Пострадал е това физическо или юридическо лице, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от дадено престъпление, а ако пострадалото лице е починало – това качество преминава върху неговите наследници. В чл.75 от НПК са посочени редица права, които има пострадалият, но основното от тях се състои в това той да получи справедливо обезщетение на вредите си. А това на практика се постига с предявяването на граждански иск.

Гражданският иск изглежда лесен за предявяване, но всъщност крие доста на брой тънкости, които би следвало да са известни на всеки опитен адвокат.

На първо място гражданският иск може да се предяви както в рамките на наказателното производство, така и по отделно гражданско дело след приключването на наказателното дело. По новия ГПК държавна такса за образуване на такова отделно гражданско дело не се дължи (ако разбира се има влязла в сила осъдителна присъда по наказателното дело). Нееднородната съдебна практика сочи, че в някои български съдилища гражданските състави присъждат по-големи по размер парични обезщетения в сравнение с наказателните състави от същия съд – и при това положение за пострадалия би било по-добре от чисто финансово-обезщетителна гледна точка да изчака приключването на наказателното дело, след което да инициира образуването на отделно гражданско дело. Като разбира се неотлъчно следи за изтичането на погасителната давност.

Друго преимущество на отделно гражданско дело се състои в това, че пострадалият може да привлече по делото директно съответната застрахователна компания, а не физическия извършител, който може да не е в състояние да изплати присъденото обезщетение, особено ако последното е в голям размер. Тук си струва да отбележим и наскоро излязлото Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, което хвърля известна светлина върху кръга лица, които биха могли да предяват граждански иск (в наказателното производство или в отделно такова) за неимуществени вреди в случай на настъпила в резултат на престъпление смърт на техен близък. Доскоро практиката на съдилищата беше разнородна, но основно признаваше тази възможност единствено на „преките“ наследници на починалото лице – тоест, деца, съпруг или родители. С това тълкувателно решение ВКС призна възможност и на по-широк кръг лица да предявят иск за неимуществени вреди, като формулировката относно кръга на лицата е различна в зависимост от това дали искът се предявява в наказателния процес или в отделно гражданско дело. В отделно гражданско дело освен преките наследници, по изключение иск – включително и направо пред застрахователната компания – може да предяви всяко друго лице, което е създало трайна дълбока и емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени в конкретния случай. В наказателния процес тази възможност е дадена единствено на братя и сестри, баба/дядо или внуци на починалия (ако няма други наследници), при доказано близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.

Изключително важен момент, който за съжаление често се неглижира, е този за погасителната давност. Всеизвестно е, че давността е 5 години и тече от откриването на дееца съгласно чл.114 ЗЗД. Но ако граждански иск бъде предявен в рамките на наказателно производство и наказателното производство бъде прекратено (напр. поради изтекла давност за извършеното престъпление) – тогава се счита, че граждански иск не е бил предявяван. Ако напр. деянието е извършено през 2000 година, наказателно дело е образувано и граждански иск е предявен през 2002 година, осъдителна присъда на първоинстанционния съд е произнесена през 2004 година, но през 2006 година ВКС прекратява наказателното дело поради изтекла давност – тогава ще се счита, че граждански иск никога не е бил предявяван, а давността е изтекла през 2005 година – и пострадалият няма да има право да заведе гражданско дело. Всъщност ще има право, но извършителят, напълно законосъобразно, ще може да направи едно елементарно възражение за изтекла погасителна давност, вследствие на което искът във всички случаи ще бъде оставен без уважение.

Гражданският иск в наказателното производство по правило се предявява в първото съдебно заседание на първоинстанционния съд (до даване ход на делото и започване на съдебното следствие). Важно е да се знае, че молбата за предявяване на граждански иск следва да бъде много прецизно изготвена, защото в противен случай мнозина съдии се позовават на разпоредбата на чл.88, ал.2 НПК и просто не приемат гражданския иск за разглеждане в рамките на наказателното производство. Което не е фатално, но може да бъде неприятно за избралите този способ за предявяване на граждански иск.

При предявен за разглеждане граждански иск – независимо дали в рамките на наказателното производство или в отделно гражданско дело – задачата на гражданския ищец или неговия доверен адвокат е да максимизира размера на присъденото парично обезщетение. Това се постига основно по 2 начина – чрез ангажиране на релевантни и убедителни доказателства за претърпените вреди (напр. колко силни са били претърпените болки и страдания) и чрез издирване на относими съдебни решения по сходни казуси, по които са били присъдени сравнително високи обезщетения.

По правило при предявяване на граждански иск държавна такса от гражданския ищец не се събира. Единственият разход в такова производство за пострадалия се явява адвокатския хонорар – в случай разбира се, че е ангажиран адвокат (по гражданско дело) или адвокат-повереник (по наказателно дело) – но този разход се присъжда от съда и в крайна сметка е за сметка на осъдения.

Време за прочитане : 3 мин.

Погасителната давност изтича след определен давностен срок, през който кредиторът е бил напълно или частично пасивен и не е предприемал действия за събиране на вземането си. Възражение за давност (което дава на длъжника съвсем законно право да НЕ изпълни задължението си) може да бъде правено от длъжник на различни законови основания и за различни задължения. По-долу ще бъдат разгледани различните видове давност и давностни срокове по българското право.

Погасителна давност за задължения е предмет на уредба на българския Закон за задълженията и договорите (ЗЗД). „Погасено по давност” в разговорния език е синоним на „отписване по давност”. Много важно е да се отбележи, че „изтекла давност” не означава, че задължението изчезва. Задължението остава, но лицето, в чиято полза е възникнало задължението, няма абсолютно никаква законова защита и въобще какъвто и да е механизъм, по който да събере принудително вземането си – не може да образува съдебно или изпълнително дело и т.н. Още по-важно е да се отбележи, че ако дадено лице, в чиято полза има изтекла давност, плати доброволно (напр. погрешка) – плащането се счита за редовно и сумата не подлежи на връщане! Затова е изключително важно, най-вече в случаи, в които едни и същи лица са имали в миналото взаимоотношения, по които има погасени по давност вземания и които лица желаят да влязат в нови отношения (напр. да сключат нови договори), да внимават как уреждат отношенията си. Защото може да се окаже, че едно плащане, на пръв поглед постъпило по новото задължение, е отишло за погасяване на старото (погасено по давност) задължение.

Давността за задължения по ЗЗД бива основно 2 вида. Най-популярна е общата 5-годишна давност. Тя се прилага, когато друга специална давност не е предвидена. Когато има влязло в сила съдебно решение, давността винаги е 5 години. ЗЗД предвижда няколко вида специална давност, която е 3-годишна – за трудови възнаграждения, за договорни неустойки и за лихви и периодични плащания. ВКС наскоро постанови тълкувателно решение, съгласно което „периодични плащания” представляват вземанията на доставчици на услуги (мобилни оператори, топлофикационни дружества и др.) по договори за потребление, независимо че месечните сметки са различни. Има и други специални видове давност, уредени в други закони, напр. едногодишната давност за вреди по спедиционен договор или договор за превоз.

Всяка давност подлежи на спиране и прекъсване. В първия случай (напр. при висящо дело) теченето на давността продължава при отпадане на пречките (напр. приключване на делото), но изтеклата давност се зачита. Докато при прекъсването на давност давността винаги започва да тече отначало. Типичен пример на прекъсване на давност е предприемането на действия по принудително изпълнение (завеждане на съдебно или изпълнително дело и т.н.) или признаване на вземането от длъжника.

Погасителната давност за глоба (вкл. за наказателни постановления по актове на МПС и др.) беше наскоро уредена с Тълкувателно решение №2 от 12 април 2017г. На Върховния административен съд, който сложи край на противоречивата съдебна практика, отнасяща се до давностния срок, който се прилага за изпълнението  на административното наказание глоба.

Когато имаме налице наложено и влязло в сила административно наказание глоба, съответната институция разполага с правото в двегодишен срок да изисква принудителното й изпълнение от лицето, на което е наложена глобата, като този период започва да тече от деня на влизане в сила на акта, с който тя е наложена. Следователно, ако след окончателното изтичане на този двегодишен срок, институцията бездейства и не предприема  мерки за спирането на давността, правото се преклудира и не подлежи на предвиденото в закона принудително изпълнение. Тук трябва да вметнем, че преклудирането на правото за принудително изпълнение, не означава, че гражданинът не може след това да изпълни доброволно погасеното по давност задължение, но ако изпълни той няма да има право на възражение и да иска платеното обратно поради изтекла давност, защото в момента на плащането не му е бил известен този факт. В тази връзка някои институции често прилагат една доста неетична практика – например, ако гражданин отиде в дадена институция, за да се снабди с искан от него документ или получи някаква административна услуга и му се заявява, че преди това е длъжен да плати една отдавна наложена глоба (която всъщност е с изтекла давност). В голяма част от случаите гражданинът има необходимост бързо да се сдобие със съответния документ или административна услуга и съответно, по този начин събрана глобата, е налице едно „доброволно“ плащане, за което гражданина няма правото на възстановяване.

Преди тълкувателното решение на ВАС в част от съдебната практика беше прието, че след прекъсването на давностния срок, започва да тече нова погасителна давност, с продължителност пет години, която се отнася за публичните вземания по ДОПК. Глобата, както е добре известно, е публично вземане съгласно разпоредбата на чл.162, ал. 2, т.5 от ДОПК. А публичните задължения от своя страна се погасяват с изтичането на точно петгодишен давностен срок, който се изчислява считано от първи януари на годината, която следва годината, в която е трябвало по закон да се плати въпросното публично задължение, освен ако, разбира се, в дадена закон не е предвиден някакъв по-кратък срок (чл.171, ал.1 ДОПК). Този друг срок е предвиден в  закона, а именно в разпоредбата на чл. 82 ал.1 б.“а“ ЗАНН.

В този контекст е и Тълкувателното решение на ВАС, който тълкува използването на краткия двегодишен срок в съответствие с някои принципи. Изправени сме пред една колизия на давностни срокове, при която се прилага принципа, че особеният закон отменя общия, което ни води до прилагането на по-краткия двегодишен срок по ЗАНН. Кратката двегодишна давност се явява изключение по смисъла на чл.171 ал.1 ДОПК. Разпоредбата на чл. 82 ал.1 ЗАНН е специален закон и дерогира приложението на чл. 171 от ДОПК по отношение на давността за изпълнение на административното наказание глоба. Приложението на по-краткия срок е и в съответствие с принципа, че спрямо дееца се прилага онзи закон, който е най-благоприятен за него. Когато се разглежда естеството на глобата, със сигурност следва да се отчете характерът й на административно наказание, а не на публично вземане, каквито са данъците и осигуровките.

Време за прочитане : 2 мин.

Народното събрание вече прие окончателно законопроекта за изменение и допълнение на Гражданския процесуален кодекс, чиито промени касаят така нашумелите в последно време арбитражни съдебни спорове и свързаните с тях и съдебните производства юрисконсултски възнаграждения, станали популярни като „такса юрисконсулт“.

Съгласно последните промени потребителските (при които едната страна има качеството потребител) спорове излизат извън обхвата на арбитражните съдилища. Досега беше възможно предимно големите компании да включат предварително изготвени клаузи в договорите си с потребителите за решаване на евентуален спор пред арбитражен съд. След влизане в сила на промените, тези клаузи ще се считат за недействителни (нищожни). Според нововъведенията обаче ще е възможно да се стига до арбитър дори когато само едната страна по договора е потребител, но само ако това е уговорено от страните СЛЕД възникване на спора.

Заварените съдебни спорове, образувани преди влизането в сила на новите разпоредби, ще продължат да се разглеждат по досегашния процесуален ред, освен ако не става дума за такива спорове, които съгласно новите правила не подлежат на арбитраж. Те следва да бъдат прекратявани. Решенията, които въпреки изричната забрана са постановени от арбитражен съд по спорове, които обаче не подлежат на подобно разглеждане, ще се считат за нищожни. Тази нищожност може да се постанови след молба от заинтересованата страна, без ограничение във времето.

Въведени са и нови изисквания за лицата, които могат да бъдат арбитри: лицето да има навършени 18 години, да не е осъждано за умишлено престъпление, да е с поне 10-годишен стаж и да има висше образование, без да се посочва нито степента на това образование, нито направлението, т.е. може и да няма юридическо образование. Арбитражните съдилища се вписват към Министерството на правосъдието и подлежат на контрол от министъра на правосъдието, от който всъщност зависи и дали да се впише съответния арбитражен съд или не. Отказът за вписване подлежи на обжалване в срок от 14 дни.  Това са някои от промените, които засягат арбитражните съдилища не само по реда на ГПК, но и в специалния Закон за международния търговски арбитраж.

Другата отдавна очакваната промяна в българското законодателство, която стана факт едва съвсем скоро, касае възнагражденията на юрисконсултите, т. нар. „такса юрисконсулт“. Относно юрисконсултските възнаграждения, промените засягат размера на същите в различните съдебни производства. Веднага следва да се отбележи, че с промените юрисконсултските възнаграждения не отпадат, т.е. ще могат да бъдат претендирани от фирмите, които имат назначени юрисконсулти и които юрисконсулти защитават интересите на работодателите си в съда. До сега обаче възнагражденията на юрисконсултите се приравняваха на адвокатските възнаграждения. След гласуваните промени обаче, те вече ще бъдат изчислявани като възнаграждение за служебна защита, а това на практика означава, че ще бъдат в значително по-нисък размер. Размерът на съответните юрисконсултски възнаграждения ще бъде определян от съда по всяко конкретно дело, като не може да бъде по-висок от максимално установения за определения вид дело.

Прочитът на приложимата в случая Наредба за заплащането на правната помощ сочи, че юрисконсултските възнаграждения по граждански дела с определен материален интерес могат да бъдат от минимум 100 до максимум 300 лв. (чл. 25), като при заповедни производства тези суми са наполовина. Единственото изключение в тази насока е предвидено при дела с повече от 3 съдебни заседания, или при които материалният интерес е над 10 хил. лв. – тогава възнаграждението може да бъде увеличено с до 50 % (или 450 лева абсолютен максимум). За сравнение, минималното адвокатско възнаграждение и то при най-ниския материален интерес до 1000 лева е 300 лева. Юрисконсултското възнаграждение по изпълнителни дела (чл. 27 от Наредбата) ще бъде в размер между минимум 50 и максимум 100 лева, докато адвокатското възнаграждение е в размер на минимум 350 лева, което е особено значителна разлика.

Време за прочитане : 2 мин.

Резултативен хонорар или адвокатски хонорар след спечелване и според изхода на делото по граждански, изпълнителни и др. дела (познат в западните правни системи като „No win – no fee“) е малко позната и използвана в българското право методика за заплащане на адвокатско възнаграждение. Тя се състои в това, че клиентът не заплаща предварително възнаграждение на адвоката, какъвто е масовият случай съгласно българския закон, а хонорар на адвоката се заплаща при и след спечелване на делото.

Тази практика не е популярна в България, защото се използва предимно при дела с висок материален интерес. Най-масово тази система на заплащане на адвокатския хонорар след спечелване на делото се използва в САЩ, обикновено при дела, при които материалният интерес е около и над милион долара. Например при причинена смърт, ако искът е за 7-цифрена сума, а разноските по водене на делото са в размер на 5-6-цифрена сума – ищецът може да няма финансовата възможност да заплати първоначалната сума, въпреки че искът му е на много по-голяма стойност. При това положение честа практика е дадена адвокатска кантора да се ангажира с всички усилия и разноски по воденето на делото (т.е. ищецът не заплаща нищо) като при успешен изход адвокатската кантора получава около 50% от присъденото обезщетение, а останалата част от сумата се предава на ищеца. За да се стигне до такъв адвокатски хонорар, разбира се, съответната кантора трябва да е убедена, че шансовете за спечелване на делото са достатъчно добри, а ответникът, срещу който се насочва искът, е платежоспособен.

В България горната система търпи редица модификации. На първо място материалният интерес е значително по-нисък и заплащане на адвокатски хонорар след спечелване на делото се договаря при искове за около и дори под 100 хил. лева. Процентът, който остава за адвокатската кантора, също обикновено е доста под 50%. За сметка на това обаче почти винаги клиентът заплаща дължимите авансово държавни такси, а адвокатът се ангажира единствено с всички усилия по водене и спечелване на делото. В полза на клиентите обаче съществуват редица положения, при които авансова държавна такса не се дължи – най-често при застрахователни дела, напр. при искове срещу застраховател за причинени телесни повреди или смърт.

Във връзка с горното следва да се имат предвид два много есенциални момента.

На първо място – ако хонорарът не е заплатен в аванс, какъвто е масовият случай, същият не се присъжда в полза на клиента. Ако напр. искът е за 100 хил. лева и клиентът е заплатил 5 хил. лева адвокатски хонорар в аванс – то при постановяването на решението си, съдът осъжда ответникът да заплати не само претендираното обезщетение от 100 хил. лева, но и 5 хил. лева разноски за адвокат. Ако клиентът и адвокатът обаче са се споразумели клиентът да заплати 10 или 20 хил. лева едва след спечелване на делото – съдът ще присъди единствено 100 хил. лева обезщетение и адвокатския хонорар ще остане за сметка на клиента, т.е. той ще получи чисто 80 или 90 хил. лева (в сравнение със 105 хил. лева в предходната хипотеза).

И на второ място – дори уговореният резултативен хонорар да е дължим чак при спечелване на делото – неговият размер не може да е по-нисък от законовите минимални размери на адвокатски възнаграждения. Последните са дължими и се изчисляват не за цялото производство, а за всяка отделна съдебна инстанция. Именно затова, особено при нисък материален интерес, резултативният адвокатски хонорар е на практика неприложим – защото колкото по-нисък е материалният интерес, толкова по-висок е процентът, който остава за адвоката – а в крайна сметка този процент не се присъжда от съда и остава изцяло за сметка на клиента. Докато същият този хонорар, ако бъде заплатен в аванс – първо е в по-нисък размер, а освен това се присъжда в полза на клиента – и клиентът получава присъдените му от съда суми в пълен размер, защото разходите по водене на делото, вкл. за адвокатски хонорар, се поемат от ответника при спечелване на делото от ищеца.

Време за прочитане : 3 мин.

Обезпечение на бъдещ иск се прилага, когато правата Ви са нарушени. И Вие завеждате иск. Започва предвиденото в ГПК производство. То обаче може да трае няколко години. Следва постановяване на очакваното решение. Обнадеждени сте, че въз основа на него, ще може да инициирате изпълнително дело и да съберете това, което ви се дължи. Но често решението се обжалва от страна на длъжника на следваща инстанция и делото продължава още. След като решението стане изпълняемо или влезе в сила, образувате изпълнително дело. След проучване от съдебен изпълнител обаче разбирате, че по време на развитието на исковото производство Вашият длъжник се е разпоредил с голяма част или всичкото си имущество и Вие няма върху какво да насочите принудителното изпълнение. Вземането Ви остава неудовлетворено, а в такава хипотеза наличните способи за защита на кредиторите от недобросъвестно поведение на длъжник са по-трудни и бавни и изискват нови разходи – за държавни такси, вещи лица, адвокатски хонорар и т.н.

Законодателството в Република България изрично определя, че вземанията могат да бъдат събирани по принудителен ред само въз основа на изпълнителни основания. Такива са влезлите в сила решения, решенията на въззивните съдилища и др. Въз основа на тях се издава предвидения в ГПК изпълнителен лист. Но за да се стигне до снабдяването с изпълнително основание, преди това е необходимо да се премине през определени производства. В по-голямата част от случаите в хода на такова производство длъжникът успява да разбере за Вашите действия. Това му дава възможност да предприеме действия, с които вредоносно да се разпореди с притежаваното от него имущество. Съгласно ЗЗД, длъжникът отговаря с цялото си движимо и недвижимо имущество. От това правило следва, че ако длъжникът се разпореди с цялото си имущество Вие не ще можете да удовлетворите вземането си към него.

Най-важният въпрос в тази връзка е съществуват ли начини да избегнете описания сценарий? Да, законодателят е предвидил различни способи за максимална защита интереса на кредитора. Един от възможните способи е именно обезпечението на бъдещ иск. Какво всъщност представлява обезпечението на бъдещ иск?

Обезпечението на бъдещ иск е вид способ за ефективно налагане на дадена обезпечителна мярка спрямо имущество (движимо или недвижимо) на задължено лице още преди да са предприети каквито и да е съдебни искови действия срещу него. Налице е елементът на изненада, който е може би най-ценното качество на института на обезпечение на бъдещ иск.

Самото обезпечение на бъдещ иск като институт на правото е уредено в Гражданския процесуален кодекс. Изрично е предвидено, че обезпечение може да се иска и преди предявяване на иск – оттам и името обезпечение на бъдещ иск. Искът се предявява до съда по постоянния адрес на ищеца или по местонахождението на имота, който ще служи за обезпечение. Ако обаче се иска обезпечаване на бъдещ иск чрез мярката спиране на изпълнението, искът трябва да бъде подаден до компетентния съд по мястото на изпълнението.

Обезпечението на бъдещ иск по закон се допуска от съответния съдия, когато без него за ищеца, който предстои да заведе дело за вземанията си, ще бъде или невъзможно, или сериозно ще се затрудни реализирането на законните му права. Освен това е необходимо или искът да е подкрепен с убедителни писмени доказателства (които да доказват основателността на иска, който възнамерявате да предявите), или да се предостави гаранция в определен от съдията размер, която гаранция да послужи за възстановяването на претърпените от ответника евентуални вреди, причинени в резултат на евентуално неоснователното налагане на дадена обезпечителна мярка. Правилата относно убедителните писмени доказателства и гаранцията не се прилагат относно вземанията за издръжка.

Молбата за обезпечаване на бъдещ иск се подава до компетентния съд, като особеното в случая е, че препис от молбата за обезпечение не се връчва на ответната страна. Целта, разбира се, е длъжникът да не може предварително да се подготви и в ущърб на ищеца да се разпореди с имуществото си преди съдът да наложи обезпечителната мярка. Възможно е съдът да допусне налагане на обезпечение само за част от вземането. В това производство съдът се произнася в закрито заседание с определение – т.е. страните не се призовават. Определението на съда може да се обжалва, но обжалването с частна жалба не спира допуснатото от съда обезпечение.

Допустими са различни видове обезпечителни мерки, които обаче не са изчерпателно изброени в закона и от Вас или от представляващият Ви адвокат зависи намирането на най-подходящата за случая мярка, която да гарантира в максимална степен защита на правата Ви. Видът на обезпечението и конкретния размер на претендираното вземане се посочват от самия ищец при подаването на молбата. Обезпечението на практика се извършва в повечето случаи чрез налагане на възбрана (най-общо казано забрана за разпореждане с недвижими имоти) или чрез запор на различни движими вещи или вземания (напр. депозити в банки и т.н.). Не са изключени и други подходящи за конкретната ситуация мерки, в това число, но не само – спиране на изпълнението по изпълнително дело или спиране (временно) на автомобил от движение. Съдът, по искане на ищеца в бъдещото исково производство, може да допусне и повече от една обезпечителна мярка, а също е възможно и да се замени един вид допуснато обезпечение с друго.

С определението си за допускане на обезпечение на бъдещ иск, съдът задължително определя и срока, в който следва да се предяви искът (бъдещият иск). Този срок е особено важен, защото ако искът не бъде заведен в този даден от съда срок (и съответно не се представят необходимите доказателства за това), съдът по закон е длъжен да отмени обезпечението служебно.

Допуснатото обезпечение на бъдещ иск действа от момента на налагането на обезпечителната мярка до момента на влизане в сила на съдебно решение по предявения иск, съответно до постановяване на решение на въззивния съд. Ако решението е във ваша полза, наложеното обезпечение не се вдига, а действието му преминава и в изпълнителното производство.

Най-общо казано обезпечението на бъдещ иск помага за запазване целостта на длъжниковото имущество и улеснява събирането на вземането Ви. Производството е много ефективно и бързо, но и крие редица специфични моменти, поради което е преди да предприемете каквито и да е действия срещу вашите длъжници да се консултирате с компетентен адвокат.

Време за прочитане : 2 мин.

Европейската заповед за плащане при безспорни вземания, възникнали от граждански и търговски правоотношения, има директна изпълняемост в друга държава–членка, като не се провеждат абсолютно никакви други допълнителни производства (изключая издаването на изпълнителен лист). Абсолютно всички съдопроизводствени действия се извършват чрез утвърдени бланки (образци), което означава, че не е необходимо физическо присъствие на страните за издаването на такава заповед. Уредбата на тази процедура се съдържа в Регламент (EO) 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета за създаване на процедура за европейска заповед за плащане. Дания е единствената държава-членка, по отношение на която Регламентът не важи.

Европейската заповед за плащане е една допълнителна възможност и доста голямо улеснение за всеки кредитор от една държава в рамките на ЕС, който има вземания от длъжник, който обаче има обичайно местопребиваване в друга държава-членка на ЕС. Кредиторът независимо от това обаче може да предпочете процедурата по вътрешното си законодателство, защото процедурата по европейската заповед за плащане не дерогира процедурите по вътрешното законодателство.

Аналогична на европейската заповед за плащане в нашето законодателство е процедурата по издаване на заповед за изпълнение, предвидена в ГПК. Както в нашата процедура, така и в процедурата по издаване на европейска заповед за плащане е предвидена възможност за длъжника да направи възражение за това, че дължи сумата. Ако длъжникът направи възражение, процедурата по–нататък се разглежда по правото на длъжника по неговото местопребиваване и поради тази причина е предвидена възможност в самата молба за европейска заповед за плащане да се направи уговорка, че ако длъжникът възрази, кредиторът се отказва от по-нататъшното разглеждане на производството и иска процедурата да бъде прекратена.

Европейската заповед за плащане не се издава за задължения произтичащи от някои видове правоотношения, а именно: имуществени правоотношения, произтичащи от брачни правоотношения, наследяване и завещания, приозводства, свързани с обявяване на юридически лица в несъстоятелност, социално осигуряване, както и някои видове вземания от извъндоговорни отношения.

Молбата за издаване на европейска заповед за плащане се подава до съответния окръжен съд по постоянния адрес на длъжника, седалището му или по местоизпълнението на задължението. Самата молба е утвърдена бланка и е документ, който е приложение към Регламента. Има точно определени реквизити (данни за заявителя и длъжника, размера и основанието на вземането, претендираната лихва, както и доказателствата които са в подкрепа на вземането и обстоятелствата, които обосновават трансграничния характер на конкретния случай) и в случай, че е подадена друга молба, а не точно определената в регламента бланка, това е основание за обездвижване на делото.

Съдът, след като извършва цялостна проверка по допустимостта на молбата, ако вземането няма основание я отхвърля, а ако е нередовна (например използван е грешен формуляр) я връща на заявителя с указания да отстрани нередовностите и дава подходящ срок затова. Ако бъде отхвърлена молбата, това не е пречка да се подаде нова молба. Ако пък всички изисквания за допустимост, основателност и редовност са спазени, съдът е длъжен в 30–дневен срок да издаде исканата европейска заповед за плащане, считано от подаването на молбата.

Тази заповед се връчва на длъжника, който от своя страна има също 30–дневен срок да направи възражение, като му се съобщават и последиците от неподаването на възражение. Връчването става по правилата на вътрешното право на длъжника. Възражението също става чрез утвърден формуляр, като длъжникът не е длъжен да посочва точни причини за възражението – достатъчно е само да възрази. Длъжникът може да подаде възражение и след 30–дневния преклузивен срок, ако има нередовност при връчването на заповедта или ако не е могъл да подаде възражение поради форсмажорни обстоятелства и независещи от него причини или ако заповедта съдържа очевидна грешка. Ако не е подадено възражение кредиторът се уведомява, че европейската заповед за плащане подлежи на принудително изпълнение. А най–важното предимство на европейската заповед за плащане е, че ако се иска изпълнение в друга страна–членка, а не в тази, в която е издадена заповедта, не се минава през процедурата за екзекватура, тоест не се минава през отделно производство по признаване и проверка на изпълняемостта на този акт, издаден от чужд съд.

Редът за принудително изпълнение на европейската заповед за плащане се определя от правилата на държавата, в която се търси това принудително изпълнение. Ако заповедта например е издадена в Англия, а принудителното изпълнение ще се осъществява в България, приложение ще намерят правилата на българския Граждански процесуален кодекс. В случая заявителят ще трябва да се обърне към компетентния български съд за издаване на изпълнителен лист въз основа на влязла в сила европейска заповед за плащане, веднага след което може да се обърне към български държавен или частен съдебен изпълнител с оглед започването на принудително изпълнение.

Време за прочитане : 2 мин.

Съдебните дела по граждански или търговски спорове винаги се образуват пред съда, в който ищецът или негов представител, например адвокат, е депозирал исковата молба. И въпросът, който нерядко се задава в тази връзка е – може ли дадено дело да бъде преместено, напр. съдебно дело, образувано в София, пред някой от софийските съдилища, да бъде преместено в друг съд извън София, или обратното – дело, образувано в извънсофийски съд да бъде преместено в софийски.

Отговорът на горния въпрос е положителен и той касае правния институт на местната подсъдност. Местната подсъдност с най-прости думи означава къде, в кой точно съд според местонахождението му, според правилата на закона, следва да бъде разглеждано дадено дело. Общото правило е, че делото следва да бъде разглеждано от съда, в чието седалище живее физическото лице – ответник. Правилото относно подсъдността по търговски дела е реципрочно – търговските дела следва да се разглеждат от съда, в чийто район е седалището (официално вписания в Търговския регистър адрес) на търговското дружество – ответник. Логиката на това правило е улесняване на защитата на ответника, който се брани срещу предявения срещу него иск.

Преместването на граждански и търговски дела е възможно по два начина – по искане на страната (ищец или ответник) или по почин на съда (служебно, без да е направено искане от страната). По правило това става по възражение на страната – ако напр. съдебно дело е образувано в София, но ответникът живее постоянно в Пловдив, последният може да направи възражение и делото се изпраща на съответния съд в Пловдив (районен или окръжен). Ако ответникът пропусне да направи възражение за местна подсъдност – последната се стабилизира и делото не може повече да бъде местено в друг район. Възражението се прави най-късно в отговора на исковата молба.

Има и някои изключения от общото правило на местната подсъдност. В много хипотези, когато се води дело с предмет недвижим имот, местно компетентен е задължително съдът, в чийто район се намира процесния имот. При останалите изключение правилото не е задължително и исковете могат да се предявяват или съобразно общото правило, или съобразно по-долу разгледаните изключения. Исковете, свързани с наследство, могат да се предявяват пред съда, в чийто район е открито наследството. Искове по трудови дела пък могат да се предявяват и в района, в който работниците или служителите обичайно полагат труд (където се намира работното им място). А при непозволено увреждане искът може да бъде предявен и на мястото, където се е състояло увреждането, дори да не съвпада с адресите на ищец или ответник. Най-големият компромис законодателят е направил с имащите право на издръжка като е предвидил, че такива дела могат да бъдат образувани и местожителството на самия ищец, въпреки че защитата на ответника би могла да бъде доста затруднена по този начин.

И последният много често задаван въпрос е дали могат страните да водят дело помежду си в съд, в който никой от тях няма местожителство или седалище. И отговорът е – могат. Много разпространена е тази практика, касаеща подсъдността по бракоразводни дела. Най-често този метод се практикува от желаещи да се разведат по взаимно съгласие, които живеят в София. Напълно законно и допустимо и двамата съпрузи, и двамата живущи в София, да поискат развод от съд извън София. Другата опция е договорна подсъдност – ако страните изрично са се договорили, че при евентуално водене на дела последните ще се гледат от точно определен съд – то това е правно обвързващо в отношенията им и меродавна е подсъдността, уговорено със споразумението помежду им.