Време за прочитане : 2 мин.

29 януари 2013 година може да се окаже повратен момент в историята на българското гражданско право, свързано с присъждането на обезщетения за неимуществени вреди по справедливост.

До тази дата обезщетения за непозволено увреждане (напр. болки и страдания, негативни преживявания, загуба на време и т.н.) се присъждаха само ако произтичаха от ИЗВЪНДОГОВОРНО основание (напр. катастрофа или друг инцидент), но не и ако произтичаха от ДОГОВОРНО основание (каквито и да е облигационни отношения между страните, базирани на устни или писмени споразумения).

Какво се случваше доскоро – някои правни субекти, най-честно т.нар. монополни дружества, прилагаха нелоялни търговски практики, насочени най-често към индивидуалните си клиенти. Тези практики обикновено се изразяваха в неудовлетворяване на очевидно или очевадно основателните претенции на техни клиенти. Вследствие на което техните клиенти, най-често физически лица, полагаха неимоверни усилия и изразходваха големи времеви и други ресурси, за да могат да защитят правата си. Но монополистите знаеха, че в най-лошия случай щяха да дадат това, което така или иначе дължат (парична сума, изпълнение на определено действие и т.н.) дори ако срещу тях бъде заведено дело. Защото отлично знаеха, че клиентите им няма как да бъдат обезвъзмездени за всички неблагоприятни последици, които са настъпили в резултат на противоправните действия на монополистите. Защото съдебната практика приемаше, че щом е налице договор, това автоматично изключва всякакви неимуществени вреди вследствие на дори грубо и умишлено нарушаване на договорите между страните, а могат да се претендират само обезщетенията, изрично упоменати в договорите.

Всичко това вече е история с публикуваното на 29 януари 2013 Тълкувателно решение №4 на Върховния касационен съд. В него съдебната практика е обърната на 180 градуса, тъй като се приема, че неимуществени вреди могат да се претендират дори между две страни по сключен между тях договор. Диспозитива на решението гласи: „Отговорността на обществения снабдител – енергийно предприятие, когато неправомерно – в нарушение на предвидените предпоставки в общите условия към договора – е прекъснал електроснабдяването на потребителя, е договорна и на това основание може да бъде присъдено обезщетение за неимуществени вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а когато е установена недобросъвестност на длъжника – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди.”.

Както става ясно решението е постановено по конкретен казус – прекъсване на електроснабдяването на клиент от енергийно дружество – монополист в нарушение на договорни задължения – но от него категорично може да се изведе принципът, че неимуществени вреди се дължат дори между страните да съществуват облигационни (договорни) отношения. Което отваря широко вратите пред възможността всички правни субекти в България да търсят обезвъзмездяване на вредите, настъпили за тях, вследствие на виновно поведение на техни договорни контрагенти. И като добавим това, че тълкувателните решения са абсолютно задължителни за всички съдилища в Република България – би следвало да се очаква между малко и много повече добросъвестност между страните по облигационно-договорни отношения в България, тъй като умишлените нарушения, някои от които граничещи с наглост и безочие, вече няма да бъдат толерирани, а напротив – репарирани.

Време за прочитане : 2 мин.

Договорът за лизинг е договор, въз основа на който едната страна, наречена лизингодател, се задължава да предостави ползването на вещ (напр. лизинг на автомобили) на другата страна, наричана лизингополучател, срещу възнаграждание.

Най-напред следва да бъде отбелязано, че това е договор за ползване на вещ, а не прехвърлителна сделка. Но търговският закон дава възможност на лизингополучателя да придобие вещта по време на съществуването и действието на договора или след неговото изтичане, тоест може да стане и трансформация в прехвърлителна сделка. Затова договорът за лизинг се определя като смесен тип договор. Почти всички договори за лизинг в България имат опция за прехвърляне, която обаче следва да бъде много внимателно редактирана и прецизирана, препоръчително от юрист, специализиращ в областта на търговското право, за да се избегнат всички възможни рискове и неприятни бъдещи изненади за бъдещия собственик.

Предмет на договора за лизинг са недвижими и движими вещи, кораби, самолети, софтуер, автомобили, дори и предприятия. По своята характеристика лизингът е двустранен, възмезден, консенсуален (за сключването му е достатъчно простото постигане на съгласие) и неформален договор с продължително изпълнение. Задължение на лизингодателя е да предостави вещта за ползване и да обезпечи необезпокояваното ползване за времето на срока на договора, а на лизингополучателя – да понесе всички разноски по ползването на вещта и по текущия й ремонт, да плаща редовно лизинговите си вноски, да понесе разноските по поддържането на вещта и да я върне на лизингодателя след изтичането на уговорения срок на договора. Възможно е между страните да бъдат уговорени и други допълнителни задължения или облекчения.

Съществуват различни видове договор за лизинг:
1. Оперативен лизинг – при този вид лизинг вещта се предоставя на лизингополучателя за кратко време или неопределен срок с възможност за прекратяване на договора от всяка от страните с едностранно изявление. По този вид лизинг се предоставя само ползването на вещта.
2. Финансов лизинг – това представлява договор, при действието на който лизингодателят поема задължението да придобие вещ от дадено трето лице, при условия, които се определят от лизингополучателя, както и да му предостави тази вещ за ползване. Лизингополучателят определя вещта и избира доставчика или продавача. Лизингодателят купува вещта или правото да се притежава или ползва във връзка с лизинга и продавачът знае за този факт. Лизинговите вноски отчитат амортизацията на цялата или на съществена част от инвестицията на лизингодателя. Финансовият лизинг се сключва поначало за продължителен период от време и има един определен период, през който вещта трябва да се ползва, а договорът не може да се прекратява едностранно. Конкретният срок за ползване се уговаря в самия договор. Особеното при финансовия лизинг е преминаването на риска от случайно погиване или повреждане на вещта върху лизингополучателя. Но няма пречка страните да уговорят и друго. Ако обаче вещта има недостатъци, е налице лошо изпълнение на договорното задължение на продавача, който се явява трето лице по договора за лизинг или пък в рамките на уговорения гаранционен срок възникнат дефекти на вещта, претенциите за поправяне на дефектната вещ, за замяната и с качествена или за намаляване на цената, както и за развалянето на договора принадлежат на лизингодателя, защото именно той се явява страната по договора за покупко- продажба с третото лице-продавач. Обикновеният лизинг може да се транформира във финансов след сключването на договора. За това е необходимо съгласието на двете страни, изразено във формата, в която първоначално е бил сключен договора.
3. Сублизинг – пренаемане на вещта – сублизингът е допустим, но само със съгласието на лизингодателя. Следователно поначало лизингополучателят може да преотстъпи на трето лице ползването ва вещта, но предварително трябва да получи съгласието на лизингодателя.

С всички тези свои особености, специфики и видове, договорът за лизинг играе изключително важна роля в гражданския оборот и в отношенията между отделните физически и юридически лица. Въпреки това страните по този договор следва да бъдат достатъчно внимателни, тъй като не са изключени доста неприятни усложнения в течение на изпълнението на договора. Два крайни примера, които могат да бъдат дадени са:
1. Недобросъвестен лизингополучател връща силно амортизирана вещ на лизингодателя след изключително кратък срок. Вещта поначало е собственост на лизингодателя и той е длъжен да я приеме обратно. Но при споменатите обстоятелства същият ще бъде на загуба от икономическа гледна точка (амортизацията и обезценката на вещта многократно надхвърлят печалбата от нея).
2. Невнимателен лизингополучател допуска несъществена забава или друго нарушение на задълженията си и в резултат на това губи правото да придобие вещта – въпреки, че е изплатил всички дължими вноски.

Време за прочитане : < 1 минута

Какво е прекомерна лихва? Това е лихва (мораторна лихва, неустойка и т.н.), уговорена в полза на кредитор по някакъв вид договор (напр. договор за заем, договор за наем и т.н.), която се отличава с това, че размерът й е доста по-висок от приетия в обществено-икономическите отношения „нормален“ размер. Напр. ако масово лихвите по банкови кредити са около 10%, то прекомерност ще е налице, когато лихвата е няколко пъти по 10%.

Колко точно прекомерна? Няма единен законов критерий, но съдебната практика обикновено приема размери над 30-50% на годишна база за прекомерни.

„Но аз имам перфектен договор с лицензирана кредитна институция и него съвсем ясно е написано, че лихвата ми е 100%!“. Точно така. И споменатите кредитни институции разчитат точно на това – да плашат клиентите си, че договорите им са напълно изрядни и ако не плащат ще ги дадат на съд. Но „изряден договор“ съвсем не е еквивалентно на „валиден договор“. Дори най-изрядният договор, ако надвишава прага за прекомерност, е нищожен – а това означава, че де юре въобще не е произвел целеният ефект (независимо, че кредитът де факто е отпуснат и усвоен). Или най-просто казано – дори да е записано, че такава лихва се дължи – лихвата не се дължи.

И какво може да се направи в такъв случай? Следва да се знае, че нищожните договори са си нищожни поначало – т.е. не е необходимо съд да ги обяви за такива. Но страната, която се позовава на тях (напр. кредитна институция), има пълното право да твърди, че договорът не е нищожен. И при това положение единствената възможност остава санкцията на съда – т.е. да се заведе дело, по което съдът да приеме за установено, че договорът или част от него е нищожен и посочената в него прекомерна лихва не се дължи.

Важна подробност е, че всичко от гореказаното не важи когато договорът е сключен между двама търговци. Търговците, бидейки професионалсти в своята област, могат свободно да договарят каквото преценят за добре, вкл. и много високи лихви.

Време за прочитане : < 1 минута

Има едно огромно преимущество – ако договорът е нотариално заверен може да се иска издаването на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК вместо да се води дело по общия исков ред, което по правило отнема няколко години.

Следва обаче много внимателно да се съблюдава как ще се оформи такъв договор, защото има риск бъдещият длъжник да подаде възражение, което изцяло да „убие“ изключително благоприятния ефект (най-вече бързина, по-ниски съдебни разноски и т.н.) на заповедта за изпълнение.

Време за прочитане : < 1 минута

Не, не трябва. Няма такова законово изискване.

Въпреки това е препоръчително подписването на всяка страница с оглед избягване на бъдещи спорове – напр. другата страна по договора може да твърди, че част от страниците, които не са подписани, са били подменени с други.

Най-добрият начин безспорно е договорът да бъде нотариално заверен, но това е свързано с допълнителни разноски. Все пак в някои случаи разноските са пренебрежимо малки (от сорта на 10 лева) и в такъв случай нотариалното заверяване на договора е напълно оправдано.

Време за прочитане : < 1 минута

Честа практика е добросъвестни платци, срещу които е образувано изпълнително дело и които желаят да погасяват задълженията си, да сключват споразумения за разсрочено плащане. Ако длъжникът е само 1 и спазва постигнатите договорки – проблеми почти никога не възникват и задълженията се изплащат на поетапно вноски за няколко месеца или години.

Ако длъжниците обаче са повече от 1 – тогава следва да се знае, че споразумение за разсрочено плащане е нещо, на което определено НЕ може да се разчита. Дори 1 от всички длъжници да има перфектно споразумение, което чинно изпълнява, това в никакъв случай не може да му гарантира, че взискателят или ЧСИ няма да поискат нещо различно на даден етап от изпълнителното дело.

Честа хипотеза е 1 от длъжниците да е напълно изряден и да изпълнява точно постигнатото споразумение за разсрочено плащане, но някой друг от длъжниците да не е толкова изряден и просто да спре да плаща. Тогава всискателят или ЧСИ имат право да поискат увеличение на вноската на изрядния платец. А може да изискат и цялото задължение накуп. Но това те могат да поискат и дори всички длъжници да си плащат чинно.

В заключение – споразумението за доброволно плащане е вид „джентълменско споразумение” между длъжник и кредитор. Но поначало (с малки изключения) то НЕ е правно обвързващо. И кредиторът може по всяко време, без каквато и да е причина, когато си поиска, напълно законосъобразно едностранно да се отметне от споразумението и да поиска друг вид изпълнение от длъжника. А длъжникът също може едностранно да се отметне от споразумението без да носи това за него някакви негативни последици, различни от тези, обективирани в издадения срещу него изпълнителен лист (дългът, който има).

Време за прочитане : 3 мин.

Със сключването на договор за франчайзинг определено лице, наричано франчайзодател отстъпва на друго физическо или юридическо лице, наричано фрайнчайзополучател, индивидуализираното право да използва срещу определено между страните възнаграждение притежавани от франчайзодателя обекти на индустриалната собственост и също така поема задължението да му оказва необходимото съдействие за предвидената в договора експлоатация. Това е един вид търговска концесия – разновидност на отношения между търговско-правни субекти, при които бизнес отношения едната фирма, предоставя при договорени условия и срещу задължение за заплащане на определено възнаграждение на друго търговско дружество, желаещо да развива същия бизнес, правото да изпълзва разработен и доказан във времето бизнес. Тази схема обикновено се предлага от известни международни компании с утвърден имидж и с престижна и призната в световен мащаб търговска марка.

Договорът за франчайзинг според българското право се отнася към към категорията на ненаименованите договори и като такъв въобще не е уреден пряко в Търговския закон, Закона за задълженията и договорите или който и да е друг български закон.  Единственото изключение е в Закона за корпоративното подоходно облагане, където е упоменато, че „Франчайз“ е съвкупност от права на индустриална или интелектуална собственост, отнасящи се до търговски марки, търговски имена, фирмени знаци, изработени модели, дизайни, авторско право, ноу-хау или патенти, предоставени срещу възнаграждение, за да се използват за продажба на стоки и/или за предоставяне на услуги.

Тъй като не е уреден в никой закон по императивен начин, това означава, че клаузите на този договор биха могли да се съгласуват изцяло по вътрешното воля на страните и в случая единственото категорично ограничение е да не се погазват задължителни правни норми от действащото българско законодателство. Това означава също така, че договорът за франчайзинг може да бъде законно обвързан според правилата на международното частно право от приложимото търговско право в държавата на франчайзодателя.

Най-просто обяснено определено дружество, извършващо търговска дейност, ако напр. желае да произвежда храни, може да унифицира своя оригинална готварска рецепта, да регистрира в тази връзка търговска марка, а след това и да я популяризира, в резултат на което да се развива и завзема по-голям дял на пазара и т.н. Другият основен вариант е именно франчайзингът – същото това търговско дружество може да получи правата да произвежда наложена вече на пазара търговска марка храни по утвърдена рецепта, което на практика е едно значително облекчение в сравнение с гореизложената първа възможност. А цената на това улеснение по правило коства на франчайзополучателя даден % от оборота или печалбата, която се дължи на франчайзодателя.

Франчайзингът на следващо място може да се класифицира като франчайзинг от първа, втора и трета генерация.

Характерна за първият вид франчайзинг е наличието на субординация в стопанската дейност на бизнес партньорите. Подвидовете на франчайзинга от първото поколение са: производствен, дистрибуционен и франчайзинг на услуги. При първата опция най-често франчайзополучателят придобива правото сам да произвежда стоки, използвайки наготово производствения опит на франчайзодателя, ноу–хау и т.н. Във втория случай франчайзополучателят придобива правото единствено да разпространява договорените услуги или стоки, произвеждани от франчайзодателя. А в третия случай франчайзополучателят има правото да извърши услугите на франчайзодателя.

Франчайзингът от второто поколение се заражда след края на 60те години, а въпреки това е основна форма  за осъществяване на интернационални франчайзингови операции и има и немалък потенциал за бъдещо развитие. При него за, разлика от предния вид франчайзинг, субординацията остава на заден план за сметка на координацията на стопанската дейност на франчайзинг партньорите. Франчайзополучателят вече не се занимава единствено с производство или пласиране на услуга или стока, носеща чужда търговска марка, а репродуцира бизнес модела на франчайзодателя. Запазва се юридическата самостоятелност и тя се съчетава успешно с двустранна икономическа зависимост.

Най-модерната форма на франчайзинг е т. нар. франчайзинг от трето поколение. Типично за него е по-голямата степен на задълбочаване на бизнес сътрудничеството между парньорите и изравняване на чисто икономическите позиции на договарящите страни. На първо място тук се поставя е кооперирането. Идеята е не само да се репродуцира бизнес модела на франчайзодателя, но също така и да се приложи изцяло неговата бизнес стратегия и концепция, известна още като бизнес формат. Всеки участник в процеса предоставя на останалите свои конкурентни предимства и добива достъп до тези на останалите. Така се построява една франчайзингова схема, при която франчайзополучателите да придобили повече права, съвразани с активно участие в управлението на бизнеса.

Друг популярен критерий за определяне на франчайзинга има пряка връзка с изграждането на споменатата франчайзингова система. По тази класификациясе различават два основни вида франчайзинг:
•    Първичен – при него е налице нова система за пласиране;
•    Производен – тук вече се преструктурират утвърдени системи за пласиране.

Предимствата на франчайза са и за двете страни по съглашението. За франчайзодателя това са: бързото навлизане на нов пазар, възможността за лесно справяне с митническите и други ограничения, както и възможността за ползване на определени данъчни преференции, възможността за достъп до пазара на работна ръка при по-изгодни условия. От сруга страна франчайзополучателят печели от следното: възможността за възпроизвеждане на вече утвърден бизнес, техническо-финансова, пазарна и всякаква останала необходима подкрепа при започване и развиване на бизнеса, преотстъпена от франчайзодателя и останалите участници в системата.

Разбира се, както всеки договор и този има своите недостатъци, но те са в пъти по – малко в сравнение с предимствата. А и този вид договор и тази вид дейност се развива все повече и повече и с развитието на тази дейност и съществуващите недостатъци биха могли да се преодолеят.