Резултативен хонорар или адвокатски хонорар след спечелване и според изхода на делото по граждански, изпълнителни и др. дела (познат в западните правни системи като „No win – no fee“) е малко позната и използвана в българското право методика за заплащане на адвокатско възнаграждение. Тя се състои в това, че клиентът не заплаща предварително възнаграждение на адвоката, какъвто е масовият случай съгласно българския закон, а хонорар на адвоката се заплаща при и след спечелване на делото.
Тази практика не е популярна в България, защото се използва предимно при дела с висок материален интерес. Най-масово тази система на заплащане на адвокатския хонорар след спечелване на делото се използва в САЩ, обикновено при дела, при които материалният интерес е около и над милион долара. Например при причинена смърт, ако искът е за 7-цифрена сума, а разноските по водене на делото са в размер на 5-6-цифрена сума – ищецът може да няма финансовата възможност да заплати първоначалната сума, въпреки че искът му е на много по-голяма стойност. При това положение честа практика е дадена адвокатска кантора да се ангажира с всички усилия и разноски по воденето на делото (т.е. ищецът не заплаща нищо) като при успешен изход адвокатската кантора получава около 50% от присъденото обезщетение, а останалата част от сумата се предава на ищеца. За да се стигне до такъв адвокатски хонорар, разбира се, съответната кантора трябва да е убедена, че шансовете за спечелване на делото са достатъчно добри, а ответникът, срещу който се насочва искът, е платежоспособен.
В България горната система търпи редица модификации. На първо място материалният интерес е значително по-нисък и заплащане на адвокатски хонорар след спечелване на делото се договаря при искове за около и дори под 100 хил. лева. Процентът, който остава за адвокатската кантора, също обикновено е доста под 50%. За сметка на това обаче почти винаги клиентът заплаща дължимите авансово държавни такси, а адвокатът се ангажира единствено с всички усилия по водене и спечелване на делото. В полза на клиентите обаче съществуват редица положения, при които авансова държавна такса не се дължи – най-често при застрахователни дела, напр. при искове срещу застраховател за причинени телесни повреди или смърт.
Във връзка с горното следва да се имат предвид два много есенциални момента.
На първо място – ако хонорарът не е заплатен в аванс, какъвто е масовият случай, същият не се присъжда в полза на клиента. Ако напр. искът е за 100 хил. лева и клиентът е заплатил 5 хил. лева адвокатски хонорар в аванс – то при постановяването на решението си, съдът осъжда ответникът да заплати не само претендираното обезщетение от 100 хил. лева, но и 5 хил. лева разноски за адвокат. Ако клиентът и адвокатът обаче са се споразумели клиентът да заплати 10 или 20 хил. лева едва след спечелване на делото – съдът ще присъди единствено 100 хил. лева обезщетение и адвокатския хонорар ще остане за сметка на клиента, т.е. той ще получи чисто 80 или 90 хил. лева (в сравнение със 105 хил. лева в предходната хипотеза).
И на второ място – дори уговореният резултативен хонорар да е дължим чак при спечелване на делото – неговият размер не може да е по-нисък от законовите минимални размери на адвокатски възнаграждения. Последните са дължими и се изчисляват не за цялото производство, а за всяка отделна съдебна инстанция. Именно затова, особено при нисък материален интерес, резултативният адвокатски хонорар е на практика неприложим – защото колкото по-нисък е материалният интерес, толкова по-висок е процентът, който остава за адвоката – а в крайна сметка този процент не се присъжда от съда и остава изцяло за сметка на клиента. Докато същият този хонорар, ако бъде заплатен в аванс – първо е в по-нисък размер, а освен това се присъжда в полза на клиента – и клиентът получава присъдените му от съда суми в пълен размер, защото разходите по водене на делото, вкл. за адвокатски хонорар, се поемат от ответника при спечелване на делото от ищеца.