Време за прочитане : < 1 минута

Изправени пред угрозата от лавина от съдебни дела срещу тях за едностранно повишаване на лихви или други незаконосъобразни практики, част от българските банки предприеха много хитър, а и логичен ход, наречен декларация за конфиденциалност. С прости думи иде реч за съдебна спогодба по чл. 234 ГПК (т.нар. извънсъдебно споразумение), към която обаче има „пришито“ споразумение за конфиденциалност (декларация за неразгласяване на каквато и да е информация).

Използвайки горния „инструмент“, в най-лошия възможен за банките сценарий те заплащат на потребителя, предявил срещу тях съдебен иск, разноските по делото (държавни такси, хонорари на адвокати и вещи лица и др.), както и размера на исковата претенция (обикновено това е неоснователно надвзета сума) – които суми така или иначе, в зависимост от казуса, има огромна вероятност да бъдат уважени от съда изцяло. При тази схема и клиентът остава доволен, след като е получил всичко или част от това, което е искал от банката, и банката остава доволна, тъй като никой няма да разбере, че някой я е съдил и тя е капитулирала. Защото ако излязат на бял свят лавина от заведени или спечелени срещу банките дела – все по-малка е вероятността обикновените потребители да се чудят и да са повече от предпазливи преди да потърсят правата си. А при масовото навлизане на практиката за подписване на споразумения с декларации за конфиденциалност, водените срещу банките дела остават скрити за широката общественост.

Може би за пълнота следва да се отбележи, че някои банки, особено ако подозират психологически податливи клиенти или неопитни адвокати, правят настойчиви опити да намалят размера на това, което така или иначе най-вероятно предварително са си направили сметката, че е изгодно да дадат. Че дори ако може и нищо да не дадат. Което е напълно логично. Все пак ако клиентът се поддаде на внушения и е склонен да получи претендираното от него, но без напр. да му бъдат възстановени направените по заведеното от него дело разноски – защо банката поне да не опита? А ако види, че клиентът е притеснен – дори може да направи опит да разсрочи или редуцира размера на претендираното.

Всичко това обаче, предвид споменатите споразумения за конфиденциалност, си остава дълбоко неизвестно на широката публика.

Време за прочитане : 5 мин.

Публична продан (публични продажби) на имоти е процедура, която е уредена в Гражданския процесуален кодекс (ГПК), Част V – Изпълнително производство, Глава 43 – изпълнение върху недвижими вещи.

Публична продан на имот се извършва от частни съдебни изпълнители (ЧСИ) или държавни съдебни изпълнители (ДСИ) – в зависимост от това, къде е образувано изпълнителното дело. Интересен факт е, че не във всички райони на България има частни съдебни изпълнители (ЧСИ) и при това положение за някои имоти публична продан на практика задължително се извършва от ДСИ. Друга подробност е, че частните съдебни изпълнители (ЧСИ) са задължени да публикуват в специален регистър в интернет всички извършвани от ЧСИ продажби на имоти – докато ДСИ нямат такова задължение и имотите, които те продават на публична продан, се обявяват само „офлайн“ – чрез залепване на съобщения в съответния районен съд. община или кметство, както и на самия продаван на публична продан недвижим имот.

Публичните продажби на недвижими имоти имат някои ограничения, заложени в ГПК. На първо място това е несеквестируемостта – забраната принудителното изпълнение да бъде насочвано към недвижим имот (и респективно той да бъде продаван на публична продан). Чл. 444, т. 7 посочва случаите, в които длъжникът в изпълнителното производство може да се позове на несеквестируемост – ако става дума за жилището на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него; ако жилището надхвърля жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му, определени с наредба на Министерския съвет, надвишаващата част от него се продава, ако са налице условията по чл. 39, ал. 2 от Закона за собствеността. Несеквестируемостта обаче отпада и не се прилага в някои изчерпателно изброени случаи – когато има вписани залог или ипотека, при задължение за издръжка, вреди от непозволено увреждане, финансови начети, както и в специални случаи, предвидени в закон.

Във връзка с несеквестируемостта ГПК съдържа едно ново правно положение в помощ на взискателите в изпълнителното производство срещу недобросъвестните длъжници, които имат секвестируемо имущество, но го укриват. Ако у длъжника не бъде намерено секвестируемо имущество, продажбата на което да покрие разноските по изпълнението, длъжникът е длъжен под страх от наказателна отговорност и принудително довеждане да се яви пред районния съдия и да декларира цялото си имущество и всичките си доходи.

Публичните продажби (процедурата по публична продан) на имоти започват с описа на имота и неговата оценка. Преди това, разбира се, с оглед предотвратяването на възможността недобросъвестен длъжник да отчужди (продаде, дари или по друг начин прехвърли) имуществото си преди публичната му продан, държавният (ДСИ) или частен съдебен изпълнител (ЧСИ) може да наложи възбрана на недвижими имоти.

Изключително важен момент с оглед ненакърняване правата на длъжника в изпълнителното производство е съотношението между размера на дълга и конкретното имущество, срещу което бива насочвано принудителното изпълнение. Възможно е за дълг от няколкостотин лева да бъде описано имущество за стотици хиляди левове – а някои от таксите на съдебните изпълнители са пропорционални – и така може да се окаже, че за дълг от няколкостотин лева разноските по изпълнителното дело са няколко хиляди лева. При такива ситуации е препоръчителна намесата на опитен адвокат по изпълнителни дела, който да парира всички такива неприятни, макар и напълно законни, сценарии.

Друг важен момент е оценката на имота и съответно началната му цена при публичната продан. Оценката се извършва задължително от вещо лице, – В тази връзка промените в ГПК от 2017г. въведоха съществена новост – възможността на длъжника да оспори оценката на вещта и да организира повторното й оценяване, като за цена на имота в този случай се определя средноаритметичната стойност между първоначално дадената и повторната оценка. Началната цена при проданта от своя страна се определя на 80% от цената на имота и не може да е по-ниска от данъчната оценка на имота. Правилата за извършване на оценка на стойността на имота обаче се прилагат само при извършването на първата по ред публична продан.

След описа на недвижим имот и евентуална възбрана върху него се насрочва публичната продан и се разгласява („онлайн“ за ЧСИ или „офлайн“ – за ЧСИ и ДСИ), а имотът обикновено се оставя във владение на длъжника, който го ползва до приключване на процедурата.

Задължително всяка публична продан (независимо дали се провежда в голям град като София или Пловдив или малко населено място) се провежда в сградата на съответния районен съд. Публичната продан продължава 1 месец, през който могат да се правят наддавателни предложения от кандидат-купувачи. Нововъведение с промените на ГПК от 2017 г. е забраната един наддавач да прави повече от едно наддавателно предложение. По правило за всяко наддавателно предложение се внася и задатък в размер на 10% от цената на имота. Макар да не е широко известно, взискателите също могат да участват в наддаването за имотите на длъжника – и те дори не внасят задатък ако размера на взимането им надвишава размера на задатъка. Особено важно е наддавателното предложение да бъде правилно оформено, защото в противен случай е възможно да бъде обявено за недействително – напр. в случай, че наддавателното предложение надвишава с повече от 30% началната цена. Възможно е наддавателното предложение да бъде направено от упълномощено лице по силата на писмено пълномощно – адвокат, роднина или друго лице. Всички книжа, свързани с проданта, се намират на разположение на всеки интересуващ се от имота в районен съд – там те могат да бъдат прегледани с оглед установяване на фактически или юридически недостатъци, свързани с имота, които могат евентуално да променят нагласите на кандидат купувачите.

Дори да има внесени задатъци и валидно направени наддавателни предложения, публична продан не се извършва ако до изтичането на срока за подаване на наддавателни предложения длъжникът покрие изцяло предявените срещу него изпълнителни листове. Проданта не се извършва, а се спира, ако най-късно до деня, предхождащ деня на проданта, длъжникът – физическо лице внесе най-малко 20% от задължението и се задължи писмено пред съдебния изпълнител да внася ежемесечно по 10% от тях. В противен случай в първия работен ден след изчитането на споменатия срок съдебният изпълнител отваря направените наддавателни предложения, които описва в надлежен протокол. Трябва да се отбележи, че възможността за спиране на публичната продан чрез внасяне на част от задължението не се отнася до случаите, когато длъжници са юридически лица, както и когато – макар длъжникът да е физическо лице – се продава заложена, ипотекирана вещ или вещ, включена в търговското предприятие на ЕТ.

ГПК предоставя  опцията наддавач, който не е предложил най-високата цена, устно, при съставянето на протокола с наддавателните предложения от съдебния изпълнител, да обяви по-висока цена (наддавателно предложение). В една такава хипотеза се преминава от тайно към явно наддаване за съответния имот. Това от една страна значително подобрява шансовете на длъжника да получи справедлива цена за имота си, а от друга дава възможност на някой наддавач да изпревари всички останали кандидат-купувачи (които не са се явили на проданта с явно наддаване) и нерядко да закупи имота на изключително изгодна цена.

След приключване на наддаването съдебният изпълнител обявява спечелилия наддавач, който в 2-седмичен срок следва да внесе остатъка до пълната покупна цена на имота. Ако не стори това, задатъкът се губи, а за спечелил наддаването се обявява следващият предложил най-висока цена. Ако и той не внесе цената на имота се преминава към следващия и така до изчерпване на всички кандидат-купувачи, направили валидни наддавателни предложения. Нов момент от 2010 година насам обаче е, че след плащане на цената от наддавач, обявен за купувач, внесеният задатък се връща на наддавачите, които не са били обявени за купувачи.

Втора публична продан се извършва когато недвижимият имот не е бил продаден (не е бил възложен) при спазване на гореописаната процедура. При такава хипотеза взискателят има право да поиска извършването на нова продан. Тя се провежда по правилата за първата продан с една единствена разлика – цената е 90% от цената на имота по първата продан. Ако и тук имотът не бъде продаден (възложен) има 2 опции – първата е имотът да бъде освободен от изпълнение, а втората – да бъде определена нова, по-ниска цена за имота в случай, че взискателят прояви активност и направи изрично искане в тази насока. Това е един много важен момент и за кредитор, и за длъжник – тъй като ако не бъдат съблюдавани сроковете длъжникът може за минимално кратък срок, докато взискателят реагира, да отчужди имота си и така да увреди кредитора по изпълнителното дело.

Публичните продажби (публична продан по ГПК) почти приключват с възлагането на имота с постановление на съдебния изпълнител (ЧСИ или ДСИ). И тук се крие един от най-големите практически рискове при публичните продажби на имоти – постановлението за възлагане може да бъде обжалвано от длъжника. Самата процедура по обжалването може да отнеме месеци, а в редки случаи дори и повече, като за това време спечелилия наддавач не може по никакъв начин да разполага със сумата, която е платил като цена на имота – тя нито се връща на купувача, нито пък се начисляват лихви, нито пък имотът може да бъде ползван от спечелилия купувач. Затова понякога е важно, особено ако се касае за големи суми, доверен адвокат по изпълнителни дела на купувача да провери цялото изпълнително дело, за да прецени какви са шансовете за благоприятен или неблагоприятен за клиента му изход.

Ако възлагането на имота не бъде обжалвано или пък макар обжалвано бъде потвърдено от компетентния съд, то след него е възможно за бъде извършен въвод във владение на имота – което на практика означава съдебният изпълнител да отстрани всички намиращи се в имота лица и да предаде владението му на новия собственик. Важна подробност е, че въводът във владение не е задължителен етап от съдебно-изпълнителното производство – а и не е препоръчителен ако новият собственик може безпрепятствено да влезе в новия си имот – тъй като за въвода във владение се дължи допълнителна пропорционална такса. Въпреки това практиката познава случаи, в които съдебни изпълнители убеждават купувачите, че въводът е задължителна необходима стъпка за финализирането на процеса на публична продан – което води до излишно завишаване на общите разходи за покупката на имота.

Един от най-важните въпроси, който вълнува мнозина кандидат-купувачи е: какви са рисковете ако имот бъде закупен на публична продан? Ако всички процедури бъдат проведени законосъобразно, то рискът на практика е нулев. С влязлото в сила постановление за възлагане купувачът придобива всички права върху имота, които е имал длъжника, и действителността на продажбата може да се оспори само ако купувачът не е имал право да наддава или ако не е внесъл цената. Някои лица, по правило имащи някакво отношение към изпълнителното дело, нямат право на участват в наддаване на публична продан и санкцията за това е изключително сурова – цената, платена от тях, не им се връща и отива в полза на взискателите по изпълнителното дело – и разбира се те не придобиват имота, тъй като проданта е недействителна. Другата възможност – ако цената не е била действително платена – не представлява затруднение, тъй като цената може да бъде внесена и впоследствие и проданта не е недействителна на това основание – т.е. спечелилия купувач ще придобие имота. Освен изброените две хипотези, единствената възможност за евикция (съдебно отстранение) на купувача от имота е ако се окаже, че длъжникът в изпълнителното производство не е бил собственик на недвижимия имот – една немислима хипотеза ако бъде направена надлежна проверка за установяване собствеността на продавания публична продан недвижим имот.

В допълнение към горната „стандартна“ процедура по публична продан на недвижим имот, измененията на ГПК от 2017 г. въведоха изцяло нова форма на публична продан, а именно – електронните публични търгове. Те се организират чрез платформа, поддържана от министерство на правосъдието, а министърът на правосъдието издава наредба за достъпа и организацията на платформата. Засега обаче този начин на провеждане на публична продан не е особено разпространен.

Време за прочитане : 2 мин.

Брачен договор, популярен още и като предбрачен договор, е един от най-новите институти на българското семейно право – въведен е и се прилага след приемането на новия Семеен кодекс от 2009 година.

Брачният договор съвсем не е задължителен и съпрузите са свободни никога да не сключат такъв. Ако обаче не решат да сключат такъв договор, то сключилите или сключващи брак съпрузи имат възможността да избират измежду две възможни опции – първата от които е старият и добре известен режим на съпружеска имуществена общност (СИО), а втората е новата законова възможност за избор на предвидения в новия кодекс режим на имуществена разделност. Тук е валидно правилото, че ако съпрузите не са избрали и посочили някой от тези 2 режима, до евентуален развод се прилага първият режим – този на съпружеска имуществена общност (СИО).

Изборът на режим може да бъде направен много лесно от съпрузите, докато за оформянето му не е особено препоръчително ползването на примерен брачен договор (образец), а по-скоро намесата на добър бракоразводен адвокат или друг опитен юрист, който е запознат със сложните проблеми, които възникват в един бракоразводен процес и които проблеми могат да бъдат лесно предотвратени още преди да са възникнали.

Независимо от това който точно режим са избрали съпрузите и дали въобще са избрали, има една категория лични вещи, които по закон във всички случаи принадлежат само на единия от съпрузите и съответно продължават да са негова еднолична собственост по закон дори след един евентуален развод. На първо място това са вещите, придобити преди брака или придобити по време на действието на брака с изцяло лични средства; вещите, с които единият съпруг упражнява професията си; вещите, придобити по наследство и дарение по време на действието на брака; вещите, собственост на съпруг едноличен търговец (ЕТ). При сключване на брачен (предбрачен) договор някои от тези правила могат да бъдат модифицирани – например може имущество, придобито от единия от съпрузите преди сключването на брака, да стане собственост на другия съпруг по силата на сключения между тях брачен договор.

По закон (а и според мнението на мнозина юристи, специализиращи в тази материя) брачният договор не може да урежда нищо друго, освен имуществени отношения, въпреки че практиката познава и различни случаи – напр. брачен договор за гарантиране изпълнението на семейните задължения и т.н. Основните въпроси, които третира брачният договор са титулярството върху правата, придобити преди брака, както и по време на съществуването на сключения брак, както и след евентуален развод. Особен интерес предизвиква възможността да се уредят предварително начинът на управление и разпореждане с наличното имущество по време на действието на брака (необходимо ли е съгласие на всеки от двамата съпрузи или съгласието само на единия е достатъчно, при какви конкретни ситуации и т.н.), както и участието в текущите разходи и задължения по времето на брака.

Предбрачен договор може да се сключи и подпише при встъпването в брак, но брачен договор може да бъде сключен или по-късно, след като бракът е вече сключен и преди евентуален развод. За законното сключване на валиден брачен договор по българското право се изисква да е спазена писмена форма и то с нотариална заверка на подписите на съпрузите. След като веднъж е бил сключен, всеки брачен договор няма пречка да бъде изменен или окончателно прекратен. Допустимо е и разваляне на напълно валидно сключен брачен договор по предвидения в законодателството съдебен ред, при наличието на точно определени законови предпоставки.

Брачен договор при вече сключен брак (т.е. след момента на встъпването в граждански брак) е една интересна законова възможност, която предлага Семейният кодекс. В една такава хипотеза, дори до един етап от брака да е бил приложим режимът на съпружеска имуществена общност (СИО), то може буквално за един ден този режим да бъде променен със сключването на договор и уреждането на режим на разделност. Това е често срещано решение при усложнения, касаещи само единия от съпрузите – например непогасени банкови кредити, изпълнителни дела и т.н. Намесата на опитен адвокат в такива ситуации е силно препоръчителна, тъй като юридическият казус следва да бъде изследван от много страни, за да се прецени дали желаният ефект може да бъде постигнат и как е най-добре да бъде постигнат.

Колко струва брачен договор е въпрос, който никак не е маловажен, но за щастие на желаещите да сключат такъв, цената за изготвяне и вписване на брачен договор обикновено е в рамките на няколкостотин лева.

Време за прочитане : < 1 минута

С последните изменения на Административнопроцесуалния кодекс (АПК) от 09.10.2012 са отменени разпоредбите, съгласно които наказателни постановления, с които са наложени глоби до 100 лева включително, не подлежаха на обжалване.

Наред с изменението на АПК и в синхрон с него са изменени и редица други закони – като напр. Закона за устройството на територията (ЗУТ), съгласно който санкции до 5000 лева за ЕТ и юридически лица не подлежаха на обжалване.

Време за прочитане : 2 мин.

Международната съдебна поръчка по граждански или търговски дела е молба на една държава или международен съд до друга държава или международен съд за предаване и връчване на съдебни или извънсъдебни документи на определено лице. Адресът на получателя на документите следва да бъде известен.

Предаването на съдебните документи се подчинява на принципите на бързината и прекия характер на предаването, тоест целта е възможно най-бързо да се предадат документите между самите органи – предаващия и приемащия. Целта е и да се обезпечи сигурността на гражданския и търговския оборот. Документите, които следва да се предадат, трябва да бъдат придружени от молба, чиито реквизити са изрично определени в Регламент 1393/2007, Приложение I. Тази моба трябва да се попълни на официалния език на държавата-адресат. Документите, подлежащи на предаване, както и всички придружаващи ги документи, не подлежат на легализация. Адресатът на документите има право да откаже да ги получи, ако те не са преведени на официалния език на държавата му.

За получаване на документите, получаващият орган най-късно в 7-дневен срок от получаването е длъжен да състави разписка и да я изпрати на изпращащия орган. Разписката също е по образец, който се намира в същия регламент. Ако липсват някаква информация или документи, които възпрепятстват връчването от страна на получаващият орган, той ще се свърже с пращащата страна, за да се попълнят тези празноти и да се изясни обстановката. Ако получаващият орган е получил документ, който не е компетентен да връчи, поради липса на териториална компетентност, то той ще го изпрати на компетентния орган.

След като вече веднъж е получил надлежно и в съответствие с разпоредбите на закона, документите, съставляващи съдебната поръчка, самото връчване на адресата на съдебната поръчка следва да стане в срок до 1 месец от получаването на документите. Този ден се счита и за дата на връчване. За самото дейстие по връчването се съставя удостоверение.

Държавата-адресат определя такса с определен размер, за случаите при които за връчването на съдебни документи се използва съдебен служител или лице, което е компетентно да връчва такива книжа съгласно законодателството на държавата-адресат. В този случай разходите остават за сметка на заявителя (този, който изпраща документите). Заявителят носи отговорност за разходите и в случаите, когато иска да се използва друг – специален начин за връчване на документите.

Други начини за връчване на съдебни документи са:
–         връчване чрез служители на дипломатически или консулски представителства
–         връчване чрез използване на пощенски услуги
–         пряко връчване – от съдебни служители, длъжностни лица или други компетентни лица от държавата-членка адресат (стига нейното законодателство да го допуска);

Същата процедура се съблюдава и при предаване, получаване и връчване на извънсъдебни документи.

Уредбата на въпроса от българска правна гледна точка се намира в Гражданския процесуален кодекс – гл. 56, раздел I. Българският закон допуска такова връчване, само ако адресатът е гражданин на държавата-членка, в която е издаден документът.   Нашето законодателство определя за получаващ орган съответния районен съд, в чийто район трябва да се извърши връчването. В България е недопустимо пряко връчване.

Във всички случаи и във всички държави обаче целта на тази процедура е една-единствена, а именно да засили сътрудничеството между отделните органи и отделните държави в областта на гражданските и търговските дела, спестяването на време и средства, чието разходване не би могло да бъде избегнато, ако не беше установена тази процедура и ако не действаше ефективно към настоящия момент.

Време за прочитане : < 1 минута

Спорен и до днес остава въпросът за задължителното носене на адвокатски тоги в открити съдебни заседания. По закон това е задължително, но масовата практика (особено в София и други големи градове) приема, че това зависи от преценката на съответния адвокат. Има обаче и съдии, най-вече в малките български съдилища, които възприемат неносенето на тога като обида към съда и налагат глоби за това.

В едно дело на Русенския окръжен съд от 2009 година е направен много добър анализ на действащите правните норми, свързани със задължението за носене на тога от адвокати. Безспорно е прието, че задължението на адвоката да се явява с тога в съдебните заседания, в които участва като процесуален представител, е визирано в разпоредбата на чл. 40, ал. 7 ЗА и че отдаването на дължимото уважение към съда съставлява не само морално, но и правно задължение за всеки адвокат и то е регламентирано в чл. 21, ал. 1 от ЕКА. Неизпълнението на задължението за явяване на адвоката с тога в съдебно заседание може да бъде разгледано и като частен случай на по-общото задължение за уважение към съда. Общото обаче и за двата случая е, че нарушенията както по чл. 40, ал. 7 ЗА, така и по чл. 21, ал. 1 ЕКА съставляват единствено дисциплинарни нарушения по смисъла на чл. 132 ЗА.

Адвокатът, жалбоподател по горното дело, е бил глобен за неуважение към съда предвид неносенето на тога в открито съдебно заседание. Окръжният съд обаче отменя глобата му, защото приема, че нарушението, за което жалбоподателят е глобен в конкретния случай, не може да бъде квалифицирано като нарушение на реда на съдебното заседание, нито пък като обида на съда или на друго, участващо в производството лице. По естеството си то не може да бъде разгледано и като нарушение на чл. 89, т. 2 ГПК, тъй като макар формално да съставлява неизпълнение на разпореждането на районния съдия жалбоподателя да се яви в определения му петминутен срок, облечен в тога, то неизпълнението на това разпореждане по никакъв начин не препятства разглеждането на делото.