Съдебна делба след развод – особености

Време за прочитане : 2 мин.

След приключило дело с влязло в сила решение за развод, следващата стъпка обикновено е завеждане на ново дело за делба на имущество. Важна особеност е, че при развод по взаимно съгласие двете страни могат доброволно да уредят имуществените си отношения ЕДНОВРЕМЕННО с развода. При развод по исков ред обаче и непостигане на съгласие между страните, единствената опция е образуването на ново дело за делба след приключване на това за развода.

При „обикновено” дело за делба особености няма – съгласно чл.27 от Семейния кодекс (СК) съпружеската имуществена общност (СИО) се прекратява с прекратяването на брака, а съгласно чл.28 от СК при прекратяване на имуществената общност дяловете на съпрузите са равни. Особеностите са при искове по чл.29 от СК за определяне на по-голям дял на съпруга и по чл.23 от СК за преобразуване (трансформация) на лично имущество. При тези два иска има някои особености, наложени от трайната съдебна практика на ВС и ВКС, които обаче нерядко не се съблюдават и в резултат на това страните търпят загуби, измерващи се в хиляди, а понякога и в милиони левове.

Важно е да се знае, че искът за определяне на по-голям дял по чл.29 от СК е конститутивен и има фатален 1-годишен срок, считано от влизане в сила на решението за развод, за предявяване на този иск. При такъв тип дела съпрузите доказват, най-общо казано, че имат по-голяма заслуга при придобиване на общото имущество по време на брака. За съжаление при този тип дела основните „оръжия” на страните са свидетелските показания, които по правило за взаимно противоречащи си и като цяло ненадеждни. Грижливите страни избягват напълно този проблем като предварително са сключили брачен договор, който урежда имуществените им отношения или евентуално документират грижливо всички придобивания по време на брака. Исковете по чл.29 от СК е недопустимо да се съединяват (т.е. да се разглеждат в рамките на едно и също дело) в едно гражданско съдопроизводство за делба на имущество – което означава, че първо трябва да бъде предявен иск за по-голям дял, а едва след това – иск за съдебна делба.

Исковете за преобразуване на лично имущество по чл.23 от СК са установителни и при тях няма срок за предявяването им, те дори могат да бъдат предявявани по време на брака (ако напр. съдебен изпълнител насочи принудителното изпълнение към СИО, част от което обаче е лична собственост на съпруга-недлъжник). При тях се цели установяването на факта, че имущество, придобито по време на брака и формално попадащо под режима на СИО, напр. е придобито изцяло (пълна трансформация) или частично (частична трансформация) с лични средства само на единия съпруг (напр. спестовен влог, датиращ от времето преди сключването на брака, дарение от родители и т.н.). Режимът при този тип дела позволява те да се съединяват с дела за делба – т.е. възможно е по заведено дело за делба, едната страна да поиска от съда да установи, че дадено имущество е изцяло или частично лично нейно. Една от грубите грешки, която се допуска при този тип дела, е да се търси „принос” (напр. вложен труд или други усилия), който да обективира трансформацията. Съдебната практика е категорична, че приносът може да има само парично измерение.

Поръчителят е солидарен длъжник

Време за прочитане : < 1 мин.

Поръчител може да стане всяко способно да се задължава лице в България. Поръчителството стана особено популярно по времето на бума на банковото кредитиране в България през изминалите години.

Поръчителят отговаря за задълженията (заем, банков кредит и т.н.) на друго лице, напр. кредитополучател (т.нар. главен длъжник). Кредиторите (напр. банки) обикновено изискват поръчителство за по-голяма защита на интересите си – за да може при неизпълнение от страна на главния длъжник (напр. при лош кредит) да насочат претенциите си към поръчителя. Това е и същността на поръчителството по българското право – поръчителят е вид „резервен играч” („резервен длъжник”), който отговаря когато „основният играч” (главният длъжник) вече е „извън играта” (спре да плаща задълженията си в полза на кредитора).

Изключително важно е да се отбележи, че макар и „резервен”, поръчителят поначало и на практика си е съвсем истински длъжник – мнозина обаче разбират това едва след като „основният” длъжник спре да погасява задълженията си. Тогава банката насочва изпълнението към поръчителя по заема (банковия кредит). И всевъзможни житейски възражения от сорта на „Но длъжникът има предостатъчно имущество” и т.н. са напълно правно ирелевантни. Достатъчно е длъжникът (независимо дали има имущество или не) да спре да изпълнява задълженията си – и тогава банката има пълното право да изиска незабавно изпълнение от поръчителя. А всеки поръчител по лош кредит след това има право да търси от „основния” длъжник платените от поръчителя суми (защото все пак се касае за дълг на кредитополучателя, а не на поръчителя).

Друг много важен момент е, че поръчителите, колкото и на брой да са те, обикновено са солидарно отговорни с кредитополучателя. Което означава, че всеки от тях може да бъде съвсем законно заставен да плати целия дълг, а след това да насочи претенциите си към другите поръчители или длъжника. Този принцип, разбира се, търпи изключения, но обикновено влиза в полезрението само на опитни адвокати.