Предявяване на граждански иск от пострадал в качеството на граждански ищец по наказателно дело

Време за прочитане : 3 мин.

Пострадал е това физическо или юридическо лице, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от дадено престъпление, а ако пострадалото лице е починало – това качество преминава върху неговите наследници. В чл.75 от НПК са посочени редица права, които има пострадалият, но основното от тях се състои в това той да получи справедливо обезщетение на вредите си. А това на практика се постига с предявяването на граждански иск.

Гражданският иск изглежда лесен за предявяване, но всъщност крие доста на брой тънкости, които би следвало да са известни на всеки опитен адвокат.

На първо място гражданският иск може да се предяви както в рамките на наказателното производство, така и по отделно гражданско дело след приключването на наказателното дело. По новия ГПК държавна такса за образуване на такова отделно гражданско дело не се дължи (ако разбира се има влязла в сила осъдителна присъда по наказателното дело). Нееднородната съдебна практика сочи, че в някои български съдилища гражданските състави присъждат по-големи по размер парични обезщетения в сравнение с наказателните състави от същия съд – и при това положение за пострадалия би било по-добре от чисто финансово-обезщетителна гледна точка да изчака приключването на наказателното дело, след което да инициира образуването на отделно гражданско дело. Като разбира се неотлъчно следи за изтичането на погасителната давност.

Друго преимущество на отделно гражданско дело се състои в това, че пострадалият може да привлече по делото директно съответната застрахователна компания, а не физическия извършител, който може да не е в състояние да изплати присъденото обезщетение, особено ако последното е в голям размер. Тук си струва да отбележим и наскоро излязлото Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, което хвърля известна светлина върху кръга лица, които биха могли да предяват граждански иск (в наказателното производство или в отделно такова) за неимуществени вреди в случай на настъпила в резултат на престъпление смърт на техен близък. Доскоро практиката на съдилищата беше разнородна, но основно признаваше тази възможност единствено на „преките“ наследници на починалото лице – тоест, деца, съпруг или родители. С това тълкувателно решение ВКС призна възможност и на по-широк кръг лица да предявят иск за неимуществени вреди, като формулировката относно кръга на лицата е различна в зависимост от това дали искът се предявява в наказателния процес или в отделно гражданско дело. В отделно гражданско дело освен преките наследници, по изключение иск – включително и направо пред застрахователната компания – може да предяви всяко друго лице, което е създало трайна дълбока и емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени в конкретния случай. В наказателния процес тази възможност е дадена единствено на братя и сестри, баба/дядо или внуци на починалия (ако няма други наследници), при доказано близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.

Изключително важен момент, който за съжаление често се неглижира, е този за погасителната давност. Всеизвестно е, че давността е 5 години и тече от откриването на дееца съгласно чл.114 ЗЗД. Но ако граждански иск бъде предявен в рамките на наказателно производство и наказателното производство бъде прекратено (напр. поради изтекла давност за извършеното престъпление) – тогава се счита, че граждански иск не е бил предявяван. Ако напр. деянието е извършено през 2000 година, наказателно дело е образувано и граждански иск е предявен през 2002 година, осъдителна присъда на първоинстанционния съд е произнесена през 2004 година, но през 2006 година ВКС прекратява наказателното дело поради изтекла давност – тогава ще се счита, че граждански иск никога не е бил предявяван, а давността е изтекла през 2005 година – и пострадалият няма да има право да заведе гражданско дело. Всъщност ще има право, но извършителят, напълно законосъобразно, ще може да направи едно елементарно възражение за изтекла погасителна давност, вследствие на което искът във всички случаи ще бъде оставен без уважение.

Гражданският иск в наказателното производство по правило се предявява в първото съдебно заседание на първоинстанционния съд (до даване ход на делото и започване на съдебното следствие). Важно е да се знае, че молбата за предявяване на граждански иск следва да бъде много прецизно изготвена, защото в противен случай мнозина съдии се позовават на разпоредбата на чл.88, ал.2 НПК и просто не приемат гражданския иск за разглеждане в рамките на наказателното производство. Което не е фатално, но може да бъде неприятно за избралите този способ за предявяване на граждански иск.

При предявен за разглеждане граждански иск – независимо дали в рамките на наказателното производство или в отделно гражданско дело – задачата на гражданския ищец или неговия доверен адвокат е да максимизира размера на присъденото парично обезщетение. Това се постига основно по 2 начина – чрез ангажиране на релевантни и убедителни доказателства за претърпените вреди (напр. колко силни са били претърпените болки и страдания) и чрез издирване на относими съдебни решения по сходни казуси, по които са били присъдени сравнително високи обезщетения.

По правило при предявяване на граждански иск държавна такса от гражданския ищец не се събира. Единственият разход в такова производство за пострадалия се явява адвокатския хонорар – в случай разбира се, че е ангажиран адвокат (по гражданско дело) или адвокат-повереник (по наказателно дело) – но този разход се присъжда от съда и в крайна сметка е за сметка на осъдения.

Имуществено застраховане в България

Време за прочитане : 2 мин.

Имущественото застраховане съгласно българския КЗ от 2016 е това, по силата на което застрахователят е длъжен да обезщети вредите, причинени при настъпване на застрахователното събитие. Имуществените застраховки покриват имуществените вреди, a те от своя страна настъпват, когато или се намалява активът, или се увеличава пасивът на едно имущество. КЗ допуска договорът за имуществена застраховка да бъде сключен от лице, което е различно от застрахования. Това е случаят при сключване на договор за чужда сметка, когато едно трето лице от свое име застрахова чуждо имущество.

Имуществената застраховка се сключва за конкретно определени вещи, вземане, очаквана печалба и др. Застраховката на вещи може да обхваща недвижими имоти, покъщнина, моторни превозни средства, машини, съоръжения, оборудване и др. Застраховането на бъдещи печалби се предприема с цел действителното им реализиране. Рискът, покрит от тази застраховка, е опасността очакваната печалба да не може да се реализира. Може да се застрахова и пасивът на едно имущество, тоест застраховката покрива риска от неговото увеличаване, което настъпва при нарастване на паричните задължения. При настъпване на застрахователното събитие застрахователят плаща обезщетение, равно на паричното задължение на застрахования, но не повече от застрахователната сума.

При този вид застраховка застрахователят има задължение да плати обезщетение, когато застрахованото имуществено благо е унищожено, повредено или изгубено. Ако не са настъпили вреди – не се дължи нищо, независимо че събитието е настъпило – например избухнал е пожар, но не е засегнал конкретния застрахован предмет. Размерът на застрахователното обезщетение зависи от размера на конкретно настъпилите вреди. При частично погиване или унищожаване на застрахования предмет, договорът за имуществено застраховане не се прекратява, а продължава да действа. Имущественото благо обаче се смята за застраховано в размер, равен на разликата между първоначалната и изплатената застрахователна сума.

Основното задължение на застрахования в момента на настъпване на застрахователното събитие е да съобщи на застрахователя за това. Целта на посоченото задължение е застрахователят да получи необходимата информация за събитието и настъпилите вреди, както и да упражни надзор върху спазването на изискването застрахованият да вземе всички мерки за ограничаване и предотвратяване на вредите. Застрахованият е длъжен в срок от 7 работни дни от узнаването на настъпилото застрахователно събитие да уведоми застрахователя. Срокът за уведомяване не може да бъде по кратък от три дни от узнаването, а при кражба или грабеж – по-кратък от 24 часа от узнаването. Предмет на уведомителното задължение са всички факти и обстоятелства, отнасящи се до застрахователното събитие – кога, къде и как е станало, какви са непосредствените вредоносни последици, какъв е приблизително размерът на вредите. Задължението за информация обхваща факти, които имат съществено значение за основанието и размера на правото на обезщетение, което претендира застрахования.

При настъпване на застрахователното събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение в срок до 15 работни дни, който започва да тече от деня на уведомяване на застрахователното събитие. Ако след плащане на застрахователното обезщетение противозаконно отнетото или изгубено застраховано имущество е намерено, застрахованият е длъжен да прехвърли правото на собственост върху него на застрахователя или на писмено посочено от застрахователя лице. Ако обаче застрахованият задържи намереното имущество, то той трябва да върне полученото обезщетение на застрахователя. Със съгласието на застрахования застрахователят може да възстанови претърпените вреди в натура.

Правото на отказ на застрахователя да плати застрахователно обезщетение означава отказ от каквото и да е било застрахователно плащане. Един от случаите на отказ е, когато третото ползващо се лице или застрахованият умишлено причинят застрахователното събитие. Друг случай е когато застрахованият не изпълни задълженията си по застрахователния договор като например не предприеме мерки за ограничаване вредите от събитието. Ако обаче третото лице е причинило умишлено събитието, без застрахованият да има някакво участие в това, само то, но не и застрахованият ще се лиши от застрахователно обезщетение. Застрахователят дължи законна лихва за забава върху дължимото застрахователно обезщетение след изтичането на 15 работни дни от представянето на всички доказателства за установяване на основанието и размера на претенцията от застрахования. Лихва не се дължи, ако вината за забавата е у застрахованото лице, което не е представило своевременно банкова сметка за получаване на застрахователното обезщетение.

Всяка вреда в имущественото застраховане обуславя желанието да бъде отстранена или поправена. Чрез застрахователен договор рискът преминава от застрахования към застрахователя, с което се обезпечава евентуалното настъпване на вредите. Субективните граници на имущественото застраховане се определят от лицата, които, поради специфичното си отношение към определени вещи или лица, биха могли да претърпят имуществени вреди, а това са вреди, които имат стойност или могат да се оценят в пари.

Резултативен адвокатски хонорар след спечелване и според изхода на делото

Време за прочитане : 2 мин.

Резултативен хонорар или адвокатски хонорар след спечелване и според изхода на делото по граждански, изпълнителни и др. дела (познат в западните правни системи като „No win – no fee“) е малко позната и използвана в българското право методика за заплащане на адвокатско възнаграждение. Тя се състои в това, че клиентът не заплаща предварително възнаграждение на адвоката, какъвто е масовият случай съгласно българския закон, а хонорар на адвоката се заплаща при и след спечелване на делото.

Тази практика не е популярна в България, защото се използва предимно при дела с висок материален интерес. Най-масово тази система на заплащане на адвокатския хонорар след спечелване на делото се използва в САЩ, обикновено при дела, при които материалният интерес е около и над милион долара. Например при причинена смърт, ако искът е за 7-цифрена сума, а разноските по водене на делото са в размер на 5-6-цифрена сума – ищецът може да няма финансовата възможност да заплати първоначалната сума, въпреки че искът му е на много по-голяма стойност. При това положение честа практика е дадена адвокатска кантора да се ангажира с всички усилия и разноски по воденето на делото (т.е. ищецът не заплаща нищо) като при успешен изход адвокатската кантора получава около 50% от присъденото обезщетение, а останалата част от сумата се предава на ищеца. За да се стигне до такъв адвокатски хонорар, разбира се, съответната кантора трябва да е убедена, че шансовете за спечелване на делото са достатъчно добри, а ответникът, срещу който се насочва искът, е платежоспособен.

В България горната система търпи редица модификации. На първо място материалният интерес е значително по-нисък и заплащане на адвокатски хонорар след спечелване на делото се договаря при искове за около и дори под 100 хил. лева. Процентът, който остава за адвокатската кантора, също обикновено е доста под 50%. За сметка на това обаче почти винаги клиентът заплаща дължимите авансово държавни такси, а адвокатът се ангажира единствено с всички усилия по водене и спечелване на делото. В полза на клиентите обаче съществуват редица положения, при които авансова държавна такса не се дължи – най-често при застрахователни дела, напр. при искове срещу застраховател за причинени телесни повреди или смърт.

Във връзка с горното следва да се имат предвид два много есенциални момента.

На първо място – ако хонорарът не е заплатен в аванс, какъвто е масовият случай, същият не се присъжда в полза на клиента. Ако напр. искът е за 100 хил. лева и клиентът е заплатил 5 хил. лева адвокатски хонорар в аванс – то при постановяването на решението си, съдът осъжда ответникът да заплати не само претендираното обезщетение от 100 хил. лева, но и 5 хил. лева разноски за адвокат. Ако клиентът и адвокатът обаче са се споразумели клиентът да заплати 10 или 20 хил. лева едва след спечелване на делото – съдът ще присъди единствено 100 хил. лева обезщетение и адвокатския хонорар ще остане за сметка на клиента, т.е. той ще получи чисто 80 или 90 хил. лева (в сравнение със 105 хил. лева в предходната хипотеза).

И на второ място – дори уговореният резултативен хонорар да е дължим чак при спечелване на делото – неговият размер не може да е по-нисък от законовите минимални размери на адвокатски възнаграждения. Последните са дължими и се изчисляват не за цялото производство, а за всяка отделна съдебна инстанция. Именно затова, особено при нисък материален интерес, резултативният адвокатски хонорар е на практика неприложим – защото колкото по-нисък е материалният интерес, толкова по-висок е процентът, който остава за адвоката – а в крайна сметка този процент не се присъжда от съда и остава изцяло за сметка на клиента. Докато същият този хонорар, ако бъде заплатен в аванс – първо е в по-нисък размер, а освен това се присъжда в полза на клиента – и клиентът получава присъдените му от съда суми в пълен размер, защото разходите по водене на делото, вкл. за адвокатски хонорар, се поемат от ответника при спечелване на делото от ищеца.

Без наказателна лихва за предсрочно погасяване на потребителски и ипотечни кредити

Време за прочитане : < 1 минута

Наказателната лихва за предсрочно погасяване на новите и старите потребителски и ипотечни кредити отпада, считано от 23.07.2014. Това гласят последните промени в Закона за потребителския кредит (ЗПК). Поначало ЗПК не се прилага по отношение на ипотечни кредити, но има и изключения, които са уредени в чл. 4, ал. 1, т. 2 от ЗПК. Там са изброени редица разпоредби, които са приложими и към ипотечните кредити.

Чл. 32, ал. 8 от ЗПК е приложим не само за потребителски, но и за ипотечни кредити („договори за кредит или договори за посредничество за предоставяне на кредит, които са обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот“). А съгласно него банките нямат право на каквото и да е обезщетение (вкл. т.нар. „наказателна лихва“), ако кредитът бъде предсрочно погасен след изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му, т.е. една година след получаването му.

Ако горното условие не е спазено (т.е. не е изминала 1 година от усвояването на ипотечния кредит), банката има право на „справедливо и обективно обосновано обезщетение за евентуалните разходи, които са пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита“, което обезщетение (наказателна лихва) може да е в размер не по-голям от 1% от предсрочно погасената остатъчна сума по съответния кредит. Тук възниква въпросът дали банката има право едностранно да определи размера на това обезщетение по своя преценка (но не повече от 1%) или по-скоро следва да бъде постигнато съгласие с кредитополучателя, а в краен случай – определено от съд. Законът тук мълчи, а най-вероятно тази празнина ще трябва да бъде попълнена от действията на адвокати в София, Пловдив и др. големи градове, които по традиция са пионери в предявяването на подобни искове и респективно създаването на съдебна практика.

Независимо дали е изминала 1 година или не обаче, банката няма право на каквато и да е наказателна лихва или друго обезщетение или неустойка при предсрочно погасяване на кредита, ако лихвеният процент по договора за кредит не е фиксиран (т.е. налице е т.нар. „плаваща лихва“). А практиката сочи, че огромната част от ипотечните кредити са с плаваща лихва, което на практика означава, че в повечето случаи банките няма да имат право да претендират каквото и да е обезщетение при предсрочно погасяване на ипотечни кредити. При потребителските кредити банките нямат право на обезщетение и когато договорът за кредит е за овърдрафт.

Жалба за източена карта и откраднати пари при неразрешена транзакция

Време за прочитане : 3 мин.

Източването на кредитни и дебитни карти с всеки изминал ден се превръща във все по-процъфтяващ престъпен бизнес. Най-често жалби за източване на карти и свързаната с тях кражба на пари се подава при банкомати, снабдени с т.нар. скиминг (skimming) устройство, което копира и съхранява данните от магнитната лента на картата, и едва забележима камера, която да запише ПИН кода при въвеждането му от страна на картодържателя. Тези устройства позволяват впоследствие да се направи дубликат на банковата карта и средствата, които са налични по сметката, да се изтеглят чрез неоторизирана (неразрешена) транзакция (платежна операция).

Ето защо картодържателите следва да внимават при използването на своите банкови карти, съхраняването и въвеждането на ПИН кодовете и т.н. Но ако въпреки това забележат наличието на неразрешени транзакции, следва веднага да предприемат необходимите действия за тяхното преустановяване. Съгласно Закона за платежните услуги и платежните системи в този случай се поражда задължение за картодържателя незабавно да уведоми доставчика на платежната услуга /банката/ за възникналото събитие – загуба или кражба на картата, присвояване или неразрешена употреба. Това той следва да направи незабавно след узнаване на събитието. Ако блокирането на картата е своевременно, въобще не би се стигнало до жалба за източена карта при неразрешена платежна операция.

Доставчикът на платежната услуга от своя страна също има задължения, които възпрепятстват този тип злоупотреби. Той трябва да осигурява недостъпността на персонализираните защитни характеристики на картите за лица, различни от ползвателя на картите, да съхранява в 5-годишен срок информация за извършените операции с картите, което да позволи проследяването им във времето, да предотврати своевременно всяко използване на картата, ако ползвателят и е направил уведомление до банката за неразрешени операции.

Когато ползвателят на картата подаде жалба за осъществена неразрешена операция или за неточно изпълнена такава, именно банката, а не клиента, носи доказателствената тежест да установи автентичността на платежната операция. Тя трябва да докаже нейното точно регистриране, осчетоводяването й, както и това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък. Когато се установи, че е била осъществена неразрешена платежна операция банката следва да възстанови незабавно стойността на неразрешената транзакция по такъв начин, че след възстановяването платежната сметка на ползвателя на картата да се намира в състоянието, в което е била преди осъществяването на неразрешената операция. Процедурата по възстановяването се извършва веднага след приключването на процедурата по доказване на автентичността на операцията от страна на банката, но не по-късно от 21 дни от подаването на жалба или уведомление за неразрешена операция от страна на ползвателя на картата.

Ползвателят на картата в определени случаи също носи имуществена отговорност и понася загубите, свързани с всички неоторизирани платежни операции, произтичащи от използването на изгубена, открадната или незаконно присвоена карта, когато той не е успял да запази персонализираните защитни характеристики на картата, като размера на отговорността се договаря между платеца и банката, но този размер не може да бъде по-голям от 300 лева. В случай, че платецът е причинил неразрешената платежна операция чрез измама или чрез неизпълнение на някое от задълженията си по отношение на ползването на картата, той носи пълна имуществена отговорност, която не е ограничена по размер. При това не е от значение дали при неизпълнението на задълженията си платецът е действал умишлено или при груба небрежност.

Ако при извършването на определена платежна операция към момента на даването на разрешението за изпълнение не е посочена нейната точна стойност или ако тази стойност надвишава очакваната от платеца стойност с оглед на неговите предходни разходи за подобен тип операции, условията на договора с банката или други специфични по случая обстоятелства, тогава платецът има право да поиска от банката, която е издала картата, възстановяване на цялата сума по вече изпълнена и разрешена платежна операция. Искането за това възстановяване трябва да се отправи до банката в срок до 56 дни, считано от датата, на която сметката му е била задължена, като заедно с искането за възстановяване платецът следва да представи на банката и доказателства, че са налични горепосочените обстоятелства, които са от значение за възникване на правото му да иска възстановяване. Срокът, в който банката следва да възстанови сумата, е 10 дни от получаване на искането за възстановяване. В случай, че банката откаже да възстанови сумата, тя следва да направи своя отказ като изложи мотивите си за него, както и да посочи органа пред който платецът може да възрази на отказа.

Възражението се прави пред Помирителната комисия за платежни спорове, която е създадена през 2005 г. със Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи /отм./. Производството пред комисията е безплатно и започва с писмено възражение на ползвателя на картата или каквато и да е платежна услуга, а самото производство пред комисията се нарича помирително производство. Всяко производство се разглежда от комисия от трима членове, избрани на ротационен принцип и които подписват декларация за безпристрастност. Възражението заедно с доказателствата, които представя едната страна по спора, се изпращат на другата страна по спора, която от своя страна също има право да изпрати свое писмено становище с нови доказателства, които да се изпратят на страната подала първоначалното възражение. След тази размяна на книжа, комисията разглежда спора по същество и в едномесечен срок се произнася, като документът който приема е писмено помирително предложение, което се изпраща на страните по спора. Това предложение не е задължително за страните по спора, но може да бъде прието от тях в рамките на 10 дни след получаването му. Приемането на предложението от двете страни има силата на сключена спогодба между тях. Ако страните не го приемат – могат да предявят иск пред компетентния български съд за възстановяване на сумите.

Рекламация на стока при търговска и законова гаранция

Време за прочитане : 3 мин.

Едно от най-важните постижения на ЗЗП при защитата на потребителя е т.нар. “законова гаранция” на стоките – като преди това имаше само един вид гаранция на стоките – т.нар. “търговска гаранция“. Законовата гаранция е всеобхватна и важи за почти всички стоки (от дребни стоки за бита, обувки и др. до мобилни телефони и изключително скъпа техника). Тя обаче е неприложима в някои определени хипотези – напр. гаранция в строителството поначало може да се търси на основание Наредба № 2 от 31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в Република България и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти, но не и на основание Закона за защита на потребителите. Търговската гаранция обаче е доброволна и търговецът може да я представи, но може и да не я предостави. Практиката сочи, че почти всички големи, а вече и много от малките производители предлагат доброволна търговска гаранция на стоки. Случва се обаче търговската гаранция да е по-кратка (напр. 1 година) от законовата гаранция (която винаги е 2 години) – при това положение, дори търговската гаранция на стока да е изтекла (напр. след 1 година и 6 месеца от закупуването), потребителят има пълното право да се позове на законовата гаранция и да направи рекламация на стока. Практиката обаче познава опити търговци да убедят потребители, че щом търговската гаранция на стока е изтекла – то гаранционната отговорност е погасена и рекламация не може да бъде предявена. Което разбира се не е вярно. По-убедително звучат търговци, които поставят условия за удължаване на търговската гаранция на стоки (напр. 1 година + още 1 година ако на първата година бъде направен преглед или профилактика на стоката), и отказват уважаването на рекламация (направена напр. 1 година и 6 месеца след покупката), защото поставените от тях условия не били спазени. Това обаче отново не отговаря напълно на истината – търговецът може да откаже рекламация по търговската гаранция (предвид несъобразяване с поставените от него условия), но не може да откаже рекламация на потребител, позоваващ се на 2-годишната законова гаранция – за която гаранция не могат да бъдат поставяни едностранни условия от търговеца (при търговската гаранция такива условия са допустими). Друг сравнително популярен опит за превратно тълкуване на ЗЗП от страна на търговци е обяснението, че при отстраняване на дефект (ремонт или замяна на стока) гаранцията “свършва” – чл.123, ал.2 от ЗЗП обаче е категоричен, че първоначалните гаранционни условия и гаранционна отговорност като цяло се запазват (т.е. търговецът може да се наложи да замени една стока с нова многократно до окончателното изтичане на гаранцията на стоката).

Друг важен практически въпрос е: какви права има потребителят при предявяване на рекламация? Съгласно ЗЗП потребителят може да претендира ремонтиране на стоката или замяната й с нова, “освен ако това е невъзможно или избраният от него начин за обезщетение е непропорционален в сравнение с другия” – т.е. замяната е изключена при дефекти, които най-вече могат да бъдат отстранени лесно и без това да се отразява на стоката. Следва 1-месечен срок, считано от датата на предявяването на рекламацията, в който търговецът следва да приведе потребителската стока в съответствие с договора за продажба (да ремонтира или замени стоката). Ако този срок не бъде спазен – тогава потребителят вече може да развали договора и да претендира възстановяване на платената от него цена (или да задържи стоката и да му бъде направена отстъпка). Дори този срок обаче да бъде спазен, ако стоката продължава да проявява дефекти (законът използва израза “при несъответствие на потребителската стока с договора за продажба”) и потребителят не е удовлетворен от решаването на рекламацията – то той може отново да иска възстановяване на цената или намалянето й. И на последно, но не по важност, място е изискването привеждането на потребителската стока в съответствие с договора за продажба е безплатно за потребителя и да не му се създават значителни неудобства. Значително неудобство например би било стоката да е закупена от Пловдив, а търговецът да насочи потребителят за предявяване на рекламацията в София (напр. защото там била централата, сервиза и т.н.). Освен това гаранцията се предявява пред търговеца или пред упълномощено лице – и търговецът няма право да откаже да приеме рекламацията и да насочи потребителя към оторизирано от него лице (напр. гаранционен сервиз). Търговецът няма право и да изисква предявяването на рекламация по образец. Образец на рекламация обикновено се изработва от по-големите търговци и служи за улеснение на потребителите, но по закон не може да му бъде придавана задължителна сила. Нещо повече – рекламацията може напълно законосъобразно да бъде предявена и устно – за което търговецът следва да изготви документация, копие от която да представи на потребителя (като доказателство, че рекламация е била предявена).

А може ли потребител направо да развали договора и да претендира връщане на платената от него сума (цена на стоката) без преди това стоката да бъде заменяна или ремонтирана? Напълно възможно е, но за съжаление това може да бъде постигнато не по ЗЗП, а единствено по общия ред на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Съгласно чл.193 продавачът отговаря, ако продадената вещ има недостатъци, които съществено намаляват нейната цена или нейната годност за обикновеното или за предвиденото в договора употребление. След това чл.195 е пределно категоричен, че в случаите, в които продавачът отговаря съгласно чл. 193, купувачът може да върне вещта и да иска обратно цената заедно с разноските за продажбата, да задържи вещта и да иска намаляване на цената или да отстрани недостатъците за сметка на продавача – т.е. изборът на една от тези опции пада именно върху купувача и не е ограничен от друго изискване, освен това недостатъците съществено да намаляват цената или годността за употреба на вещта. За разлика от законовата отговорност по ЗЗП обаче, купувачът на движима вещ има само 6-месечен срок да развали договора и да претендира връщане на заплатената цена. Ако купувачът съзнателно е премълчал недостатък на вещта при продажбата – срокът се увеличава на 3 години.

Жалби и съдебни дела срещу монополисти

Време за прочитане : 5 мин.

Дела срещу монополисти (съдебни дела срещу топлофикация, мобилни оператори, електроразпределителни дружества, други доставчици и т.н.) е популярна напоследък опция за мнозина български потребители, чиито права са били засегнати по някакъв начин. Легалното понятие за „монопол“ се съдържа в Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) – според чл.19 монополно е положението на предприятие, което по закон има изключителното право да извършва определен вид стопанска дейност, а според чл.20 господстващо е положението на предприятие, което с оглед на своя пазарен дял, финансови ресурси, възможности за достъп до пазара, технологично равнище и стопански отношения с други предприятия може да попречи на конкуренцията на съответния пазар, тъй като е независимо от своите конкуренти, доставчици или купувачи. В представата на средностатистическия човек обаче „монополист“ се асоциира с голяма компания, която или въобще няма алтернатива на свободния пазар, или алтернативите са твърде малко. В такъв смисъл ще бъде използвана и думата „монополист“ и нейните производни по-долу.

Жалбите срещу монополни дружества обикновено се адресират до самото дружество, Комисията за защита на потребителите (КЗП) или друг специализиран орган (Комисията за финансов надзор и др.).

Първата опция е най-лесно осъществима, но и най-трудна за ефективна защита правата на потребителя – защото е пряко свързана с признаване от страна на монополно дружество на неизгодни нему факти (напр. че е била допусната грешка в ущърб на потребителя, че начислени суми не са дължими и т.н.). Все пак колкото и малка да е вероятността за успех, препоръчително е започването именно с тази опция – най-малкото, защото е най-бърза и не изисква допълнителни разходи (държавни такси, адвокатски хонорари и др.). Особено препоръчително е всяка жалба или молба до монополно дружество да бъде надлежно входирана – т.е. при подаването й да бъде получен номер, под който тя се завежда. Това е един на пръв поглед незначителен детайл, но впоследствие може да се окаже, че той е от голяма важност (напр. при завеждане на съдебно дело).

Сезирането на компетентни органи е втората възможна стъпка при отстояване правата на потребителите. В сравнение с първата опция процедурата е по-бавна и бюрократична, но за сметка на това редица разходи, описани по-горе, отново могат да бъдат спестени. Поначало повечето средно грамотни хора могат сами да оформят такава молба или жалба, но нерядко се случва жалбата или молбата да са така написани, че да не става ясно нито от какво се оплаква потребителят (защото оплакванията са много, разнородни, несвързани или неотносими), нито какви са исканията му. В случай обаче, че процедурата бъде успешно задействана и проведена, компетентния орган може да улесни значително защитата на правата на потребителя. Най-желаният резултат разбира се е монополното дружество да признае правата на потребителя и да се постигне споразумение.

За съжаление санкциите, които налагат държавните органи на монополистите, обикновено са в рамките на няколко хиляди лева – което е нищожно на фона на мултимилионните печалби на някои монополни дружества. И при това положение може да бъде направен извода, че за монополистите не е финансово изгодно да спазват закона в някои негови конкретни проявления – най-малкото защото ако не нарушават закона ще загубят повече в сравнение с ако платят имуществените санкции, наложени им от държавни органи. Като недостатък би могло да се определи твърде тясното поле за вариация на налаганите имуществени санкции от държавни органи – напр. ако законът определя санкцията в диапазона между 500 и 5000 лева. Докато за малкия бизнес и най-малката санкция от 500 лева може да създаде съществени затруднения, то за една мултимилионна корпорация 5000 лева са практически незначителна сума. В редица чужди законодателства „ножицата“ между минимум и максимум е значително по-голяма и се определя и от оборота и печалбата на съответната фирма. Ако подобен принцип бъде масово въведен и в българското законодателство, то вероятно големите монополни дружества ще бъдат далеч по-внимателни при съблюдаването на законови норми.

Последната възможна опция е завеждането на съедбни дела срещу банки, топлофикационни дружества (т.нар. „топлофикация“), мобилни оператори, електроразпределителни дружества или други монополни дружества – в случай, че другите възможни варианти не са дали резултат. В голямата си част тези дела се водят по т.нар. отрицателни установителни искове – по които завелите делото потребители отблъскват неоснователните според тях претенции на монополни дружества (доказват, че вземанията им не съществуват или не са в претендирания размер). Тези дела поначало са специфични, особено в зависимост от това дали се касае напр. за топлофикация (топлофикационни дружества), мобилни оператори и т.н. – възраженията, които могат да бъдат направени от потребителите, са много и различни.

Най-честото срещаното възражение по дела срещу монополисти е това за изтекла давност. Върховният касационен съд многократно се е произнасял, че за периодични задължения (като месечни сметки), които макар и да не са точно определени предварително (защото всеки месец потреблението е различно), давността е 3-годишна. С прости думи това означава, че монополните дружества не могат да претендират нито главница, нито лихви за периода отвъд тези 3 години назад. Важен момент обаче е, че ако задълженията бъдат доброволно погасени, дори давността да е изтекла – парите не се връщат. Изтекла давност на практика означава не, че сумите не се дължат, а че претендиращият ги няма правна възможност да ги събере по принудителен ред (напр. чрез завеждане на съдебно дело, съдебен изпълнител и т.н.). В подкрепа на това разбиране е Решение № 168 от 22.12.2009 г. на ВКС по т. д. № 408/2009 г., TK, II о., в което се приема, че има предвидени различни системи за разплащане на действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител – на равни месечни вноски и изравнителна вноска; на месечни вноски, определени по прогнозна консумация и изравнителна вноска или въз основа на помесечно отчитане на уредите за дялово разпределение. Във всички посочени хипотези обаче се касае за трайно, периодично изпълнение на задължението на потребителите на топлинна енергия, което представлява задължение за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, тъй като са налице повтарящи се през определен период от време еднородни задължения, с посочен в Общите условия падеж. За приложението на специалната погасителна давност съгласно цитираната разпоредба, не е необходимо плащанията да са еднакви по размер.

Друго много ефикасно възражение, макар и не толкова широко известно, е това за прекомерна неустойка. Законът е категоричен, че ако неустойката е прекалено голяма в сравнение с претърпените вреди, то неустойката може да бъде намалена от съда. Масова практика е доставчици на услуги да сключват дългосрочни договори (напр. за 1 или 2 години), като за времето на действие на договора се дължат ежемесечни такси, които се формират от твърда месечна такса (месечен абонамент), в която поначало е включено определено потребление, + допълнително потребление. И масово такива доставчици включват в общите си условия клауза, съгласно която ако договорът бъде прекратен преждевременно, то потребителят се задължава да заплати неустойка в размер на оставащите до края на периода месечни такси. Например ако при 24-месечен договор с месечен абонамент 50 лева потребителят прекрати договора след 10 месеца, то той ще е длъжен да заплати неустойка в размер на 14х50 или общо 700 лева. От една страна това е логично, тъй като при сключването на договор доставчикът на услугата е останал с убеждението, че потребителят (абонат) ще ползва услугите му за определен период предвид сключения срочен договор и в резултат на това дружеството ще реализира една минимална печалба. От друга страна обаче в така разгледания пример договорът е прекратен и пред следващите 14 месеца потребителят няма да ползва под каквато и да е форма услугите на доставчика на услугата – и да плаща абонамент, все едно ползва услугата в пълен обем, е прекомерно. И именно поради причини от такова естество една прекомерна неустойка би следвало да бъде намалена.

Един друг, още по-фрапантен, пример за прекомерност са лихвите и обезщетенията, които някои дружества начисляват в ущърб на потребителите – в размер на няколко десетки и дори над 100% на годишна база. И въпреки, че няма единна съдебна практика, съдилищата масово приемат, че лихва в завишен размер противоречи на морала и добрите нрави – а това означава нищожност на тази клауза и респективно недължимост на такава прекомерна лихва или обезщетение.

Освен да се отбранява срещу неоснователните претенции, потребителят може също така да предяви претенции за обезщетение срещу монополни дружества за засегнати негови права. Т.е. не само да отблъсне неоснователните претенции, но след това да претендира имуществени и неимуществени вреди вследствие на недобросъвестно поведение от противната страна. На настоящия етап от развитието на българската правна система обаче, практически допустими са предимно разходите, направени в процеса на отбиване на претенциите на монополните дружества – съдебни и други такси, адвокатски хонорари, лихви и т.н. Причината за това се корени в отдавна възприетото в българското право разбиране, че договорната отговорност е само за имуществени вреди. Т.е. ако между потребител и доставчик има напр. сключен договор за доставка на услуги – то всички отношения следва да се уредят на плоскостта на договорната отговорност, а договорът урежда единствено имуществени отношения. Докато неимуществените отношения и претенции (напр. за причинени болки и страдания, неудобства, „психически тормоз“ и т.н.) се развиват на плоскостта на непозволеното увреждане. Или с други думи, за да бъде някой осъден за непозволено увреждане, то той трябва да е увредил пострадалия, но това да не е станало в изпълнение или неизпълнение на сключен между тях договор. Всичко това е в контраст с англо-американската правна система (и особено САЩ), където претенции за неимуществени вреди не са ограничени, а обезщетенията се измерват в хиляди и дори милиони за на пръв поглед елементарни увреждания (лека телесна повреда, повреждане на нескъп предмет и т.н.).

Лъч светлина с оглед на горенаписаното е едно ново решение на Върховния касационен съд (Решение № 429 от 28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 944/2009 г., III г. о., ГК), което донякъде променя приетото у нас положение. По него е установено, че неправомерно, в нарушение на законоустановените правила и при неизпълнение на поетите задължения, служител на фирма за топлинно счетоводство неправилно е отчел разход на топлинна енергия за битови нужди в тежест на потребителя и ищец по делото, което е станало причина за неправомерно начисляване и събиране на суми от последния. Ищецът е бил принуден да заведе дело, по което е било признато, че неправомерно са му били начислени суми за топлинна енергия за битови нужди, тъй като не е било възможно ползването на топлинна енергия в обитаваното от ищеца жилище, тъй като всички отоплителни тела са били демонтирани, а щранг-лирата, за която ответната страна е признала, че е допуснала грешка при начисленията, въобще не е била предвидена по проект, както и че в жилището не е имало поставени индивидуални разпределителни вентили. Поведението на ответното дружество в решението на ВКС е прието за виновно и именно то е станало причина потребителят да ходи многократно в различни фирми, да води разговори с различни лица, да обяснява случая, да предявява искове, да чака решения от различни институции, което е свързано с напрежение, неспокойствие, притеснение, разход на енергия и време, които е можело да бъдат оползотвори по друг начин, психически натоварвания, отрицателни емоции. Върховните съдии са направили констатацията, че установяването по надлежния ред на това наглед безспорно обстоятелство, че като нямаш отоплителни тела и не ползваш топлинна енергия, няма защо да ти се начислява такава е отнело на ищеца две години, през които той е преживял отрицателни психически емоции. В резултат на всичко това загубеното от потребителя на 2 инстанции дело е било на последна инстанция (ВКС) спечелено – и фирмата за топлинно счетоводство е била осъдена за заплати на потребителя обезщетение за неимуществени вреди в резултат на виновното й поведение спрямо потребителя-ищец и причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в отрицателни физически и психически преживявания.

Ново: през 2013 Върховният касационен съд се произнесе със задължително за всички съдилища в България тълкувателно решение, съгласно което монополните дружества отговарят за причинени на потребителите им неимуществени вреди!

Нова ера: неимуществени вреди дори при договорни отношения!

Време за прочитане : 2 мин.

29 януари 2013 година може да се окаже повратен момент в историята на българското гражданско право, свързано с присъждането на обезщетения за неимуществени вреди по справедливост.

До тази дата обезщетения за непозволено увреждане (напр. болки и страдания, негативни преживявания, загуба на време и т.н.) се присъждаха само ако произтичаха от ИЗВЪНДОГОВОРНО основание (напр. катастрофа или друг инцидент), но не и ако произтичаха от ДОГОВОРНО основание (каквито и да е облигационни отношения между страните, базирани на устни или писмени споразумения).

Какво се случваше доскоро – някои правни субекти, най-честно т.нар. монополни дружества, прилагаха нелоялни търговски практики, насочени най-често към индивидуалните си клиенти. Тези практики обикновено се изразяваха в неудовлетворяване на очевидно или очевадно основателните претенции на техни клиенти. Вследствие на което техните клиенти, най-често физически лица, полагаха неимоверни усилия и изразходваха големи времеви и други ресурси, за да могат да защитят правата си. Но монополистите знаеха, че в най-лошия случай щяха да дадат това, което така или иначе дължат (парична сума, изпълнение на определено действие и т.н.) дори ако срещу тях бъде заведено дело. Защото отлично знаеха, че клиентите им няма как да бъдат обезвъзмездени за всички неблагоприятни последици, които са настъпили в резултат на противоправните действия на монополистите. Защото съдебната практика приемаше, че щом е налице договор, това автоматично изключва всякакви неимуществени вреди вследствие на дори грубо и умишлено нарушаване на договорите между страните, а могат да се претендират само обезщетенията, изрично упоменати в договорите.

Всичко това вече е история с публикуваното на 29 януари 2013 Тълкувателно решение №4 на Върховния касационен съд. В него съдебната практика е обърната на 180 градуса, тъй като се приема, че неимуществени вреди могат да се претендират дори между две страни по сключен между тях договор. Диспозитива на решението гласи: „Отговорността на обществения снабдител – енергийно предприятие, когато неправомерно – в нарушение на предвидените предпоставки в общите условия към договора – е прекъснал електроснабдяването на потребителя, е договорна и на това основание може да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а когато е установена недобросъвестност на длъжника – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди.”.

Както става ясно решението е постановено по конкретен казус – прекъсване на електроснабдяването на клиент от енергийно дружество – монополист в нарушение на договорни задължения – но от него категорично може да се изведе принципът, че неимуществени вреди се дължат дори между страните да съществуват облигационни (договорни) отношения. Което отваря широко вратите пред възможността всички правни субекти в България да търсят обезвъзмездяване на вредите, настъпили за тях, вследствие на виновно поведение на техни договорни контрагенти. И като добавим това, че тълкувателните решения са абсолютно задължителни за всички съдилища в Република България – би следвало да се очаква между малко и много повече добросъвестност между страните по облигационно-договорни отношения в България, тъй като умишлените нарушения, някои от които граничещи с наглост и безочие, вече няма да бъдат толерирани, а напротив – репарирани.

Дупките по пътищата в страната – задължение на общините и агенция „Пътна инфраструктура”

Време за прочитане : < 1 минута

Пътищата в страната се поддържат от агенция „Пътна инфраструктура” (известна още като агенция „Пътища”), а съответните общини са задължени да поддържат общинските пътища и тротоарите, подземните съоръжения, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване извън платното (платната) за движение на републиканските пътища в границите на селата и селищните образувания.

Съгласно чл. 47 от Правилника за прилагане на Закона за пътищата поддържането включва полагането на системни грижи за осигуряване на целогодишна нормална експлоатация на пътя и осъществяване на мерките за защита на неговите съоръжения и принадлежности, а текущият ремонт включва работите по отстраняване на локални повреди по настилката и пътните принадлежности, причинени от нормалната експлоатация на пътя.

Горната информация дава отговор на наболели житейски въпроси от сорта на „Кой носи отговорност за дупките по пътищата?”, „Мога ли да осъдя държавата за спукана гума и изкривена джанта от пътна дупка или шахта?” и т.н. Или казано на правен език – лицето, което има законово задължение да се грижи за пътищата в страната (агенция „Пътна инфраструктура” или някоя община – в зависимост от вида на пътния участък) носи юридическа отговорност (и съответно дължи парично обезщетение) в случай на инцидент и вреди, пряко произтичащи от неподдържан или неремонтиран път.

Обезщетение при паднал сняг или ледена висулка от покрива

Време за прочитане : < 1 минута

Да. Отговорност се носи от собствениците на съответния недвижим имот, пред който се е случил инцидентът (паднала снежна маса, ледена висулка и т.н.). Задължението произхожда от общински наредби, които са сходни в различните региони на България.