобил имуществото безвъзмездно. Тук върховните съдии са разграничили две хипотези. Първата е когато всички по веригата са придобили имуществото безвъзмездно, тогава положението на всички е идентично (няма значение дали някой от тях е бил добросъвестен, а друг не) и съдът може да уважи иска на кредитора по чл.135 от ЗЗД, ако спрямо праводател са налице необходимите предпоставки. Втората хипотеза, представляваща и по-голям интерес в практиката, е когато при няколко последователни прехвърляния на имуществото, част от които безвъзмездни, а друга част – възмездни, последното е било безвъзмездно. В тази ситуация върховните съдии приемат, че уважаването на иска по отношение на последния приобретател на безвъзмездно основание се обуславя от добросъвестността на този праводател, който последен е придобил имота възмездно от своя съконтрахент, независимо от добросъвестността на останалите междинни приобретатели /на безвъзмездно или възмездно основание/. Когато този междинен праводател е знаел, че придобивайки възмездно имущество, уврежда кредитора, съдът ще уважи иска на кредитора по чл.135 от ЗЗД, независимо от знанието на последния праводател. Възможно е същият този междинен праводател да не е знаел за увреждането на кредитора, тогава искът по чл.135 от ЗЗД не може да бъде уважен спрямо него. В мотивите си върховните съдии уточняват, че в тази последна хипотеза извършеното от него (междинния праводател) безвъзмездно разпореждане в полза на добросъвестен приобретател е противопоставимо на кредитора, а в полза на недобросъвестен приобретател е относително недействително спрямо кредитора. Изводът, до който достигат върховните съдии в своето решение е, че защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, но при наличие на предпоставките на чл.213 ГПК следва да бъдат разгледани в едно производство. Тази втора възможност да бъдат предявени и самостоятелно исковете по чл.135 от ЗЗД, е допустима в случаите, в които кредиторът узнае и за друго увреждащо спрямо него действие (но извършено преди вписване на исковата молба), което не е посочил при предявяване на първоначалния си иск по чл.135 от ЗЗД.

Павловият иск може да е и неоснователен, затова следва да бъде разгледан и въпросът за защита на длъжника срещу Павлов иск.

Водейки се от мотивите на върховните съдии, отново трябва да се погледне през призмата на възмездността / безвъзмездността на сделката и съответно знанието и незнанието на приобретателите. Ако разгледаме първата хипотеза – последният приобретател придобива имуществото възмездно и той не знае за увреждането на кредитора и цялата поредица от сделки назад, с които се цели увреждането на кредитора. Тогава този последен приобретател е защитен, а длъжникът на кредитора е успял да постигне увреждащия резултат.

По-различна обаче е ситуацията при безвъзмездност на последната сделка във веригата, дори и да е налице добросъвестност на последния приобретател (тежестта на доказване лежи върху него). В този случай, ако длъжникът е прехвърлил безвъзмездно своето имущество и всички следващи праводатели също са прехвърлили безвъзмездно процесното имущество, дори и последният приобретател да не е знаел, че уврежда кредитора, кредиторът ще успее да се защити при следната предпоставка – ако може искът по чл.135 от ЗЗД да бъде уважен по отношение на праводателя на приобретателя. Всички сделки по веригата ще се считат за относително недействителни по отношение на кредитора т.е. все едно не са настъпили и той ще може да се удовлетвори от имуществото на длъжника си, макар и последното вече да е в чужд патримониум. С други думи казано, длъжникът няма да е успял да увреди кредитора си.

Но е възможно в цялата верига от сделки да има както безвъзмездни, така и възмездни, а в този случай има вероятност длъжникът отново да не успее да се „отърве“ от кредитора си. Да вземем хипотезата, в която са се осъществили четири прехвърляния на имота – първите две възмездни сделки, а последващите две безвъзмездни сделки. Първият праводател е бил недобросъвестен, но вторият праводател е бил добросъвестен, третият и четвъртият – добросъвестни. Извършената сделка между втория и третия приобретатели е противопоставима на кредитора т.е. той не може да се удовлетвори от това имущество. По-различно би било, ако в същата хипотеза вторият праводател е бил недобросъвестен, а първият е бил добросъвестен, без значение четвъртият дали е знаел или не, че уврежда кредитора. Тогава извършеното от втори към трети приобретател безвъзмездно разпореждане е относително недействително спрямо кредитора на длъжника. Описаното до тук следва от мотивите на ТР 2/2017г. от 09.07.2019г., в които е посочено, че „Ако този междинен праводател, който последен е придобил имота възмездно от своя съконтрахент, е бил недобросъвестен, искът по отношение на последния приобретател на безвъзмездно основание следва да бъде уважен, независимо от неговата добросъвестност. Ако обаче същият междинен праводател е действал добросъвестно и спрямо него искът по чл.135 ЗЗД не може да бъде уважен, извършеното от него безвъзмездно разпореждане в полза на добросъвестен приобретател е противопоставимо на кредитора, а в полза на недобросъвестен приобретател – е относително недействително спрямо кредитора.“.

В обобщение, когато са налице цяла поредица от увреждащи кредитора действия или сделки, извършени от страна на длъжника и трети лица, следва да бъдат отчетени съществуващите връзки между отделните сделки. По този начин цялата поредица от сделки следва да бъде обявена за относително недействителна по отношение на кредитора, ако са налице предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния приобретател. И обратно, ако не са налице предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния приобретател, искът за обявяване на относителна недействителност на поредицата от сделки следва да бъде отхвърлен, дори и да са налице основания за това по отношение на някоя от междинните сделки.

Време за прочитане : 2 мин.

Завещанията биват 2 вида – нотариално и саморъчно завещание. Нотариалното се изготвя в рамките на специална процедура, която се развива през нотариус, който изготвя самото завещание в присъствието на 2 свидетели, докато саморъчното се написва лично от наследодателя-завещател на хартия. В първия случай се дължат разноски на нотариуса, но това е по-сигурният вариант, защото има пълна гаранция, че завещанието няма да бъде изгубено или унищожено преди или след смъртта на завещателя. При саморъчното завещание няма абсолютно никакви разноски за съставянето и съхранението му, но съществува риск от изчезване, скриване или повреждане му, в които случаи то просто няма да породи целените правни последици след смъртта на завещателя. Затова е препоръчително при голям материален интерес или риск от злоумишлени действия на недоброжелатели да се пристъпи към нотариалната форма на завещание. Съществува и междинен вариант – саморъчно завещание, предадено за пазене от нотариус – в този случай има гаранция, че завещанието няма да бъде изгубено или унищожено, но няма гаранция за това дали ще е валидно.

Изискванията към саморъчното завещание на пръв поглед не са много. Съгласно чл.25 от Закона за наследството (ЗН), то трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да има валидна дата на съставяне и подпис на завещателя след завещателните разпореждания. Практиката обаче сочи, че има много подводни камъни, които могат да направят едно завещание невалидно. Ако например имуществото не бъде прецизно от юридическа гледна точка описано в завещанието, то завещателните разпореждания няма да се разпростират върху въпросните недвижими имоти и движими вещи. Затова е препоръчително при съставянето на завещанието да бъдат ползвани консултантските услуги на адвокат, който може да даде съвети за съставянето му или да провери вече съставено завещание, така че ако същото страда от определени пороци, да бъде изготвено наново, за да отговаря на всички изисквания на закона.

Отварянето на завещание се извършва след смъртта на завещателя. Всяко лице, което държи и пази завещание, е длъжен да поиска същото да бъде обявено от нотариус след като разбере за смъртта на наследодателя. Същото задължение има и нотариус, който съхранява нотариално или саморъчно завещание. Съгласно ЗН всяко заинтересувано лице може да иска от районния съд да определи срок за представяне на завещание с оглед неговото обявяване. След обявяването на завещанието се развива производство, при завършването на което съответните наследници стават собственици на посочените в завещанието недвижими имоти и движими вещи.

Прехвърлянето на имот чрез завещание е практическият въпрос, който най-много вълнува заинтересованите наследници. Първо обаче следва да бъде уточнено, че по закон „прехвърляне на имот чрез завещание“ не е възможно, защото чрез завещание единствено се наследява. Първо наследникът трябва да стане законен собственик на завещаното имущество, напр. апартамент, съгласно процедурата, спомената в предходния абзац, а чак след това може да се разпореди със своето собствено имущество, което е втора и напълно отделна и нямаща нищо общо със завещанието процедура.

Оспорването на завещание е друг особено важен въпрос, който има отношение към наследяването. От оспорване на саморъчно завещание полза биха имали напр. законните наследници на завещателя, които, ако не беше завещанието, щяха да наследят цялото имущество. Напр. починалия наследодател е оставил след смъртта си живи деца и съпруг, които по закон са негови наследници и разпределят помежду си в различни дялове цялото имущество, но не е бил в добри отношения с тях и е искал да ги обезнаследи като завещае цялото си имущество на любимия си племенник. Тогава наследниците по закон ще имат право да претендират т. нар. запазена част от наследството – това е част от имуществото, на която законните наследници имат право, дори наследодателят да е завещал 100% от имуществото си на други лица. Делът на запазената част варира според броя на наследниците, но обикновено е около половината от имуществото. Ако сме изправени пред случай, при който законните наследници имат право на 50% запазена част, а наследодателят е завещал 100% от имуществото си, наследниците по закон имат право да предявят съдебен иск и да искат намаляване на това, което получава наследникът по завещание, до 50%.

Има много други възможни хипотези, при които е възможно оспорване на завещание от заинтересовани лица по съдебен ред с искане за прогласяване на неговата нищожност, които включват: оспорване от кредитори на наследник по закон (защото ако завещанието е невалидно, наследникът по закон ще придобие повече имущество, което напр. взискател по изпълнително дело може да използва за покриване на вземанията си), оспорване от наследници по закон (които, ако се елиминират наследниците по завещание, биха придобили по-голяма част от наследството) и т.н. Във всички случаи, в които заинтересовани от дадено нотариално или саморъчно завещание лица се почувстват ощетени, е препоръчителна консултация с адвокат, който може най-добре да прецени как могат да бъдат защитени правата на съответните наследници или кредитори на наследодателя или наследници.

Време за прочитане : 2 мин.

Стабилизация на търговец е най-новото производство, въведено в ТЗ в края на 2016 и приложимо от средата на 2017. Целта му е по възможност изобщо да не се стигне до откриване на производство по несъстоятелност, а търговецът да продължи дейността си. Това е процес, различен от този за оздравяване на предприятието на търговеца, но със сходна цел.

Производството по стабилизация е напълно възможно да стане особено широкоразпространено, ако икономическата обстановка се влоши допълнително след избухването на епидемията от коронавирус в България и глобалната COVID-19 пандемия. В тази връзка е възможно редица търговци да изпитат значителни затруднения при изпълнение на поетите преди избухването на пандемията задължения. За да не се стига веднага до обявяване на фалит от търговеца, съобразно посочените основания, може първоначално да се задейства „планът“ за стабилизация. Той е възможен именно за търговци, които все още не са изпаднали в неплатежоспособност, но се намират в реална опасност от обявяване на несъстоятелност.

Процесът по стабилизация на търговец започва след подадена писмена молба от търговеца или от негов пълномощник, напр. адвокат, за разлика от молбата за откриване на производство по несъстоятелност, която може да бъде подадена както от търговеца-длъжник, така и от кредитор. Молбата се подава до окръжния съд по седалище на търговеца и се разглежда още същия ден. Съдът може да открие производство по стабилизация или да откаже това. Определението за откриване на това производство се обявява в Търговския регистър. Ако молбата бъде отхвърлена, търговецът има право да обжалва от деня на обявяването.

След откриване на производството по стабилизация, последиците за длъжника са почти същите, както при производството по несъстоятелност. За разлика от него обаче, в този случай съдът може да назначи доверено лице, а не синдик. Изискванията за заеманата длъжност обаче са същите. Съществено е ограничението на някои действия. Например, длъжникът не може да плаща задължения, които са възникнали преди подаване на молбата за откриване на производство по стабилизация, дори и с настъпил падеж. Разбира се, това не се отнася за дължимите данъци, такси, акцизи и други публични вземания. Също така, съдът може да реши задълженията към длъжника да се приемат от довереното лице. Търговецът е длъжен да оказва необходимото съдействие на довереното лице във всяко отношение, касаещо се до предприятието. Наред с довереното лице, съдът може да назначи и проверител, който трябва да бъде регистриран одитор.

Довереното лице изготвя проект за окончателен списък на кредиторите, които да гласуват плана за стабилизация. Същият се одобрява от съда. Планът за стабилизация се провежда задължително с участието на търговеца, заедно с кредиторите и довереното лице. Съдът може да утвърди или да откаже да утвърди плана за стабилизация на търговеца. Приетият план обаче има действие за всички, независимо дали са участници в производството или са гласували против плана. Ако планът бъде одобрен това означава край на правомощията на довереното лице, също така се спират изпълнителните дела и изпълнителните действия по реда на Закона за особените залози. Спрените изпълнителни дела и изпълнителни действия обаче могат да се възобновят, ако планът не бъде надлежно изпълнен. А кредитор, който не получи вземането си според плана, може да иска издаване на изпълнителен лист за него.

В тази нова глава от Търговския закон са посочени и причините, поради които може да бъде прекратено производството по стабилизация. Такива може да са: оттегляне на плана за стабилизация, преди да е гласуван; при нарушение на ограниченията на съда от търговеца; когато предложеният план бъде отхвърлен и др. Определенията за прекратяване на  производството по стабилизация също подлежат на обжалване. Това е възможно в 7-дневен срок от обявяването им в Търговския регистър.

Време за прочитане : 2 мин.

Европейската заповед за плащане при безспорни вземания, възникнали от граждански и търговски правоотношения, има директна изпълняемост в друга държава–членка, като не се провеждат абсолютно никакви други допълнителни производства (изключая издаването на изпълнителен лист). Абсолютно всички съдопроизводствени действия се извършват чрез утвърдени бланки (образци), което означава, че не е необходимо физическо присъствие на страните за издаването на такава заповед. Уредбата на тази процедура се съдържа в Регламент (EO) 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. Дания е единствената държава-членка, по отношение на която Регламентът не важи.

Европейската заповед за плащане е една допълнителна възможност и доста голямо улеснение за всеки кредитор от една държава в рамките на ЕС, който има вземания от длъжник, който обаче има обичайно местопребиваване в друга държава-членка на ЕС. Кредиторът независимо от това обаче може да предпочете процедурата по вътрешното си законодателство, защото процедурата по европейската заповед за плащане не дерогира процедурите по вътрешното законодателство.

Аналогична на европейската заповед за плащане в нашето законодателство е процедурата по издаване на заповед за изпълнение, предвидена в ГПК. Както в нашата процедура, така и в процедурата по издаване на европейска заповед за плащане е предвидена възможност за длъжника да направи възражение за това, че дължи сумата. Ако длъжникът направи възражение, процедурата по–нататък се разглежда по правото на длъжника по неговото местопребиваване и поради тази причина е предвидена възможност в самата молба за европейска заповед за плащане да се направи уговорка, че ако длъжникът възрази, кредиторът се отказва от по-нататъшното разглеждане на производството и иска процедурата да бъде прекратена.

Европейската заповед за плащане не се издава за задължения произтичащи от някои видове правоотношения, а именно: имуществени правоотношения, произтичащи от брачни правоотношения, наследяване и завещания, приозводства, свързани с обявяване на юридически лица в несъстоятелност, социално осигуряване, както и някои видове вземания от извъндоговорни отношения.

Молбата за издаване на европейска заповед за плащане се подава до съответния окръжен съд по постоянния адрес на длъжника, седалището му или по местоизпълнението на задължението. Самата молба е утвърдена бланка и е документ, който е приложение към Регламента. Има точно определени реквизити (данни за заявителя и длъжника, размера и основанието на вземането, претендираната лихва, както и доказателствата които са в подкрепа на вземането и обстоятелствата, които обосновават трансграничния характер на конкретния случай) и в случай, че е подадена друга молба, а не точно определената в регламента бланка, това е основание за обездвижване на делото.

Съдът, след като извършва цялостна проверка по допустимостта на молбата, ако вземането няма основание я отхвърля, а ако е нередовна (например използван е грешен формуляр) я връща на заявителя с указания да отстрани нередовностите и дава подходящ срок затова. Ако бъде отхвърлена молбата, това не е пречка да се подаде нова молба. Ако пък всички изисквания за допустимост, основателност и редовност са спазени, съдът е длъжен в 30–дневен срок да издаде исканата европейска заповед за плащане, считано от подаването на молбата.

Тази заповед се връчва на длъжника, който от своя страна има също 30–дневен срок да направи възражение, като му се съобщават и последиците от неподаването на възражение. Връчването става по правилата на вътрешното право на длъжника. Възражението също става чрез утвърден формуляр, като длъжникът не е длъжен да посочва точни причини за възражението – достатъчно е само да възрази. Длъжникът може да подаде възражение и след 30–дневния преклузивен срок, ако има нередовност при връчването на заповедта или ако не е могъл да подаде възражение поради форсмажорни обстоятелства и независещи от него причини или ако заповедта съдържа очевидна грешка. Ако не е подадено възражение кредиторът се уведомява, че европейската заповед за плащане подлежи на принудително изпълнение. А най–важното предимство на европейската заповед за плащане е, че ако се иска изпълнение в друга страна–членка, а не в тази, в която е издадена заповедта, не се минава през процедурата за екзекватура, тоест не се минава през отделно производство по признаване и проверка на изпълняемостта на този акт, издаден от чужд съд.

Редът за принудително изпълнение на европейската заповед за плащане се определя от правилата на държавата, в която се търси това принудително изпълнение. Ако заповедта например е издадена в Англия, а принудителното изпълнение ще се осъществява в България, приложение ще намерят правилата на българския Граждански процесуален кодекс. В случая заявителят ще трябва да се обърне към компетентния български съд за издаване на изпълнителен лист въз основа на влязла в сила европейска заповед за плащане, веднага след което може да се обърне към български държавен или частен съдебен изпълнител с оглед започването на принудително изпълнение.

Време за прочитане : < 1 минута

Какво е прекомерна лихва? Това е лихва (мораторна лихва, неустойка и т.н.), уговорена в полза на кредитор по някакъв вид договор (напр. договор за заем, договор за наем и т.н.), която се отличава с това, че размерът й е доста по-висок от приетия в обществено-икономическите отношения „нормален“ размер. Напр. ако масово лихвите по банкови кредити са около 10%, то прекомерност ще е налице, когато лихвата е няколко пъти по 10%.

Колко точно прекомерна? Няма единен законов критерий, но съдебната практика обикновено приема размери над 30-50% на годишна база за прекомерни.

„Но аз имам перфектен договор с лицензирана кредитна институция и него съвсем ясно е написано, че лихвата ми е 100%!“. Точно така. И споменатите кредитни институции разчитат точно на това – да плашат клиентите си, че договорите им са напълно изрядни и ако не плащат ще ги дадат на съд. Но „изряден договор“ съвсем не е еквивалентно на „валиден договор“. Дори най-изрядният договор, ако надвишава прага за прекомерност, е нищожен – а това означава, че де юре въобще не е произвел целеният ефект (независимо, че кредитът де факто е отпуснат и усвоен). Или най-просто казано – дори да е записано, че такава лихва се дължи – лихвата не се дължи.

И какво може да се направи в такъв случай? Следва да се знае, че нищожните договори са си нищожни поначало – т.е. не е необходимо съд да ги обяви за такива. Но страната, която се позовава на тях (напр. кредитна институция), има пълното право да твърди, че договорът не е нищожен. И при това положение единствената възможност остава санкцията на съда – т.е. да се заведе дело, по което съдът да приеме за установено, че договорът или част от него е нищожен и посочената в него прекомерна лихва не се дължи.

Важна подробност е, че всичко от гореказаното не важи когато договорът е сключен между двама търговци. Търговците, бидейки професионалсти в своята област, могат свободно да договарят каквото преценят за добре, вкл. и много високи лихви.