Време за прочитане : 5 мин.

Задължения

Дарението е вид едностранен договор, при който задължения възникват само за дарителя. Все пак не са изключени и хипотези, в които дарението е направено под условие (напр. бабата и дядото надаряват внука си, при условие, че завърши право в Софийски университет), както и да бъде скрепено с тежест (напр. родителите да надарят детето си с двуетажна къща, но те да живеят на първия етаж, докато са живи, със запазено право на ползване). В двата случая, дарението няма да се случи, ако условието не се сбъдне или тежестта не се изпълни.

Форма, разноски, СИО

Когато се касае до дарение на недвижим имот, то винаги трябва да бъде извършено в писмена форма – под формата на нотариален акт. Понякога чрез дарението се спестяват и разходи към общината за придобиване на имота, тъй като при дарение между братя и сестри и техните деца (първи братовчеди) се начислява близо два пъти по-нисък данък, а при роднини по права линия ставката е нулева. Друга причина за предпочитане на дарението, като форма за прехвърляне на имущество е, че при сключен брак надареният съпруг придобива имота изцяло за себе си като индивидуална собственост, а не влиза в обхвата на съпружеската имуществена общност (СИО).

Оспорване от дарител

Като всяка сделка с недвижим имот, възможно е и оспорване на дарение. Тук веднага възниква въпросът – кой може да развали дарение на имот? Възможно е както оспорване на дарението приживе от дарителя, така и оспорване на дарение след смъртта от наследници, при спазване на предвидените в закона срокове и условия.

Първата възможност за оспорване/отмяна на дарението е в случай, че в 1-годишен срок дарителят (или неговите наследници, ако той почине през това време) е узнал и е предявил иск по съдебен ред, тъй като:

• Надареният умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта;
• Надареният  набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена;
• Надареният отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.

Първите две хипотези не създават проблем в практиката и бъде ли доказано по съдебен ред, с влизане в сила на окончателния акт на наказателния съд, че надареният е извършил някое от престъпните действия, дарителят остава само да си подаде исковата молба за отмяна на дарението в едногодишния срок от узнаването, а не от доказването по съдебен ред на извършеното престъпление.

Недаване на издръжка

Условия

В практика по-голям интерес представлява третата хипотеза, когато надареният е отказал да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. За да бъде успешно проведен иск за отмяна на дарението на това основание, трябва да са налице едновременно следните обстоятелства:

1. Необходимо е дарителят обективно да се нуждае от издръжка
2. Необходимо е дарителят да не може да си осигури издръжка чрез собствените доходи и имоти
3. Надареният трябва да отказва издръжка при липса на обективни причини за това

Едва когато дарителят изпадне в нужда и покани надареният да дава издръжка, а той съответно откаже да дава такава, за дарителят възниква правото да иска отмяна на  дарението.

Размер

Кога дарителят се нуждае обективно от издръжка? Когато личните му средства не му достигат, за да продължи да живее при нормален стандарт на живот. Например, ако доходите, които получава дарителят изведнъж спрат да му достигат, за да задоволява минималните си месечни нужди за храна, отопление и лекарства, то той обективно ще се нуждае от издръжка. Но ако иска единствено да подобри начина си на живот и да повиши стандарта му и затова се търси издръжката, ако същата не се дава, това не е основание да се иска отмяна на дарението.

Други доходи

Кога доходите и имотите на дарителят се оказват недостатъчни, за да си осигури собствената издръжка? Често срещана хипотеза е на дарителя да започнат да не му достигат доходите (възнаграждение за труд/пенсия), но същевременно да разполага с друг източник на средства (имот, който може да продаде/отдаде под наем). В такъв случай няма да е налице недостатъчност на доходите, защото безспорно дарителят разполага с материални възможности да покрива битовите си нужди и потребности.

По различно стоят нещата, ако дарителят не разполага с друг източник на средства. Тогава при условие, че собствените му доходи не му достигат за продължителен период от време, за да покрие месечните си разходи за оцеляване, ще е налице невъзможност за дарителя да си осигури издръжката. При условие, че са налице и другите предпоставки, съдът ще уважи иска за отмяна на дарението.

Временни затруднения

Пример от съдебната практика за отказ да се отмени дарението е следният: по време на брака си родители даряват на детето си апартамент. Последва развод и бащата е отстранен принудително от семейното жилище, което остава за майката, и търси издръжка от надарената си дъщеря.

Съдът съпоставя доходите на бащата-дарител и надарената дъщеря и отсъжда, че временното затруднение на дарителя да посрещне разходите си поради допълнително поети задължения с договора за потребителски заем и договора за кредит (за закупуване на ново жилище), не e основание за отмяна на дарението поради изпадането му в трайна нужда и неоснователен отказ на надарената да предостави исканата издръжка.

Дъщерята е посочила, че сравнително ниските й месечни доходи не са достатъчни тя да покрива своите и на детето, което издържа по закон, лични нужди и потребности, тъй като с плащането на издръжка би се поставила в по-неблагоприятно положение от това на баща си – дарител.

Липса на възможност

Какво означава обективни причини за не даване на издръжка от дарения на дарителя? Според даденото задължително тълкуване от ВКС, обективна невъзможност за даване на издръжка има тогава, когато надареният няма достатъчно средства, с които да осигури издръжката на своите деца и ако предпочете интересите на дарителя си, би поставил в по-лошо положение своите деца.

От друга страна, когато дареният е в състояние да задоволи собствените си нужди и тези на лицата, към които е задължен по закон с останалите си доходи и имущество, или с тези, които би могъл да реализира, ако положи всички усилия, изисквани от дължимата грижа и добросъвестността, но въпреки това откаже да даде издръжка на дарителя си, ще е допустим и основателен съдебен иск за отмяна на дарение.

Години по-късно

Във връзка с казаното до тук, пример от съдебната практика е как лице подарява имота си и след 20 години с нотариална покана отправя искане до надарения за месечна издръжка в размер на 500 лева. След поканата надареният започва да превежда издръжка в размер на 110 лева, уведомявайки, че това е сумата, която е в състояние да предоставя. Прието е от съда, че дарителят се нуждае от 303 лева месечно, включващи и разходи за медикаменти, от които разполага с 246 лева от получаваната пенсия и предоставяната от надарения издръжка. От друга страна, надареният след изплащане на издръжката остава с месечен доход от 241 лева.

При така установените факти, съдът е формирал извод, че дарителят е изпаднал в нужда от издръжка, тъй като страда от хронични заболявания, изискващи средства за лечение над дохода от пенсията; че след узнаване на тази нужда надареният е започнал незабавно да предоставя издръжка съобразно възможностите си; че след предоставяне на издръжката дарителят разполага с месечен доход, близък до необходимия за задоволяване на нуждите си, както и че отказът на надарения да предоставя издръжка в искания размер не е проява на непризнателност, тъй като самият той би изпаднал в по-тежко затруднение от дарителят, поради което предявения иск за отмяна на дарението е отхвърлен като неоснователен.

Оспорване от наследници

Срок

Оспорване на дарение от наследници е втората възможност за оспорване на дарението и е дадена само на част от наследниците на дарителя. Това е хипотезата, в която се претендира разваляне на дарение при починал дарител, а наследниците могат да търся възстановяване на  своята запазена част, която е била накърнена с дарения от наследодателя им. Оспорването на дарение се извършва отново по съдебен ред, а по отношение на „давността“ – това е възможно да бъде направено в срок до пет години от смъртта на наследодателя.

Кои наследници

Съгласно Закон за наследството (ЗН) лицата, които имат право на запазена част от наследството и съответно могат оспорват дарение на техния наследодател са: децата/внуците/правнуците, преживелите родители и съпруг/а, като всеки от тях разполага с изрично определен размер на запазената част. Трябва да бъде отбелязано, че това са наследниците с право на запазена част, които могат да претендират разваляне на договора за дарение, докато по-далечните наследници, напр. брат или сестра, които нямат запазена част от наследството, нямат такова право.

Конкуренция

Друга особеност е, че има поредност на отмяна на направените дарения – започва се от завещанията, които се намаляват съразмерно. Единствено след като се отменят всички направени завещания, започват да се отменят даренията, като се върви от последното към предшестващите го. Важен аспект на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството е, че когато това право се упражнява спрямо лица, които не са наследници по закон /не са призовани към наследяване/, необходимо е наследникът, който търси възстановяване на запазената си част да е приел наследството по опис.

Продажба на дарен имот

Не е изключено след като бъде поканен да дава издръжка, надареният да прехвърли недвижимия имот на трето лице, за да увреди дарителя. Тук следва изрично да бъде вметнато, че поначало продажба или респ. покупка на дарен имот е напълно законно и нормална практика. Ако обаче има увреждане, продажбата на дарен имот може да бъде развалена.

Преди/след искова молба

В тази ситуация обаче зависи каква е поредността на вписване на исковата молба за отмяна на дарението и на нотариалния акт за продажба на имот придобит чрез дарение. Когато исковата молба за разваляне на дарение е вписана преди прехвърлянето на имота, проблеми не се пораждат, защото първият по време е първи по право и след уважаване на иска, дори и имотът да е бил прехвърлен, същият ще се върне на дарителя.

В случай обаче, че прехвърлянето на имота е вписано преди исковата молба за отмяна на дарение и искът бъде уважен, дарителят няма да може да си върне фактически имота, но ще може да търси обезщетение за онова, с което се е обогатил надареният при прехвърляне на подареното имущество.

Дарение на дарен имот

Възниква въпросът какво се случва, ако надареният от своя страна е подарил имота? В този случай той не се е обогатил с нищо, как тогава ще търси обезщетение първоначалният дарител? Съдебната практика е на мнение, че в този случай първоначалният дарител ще получи като обезщетение размера на данъчната оценка на имота, евентуално пазарната стойност на имота.

Време за прочитане : 2 мин.

Завещанията биват 2 вида – нотариално и саморъчно завещание. Нотариалното се изготвя в рамките на специална процедура, която се развива през нотариус, който изготвя самото завещание в присъствието на 2 свидетели, докато саморъчното се написва лично от наследодателя-завещател на хартия. В първия случай се дължат разноски на нотариуса, но това е по-сигурният вариант, защото има пълна гаранция, че завещанието няма да бъде изгубено или унищожено преди или след смъртта на завещателя. При саморъчното завещание няма абсолютно никакви разноски за съставянето и съхранението му, но съществува риск от изчезване, скриване или повреждане му, в които случаи то просто няма да породи целените правни последици след смъртта на завещателя. Затова е препоръчително при голям материален интерес или риск от злоумишлени действия на недоброжелатели да се пристъпи към нотариалната форма на завещание. Съществува и междинен вариант – саморъчно завещание, предадено за пазене от нотариус – в този случай има гаранция, че завещанието няма да бъде изгубено или унищожено, но няма гаранция за това дали ще е валидно.

Изискванията към саморъчното завещание на пръв поглед не са много. Съгласно чл.25 от Закона за наследството (ЗН), то трябва да бъде изцяло написано ръкописно от самия завещател, да има валидна дата на съставяне и подпис на завещателя след завещателните разпореждания. Практиката обаче сочи, че има много подводни камъни, които могат да направят едно завещание невалидно. Ако например имуществото не бъде прецизно от юридическа гледна точка описано в завещанието, то завещателните разпореждания няма да се разпростират върху въпросните недвижими имоти и движими вещи. Затова е препоръчително при съставянето на завещанието да бъдат ползвани консултантските услуги на адвокат, който може да даде съвети за съставянето му или да провери вече съставено завещание, така че ако същото страда от определени пороци, да бъде изготвено наново, за да отговаря на всички изисквания на закона.

Отварянето на завещание се извършва след смъртта на завещателя. Всяко лице, което държи и пази завещание, е длъжен да поиска същото да бъде обявено от нотариус след като разбере за смъртта на наследодателя. Същото задължение има и нотариус, който съхранява нотариално или саморъчно завещание. Съгласно ЗН всяко заинтересувано лице може да иска от районния съд да определи срок за представяне на завещание с оглед неговото обявяване. След обявяването на завещанието се развива производство, при завършването на което съответните наследници стават собственици на посочените в завещанието недвижими имоти и движими вещи.

Прехвърлянето на имот чрез завещание е практическият въпрос, който най-много вълнува заинтересованите наследници. Първо обаче следва да бъде уточнено, че по закон „прехвърляне на имот чрез завещание“ не е възможно, защото чрез завещание единствено се наследява. Първо наследникът трябва да стане законен собственик на завещаното имущество, напр. апартамент, съгласно процедурата, спомената в предходния абзац, а чак след това може да се разпореди със своето собствено имущество, което е втора и напълно отделна и нямаща нищо общо със завещанието процедура.

Оспорването на завещание е друг особено важен въпрос, който има отношение към наследяването. От оспорване на саморъчно завещание полза биха имали напр. законните наследници на завещателя, които, ако не беше завещанието, щяха да наследят цялото имущество. Напр. починалия наследодател е оставил след смъртта си живи деца и съпруг, които по закон са негови наследници и разпределят помежду си в различни дялове цялото имущество, но не е бил в добри отношения с тях и е искал да ги обезнаследи като завещае цялото си имущество на любимия си племенник. Тогава наследниците по закон ще имат право да претендират т. нар. запазена част от наследството – това е част от имуществото, на която законните наследници имат право, дори наследодателят да е завещал 100% от имуществото си на други лица. Делът на запазената част варира според броя на наследниците, но обикновено е около половината от имуществото. Ако сме изправени пред случай, при който законните наследници имат право на 50% запазена част, а наследодателят е завещал 100% от имуществото си, наследниците по закон имат право да предявят съдебен иск и да искат намаляване на това, което получава наследникът по завещание, до 50%.

Има много други възможни хипотези, при които е възможно оспорване на завещание от заинтересовани лица по съдебен ред с искане за прогласяване на неговата нищожност, които включват: оспорване от кредитори на наследник по закон (защото ако завещанието е невалидно, наследникът по закон ще придобие повече имущество, което напр. взискател по изпълнително дело може да използва за покриване на вземанията си), оспорване от наследници по закон (които, ако се елиминират наследниците по завещание, биха придобили по-голяма част от наследството) и т.н. Във всички случаи, в които заинтересовани от дадено нотариално или саморъчно завещание лица се почувстват ощетени, е препоръчителна консултация с адвокат, който може най-добре да прецени как могат да бъдат защитени правата на съответните наследници или кредитори на наследодателя или наследници.

Време за прочитане : 4 мин.

ПТП със смърт или средна телесна повреда е един от най-честно разпространените случаи, при които помощта на застрахователен адвокат може да бъде много ценна – от порядъка на много хиляди левове разлика между първоначално предложено и в крайна сметка изплатено застрахователно обезщетение.

Обезщетение при ПТП със смърт е дължимо на наследниците на починалото лице, а при ПТП със средна или тежка телесна повреда застрахователното обезщетение се изплаща лично на пострадалото лице. Адвокат може да встъпи и да представлява интересите на пострадалото или респ. имащото право на застрахователно обезщетение лице веднага след настъпване на вредоносния резултат – тежка / средна телесна повреда или смърт при ПТП. Лицето, на което е причинена средна или тежка телесна повреда, може да упълномощи адвоката лично, а когато се касае за смърт – това могат да направят наследниците, които имат право на обезщетение. Важно е да се отбележи, че всеки от наследниците има самостоятелен иск срещу застрахователя на виновното лице – който иск може да бъде предявен в различно време и да бъде на различна стойност – но практиката сочи, че много по-ефективно е когато всички наследници предявяват заедно исковете си в едно общо дело срещу застрахователна компания.

Един съществен и особено актуален въпрос е кои лица имат право на застрахователно обезщетение. С Тълкувателно решение № 1/2016, постановено на 21.06.2018, Върховния касационен съд (ВКС) разшири кръга от лица, които имат право да получат обезщетение за неимуществени вреди, причинени при непозволено увреждане и смърт на техен близък. Доскоро това бяха съпрузи (вкл. живеещи на съпружески начала), родители и деца, но към тях вече се добавят и други близки на починалото лице – братя и сестри, баби, дядовци и внуци. Последния случай обаче е приложим само когато между починалия и съответното лице е имало особена близост. Върховните съдии изрично уточняват, че за получаването на обезщетение в тези случаи няма да е достатъчна само формално родство, но и преживелият родственик следва да е понесъл болки и страдания, които да обосновават получаването на обезщетение. При липса на достатъчно привързаност и близост между лицата, обезщетение не се дължи. А с естеството на близостта, привързаността и други необходими предпоставки за получаването на обезщетение са детайлно запознати опитните адвокати по застрахователно право. Напр. даден добър адвокат по ПТП ще може най-добре да прецени размера на обезщетението, което ще може да се претендира, както и ще знае какво точно да направи – какъв иска да предяви, какви доказателства да ангажира и т.н., така че в полза на клиентите му да бъдат присъдени максимално високи обезщетения.

С промените в Кодекса на застраховането от 2018г. е въведено изискване за създаване на специална наредба за утвърждаване на методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане на пострадало лице и за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди на увредено лице вследствие смъртта на пострадало лице. За момента обаче тази наредба все още не е изготвена и затова размерите на обезщетенията се определят по следния начин: за близки роднини по справедливост, както е описано по-горе, а за по-далечните роднини, с които починалото лице в било в близки отношения – максималният размер на обезщетението не може да надхвърля 5000 лв.

При настъпило ПТП със смъртен случай или тежка / средна телесна повреда задължително се образува наказателно дело от общ характер. Инициатор и двигател в това производство е прокуратурата, която първо провежда досъдебно производство, а след това (ако са налице основанията за това) – внася обвинителен акт срещу виновното лице в съда. Включването на адвокат-пълномощник в този най-ранен етап на цялото производство не е задължително, но е силно препоръчително, защото на първо място може да доведе до пълно оневиняване на пострадалото лице, но също и съществено да повлияе на размера на бъдещото обезщетение, което може да бъде изплатено на пострадалото лице или неговите наследници. Става въпрос за т. нар. съпричиняване – ако напр. се окаже, че починалото лице с поведението си също е допринесло за резултата (при неправилно пресичане или друго нарушение на закона т.н.), то обезщетението автоматически се редуцира (напр. от 100 на 50 хил. лева) като размера на редуцирането зависи от степента на съпричиняване.

Наказателното съдебно дело срещу виновното лице е следващата фаза в развитието на производството по получаване на застрахователно обезщетение. В тази фаза могат да бъдат предявени граждански искове от всяко пострадало лице или наследник. Но може и да не бъдат предявени на този етап, а по-късно, в отделно гражданско дело. Дали да бъде предявен граждански иск в наказателното производство или не е много специфичен момент. От една страна става въпрос за бързина – ако се предяви граждански иск в наказателното производство, последното приключва не само с наказание за виновния, но и с присъдено обезщетение за пострадалия – и така отделно гражданско дело не се води. Особеният момент обаче се състои в това, че осъдено на обезщетение в наказателното производство може да бъде само виновното лице, но не и неговият застраховател. И при това положение – дори виновното лице да бъде осъдено да плати обезщетение – много често се налага да се води отделно дело срещу застрахователната компания, особено ако виновното лице няма активи, които да покрият задължението му към пострадалите. Най-добрата преценка тук може да бъде направена от опитен адвокат, който да прецени коя от двете възможности да бъде избрана от клиента му. Вторият аспект на същия този въпрос касае изцяло размера на присъжданото обезщетение. Опитните застрахователни адвокати знаят практиката на съдилищата, която по правило е разнородна в различните градове. В някои съдилища наказателните състави присъждат по-големи обезщетения, но в други – гражданските. И затова напр. в последната хипотеза по-изгодно за имащите право на застрахователно обезщетение би било да изчакат наказателното дело да приключи, след което да заведат отделно гражданско дело директно срещу застрахователя.

Гражданските дела срещу застрахователи се характеризират с все по-бързо придвижване. По правило гледането на такова дело на една инстанция отнема около година, но все по-често могат да се видят дела, които приключват и за по-малко от година. Редовните инстанции са 2, а третата инстанция винаги е ВКС, но много често ВКС отказва да допусне до разглеждане на трета инстанция делата и така на практика те приключват само в 2 инстанции.

Гражданското дело приключва с решение, по което се издава изпълнителен лист. А с изпълнителният лист се образува изпълнително дело при ЧСИ. Правилото тук е, че застрахователните компании винаги имат налични суми и след издаването на изпълнителен лист дължимите от застрахователя обезщетения се изплащат в рамките на няколко дни или седмици.

Важно е да се отбележи, че към присъденото от съда застрахователно обезщетение се добавят и направените от имащата право на обезщетение страна лихви (основния лихвен % на БНБ + 10% или около 10-11% на годишна база) и разноски (адвокатски хонорари и др.). Следва да се отбележи, че адвокатските хонорари могат да са или предварително заплащани, или заплащани след приключване на делото и изплащане на обезщетението от застрахователя – като адвокатския хонорар се присъжда от съда само в първия случай (когато адвокатския хонорар е заплатен от клиента към момента на постановяване на съдебния акт – ако е уговорено, че хонорарът е дължим чак след изплащане на обезщетението от застрахователната компания, тогава хонорарът не се присъжда от съда).

Преговорите със застрахователя са един възможен, но съвсем не задължителен етап в гореописаното производство. Те могат да се състоят по абсолютно всяко време и независимо на какъв етап се намира производството. Правилото обаче е, че застрахователните компании предлагат да изплатят доброволно обезщетения в значително занижени размери – в сравнение с това, което би присъдил един съд. Именно затова участието на доверен адвокат в производството е силно препоръчително. А най-новата съдебна практика сочи, че за смъртен случай се присъжда обезщетение от около и над 100 хил. лева на всеки наследник, а за средни телесни повреди – в рамките на няколко десетки хиляди лева.

Време за прочитане : 2 мин.

Приемане на наследство по опис е една задължителна (в житейския, а не правния смисъл на думата) процедура, когато става дума за наследодател с много и/или неустановени задължения.

Наследството се открива при смъртта на наследодателя. При откриване на наследството наследниците имат 2 възможности – да го приемат или да се откажат от него. Приемане под условие (напр. само активите, но не и пасивите) е недопустимо. Много важно е да се знае, че приемане на наследство има не само когато това е изрично заявено, но и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме на наследството (т.нар. конклудентно действие), или когато укрие наследствено имущество.

При приемане на наследство има един много опасен момент, а именно, че наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават. Веднага следва да се отбележи, че „съобразно дяловете” изобщо не означава „съобразно размера”. Ако има 4 наследници, всеки от които с дал 25% от наследството, то всеки от тях отговаря за до 25% от ВСИЧКИ задължения на наследодателя. Или ако напр. наследодателят е оставил 100 хил. лева активи и 400 хил. лева пасиви всеки от наследниците ще получи активи за 25 хил. лева, но същевременно ще „наследи” и задължение в размер на 100 хил. лева. За което ще трябва да отговаря с ЛИЧНОТО си имущество, без да има право да прави възражение, че е получил само 25 хил., а трябва да отговаря за 100 хил.

За да се избегне горната ситуация наследниците следва да пристъпят към приемане на наследство по опис. Основният ефект на тази процедура е, че наследниците ще отговарят само да размера на това, което са наследили. В горния пример ще отговарят само до размер на 25 хил. лева. И дори активите да са за 2 лева, а пасивите за 2 млн. лева – отговорността им ще се ограничи до 2 лева.

Важно е да се уточни, че наследниците не могат да правят възражение за скрити задължения – напр. че наследодателят им е изтеглил огромен кредит или поел други задължения без те да знаят или дори без да могат да узнаят. Ако наследството не е прието по опис – всички „скрити” задължения също са в тежест на наследниците и те отговарят с личното си имущество за задълженията на наследодателя си.

Ако наследодателят е оставил повече от един наследник, всеки от тях може да направи избор – да приеме наследството изцяло, да го приеме по опис или да се откаже от него. Приемането по опис е свързано с определен законов срок – три месеца от узнаване за откриването на наследството. Този вид приемане, за разлика от „обикновеното“ приемане на цялото наследство, се прави пред съответния районен съд и се вписва в специална книга. Важно е да се отбележи, че недееспособните (малолетни до 14 години, непълнолетни до 18-годишна възраст, поставените под запрещение) могат да приемат наследство само по опис. За тях обаче, горепосоченият тримесечен срок не се прилага. При този вид приемане, наследникът трябва да посочи пред съда всички известни му имущества на наследодателя, вкл. недвижими имоти, МПС, банкови сметки. Процедурата по приемане на наследство по опис се инициира от заинтересовано лице – наследник или него представител (адвокат или родител, ако се касае за приемане на наследство по опис от малолетен и т.н.) – и се развива пред компетентния съд. Стандартна бланка за приемане на наследството по опис няма, като вместо това следва да бъде изготвена молба до съда.

Приемането на наследството по опис е и основание да се търси запазена част от наследството от страна на наследник с накърнени наследствени права. Кредиторите на наследодателя не могат да оспорят приемането на наследството по опис от наследниците дори това да се отразява негативно на техните интереси и по този начин да не успеят да реализират цялото си вземане. Същото се отнася и за всички трети лица – те не могат да възразят срещу приемането по опис.

Време за прочитане : 5 мин.

Отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, особено когато става дума за тежко житейско събитие като смърт или трайна неработоспособност (нетрудоспособност) вследствие на инвалидизация (с решение на ТЕЛК), е неприятен проблем, с която немалко клиенти на банки и застрахователи са се сблъсквали.

Важна вметка трябва да бъде направена във връзка с избухналата през 2020 епидемия от коронавирус и възможните в тази връзка застрахователни претенции. Поначало застрахователите масово залагат в клаузите си освобождаване от отговорност в случаи на глобална пандемия, за каквато COVID-19 вирусът беше определен, и в тази връзка може да последват откази за изплащане на застрахователно обезщетение. Много важно в случая е как точно са формулирани в съответния застрахователен договор подобни изключение от задължението за изплащане на застрахователно обезщетение.

Застраховката е вид договор, сключен между две или повече лица, с цел да бъде осигурено покритие на рисковете при настъпване на дадено застрахователно събитие, предвидено в самия договор, чрез изплащане на обезщетение, от страна на застрахователя. Напр. клиенти, кандидатстващи и одобрени за банков заем (напр. ипотечен кредит за покупка на недвижим имот, потребителски кредит и т.н.), могат да бъдат задължени от отпускащите им кредит банки да сключат застраховка „Живот“, което е една допълнителна гаранция за банката, че ако кредитополучателят изгуби физическата възможност да обслужва кредита си, по една или друга обективна причина, свързана с неговите живот или здраве, банката ще получи дължимите от кредитополучателя суми от застрахователя. Застраховка „Живот“ при ипотечен кредит се сключва между 2 страни – застраховател и застраховано лице, но има и трето ползващо се лице – банка, от която застрахованият е изтеглил заем. На практика това е застраховка на кредит при смърт или неработоспособност на кредитополучателя, а при настъпване на застрахователно събитие застрахователят дължи изплащане на застраховка „Живот“, което на практика означава да изплати в полза на банката оставащите по кредита и дължими от кредитополучателя вноски. Застраховка „Живот“, сключена във връзка с банков кредит, може да бъде или индивидуално договорена между кредитополучателя и застрахователя, или сключена по групова застраховка между застраховател и банка, по която кредитополучателят се присъединява, приемайки Общите условия на груповата застраховка „Живот“. Много съществен момент при този вид застраховки е, че във всички случаи банката е тази, която би получила застрахователното обезщетение при настъпване на застрахователно събитие, но по този начин застрахованото лице си гарантира спокойствие, че при евентуално настъпване на определени негативни събития, той, негови близки или трети лица, напр. банки, ще получат определено парично обезщетение, а застрахованото лице няма да трябва да плаща след настъпване на застрахователното събитие.

Това спокойствие обаче нерядко бива нарушавано от неморални или дори незаконосъобразни действия на основно 2 вида субекти – застрахователни и банкови институции – във връзка с (отказ за) изплащане на обезщетение от застраховател при смърт или нетрудоспособност, свързани със застраховка при потребителско или ипотечно кредитиране.

Мнозина биха определили ролята на банките в тази „схема“ като дълбоко неморална. Банките обикновено са трети ползващи се от застраховката „Живот“ лица, т.е. те не плащат застрахователните премии, които са в тежест на техните клиенти, но същевременно имат право да получат нерядко солидно застрахователно обезщетение от застраховател, ако настъпят съответните рискове. Въпреки това обаче същите тези банки, сравнително често при настъпването на застрахователно събитие проявяват морално укоримо бездействие, което обаче е важно да се отбележи, че не е незаконосъобразно. Ако напр. почине дадено застраховано по свързана с банков кредит застраховка „Живот“ лице – тогава банката има 2 възможности за събиране на остатъка от дължимия й кредит – или да се обърне към застрахователя, или да се обърне към наследниците на починалото лице. Най-логичният вариант е първият, особено ако именно банката е поставила сключването на застраховка „Живот“ като условие за отпускане на банков заем – с идеята напр. при смърт на кредитополучателя, застрахователят да изплати на банката остатъка от усвоения банков кредит – защото точно това, а не каквото и да е друго, е предмет на застрахователния договор. Но банките често намират за ненужно усложнение в дейността им обръщането им към застраховател с искане за изплащане на обезщетение. Защото обикновено кредитът е обезпечен (напр. с недвижим имот при ипотечните кредити) и ако наследниците на починалото застраховано лице не изплащат задълженията му, банката винаги може да пристъпи към принудително изпълнение спрямо имуществото, служещо за обезпечение (напр. да обяви кредитът за предсрочно изискуем, да образува изпълнително дело при ЧСИ и да инициира публична продан на ипотекирания недвижим имот). И това е напълно законно. Крайно неморално, погледнато през мирогледа на обикновения средностатистически човек, но напълно законно.

Добрата новина във връзка с горното бездействие на банките е, че кредитополучателят и застраховано лице при трайна неработоспособност или респ. неговите наследници в случай на смърт определено могат да се намесят, за да може в крайна сметка остатъкът от кредита да бъде изплатен от застрахователя, а не от застрахованото лице или респ. наследниците му. В случая е приложим сложен за широката публика съдебно-процесуален механизъм, при който с най-прости думи застрахованото лице завежда срещу застрахователя съдебен иск като в исковото производство предявява не собствени, а чужди права – тези на банката. Това е така, защото строго юридически погледнато застрахованото лице или респ. неговите наследници нямат право да получат обезщетението, което може да бъде изплатено само и единствено в полза на банката (освен ако застрахованото лице или наследниците му са плащали на банката след настъпването на застрахователното събитие). Но по този начин се покрива остатъчното по кредита задължение, което няма да бъде погасявано от застрахования или респ. наследниците му и на практика ползата от изплащане на застрахователното обезщетение е изцяло в полза на кредитополучателя, чието задължение на практика се погасява с настъпване на застрахователното събитие, защото, казано с прости думи, застрахованият кредитополучател повече няма да плаща, а остатъкът от кредита ще бъде изцяло за сметка на застрахователната компания.

Ролята на застрахователите в горната „схема“ е далеч по-прозрачна е предвидима – те дължат изплащане на обезщетение при настъпване на покрит риск и интересът им се изчерпва с това… да не платят. При отказ за плащане, кредитополучателят или наследниците му имат 2 основни опции – да депозират възражение до застрахователя срещу отказа му да изплати дължимото обезщетение или да предявят описания по-горе съдебен иск от името на банката срещу застрахователя. Третата и най-препоръчителна опция е да бъде ангажиран опитен адвокат по застрахователно право, който да обоснове надлежно незаконосъобразността на отказа на застрахователя и да изиска плащане от същия или при категоричен отказ – да предяви иск от името на застрахованото лице или наследниците му срещу застрахователната компания, независимо дали става въпрос за най-големите субекти на пазара на животозастраховането като ДЗИ, Алианц, Булстрад, Кардиф, Уника и др.

Още по-добрата новина за застрахованите лица или техните наследници е, че подобен род дела, водени от компетентни адвокати, масово биват печелени от ищците и съответно губени от ответниците – застрахователни дружества. Има редица чисто процесуални юридически тънкости при подобен род дела (като споменатото по-горе предявяване на иска не лично, а от името на банката и т.н.), но основното са причините за отказа на застрахователите, които нерядко са дълбоко неоснователни и в противоречие със закона и трайната практика на българските съдилища.

Основанието за отказ, с което застрахователите може би най-много обичат да злоупотребяват, е клаузата за изключване отговорността на застрахователя при наличието на предхождащи датата на сключване на застраховката заболявания. Изискване на закона и съдебната практика е между предхождащите заболявания и инвалидизиращото заболяване или респ. смъртта да има причинно-следствена връзка, но в масовия случай тези заболявания са съвсем различни, а пряка причинно-следствена връзка категорично липсва, но това не пречи на застрахователните дружества да се позовават на тази изключваща отговорността им клауза. За щастие съдебната практика категорично не възприема тези аргументи на застрахователите, защото те например биха могли да твърдят, че дори едно посещение в миналото при личен лекар с оплакване за и респ. констатирано повишено моментно кръвно налягане може да е основание за неплащане на застрахователно обезщетение, ако лицето напр. е получило инфаркт, инсулт или друго заболяване, имащо просто някаква далечна връзка с високо кръвно налягане – въпреки че инфарктът може да е причинен от множество други фактори. Хипертонията напр. е в основата на повечето сърдечно-съдови заболявания, но това категорично не означава, че пациент, който е имал високо кръвно налягане, е изключен от покритие за всички сърдечно-съдови заболявания. Именно поради това законодателят и съдебната практика са категорични, че е необходима не каквато и да е връзка между 2 заболявания, а именно и конкретно пряка причинно-следствена връзка.

Друго сравнително често срещано основание за отказ е свързано с неистинното деклариране на данни. При сключването на застраховка се подписва декларация от застрахованите лица, които заявяват факти и обстоятелства, които са им били известни при подписването на въпросния документ. А застрахователните дружества твърдят, че застрахованите лица били знаели за наличието на проблеми от здравословен характер, но умишлено не ги били декларирали. Едва ли ще е изненада, че такива твърдения в масовия случай са напълно голословни и неподкрепени с доказателства, като единствената им цел е да бъде избегнато изплащането на дължимото застрахователно обезщетение, макар застрахователите да си дават сметка, че това е само временно, до произнасянето на съда. Защото именно застрахователят трябва да докаже тези свои твърдения в рамките на исковото произвоство. А много често нямат каквито и да е доказателства. И ако са искали да установят действителното здравословно състояние на застрахованото лице към датата на влизане в сила на застрахователния договор, последните са могли напълно законосъобразно да бъдат задължени да преминат предварителни медицински изследвания, които да установят това.

И на последно място следва да бъде спомената незаконосъобразната практика на застрахователните дружества да включват в договорите си клаузи, с които изключват отговорността си при настъпване на застрахователно събитие в рамките на до няколко години от сключването на договор. Елементарната човешка логика и чувство за справедливост сочат, че е недопустимо да има договор, по който едната страна години наред да изпълнява задълженията си (напр. да плаща застрахователна премия), а насрещната страна, също години наред, да няма задължения спрямо първата (напр. да изплати застрахователно обезщетение при настъпило събитие). За щастие практиката на българските съдилища потвърждава това и приема подобни клаузи от общи условия към застрахователни договори за нищожни клаузи, т.е. неприложими.

Време за прочитане : 3 мин.

Пострадал е това физическо или юридическо лице, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от дадено престъпление, а ако пострадалото лице е починало – това качество преминава върху неговите наследници. В чл.75 от НПК са посочени редица права, които има пострадалият, но основното от тях се състои в това той да получи справедливо обезщетение на вредите си. А това на практика се постига с предявяването на граждански иск.

Гражданският иск изглежда лесен за предявяване, но всъщност крие доста на брой тънкости, които би следвало да са известни на всеки опитен адвокат.

На първо място гражданският иск може да се предяви както в рамките на наказателното производство, така и по отделно гражданско дело след приключването на наказателното дело. По новия ГПК държавна такса за образуване на такова отделно гражданско дело не се дължи (ако разбира се има влязла в сила осъдителна присъда по наказателното дело). Нееднородната съдебна практика сочи, че в някои български съдилища гражданските състави присъждат по-големи по размер парични обезщетения в сравнение с наказателните състави от същия съд – и при това положение за пострадалия би било по-добре от чисто финансово-обезщетителна гледна точка да изчака приключването на наказателното дело, след което да инициира образуването на отделно гражданско дело. Като разбира се неотлъчно следи за изтичането на погасителната давност.

Друго преимущество на отделно гражданско дело се състои в това, че пострадалият може да привлече по делото директно съответната застрахователна компания, а не физическия извършител, който може да не е в състояние да изплати присъденото обезщетение, особено ако последното е в голям размер. Тук си струва да отбележим и наскоро излязлото Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. на ОСНГТК на ВКС, което хвърля известна светлина върху кръга лица, които биха могли да предяват граждански иск (в наказателното производство или в отделно такова) за неимуществени вреди в случай на настъпила в резултат на престъпление смърт на техен близък. Доскоро практиката на съдилищата беше разнородна, но основно признаваше тази възможност единствено на „преките“ наследници на починалото лице – тоест, деца, съпруг или родители. С това тълкувателно решение ВКС призна възможност и на по-широк кръг лица да предявят иск за неимуществени вреди, като формулировката относно кръга на лицата е различна в зависимост от това дали искът се предявява в наказателния процес или в отделно гражданско дело. В отделно гражданско дело освен преките наследници, по изключение иск – включително и направо пред застрахователната компания – може да предяви всяко друго лице, което е създало трайна дълбока и емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени в конкретния случай. В наказателния процес тази възможност е дадена единствено на братя и сестри, баба/дядо или внуци на починалия (ако няма други наследници), при доказано близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.

Изключително важен момент, който за съжаление често се неглижира, е този за погасителната давност. Всеизвестно е, че давността е 5 години и тече от откриването на дееца съгласно чл.114 ЗЗД. Но ако граждански иск бъде предявен в рамките на наказателно производство и наказателното производство бъде прекратено (напр. поради изтекла давност за извършеното престъпление) – тогава се счита, че граждански иск не е бил предявяван. Ако напр. деянието е извършено през 2000 година, наказателно дело е образувано и граждански иск е предявен през 2002 година, осъдителна присъда на първоинстанционния съд е произнесена през 2004 година, но през 2006 година ВКС прекратява наказателното дело поради изтекла давност – тогава ще се счита, че граждански иск никога не е бил предявяван, а давността е изтекла през 2005 година – и пострадалият няма да има право да заведе гражданско дело. Всъщност ще има право, но извършителят, напълно законосъобразно, ще може да направи едно елементарно възражение за изтекла погасителна давност, вследствие на което искът във всички случаи ще бъде оставен без уважение.

Гражданският иск в наказателното производство по правило се предявява в първото съдебно заседание на първоинстанционния съд (до даване ход на делото и започване на съдебното следствие). Важно е да се знае, че молбата за предявяване на граждански иск следва да бъде много прецизно изготвена, защото в противен случай мнозина съдии се позовават на разпоредбата на чл.88, ал.2 НПК и просто не приемат гражданския иск за разглеждане в рамките на наказателното производство. Което не е фатално, но може да бъде неприятно за избралите този способ за предявяване на граждански иск.

При предявен за разглеждане граждански иск – независимо дали в рамките на наказателното производство или в отделно гражданско дело – задачата на гражданския ищец или неговия доверен адвокат е да максимизира размера на присъденото парично обезщетение. Това се постига основно по 2 начина – чрез ангажиране на релевантни и убедителни доказателства за претърпените вреди (напр. колко силни са били претърпените болки и страдания) и чрез издирване на относими съдебни решения по сходни казуси, по които са били присъдени сравнително високи обезщетения.

По правило при предявяване на граждански иск държавна такса от гражданския ищец не се събира. Единственият разход в такова производство за пострадалия се явява адвокатския хонорар – в случай разбира се, че е ангажиран адвокат (по гражданско дело) или адвокат-повереник (по наказателно дело) – но този разход се присъжда от съда и в крайна сметка е за сметка на осъдения.

Време за прочитане : < 1 минута

Наследяването на дружествен дял в ЕООД или ООД (капиталово търговско дружество) е една съвсем нелека задача и причината за това се корени в българският законодател, който е посветил на темата една единствена разпоредба в българския Търговски закон, която е пределно обща и не формулира никакви процедурни правила. Последните се съдържат в съдебната практика на българските съдилища, която практика, отново за съжаление, съвсем не е еднородна. И в крайна сметка всичко пада на плещите на наследниците, чийто наследодател е починал или на адвокат, който те са ангажирали, за да изчисти всички проблеми по наследяването на дружествените дялове.

Единственият безспорен факт, който се приема еднозначно от всички съдилища в България, е, че се наследяването на дружествен дял включва 2 момента:

1. Наследяване на имущественото право на дял от капитала на дружеството, което възниква автоматично, едновременно с приемането на наследството от наследниците и

2. Наследяване на членственото право в дружеството, което не настъпва по право, а е свързано с доста усложнени процедури, които трябва да се проведат преди наследниците да могат да бъдат вписани в Търговския регистър като съдружници. Всъщност членственото право не се наследява, а се придобива от наследниците.

Или казано с прости думи – всеки наследник по закон има право да претендира да му бъде изплатено парично обезщетение, равняващо се на наследявания дял. А какъв е размерът на обезщетението е въпрос, който може да бъде интерпретиран по много начини, вкл. с недобросъвестни практики от счетоводно естество с оглед намаляне на полагащото се на наследниците справедливо обезщетение. Особено ако става дума за немалко предприятие, намесата на опитен адвокат може значително да увеличи размера на полагащото се на наследниците обезщетение или да пресече всички опити за изкуствено занижаване.

Както вече стана ясно, встъпване като съдружник в самото дружество е доста по-трудна задача, а понякога и на практика непостижима – в зависимост от уговорките, които съдружниците са постигнали помежду си.

Време за прочитане : < 1 минута

Давността за търсене на гражданска отговорност (обезщетение) при допусната лекарска грешка е 5 години. Този срок тече от момента на допускането на лекарската грешка и в него следва да бъде заведено гражданско дело в съответния съд. Искът се предявява лично от пострадалото лице или от негови наследници в случай на смърт.