Приемане на наследство по опис е една задължителна (в житейския, а не правния смисъл на думата) процедура, когато става дума за наследодател с много и/или неустановени задължения.

Наследството се открива при смъртта на наследодателя. При откриване на наследството наследниците имат 2 възможности – да го приемат или да се откажат от него. Приемане под условие (напр. само активите, но не и пасивите) е недопустимо. Много важно е да се знае, че приемане на наследство има не само когато това е изрично заявено, но и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме на наследството (т.нар. конклудентно действие), или когато укрие наследствено имущество.

При приемане на наследство има един много опасен момент, а именно, че наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават. Веднага следва да се отбележи, че „съобразно дяловете” изобщо не означава „съобразно размера”. Ако има 4 наследници, всеки от които с дал 25% от наследството, то всеки от тях отговаря за до 25% от ВСИЧКИ задължения на наследодателя. Или ако напр. наследодателят е оставил 100 хил. лева активи и 400 хил. лева пасиви всеки от наследниците ще получи активи за 25 хил. лева, но същевременно ще „наследи” и задължение в размер на 100 хил. лева. За което ще трябва да отговаря с ЛИЧНОТО си имущество, без да има право да прави възражение, че е получил само 25 хил., а трябва да отговаря за 100 хил.

За да се избегне горната ситуация наследниците следва да пристъпят към приемане на наследство по опис. Основният ефект на тази процедура е, че наследниците ще отговарят само да размера на това, което са наследили. В горния пример ще отговарят само до размер на 25 хил. лева. И дори активите да са за 2 лева, а пасивите за 2 млн. лева – отговорността им ще се ограничи до 2 лева.

Важно е да се уточни, че наследниците не могат да правят възражение за скрити задължения – напр. че наследодателят им е изтеглил огромен кредит или поел други задължения без те да знаят или дори без да могат да узнаят. Ако наследството не е прието по опис – всички „скрити” задължения също са в тежест на наследниците и те отговарят с личното си имущество за задълженията на наследодателя си.

Ако наследодателят е оставил повече от един наследник, всеки от тях може да направи избор – да приеме наследството изцяло, да го приеме по опис или да се откаже от него. Приемането по опис е свързано с определен законов срок – три месеца от узнаване за откриването на наследството. Този вид приемане, за разлика от „обикновеното“ приемане на цялото наследство, се прави пред съответния районен съд и се вписва в специална книга. Важно е да се отбележи, че недееспособните (малолетни до 14 години, непълнолетни до 18-годишна възраст, поставените под запрещение) могат да приемат наследство само по опис. За тях обаче, горепосоченият тримесечен срок не се прилага. При този вид приемане, наследникът трябва да посочи пред съда всички известни му имущества на наследодателя, вкл. недвижими имоти, МПС, банкови сметки. Процедурата по приемане на наследство по опис се инициира от заинтересовано лице – наследник или него представител (адвокат или родител, ако се касае за приемане на наследство по опис от малолетен и т.н.) – и се развива пред компетентния съд. Стандартна бланка за приемане на наследството по опис няма, като вместо това следва да бъде изготвена молба до съда.

Приемането на наследството по опис е и основание да се търси запазена част от наследството от страна на наследник с накърнени наследствени права. Кредиторите на наследодателя не могат да оспорят приемането на наследството по опис от наследниците дори това да се отразява негативно на техните интереси и по този начин да не успеят да реализират цялото си вземане. Същото се отнася и за всички трети лица – те не могат да възразят срещу приемането по опис.

Бракоразводни адвокати в София, Пловдив или който да е друг град могат да Ви представляват в процедурата по развод по взаимно съгласие (лично или с пълномощно, вкл без Ваше участие), уредена в чл. 50 и сл. от Семейния кодекс (СК), както и от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Това е най-бързият и често предпочитан начин за прекратяване на брака. За разлика от развода по исков ред, тук не се изследва нито вината, нито причината за разстройството на брака и целият процес може да приключи в рамките на 1-2 месеца, а дори и по-скоро. Дори бракоразводното дело да е било започнато по общия исков ред, законът изрично предвижда, че при съгласие на страните може да се премине към развод по взаимно съгласие.

Участието на бракоразводен адвокат в дело по развод по взаимно съгласие не е задължително, но е препоръчително с оглед ускоряване на процедурата и разтоварването на двете страни от различните съпътстващи бюрократични усложнения – напр. събирането или изготвянето на различни документи, плащане на държавни такси, снабдяване на страните с решение за развод по взаимно съгласие и т.н. Към 2020 минималният адвокатски хонорар при развод по взаимно съгласие е 400 лева. Обикновено крайната „цена“ на развод по взаимно съгласие, включваща адвокатско възнаграждение и различни държавни такси, е в рамките на няколкостотин лева. Напълно допустимо и масова практика е един адвокат да представлява и двете страни по делото, в който случай втори адвокатски хонорар не се плаща и така крайната „цена“ на развода е по-ниска. Понякога обаче двете страни предпочитат по различни причини (напр. подозирана солидарност между адвокат и единия от съпрузите предвид това, че са от един и същи пол, голям материален или друг интерес и вземане на максимални мерки за защитата му и т.н.) да имат свой собствен адвокат за равода, в който случай обикновено всяка от страните заплаща възнаграждението на собствения си бракоразводен адвокат, който е наела (въпреки че е възможно да бъде уговорено, че едната страна ще заплати адвокатските възнаграждения, платени и от двете страни).

Процедурата при развода по взаимно съгласие изисква задължително постигане на писмено споразумение между съпрузите, с което те да уредят всички изискуеми по закон последици от прекратяването на брака. Сред тях са ползване на семейното жилище, издръжка, родителски права, фамилно име и др. Добрите бракоразводните адвокати е възможно да включат в споразуменията и клаузи, които не са задължителни, но значително улесняват и двамата съпрузи и предотвратяват възникването на допълнителни спорове дори след прекратяването на брака.

Наред с молбата за развод по взаимно съгласие и споразумението между съпрузите, задължително към комплекта документи трябва да бъде приложен оригинал на акта за сключен граждански брак. По изключение, в случай на загуба или повреждане, може да бъде изваден дубликат на този акт и той да бъде приложен по делото. Също така, ако от брака има родени деца, трябва да се приложат актовете им за раждане. По делото се прилагат и други документи, сред които има и статистически такива. Те не са задължителни, но с оглед ускоряване на целия процес, особено когато същият се провежда в София, бракоразводни адвокати често ги изготвят предварително за улеснение на съда.

Много важно законово изискване при развода по взаимно съгласие е личното явяване на съпрузите в съдебното заседание. В противен случай, съдът има основателна причина да прекрати делото. Разбира се, съдебната практика познава изключения от това правило. Ако например единият съпруг трайно пребивава в чужбина, допустимо е в откритото съдебно заседание да се яви само единият съпруг, а другият да бъде представляван от бракоразводен адвокат.

Най-често, ако съдът няма забележки и одобри постигнатото между съпрузите споразумение, бракоразводния процес при развода по взаимно съгласие приключва още в първото заседание по делото. Ако обаче открие някакви недостатъци, той може или да прекрати делото и в този случай всичко да започне отначало, или да даде указания на страните за отстраняване на тези нередовности и да насрочи ново заседание.

Бракът между съпрузите приключва с развод след постановяване на съдебното решение. Срокът за това е 1 месец от съдебното заседание, в което делото е било обявено за решаване. В бракоразводното решение се записва, че едната или и двете страни (в зависимост от уговорката помежду им) следва да заплати държавна такса в полза на съда, като тази такса обикновено е не повече от 50 лв. Представляващият двамата съпрузи адвокат по бракоразводни дела може да заплати тази такса, както и да получи решението от съда, от името на съпрузите, което на практика е голямо улеснение.

Един от най-често срещаните въпроси в адвокатската практика след развод по взаимно съгласие е дали трябва да се направи нещо допълнително, след влизане в сила на бракоразводното решение. В зависимост от съдържанието на споразумението, постигнато между съпрузите, може да възникнат различни задължения след развода. Такова може да бъде например задължението за подмяна на документите за самоличност на някой от съпрузите, в случай, че има промяна на фамилното име. За това обаче трябва да бъде спазен 30-дневния срок, като в противен случай има предвидени санкции. А иначе информацията за развода се изпраща по служебен път от съда към общинската администрация.

При липса на съгласие за развод по взаимно съгласие, съпрузите могат да изберат друга основна опция – развод поради разстройство на брака (развод по вина). И в двата случая има разстройство на брака, но в последния случай съдът изследва и се произнася по вината на съпрузите, докато при развода по взаимно съгласие съпрузите са уредили абсолютно всички отношения помежду си (или поне тези, които е задължително да уредят при развод) и съдът единствено одобрява споразумението между тях като следи то да не противоречи на закона.

При брачните дела има някои, макар и доста популярни, „частни случаи“. Напр. съпругът-ищец може да поиска съдът да не се произнася по въпроса за вината (причините за развода) – най-често това се практикува, когато съпрузите нямат нагласа за съдебни разпри, но единият от тях продължително време отбягва започването на дело за развод по взаимно съгласие. Дори делото да е било започнато по общия исков ред, законът изрично предвижда, че при съгласие на страните може да се премине към развод по взаимно съгласие.

Време за прочитане : < 1 минута

Наследяването на дружествен дял в ЕООД или ООД (капиталово търговско дружество) е една съвсем нелека задача и причината за това се корени в българският законодател, който е посветил на темата една единствена разпоредба в българския Търговски закон, която е пределно обща и не формулира никакви процедурни правила. Последните се съдържат в съдебната практика на българските съдилища, която практика, отново за съжаление, съвсем не е еднородна. И в крайна сметка всичко пада на плещите на наследниците, чийто наследодател е починал или на адвокат, който те са ангажирали, за да изчисти всички проблеми по наследяването на дружествените дялове.

Единственият безспорен факт, който се приема еднозначно от всички съдилища в България, е, че се наследяването на дружествен дял включва 2 момента:

1. Наследяване на имущественото право на дял от капитала на дружеството, което възниква автоматично, едновременно с приемането на наследството от наследниците и

2. Наследяване на членственото право в дружеството, което не настъпва по право, а е свързано с доста усложнени процедури, които трябва да се проведат преди наследниците да могат да бъдат вписани в Търговския регистър като съдружници. Всъщност членственото право не се наследява, а се придобива от наследниците.

Или казано с прости думи – всеки наследник по закон има право да претендира да му бъде изплатено парично обезщетение, равняващо се на наследявания дял. А какъв е размерът на обезщетението е въпрос, който може да бъде интерпретиран по много начини, вкл. с недобросъвестни практики от счетоводно естество с оглед намаляне на полагащото се на наследниците справедливо обезщетение. Особено ако става дума за немалко предприятие, намесата на опитен адвокат може значително да увеличи размера на полагащото се на наследниците обезщетение или да пресече всички опити за изкуствено занижаване.

Както вече стана ясно, встъпване като съдружник в самото дружество е доста по-трудна задача, а понякога и на практика непостижима – в зависимост от уговорките, които съдружниците са постигнали помежду си.

Време за прочитане : 2 мин.

След приключило дело с влязло в сила решение за развод, следващата стъпка обикновено е завеждане на ново дело за делба на имущество. Важна особеност е, че при развод по взаимно съгласие двете страни могат доброволно да уредят имуществените си отношения ЕДНОВРЕМЕННО с развода. При развод по исков ред обаче и непостигане на съгласие между страните, единствената опция е образуването на ново дело за делба след приключване на това за развода.

При „обикновено” дело за делба особености няма – съгласно чл.27 от Семейния кодекс (СК) съпружеската имуществена общност (СИО) се прекратява с прекратяването на брака, а съгласно чл.28 от СК при прекратяване на имуществената общност дяловете на съпрузите са равни. Особеностите са при искове по чл.29 от СК за определяне на по-голям дял на съпруга и по чл.23 от СК за преобразуване (трансформация) на лично имущество. При тези два иска има някои особености, наложени от трайната съдебна практика на ВС и ВКС, които обаче нерядко не се съблюдават и в резултат на това страните търпят загуби, измерващи се в хиляди, а понякога и в милиони левове.

Важно е да се знае, че искът за определяне на по-голям дял по чл.29 от СК е конститутивен и има фатален 1-годишен срок, считано от влизане в сила на решението за развод, за предявяване на този иск. При такъв тип дела съпрузите доказват, най-общо казано, че имат по-голяма заслуга при придобиване на общото имущество по време на брака. За съжаление при този тип дела основните „оръжия” на страните са свидетелските показания, които по правило за взаимно противоречащи си и като цяло ненадеждни. Грижливите страни избягват напълно този проблем като предварително са сключили брачен договор, който урежда имуществените им отношения или евентуално документират грижливо всички придобивания по време на брака. Исковете по чл.29 от СК е недопустимо да се съединяват (т.е. да се разглеждат в рамките на едно и също дело) в едно гражданско съдопроизводство за делба на имущество – което означава, че първо трябва да бъде предявен иск за по-голям дял, а едва след това – иск за съдебна делба.

Исковете за преобразуване на лично имущество по чл.23 от СК са установителни и при тях няма срок за предявяването им, те дори могат да бъдат предявявани по време на брака (ако напр. съдебен изпълнител насочи принудителното изпълнение към СИО, част от което обаче е лична собственост на съпруга-недлъжник). При тях се цели установяването на факта, че имущество, придобито по време на брака и формално попадащо под режима на СИО, напр. е придобито изцяло (пълна трансформация) или частично (частична трансформация) с лични средства само на единия съпруг (напр. спестовен влог, датиращ от времето преди сключването на брака, дарение от родители и т.н.). Режимът при този тип дела позволява те да се съединяват с дела за делба – т.е. възможно е по заведено дело за делба, едната страна да поиска от съда да установи, че дадено имущество е изцяло или частично лично нейно. Една от грубите грешки, която се допуска при този тип дела, е да се търси „принос” (напр. вложен труд или други усилия), който да обективира трансформацията. Съдебната практика е категорична, че приносът може да има само парично измерение.

Време за прочитане : < 1 минута

Поръчител може да стане всяко способно да се задължава лице в България. Поръчителството стана особено популярно по времето на бума на банковото кредитиране в България през изминалите години.

Поръчителят отговаря за задълженията (заем, банков кредит и т.н.) на друго лице, напр. кредитополучател (т.нар. главен длъжник). Кредиторите (напр. банки) обикновено изискват поръчителство за по-голяма защита на интересите си – за да може при неизпълнение от страна на главния длъжник (напр. при лош кредит) да насочат претенциите си към поръчителя. Това е и същността на поръчителството по българското право – поръчителят е вид „резервен играч” („резервен длъжник”), който отговаря когато „основният играч” (главният длъжник) вече е „извън играта” (спре да плаща задълженията си в полза на кредитора).

Изключително важно е да се отбележи, че макар и „резервен”, поръчителят поначало и на практика си е съвсем истински длъжник – мнозина обаче разбират това едва след като „основният” длъжник спре да погасява задълженията си. Тогава банката насочва изпълнението към поръчителя по заема (банковия кредит). И всевъзможни житейски възражения от сорта на „Но длъжникът има предостатъчно имущество” и т.н. са напълно правно ирелевантни. Достатъчно е длъжникът (независимо дали има имущество или не) да спре да изпълнява задълженията си – и тогава банката има пълното право да изиска незабавно изпълнение от поръчителя. А всеки поръчител по лош кредит след това има право да търси от „основния” длъжник платените от поръчителя суми (защото все пак се касае за дълг на кредитополучателя, а не на поръчителя).

Друг много важен момент е, че поръчителите, колкото и на брой да са те, обикновено са солидарно отговорни с кредитополучателя. Което означава, че всеки от тях може да бъде съвсем законно заставен да плати целия дълг, а след това да насочи претенциите си към другите поръчители или длъжника. Този принцип, разбира се, търпи изключения, но обикновено влиза в полезрението само на опитни адвокати.