Договор за аренда или наем на земеделска земя – сключване, плащане, изменение и прекратяване

Време за прочитане : 2 минути
 

Арендата на земеделска земя представлява особен вид наем за дългосрочно ползване, който съществува още от времето на Римската империя, когато гражданският оборот в правото налага създаването на обвързваща връзка между земевладелеца и земеползвателя, каквато връзка е именно договорът за аренда. ...прочетете повече

Запис на заповед – падеж, протест, реквизити, валидност и възражение

Време за прочитане : 3 минути
 

Записът на заповед е едностранна сделка, уредена подробно в българския Търговски закон, облечена в законоустановената форма, с означението „Запис на заповед”, по която дадено лице, наречено издател на записа на заповед, обещава да заплати на друго лице, т. нар. поемател, дадена сума пари. Правилното название е „Запис на заповед” (мъжки род), а не „Записна заповед” (женски род).

На първо място следва да бъде направено уточнението, че записът на заповед от правна гледна точка не може да бъде издаван „под условие“. От друга страна пък съвсем не е задължително същият да съдържа стандартни и утвърдени в практиката изрази като „безусловно се задължавам“, защото това категорично не е изискване за действителност на записа на заповед, което положение се потвърждава и от най-новата тълкувателната практика на ВКС.

Поначало тази ценна книга бива използвана в гражданския търговския оборот с обезпечителна цел и най-вече като търговско обезпечение, ако преди това са били сключени дадени сделки, от които произтича някакво задължение за издателя. За тази цел в търговската практика силно се препоръчва в самия запис на заповед изрично да бъде посочвано основанието, на което се издава, независимо от това, че законът не го изисква изрично. Основанието съвсем не трябва да се пренебрегва, защото би могло в определени хипотези да послужи за някои възражения на длъжника по записа на заповед срещу плащането. Ако не бъде посочено основанието, напр. има опасност задължението по главния договор, във връзка с чието обезпечение конкретно е издаден записът на заповед, да бъде погасено, но кредиторът в правното си качество на ремитент по записа на заповед да предяви второ искане за същото плащане, но този път на основание записа на заповед, а не на главния договор.

Формата, която следва да бъде съблюдавана с оглед валидността на записа на заповед е от първостепенно значение поради простата причина, че ако формата не е спазена – трайната българска съдебна практика приема, че документът не съставлява запис на заповед и изпълнение категорично не може да бъде търсено по предвидения в закона ред. Записът на заповед от законова гледна точка представлява ценна книга с точно определено в българското законодателство съдържание. Задължително в записа трябва да бъде включвано наименованието „Запис на заповед”, безусловен ангажимент да се заплати дадена сума, също и падеж и местоизвършване на дължимото плащане, както и лицето, в полза на което трябва да бъде заплатено, мястото и на коя дата е издаден, и разбира се подпис на издателя на записа на заповед. Тази строгост във формата обаче има и своите изключения. Ако в даден запис на заповед изобщо не е указан падеж, записът се смята от законова гледна точка за платим на предявяване. Ако пък не е указано друго, за мястото на издаване се счита за място на плащане и за местоживеене на издателя. Ако е пропуснато да бъде записано място на издаване, то съответният запис на заповед се приема, че е издаден в мястото, изписано до името на издателя. За самия запис не са необходими дубликати и затова той се изготвя само в един екземпляр.

За да бъде прието от правна гледна точка, че е налице едно конкретно и подлежащо на изпълнение вземане не е абсолютно необходимо предявяването за изпълнение на записа на заповед. Това действие е предпоставка само и единствено за поставянето на съответния длъжник в законова забава и представлява правно необходимото съдействие, дължимо от кредитора с оглед надлежно изпълнение на съответното задължение. Следва да се има предвид обаче, че непредявяването на даден запис на заповед за плащане в предвидения срок категорично води до загубване на правата по него по отношение на предвидените в закона регресно отговорни лица, а именно джирантите и техните авалисти.

Отказът на издателя на записа писмено да удостовери предявяването може да бъде установено с т . нар. протест, при който следва обезателно да се посочи точната дата на протеста, която се смята за начало на законовия срок след предявяването. Протестът пък се извършва по изрична молба на конкретния приносител на съответния запис на заповед от нотариус, който има район на действие – мястото на плащане. Нотариусът е длъжен и вписва в регистъра си съдържанието на извършения протест и снабдява с преписи всички заинтересовани лица, а на приносителя на записа дава оригинала на протеста. Срокът за предявяването на записа на заповед е едногодишен, считано от датата издаването му, като издателят има опцията да удължи или съкрати допълнително този срок.

Имайки качеството на конститутивна ценна книга, съгласно българското право записът на заповед има опция да се прехвърля, да се залага и върху него също така може да се упражнява и право на задържане.

Записът на заповед, освен всичко друго е и извънсъдебно изпълнително основание по силата на действащото българско законодателство и въз основа на него може по предвидения правен ред да бъде издаден съгласно ГПК изпълнителен лист, без за това да е необходимо да се осъжда преди това длъжника (без да се води гражданско или търговско дело по „нормалния” общ исков ред). Новият ГПК уреди едно непознато преди това правно положение, а именно, че когато длъжникът направи възражение, че не дължи сумата (особено ако е добре мотивирано и юридически издържано) – тогава изпълнението по издаден преди това изпълнителен лист се спира – временно или окончателно. При което кредиторът може да няма друг избор, освен да предяви иск по общия ред. А това навежда на необходимостта, особено когато се касае за големи суми, от консултация с опитен адвокат, която еднократна консултация може да предотврати съдебни дела, влачещи се с години, вследствие на неперфектно изготвяне на запис на заповед, в т.ч. и по образец (бланка) на запис на заповед.

Непредявеният за плащане запис на заповед е предвидено в българския закон правно основание за издаване на изпълнителен лист на кредитора. Съществуваха известни спорове относно това, дали би могло да се претендира издаването на изпълнителен лист и за лихвите по записа на заповед. Последното тълкувателно решение на ВКС обаче отхвърли тази възможност. Според него в закона ясно е посочено съдържанието на записа на заповед. Едно от изискванията е посочване на точния размер на сумата, която следва да се плати, а законът мълчи относно плащането на закъснелите лихви. Те са извън изпълнителното основание.

Продажба на акции, други способи за прехвърляне и видове акции – безналични, поименни, акции на приносител

Време за прочитане : 3 минути
 

Продажба на акции е само един от възможните способи за прехвърляне на акции. Преди да бъдат разгледани отделните способи прехвърляне на акции, уместно е да бъдат разгледани различните видове акции по българското законодателство, а най-накрая и правната им природа и същност.

Освен различни видове акции в зависимост от вида съответното търговско дружество, има и различни видове акции според титуляра им и начина на смяна на собствеността им, които са разгледани по-долу.

Поименни акции са тези, които задължително съдържат името на първия си собственик на лицевата си страна. Винаги тези поименни акции са налични, тъй като при безналичните акции е невъзможно споменатото вписване върху тях. Следва да бъде отбелязано, че поименните акции не са поименни ценни книги, а ценни книги на заповед – и бидейки такива се прехвърлят с джиро, а не с цесия. Временните удостоверения, които се издават преди учредяването на акционерните дружества и удостоверяват направените от акционерите имуществени вноски, се приравняват по закон на поименни акции с тази разлика, че не могат да бъдат прехвърляни преди учредяването на дружеството.

Акции на приносител, известни в правната доктрина като „анонимни акции”, се придобиват с простото им фактическо предаване. Важно е да се отбележи, че акциите на приносител следва също така и да бъдат приети, за да бъде постигнат целеният прехвърлителен ефект. И най-сетне установяването на фактическо владение върху тях не следва да е противоправно – в противен случай, макар на външен вид правната конструкция за смяна на фактическата власт върху акция на приносител да бъде изпълнена, прехвърлителен ефект не би се породил, а самите акции на приносител могат да бъдат обезсилени. За разлика от поименните акции, при за прехвърляне на акции на приносител е необходимо да бъде изплатена пълната им номинална или емисионна стойност.

Безналични акции са третият основен вид акции. Както личи и от името им, при безналичните акции материалната субстанция (хартия, на която да са отпечатани) липсва. Безналични акции се издават винаги като поименни, но за разлика от поименните акции се прехвърлян не с джиро, а с цесия (с вписване на прехвърлянето в Централния депозитар). По останалите си белези поименните и безналичните акции са идентични.

За пълнота следва да бъдат отбелязани още 2 вида акции – привилигеровани акции и винкулирани акции. Привилегированите акции, както личи и от името им, обикновено дават на собственика им някаква чисто икономическа привилегия (по-висок или гарантиран дивидент) като често това е за сметка на неучастие при управлението на дружеството (напр. привилегировани акции без право на глас). Винкулирани акции са тези, които не могат да се прехвърлят свободно, а (подобно на дружествата с ограничена отговорност – ООД), е необходимо съгласието на дружеството (т.е. на останалите акционери).

След разграничаването на основните видове акции следва да бъдат упоменати и способите за прехвърляне на акции. Най-общо те се делят на способи за възмездно и безвъзмездно прeхвърляне на акции.

Продажба на акции е най-популярният способ за придобиване или отчуждаване на акции. Предмет на възмездната сделка продажба на акции могат да бъдат абсолютно всички от гореизброените видове акции (с някои вече изяснени особености при продажбата на винкулирани акции). При продажба на налични поименни акции са необходими 2 задължителни стъпки за успешното реализиране на сделката. На първо място е сключването на договор за покупко-продажба на акции, в който се съдържа задължение за прехвърляне. Самото прехвърляне на акции обаче и неговият транслативен ефект се постига чрез джиросване на акции, което води до промяна на собствеността – дори самите поименни акции да не са чисто физически предадени на купувача. Продажба на акции на приносител се извършва по сходен начин – като при тях джиросването на акции е заменено с фактическото им предаване във владението на купувача. При продажба на беналични акции пък, освен постигането на договорка за продажба, е необходимо още и вписването на прехвърлителната сделка в Централния депозитар.

Сред другите типични възмездни способи за прехвърляне собствеността върху акции са замяна на акции, заем на акции и апорт на акции. При първите 2 фигури няма големи особености в светлината на договорите за замяна и заем. Апортът на акции е сравнително по-усложнена процедура, при която на практика се осъществява замяна на акции (едно дружество „дава” свои акции срещу което като насрещна престация „получава” акции на друго акционерно дружество, които се апортират в капитала му).

Най-разпространеният способ за безвъзмездно прехвърляне на акции безспорно е дарението на акции. Дарение на акции може да бъде извършено от всеки дееспособен собственик на акции от различни видове. За осъществяване на сделката е необходимо приемане на направеното дарение. В останалите си части процедурата по дарение на акции прилича на продажба на акции (като разбира се се отчита липсата на възмездност).

По същността си акцията има 3 основни функционални белега.

На първо място акцията е част от капитала на търговското (еднолично) акционерно дружество – ЕАД или АД. Капиталът при акционерните дружества е разделен на акции. Капиталът на акционерното дружество следва да бъде разграничаван от имуществото на АД – дружеството може да развива печеливша икономическа дейност, да трупа имущество и активи, но капиталът остава константна величина докато не бъде изрично променен. Често срещано явление е акционерни дружества с минимален капитал от 50 хиляди лева да реализират печалби, измерващи се в милиони. Това обяснява защо акции с еднакъв номинал се търгуват на различни, а понякога много различни пазарни цени.

На следващо място акцията е документ, който удостоверява и материализира участието (членството) на притежателя й в акционерното дружество с всички произтичащи от това права и задължения. Задълженията на акционера се свеждат до това да заплати стойността на акцията. А правата му като притежател на акции са 3 основни вида: право на глас в Общото събрание, право на дивидент и право на ликвидационен дял в АД. Правото на глас на практика означава участие в управлението на акционерното дружество. Следва да се има предвид, че законът допуска някои особени видове акции да не дават право на глас. Правото на дивидент е основно право на акционерите, а и основната практическа финансово-икономическа цел на притежаването на акции. Поначало целта на всяко акционерно дружество е да развива успешна икономическа дейност, в резултат на която да трупа печалби и активи, които да бъдат разпределяни между акционерите под формата на дивиденти. Разбира се има и съвършено успешни акционерни дружества, чиято политика обаче залага на реинвестиране на печалбата вместо на разпределянето й под формата на дивиденти – което пък се отразява на пазарната цена на акциите и отново води до реализиране на печалба от страна на съответния акционер. Правото на ликвидационен дял е свързано с прекратяване дейността на дружеството. Тогава останалото имуществото (активите) на дружеството се разпределят пропорционално между акционерите съобразно съразмерния им дял в капитала на дружеството.

И на последно място акцията е ценна книга по смисъла на Търговския закон (ТЗ). Притежавайки това качество, акцията е предмет на сделки в търговския оборот с цел извличане на печалба.

Производство по несъстоятелност на фирма – процедура по обявяване в несъстоятелност

Време за прочитане : 3 минути
 

Несъстоятелност на фирма – процедурата по несъстоятелност (производство по обявяване в несъстоятелност на фирма – ООД, ЕООД, АД и др.) – е предмет на обширна уредба в част четвърта на българския Търговски закон (ТЗ). Процедурата по обявяване в несъстоятелност е известна още като банкрут или фалит. Целите на производството по несъстоятелност на фирма най-общо са две – на първо място ако може дадено предприятие да бъде оздравено и да продължи работата и търговската си дейност и за в бъдеще, а ако това е невъзможно – да бъде разпределено имуществото му по един справедлив начин, така че да се удовлетворят във възможно най-пълна степен кредиторите на изпадналата в несъстоятелност фирма.

Процедура по несъстоятелност се открива при неплатежоспособност или свръхзадълженост на търговец. Инициатор за откриване на процедурата по несъстоятелност на ЕТ, ООД, ЕООД или друг търговец може да бъде както кредитор, така и самият търговец или техен доверен адвокат по несъстоятелност, а също и Националната агенция за приходите (НАП) или ликвидатор при започнало производство по ликвидация на фирма.

Производство по несъстоятелност – неговото откриване и провеждане – само по себе си не означава, че трябва да се стигне до обявяване в несъстоятелност на фирма и заличаването й в Търговския регистър. Не само, че може предприятието да бъде оздравено, но може още в най-ранните етапи на производството по несъстоятелност съдът да не уважи молбата за провеждането му, защото намери, че не са налице предпоставките за това – или най-просто казано, защото съответната фирма има ресурс да продължава да работи и да покрива задълженията си. В тази връзка се случва да се правят опити за умишлено откриване на процедура по несъстоятелност от самия търговец, въпреки че не са налице основания за това – като най-често това се прави, за да „поеме глътка въздух“ предвид факта, че действията (вкл. на съдебен изпълнител – ЧСИ или ДСИ) на всички индивидуални кредитори (вкл. и по изпълнителни дела) се спират с откриването на производството по несъстоятелност и не могат да продължат, дори да са в напреднал стадий. Упълномощен да събира дълговете на търговеца вече е само синдикът.

На другия полюс са търговци, които „тихомълком“ се опитват да открият, проведат и приключат процедура по несъстоятелност по възможно най-бързия начин. Причината за това се корени в изключително кратките срокове, в които кредитори могат да предявят вземанията си срещу изпадналия в несъстоятелност търговец – обикновено 1 месец. Тези срокове са фатални, защото при пропускането им кредиторът, дори да има издаден изпълнителен лист, окончателно губи възможността да участва при осребряването и разпределението на имуществото на търговското дружество и единствената му надежда остава оздравяването на предприятието на търговеца (т.е. да не се стигне до обявяване на несъстоятелност и респективно заличаване на търговеца). Поради това е много важно всеки добросъвестен търговец да следи внимателно поведението и действията на бизнес контрагентите си и най-вече на тези от тях, които имат финансови затруднения, за да предотврати навреме тежки и нежелани последици, независимо, че за тях няма никаква вина.

Възможна злоупотреба в рамките на производството по несъстоятелност е да се правят опити за промяна на реда на кредиторите – най-общо казано йерархична структура, при която всеки ред кредитори се удовлетворява съразмерно, а всеки следващ ред – само при пълното удовлетворяване на предния ред. При това законово положение много често кредиторите от първите редове се удовлетворяват – пълно или частично – докато тези от последните редове не получават нищо или почти нищо. Напълно възможно при това положение е да бъдат правени опити напр. необезпечен кредитор да бъде със сложни похвати превърнат в обезпечен кредитор с единствената цел да бъде издигнат по-нагоре в йерархията на чакащите за разпределение на осребрено имущество кредитори. Ако не бъдат предотвратени тези опити още в зародиш, другата най-честа опция е ангажиране на опитни адвокати по несъстоятелност и водене на специфични съдебни дела и предявяване на искове с цел разкриване на евентуални злоупотреби и предотвратяването на нежелани последици.

Обявяване в несъстоятелност следва ако не бъде оздравено предприятието на търговеца – и в такава хипотеза в повечето случаи имуществото на търговеца (ако има такова, което подлежи на осребряване) се разпределя окончателно между кредиторите и дружеството се заличава в Търговския регистър. Това заличаване обаче не е напълно окончателно – защото ако след него бъдат открити активи, които не са били известни на съда по несъстоятелността (например активи в София, които са останали незабелязани за кредиторите и съда в Пловдив) – то производството по несъстоятелност може да бъде възобновено.

Промените в ТЗ от 2016 въведоха някои съществени изменения в производството по несъстоятелност. По отношение на спирането на плащанията неплатежоспособността се предполага, когато длъжникът е спрял плащанията, но вече изрично е уточнено, че спиране на плащанията е налице и когато длъжникът е платил изцяло или частично вземания на определени кредитори. Добавени са и 2 нови случая на неплатежоспособност:

  • Ако търговецът не е заявил за обявяване в търговския регистър годишните си финансови отчети за последните три години
  • Ако по изпълнително производство, образувано за изпълнение на влязъл в сила акт на кредитора, подал молба по чл. 625, вземането е останало изцяло или частично неудовлетворено в рамките на 6 месеца след получаване на поканата или на съобщението за доброволно изпълнение
  • ...прочетете повече

    Нов закон за ипотечните кредити 2016 – без лихва при предсрочно погасяване

    Време за прочитане : 2 минути
     

    Новият Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители въвежда изискванията на Директива 2014/17/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, която има за цел да оформи една регулаторна рамка, чрез която да се установи един по-ефикасен и конкурентен пазар на ипотечните кредити, както и да защити всички участници на пазара.

    Още в самото начало следва изрично да бъде подчертано, че законът се отнася само за потребители по смисъла на ЗЗП, т.е. за физически лица, но не е приложим за търговци.

    Следва да бъде обърнато внимание и на това, че главно място в законопроекта заемат разпоредбите за по-добра информираност на потребителите във връзка с предлаганите от кредитните институции продукти. Т.е. ако потребителят е бил надлежно информиран съгласно законовите изисквания, впоследствие има много малко механизми за защита правата на потребителите.  Въвеждането на задълженията към кредиторите и кредитните посредници за представяне на подробна преддоговорна и договорна информация подпомага по-лесното сравняване на кредитните продукти, а тази информация се представя с въвеждането на Европейски стандартизиран информационен формуляр (ЕСИФ). Поради персонализирания характер на информацията, ЕСИФ се предоставя на потребителя след като кредиторът или съответно кредитният посредник са получили информация за предпочитанията на потребителя и неговото финансово състояние.

    Една от най-съществените, погледнато от практическа гледна точка, промени е въвеждането на т.н. „срок за размисъл“. Той започва да тече от момента на предоставяне от кредитора на потребителя на проект на договор за кредит, което от своя страна представлява отправяне на обвързващо предложение от страна на кредитора.  След като се направи оценка на кредитоспособността на потребителя, обвързващото го предложение се изпраща заедно с ЕСИФ и потребителя има 14-дневен срок на размисъл върху предложението. Това вероятно ще има значителен ефект предвид това, че потребителите ще могат да прегледат предложения им за подпис договор и ако е необходимо ще имат повече от добра възможност да се консултират с адвокат, кредитен посредник или дори банков служител преди да подпишат договора. Практиката сочи, че доскоро договорите се подписваха „на крак“ – т.е. договорът се предоставя на кредитополучателя в последния момент и в много случаи потребителят го подписва, без да го прочете.

    Следващата значима промяна е във връзка с променливия лихвен процент. Както досега уговорения в договора за кредит лихвен % може да бъде фиксиран или променлив, но практиката сочи, че в огромния брой от случаи договаряният процент е променлив. С новия закон обаче се въвеждат много по-съществени изисквания към методиката за формиране на променливия лихвен процент. Самата методика трябва да е изчерпателна и ясна, за да се пресече масово разпространената доскоро практика банките да изброяват редица примерни критерии за промяна на лихвения процент и в крайна сметка да използват само един или няколко, които, разбира се, ги устройват и да изключват приложението на редица други, изгодни за потребителя, икономическо-финансови фактори и индекси.

    Изцяло нова е възможността, която закона въвежда, за ограничаване на риска, който потребителят носи, до размера на обезпеченото имущество. Или с прости думи казано – ако за обезпечение на вземането на банката по кредита има един ипотекиран имот и кредитополучателят не погаси кредита си, кредиторът има право да се удовлетвори само от и до размера на този ипотекиран имот. Ако стойността на последния е по-голяма от размера на кредита – горницата от цената, за която е продаден имота, се връща на кредитополучателя. Ако стойността на имота обаче е по-малка – банката няма право да насочи принудително изпълнение към друго имущество на потребителя, макар да не е събрала пълния размер на дължимия кредит. Тази възможност дава една особено солидна защита в полза на потребителя, но най-вероятно тя ще е на цената на по-висок лихвен процент или на цената на по-малък кредит на фона на стойността на ипотекирания имот.

    Направена е, макар и малка, стъпка по отношение на кредитите в чужда валута (различна от евро). Един от най-наболелите напоследък въпроси сред българските кредитополучатели (особено тези с кредити в швейцарски франкове) – този за ограничаване на валутния риск, е оставен в пожелателна форма – страните могат да уговорят такъв, но не са длъжни. Единственото задължение за кредитора е да информира кредитополучателя за възможните рискове при колебание на валутните курсове, както и за отклонение на валутния курс с повече от 20% спрямо първоначалната величина.

    И последният съществен момент в закона е този за приложимостта му по отношение на договори за кредит, отпуснати преди влизането му в сила. Законът не е приложим в такива случаи с едно-единствено изключение – когато става дума за предсрочно погасяване. В последната хипотеза, независимо кога е бил отпуснат или усвоен кредита, кредиторът няма право на каквито и да е претенции за обезщетения или неустойки при предсрочно погасяване на кредит, при който е минала поне 1 година от отпускането му (платени са поне 12 месечни вноски), а ако не е изминала 1 година – обезщетението не може да е по-голямо от 1 %.

    Обезпечение на бъдещ иск

    Време за прочитане : 3 минути
     

    Обезпечение на бъдещ иск се прилага, когато правата Ви са нарушени. И Вие завеждате иск. Започва предвиденото в ГПК производство. То обаче може да трае няколко години. Следва постановяване на очакваното решение. Обнадеждени сте, че въз основа на него, ще може да инициирате изпълнително дело и да съберете това, което ви се дължи. Но често решението се обжалва от страна на длъжника на следваща инстанция и делото продължава още. След като решението стане изпълняемо или влезе в сила, образувате изпълнително дело. След проучване от съдебен изпълнител обаче разбирате, че по време на развитието на исковото производство Вашият длъжник се е разпоредил с голяма част или всичкото си имущество и Вие няма върху какво да насочите принудителното изпълнение. Вземането Ви остава неудовлетворено, а в такава хипотеза наличните способи за защита на кредиторите от недобросъвестно поведение на длъжник са по-трудни и бавни и изискват нови разходи – за държавни такси, вещи лица, адвокатски хонорар и т.н.

    Законодателството в Република България изрично определя, че вземанията могат да бъдат събирани по принудителен ред само въз основа на изпълнителни основания. Такива са влезлите в сила решения, решенията на въззивните съдилища и др. Въз основа на тях се издава предвидения в ГПК изпълнителен лист. Но за да се стигне до снабдяването с изпълнително основание, преди това е необходимо да се премине през определени производства. В по-голямата част от случаите в хода на такова производство длъжникът успява да разбере за Вашите действия. Това му дава възможност да предприеме действия, с които вредоносно да се разпореди с притежаваното от него имущество. Съгласно ЗЗД, длъжникът отговаря с цялото си движимо и недвижимо имущество. От това правило следва, че ако длъжникът се разпореди с цялото си имущество Вие не ще можете да удовлетворите вземането си към него.

    Най-важният въпрос в тази връзка е съществуват ли начини да избегнете описания сценарий? Да, законодателят е предвидил различни способи за максимална защита интереса на кредитора. Един от възможните способи е именно обезпечението на бъдещ иск. Какво всъщност представлява обезпечението на бъдещ иск?

    Обезпечението на бъдещ иск е вид способ за ефективно налагане на дадена обезпечителна мярка спрямо имущество (движимо или недвижимо) на задължено лице още преди да са предприети каквито и да е съдебни искови действия срещу него. Налице е елементът на изненада, който е може би най-ценното качество на института на обезпечение на бъдещ иск.

    Самото обезпечение на бъдещ иск като институт на правото е уредено в Гражданския процесуален кодекс. Изрично е предвидено, че обезпечение може да се иска и преди предявяване на иск – оттам и името обезпечение на бъдещ иск. Искът се предявява до съда по постоянния адрес на ищеца или по местонахождението на имота, който ще служи за обезпечение. Ако обаче се иска обезпечаване на бъдещ иск чрез мярката спиране на изпълнението, искът трябва да бъде подаден до компетентния съд по мястото на изпълнението.

    Обезпечението на бъдещ иск по закон се допуска от съответния съдия, когато без него за ищеца, който предстои да заведе дело за вземанията си, ще бъде или невъзможно, или сериозно ще се затрудни реализирането на законните му права. Освен това е необходимо или искът да е подкрепен с убедителни писмени доказателства (които да доказват основателността на иска, който възнамерявате да предявите), или да се предостави гаранция в определен от съдията размер, която гаранция да послужи за възстановяването на претърпените от ответника евентуални вреди, причинени в резултат на евентуално неоснователното налагане на дадена обезпечителна мярка. Правилата относно убедителните писмени доказателства и гаранцията не се прилагат относно вземанията за издръжка.

    Молбата за обезпечаване на бъдещ иск се подава до компетентния съд, като особеното в случая е, че препис от молбата за обезпечение не се връчва на ответната страна. Целта, разбира се, е длъжникът да не може предварително да се подготви и в ущърб на ищеца да се разпореди с имуществото си преди съдът да наложи обезпечителната мярка. Възможно е съдът да допусне налагане на обезпечение само за част от вземането. В това производство съдът се произнася в закрито заседание с определение – т.е. страните не се призовават. Определението на съда може да се обжалва, но обжалването с частна жалба не спира допуснатото от съда обезпечение.

    Допустими са различни видове обезпечителни мерки, които обаче не са изчерпателно изброени в закона и от Вас или от представляващият Ви адвокат зависи намирането на най-подходящата за случая мярка, която да гарантира в максимална степен защита на правата Ви. Видът на обезпечението и конкретния размер на претендираното вземане се посочват от самия ищец при подаването на молбата. Обезпечението на практика се извършва в повечето случаи чрез налагане на възбрана (най-общо казано забрана за разпореждане с недвижими имоти) или чрез запор на различни движими вещи или вземания (напр. депозити в банки и т.н.). Не са изключени и други подходящи за конкретната ситуация мерки, в това число, но не само – спиране на изпълнението по изпълнително дело или спиране (временно) на автомобил от движение. Съдът, по искане на ищеца в бъдещото исково производство, може да допусне и повече от една обезпечителна мярка, а също е възможно и да се замени един вид допуснато обезпечение с друго.

    С определението си за допускане на обезпечение на бъдещ иск, съдът задължително определя и срока, в който следва да се предяви искът (бъдещият иск). Този срок е особено важен, защото ако искът не бъде заведен в този даден от съда срок (и съответно не се представят необходимите доказателства за това), съдът по закон е длъжен да отмени обезпечението служебно.

    Допуснатото обезпечение на бъдещ иск действа от момента на налагането на обезпечителната мярка до момента на влизане в сила на съдебно решение по предявения иск, съответно до постановяване на решение на въззивния съд. Ако решението е във ваша полза, наложеното обезпечение не се вдига, а действието му преминава и в изпълнителното производство.

    Най-общо казано обезпечението на бъдещ иск помага за запазване целостта на длъжниковото имущество и улеснява събирането на вземането Ви. Производството е много ефективно и бързо, но и крие редица специфични моменти, поради което е преди да предприемете каквито и да е действия срещу вашите длъжници да се консултирате с компетентен адвокат.

     

     

    Пререгистрация и ликвидация на непререгистрирани дружества след 31.01.2015

    Време за прочитане : 2 минути
     

    Съгласно ПЗР на ЗТР дейността на търговските дружества, за които не е поискана пререгистрация, се прекратява на 01.01.2012. Всички тези дружества с прекратена търговска дейност имаха срок до 31.01.2015 да подадат заявление за ликвидация. С оглед на това, че дружеството, макар и да няма право да извършва търговска дейност занапред, може да притежава различни активи (недвижими имоти, движими вещи), които да бъдат разпределени между съдружниците в търговското дружество. В този даден от закона срок Агенцията по вписванията служебно изискваше от съда по регистрация УАС и препис от учредителния акт, а съответното дружество се пререгистрираше, след което в Търговския регистър се вписваха обстоятелствата по ликвидацията.

    Съгласно чл. 5г, ал. 4 от ПЗР на ЗТР, търговските дружества с прекратена през 2012 дейност, които към 31.01.2017 не са пререгистрирани, се смятат за заличени. Фирмените дела на тези дружества се унищожават, не по-рано от 01.02.2022. Т.е. макар и без право да извършват търговска дейност, тези дружества няма да бъдат заличени до 2017. Което дава възможност на все още непререгистрираните търговски дружества да преминат през тази процедура до 2017.

    И точно по повод горното възниква един огромен проблем. Непререгистрираните дружества в периода 31.01.2015 – 31.01.2017, макар и да се считат за дружества с прекратена дейност, не са заличени – но за тях не е предвидена възможност да бъдат служебно пререгистрирани – арг. от противното – чл. 5а, ал. 1 от ПЗР на ЗТР. Налице е една празнота в правото, тъй като в периода 2015 – 2017 непререгистрираните дружества нито могат да бъдат заличени, нито могат да бъдат пререгистрирани (след което ликвидирани) – и през този двугодишен период те имат статут на „правно нищо“ – хем съществуват по някаква форма в правния мир, хем определената им от закона форма не им позволява каквито и да е правни действия.

    В този случай биха могли да бъдат приложени разпоредбите на ЗНА – чл. 46, ал. 2 – „Когато нормативният акт е непълен, за неуредените от него случаи се прилагат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Ако такива разпоредби липсват, отношенията се уреждат съобразно основните начала на правото на Република България.” А в случая целта на разпоредбите на ПЗР (4-5) на ЗТР е да уреди пререгистрацията на ликвидацията на непререгистрираните търговски дружества – удовлетворение на кредиторите и разпределение на имуществото на дружеството между съдружниците. Следователно, щом като чл. 5г, ал. 4 от ПЗР на ЗТР изрично предвижда, че търговските дружества ще се считат за заличени след 31.01.2017 само ако до този момент не са пререгистрирани, то законодателят допуска тяхната пререгистрация и в периода 2015 – 2017 – период, предхождащ 2017. Липсва предвиден ред, по който да се уредят така възникналите обществени отношения, следователно трябва да се приложат разпоредите, които се отнасят до подобни случаи. Такива подобни случаи са досегашните случаи на служебна пререгистрация от АВ (доколкото законодателят никога не е предвиждал пререгистрацията след 2012 да бъде извършвана от търговеца).

    Нещо повече, чл. 5г, ал. 5 от ПЗР на ЗТР предвижда, че в случай на открито имущество на името на търговец, който се счита заличен, ликвидация може да бъде извършена по реда на чл. 273, ал. 2 от ТЗ. Очевидна е волята на законодателя да направи всичко възможно, за да уреди отношенията, свързани със собствеността на търговското дружество. Това е така, защото в закона не е предвидено какво се случва с имуществото останало след като юридическото лице бъде заличено. Правило в правото е, че няма право без титуляр. Щом като законодателят изрично предвижда възможност за уреждане на имуществото на търговското дружество дори и след 2017, то по аргумент от по силното основание, несъмнено следва да се допусне това и в периода 2015 – 2017, преди дружеството да бъде заличено.

    Всичко от гореизложеното, разбира се, е една теоретична постановка, която по всяка вероятност ще се сблъска с поне част от възгледите на служителите в Търговския регистър, които следва да предприемат действия, свързани с горната процедура. И в резултат на това вероятно опитните адвокати от София, Пловдив и др. големи градове ще са тези, които ще сезират компетентните съдилища, които да утвърдят единна практика по прилагането на гореспоменатата празнина в правото. Което обаче трябва да стане много бързо, тъй като вече остават по-малко от 2 години до окончателния срок за заличаване на непререгистрираните търговски дружества.

    Без наказателна лихва за предсрочно погасяване на потребителски и ипотечни кредити

    Време за прочитане : < 1 минута
     

    Наказателната лихва за предсрочно погасяване на новите и старите потребителски и ипотечни кредити отпада, считано от 23.07.2014. Това гласят последните промени в Закона за потребителския кредит (ЗПК). Поначало ЗПК не се прилага по отношение на ипотечни кредити, но има и изключения, които са уредени в чл. 4, ал. 1, т. 2 от ЗПК. Там са изброени редица разпоредби, които са приложими и към ипотечните кредити.

    Чл. 32, ал. 8 от ЗПК е приложим не само за потребителски, но и за ипотечни кредити („договори за кредит или договори за посредничество за предоставяне на кредит, които са обезпечени с ипотека или друго сравнимо обезпечение върху недвижим имот“). А съгласно него банките нямат право на каквото и да е обезщетение (вкл. т.нар. „наказателна лихва“), ако кредитът бъде предсрочно погасен след изплащане на 12 месечни погасителни вноски от усвояването му, т.е. една година след получаването му.

    Ако горното условие не е спазено (т.е. не е изминала 1 година от усвояването на ипотечния кредит), банката има право на „справедливо и обективно обосновано обезщетение за евентуалните разходи, които са пряко свързани с предсрочното погасяване на кредита“, което обезщетение (наказателна лихва) може да е в размер не по-голям от 1% от предсрочно погасената остатъчна сума по съответния кредит. Тук възниква въпросът дали банката има право едностранно да определи размера на това обезщетение по своя преценка (но не повече от 1%) или по-скоро следва да бъде постигнато съгласие с кредитополучателя, а в краен случай – определено от съд. Законът тук мълчи, а най-вероятно тази празнина ще трябва да бъде попълнена от действията на адвокати в София, Пловдив и др. големи градове, които по традиция са пионери в предявяването на подобни искове и респективно създаването на съдебна практика.

    Независимо дали е изминала 1 година или не обаче, банката няма право на каквато и да е наказателна лихва или друго обезщетение или неустойка при предсрочно погасяване на кредита, ако лихвеният процент по договора за кредит не е фиксиран (т.е. налице е т.нар. „плаваща лихва“). А практиката сочи, че огромната част от ипотечните кредити са с плаваща лихва, което на практика означава, че в повечето случаи банките няма да имат право да претендират каквото и да е обезщетение при предсрочно погасяване на ипотечни кредити. При потребителските кредити банките нямат право на обезщетение и когато договорът за кредит е за овърдрафт.

    Протокол от общо събрание на ООД не е необходим за продажба на имот

    Време за прочитане : 2 минути
     

    На 15 ноември 2013 Върховният касационен съд, прие Тълкувателно решение № 3/2013г., чиято цел бе да уеднакви противоречивата практика на различните съдилища в България по спорния въпрос относно това абсолютно необходим ли е надлежен протокол от Общо събрание на ООД, когато трябва да бъдат извършени разпоредителни (вкл. отчуждителни) сделки с дадени недвижими имоти, които са собственост на търговското дружество. Постигайки целта си да уеднакви практиката обаче, това тълкувателно решение внесе и несъответствие в правния мир между съдебна практика и закон.

    ВКС, в своето тълкувателно решение, е достигнал до извода, че при юридическите лица (вкл. дружества с ограничена отговорност) са налице специфики при органното им представителство, както и че при юридическите лица имаме два органа с различни компетенции – единият (общото събрание) изразява валидната воля на дружеството, а другият (управителят) – има задачата да представлява дружеството при вече формирана у дружеството воля. ВКС приема в ТР, че действията на управителя на съответното дружество обвързват представляваното от същия търговско дружество, но забележете – решенията на Общото събрание са задължителни само във вътрешните отношения между двата органа, но не и в отношенията на търговското дружество с трети (външни) лица – в тези случаи според ВКС управителят изобщо не е ограничен в представителните си правомощия.

    За да гарантира сигурността, предвидимостта и стабилността на търговския оборот в България и за да може ефективно да защити законните интереси на всички възможни трети добросъвестни лица, Търговският закон и по-точно чл.137, ал.1, т.7 от него предвижда, че Общото събрание на съдружниците е компетентно да взема правно обвързващи решения за придобиване или отчуждаване на каквито и да е недвижими имоти или вещни права върху такива. Т.е. казано по друг начин Общото събрание на съдружниците е компетентно да реши дали даден имот да бъде придобит или отчужден – и в тази връзка необходим е протокол от Общо събрание на ООД като доказателство за валидно взето решение по предписания от закона ред.

    Съдът обаче в своето тълкувателно решение е приел, че за да може се разпореди напълно законосъобразно с притежаван от представляваното от него дружество недвижим имот, на управителя не му е необходимо каквото и да е решение на Общото събрание на съдружниците в дружеството.

    Едва ли има нужда да споменаваме, че това от своя страна застрашава пък интересите на самото юридическо лице и на съдружниците в него. Напълно възможна е хипотеза, в която назначеният от дружеството управител е изцяло недобросъвестен и, възползвайки се от законовата възможност, дадена му от коментираното тълкувателно решение, да осъществи продажбата на собствен на търговското дружество имот на много по-ниска цена от действителната. Това неминуемо ще ощети дружеството, но сделката, съгласно цитираното ТР, ще бъде напълно валидна и действителна. Това е така, защото няма да го има изискването общото събрание като орган, вземащ решенията в дружеството, да е изразило волята на дружеството, като е дало съгласието си за осъществяването на разпоредителната сделка.

    В горната хипотеза ощетеното дружество ще има право на иск срещу недобросъвестния управител, но разпореждането с имота няма да е недействително и имотът безвъзвратно ще напусне патримониума на дружеството. В така създалата се ситуация на ход са опитните юристи, които ще трябва „от девет кладенеца вода да донесат“, за да защитят интереса на представляваните от тях дружества от напълно възможни посегателства. Най-лесният начин е назначаването на повече доверени управителни, но това от своя страна би създало редица пречки, свързани най-вече с оперативността и гъвкавостта на дружеството.

    Кражба на самоличност и лични данни

    Време за прочитане : 2 минути
     

    Кражбата на лични данни стои в основата на много сериозни престъпления – „кражби“ на фирми, недвижими имоти и т.н. За съжаление мнозина подценяват опасностите, които крие едно невинно на пръв поглед предоставяне на личните данни на лице, което може да злоупотреби с тях.

    Измами в тази насока са възможни чрез използването на фалшиви лични карти или дубликати на лични документи – при които всички данни съвпадат, но снимката е подменена и на нейно място е поставена снимка на измамника, който се представя за друго лице и например източва банковите сметки на това друго лице. За съжаление твърде разпространена е практиката всевъзможни институции и търговски дружества, вкл. големи такива като банки и телекоми, масово да изискват от клиентите си копия на личните им документи. А клиентите им в масовия случай се съгласяват и дори изрично се подписват, че са съгласни документите им да бъдат преснимани. Има и случаи, в които търговци напълно незаконосъобразно отказват обслужване, ако клиентът им не предостави копие от документите си. Проблемът е особено наболял и следва да се помисли за законодателни промени, които да забранят поголовното копиране на документи, дори ако дадено лице даде съгласието си за това, както и улеснен административно-наказателен ред за констатирането и санкционирането на такива нарушения, с оглед преустановяването на тази порочна практика.

    Друг широко разпространен способ е използването на фалшиво пълномощно. Много голяма рядкост вече е нотариус да допусне да завери чужд подпис (т.е. на лице, което се представя за друго лице) и при това положение единствената опция за фалшификация в тази насока е изготвянето на фалшиво пълномощно от измамници, без съдействие на нотариуси. За съжаление с развитието на технологиите фалшивите документи стават все по лесни за изготвяне и съответно по-трудни за разпознаване. Но практическо решение на този проблем е при всяко възникнало съмнение да бъде правено телефонно или онлайн запитване до съответния нотариус за това дали пълномощното е истинско или не. Това е особено препоръчително, защото дори пълномощното да е напълно истинско – то може междувременно да е било оттеглено, което няма как да се установи, освен ако упълномощителят не направи изрично уведомление (което е на практика много трудно предвид многобройността на различните лица и институции) или ако нотариуса не предостави тази информация.

    За предотвратяване кражбата на фирми, търговците могат на първо място да следят редовно фирменото си досие в ТР или да възложат тази задача на други лица, които се грижат за фирмените им дела. А всички лица – независимо дали са търговци или не – не трябва да предоставят, без да е налице такава необходимост, за прекопиране личните си документи, които на тази база може впоследствие да бъдат фалшифицирани и използвани на кражба на самоличност и собственост. За използващите електронен подпис е особено актуален въпросът за използването на антивирусни програми и други подобни продукти, които гарантират неприкосновеността на личните данни в интернет и препятстват кражбата на данни, които впоследствие могат да бъдат използвани за кражба на собственост.