Обжалване на акт за административно нарушение, вкл. по време на извънредно положение

Време за прочитане : 2 мин.

Обжалването на акт за административно нарушение е стандартна процедура, която се прилага вкл. при обявено извънредно положение. Обикновено се обжалват актове на КАТ (напр. за липса на „Гражданска отговорност“, алкохол, колан, говорене по телефон и т.н.), НАП и др. органи, но напоследък придобиха публичност случаи за 5000 лева глоба за разходка в парка или изпушена цигара. Звучи прекалено, но това стана факт с приемането на Закона за извънредното положение през март 2020г., както и предвид Закона за здравето и заповедите на министъра на здравеопазването, с които бяха въведени високи по размер глоби за неспазване на въведените противоепидемични мерки, сред които са дори разходките в парка. След по-малко от две седмици от приемането на Закона за извънредното положение обаче, той вече е изменен и допълнен. Така, след измененията, глобите вече са значително редуцирани – вместо 5000 лв. вече се налагат санкции от 300 до 1000 лв. за първо нарушение, а при повторно – от 1000 до 2000 лв. Имуществени санкции има и за юридическите лица. Те са в размер от 1000 до 2000 лв., а при повторно нарушение – от 2000 до 5000 лв.  

Органите, които установяват тези нарушения, са определени в закона лица, като такива могат да бъдат например здравни инспектори, органи на МВР, както и длъжностни лица, определени от кмета. При констатиране на нарушение се съставя Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) или накратко, акт.

Тези актове не са с нищо по-различни от всички останали актове, които могат да бъдат наложени по реда на Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Затова, те също подлежат на обжалване по общия ред. Тук следва да бъде направено едно важно уточнение – има 2 различни вида „актове“:

  1. Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) – с него единствено се установява нарушението, но не се налага глоба. Този акт не подлежи на самостоятелно обжалване (защото санкция не се налага), но срещу него може да бъде подадено възражение (с идеята да се оспори извършването на нарушение и изобщо да не се стигне до налагане на наказание). Пример за АУАН е акт, който полицай Ви е съставил за разходка в парка.
  2. Наказателно постановление (НП) – това е актът, с който се налага конкретното наказание, напр. глоба в размер на 5 хил. лева. Това е актът, който подлежи на обжалване, защото с него се налага санкция, която засяга правата на санкционираното лице.

Какво означава всичко това? На първо място, още при съставянето на акта (АУАН), нарушителят има право на възражение. Ако не стори това веднага, законът му дава 3-дневен срок да го стори. Това не е задължително, но силно препоръчително. Неупражняването на това право не спира възможността за обжалване на акта (НП), който бъде издаден след това. Но има други изисквания, които трябва да бъдат изпълнени преди момента на обжалването, защото самият акт за установяване на нарушението (АУАН) не подлежи на обжалване.

В 6-месечен срок от съставянето на акта (АУАН), административнонаказващият орган трябва да издаде наказателно постановление (НП). Издаването му след посочения срок е едно от многото основания за отмяната му от съдебните органи при евентуално обжалване. Важна е обаче датата на съставянето му, а не тази на връчването, защото за последното няма законоустановен срок. Срокът за подаване на жалба е 7 дни, считано от връчване на наказателното постановление. Делото се разглежда от районния съд по място на извършване на нарушението. В подаването на тази жалба има някои законови тънкости, за които е препоръчително да се осведомите предварително или да се доверите на адвокат, който има опит в тази сфера.

Държавна такса за такова производство не се дължи, независимо от размера на наложената с наказателното постановление санкция. Районният съд може да потвърди, да измени или да отмени наказателното постановление. Това зависи в голяма част от формулирането на искането още в жалбата. Ако не сте доволни от решението на първоинстанционния съд, същото може да се обжалва пред по-горна инстанция – Административен съд. Неговото решение обаче е окончателно.

Както в първоначалния, така и в изменения текст на Закона за извънредното положение е прието, че по-голяма част от процесуалните срокове се спират за времето на извънредното положение. В изменения обаче вече е конкретно посочено, че не спират да текат сроковете по „делата по обжалване или протестиране на административни актове, издадени при или по повод извънредното положение“. Изпускането на посочените по-горе в статията срокове ще доведе до преклудиране на правото за обжалване на наложените санкции. Това, от своя страна, означава, че наказателното постановление ще влезе в сила и задължението вече става изискуемо, т.е. следва да се плати.

Стопанска непоносимост – изменение или прекратяване на договор в условията на пандемия

Време за прочитане : 3 мин.

Стопанската непоносимост е уредена в чл. 307 от Търговския закон: „Съдът може по искане на една от страните да измени или прекрати договора изцяло или отчасти“. Наред с непреодолимата сила, това е следващата хипотеза, която се очаква да бъде често срещана с оглед прогнозираната и очаквана икономическа, финансова и стопанска криза вследствие на пандемията от коронавирус. Разликата между двете се състои главно в това, че непреодолимата сила се установява с писмено уведомление, а стопанската непоносимост – със съдебно решение (т.е. трябва да се заведе дело за стопанска непоносимост).

Какво е „стопанка непоносимост“? Това е специален институт на Търговския закон, който беше последно по-масово използван в периода 2008-2010г., когато страната ни беше застигната от предишната финансова криза, която вероятно много търговци и потребители още си спомнят добре. Той дава възможност на която и да заинтересована страна по даден договор да се обърне към съда с искане да го измени или прекрати. До тук обикновено се стига, когато страните не могат да постигнат съгласие помежду си. За да бъде уважен един такъв иск обаче, задължително условие е този договор да е бил сключен преди да настъпят непредвидими обстоятелства, които да водят до накърняване на справедливостта и добрите нрави. Продължаването на досегашното положение, уредено от договора, би довело до възникване на изключителна несправедливост в отношенията между страните. Ако бъде уважен искът от съда, той изменя, респ. прекратява съществуващия договор между страните занапред. Това, от своя страна, означава, че този иск не може да се заведе след като е изтекъл срокът за изпълнение и някоя от страните вече е изпаднала в забава.

Кой може да се позове на стопанска непоносимост? Въпреки, че тази възможност е уредена в Търговския закон, това не означава, че може да се прилага само в отношенията между търговци. Напротив, може да бъде полезен и когато е налице договор, сключен между потребител и търговец, например договор за банков кредит или дори предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот или неговото строителство. Важното е, че от съдебна гледна точка, искът би бил основателен, ако е заведен от заинтересована страна. Такава страна е тази, която не може да изпълни поетите с договора задължения или изпитва силни затруднения да направи това или иначе казано – неизправната страна по договора.

В какви случаи може да се прилага стопанската непоносимост? В тази част на статията ще се спрем на най-често разглежданите от съда облигационни отношения. На първо място можем да кажем за наемателите на търговски помещения. От 13 март 2020 насам България е в извънредно положение. Това доведе до затваряне на много търговски обекти, съкращаване на работна ръка, пускане на работници или служители в платен или неплатен отпуск за времето, през което търговецът не може да осъществява дейност и др. Голяма част от наемателите в момента не генерират никакви приходи, а само разходи поради това, че не осъществява основната си дейност. Ако положението се задържи още няколко месеца така, плащането на наемната цена би било непосилно за търговеца. В този случай той би могъл да постъпи по два начина – да постигне споразумение с наемодателя, което да бъде изгодно и за двете страни или да се обърне с молба към съда, с искане за изменение или за прекратяване на договора за наем. Съдът от своя страна може да прецени, че запазването на договора в досегашния му вид, при намалял или дори никакъв обем на продажби в следствие на пандемията от COVID-19 и икономическата криза, е предпоставка за уважаване на иска. Обратно, запазването на договора би било неоправдано от гледна точка на справедливостта. 

Друг типичен пример е предварителният договор за покупко-продажба на недвижим имот и неговото строителство. Такъв договор обикновено се сключва, когато покупко-продажбата ще бъде осъществена преди цялостното завършване на сградата. Видно от положението в страната обаче, много строители в момента са замразили обектите си и почти не се извършват строителни работи. Никой все още не може да прогнозира какви ще са последиците след пандемията в отношение на пазара на недвижими имоти. Може да се стигне до ситуация, в която пазарните условия след преодоляване на кризата да са тотално различни. Съдебната практика също е доста противоречива относно допускането на подобни искове, главно с оглед на това как е бил формулиран искът. Не на последно място ще се спрем и на договорите за банкови кредити. Именно такива съдебни дела имаше много преди десетина години. Те бяха свързани именно с настъпилата тогава неочаквана икономическа криза, загубата на работа от страна на много хора и невъзможността да се справят с поетите финансови задължения. Тук основно може да се говори за фирмени кредити, но и за кредити, отпуснати на физически лица. В тази част е важно да се отбележи фактът, че ако в договора за банков кредит има клауза, която позволява на банката едностранно увеличаване на лихвения процент, например, това не може да се счита за стопанска непоносимост. Това не е обстоятелство, което да е настъпило неочаквано, страните да не са могли да го предвидят. Напротив, това положение е уговорено предварително от тях още при сключването на договора.

Производство по стабилизация на търговец по ТЗ – спасяване на бизнес по време на COVID-19

Време за прочитане : 2 мин.

Стабилизация на търговец е най-новото производство, въведено в ТЗ в края на 2016 и приложимо от средата на 2017. Целта му е по възможност изобщо да не се стигне до откриване на производство по несъстоятелност, а търговецът да продължи дейността си. Това е процес, различен от този за оздравяване на предприятието на търговеца, но със сходна цел.

Производството по стабилизация е напълно възможно да стане особено широкоразпространено, ако икономическата обстановка се влоши допълнително след избухването на епидемията от коронавирус в България и глобалната COVID-19 пандемия. В тази връзка е възможно редица търговци да изпитат значителни затруднения при изпълнение на поетите преди избухването на пандемията задължения. За да не се стига веднага до обявяване на фалит от търговеца, съобразно посочените основания, може първоначално да се задейства „планът“ за стабилизация. Той е възможен именно за търговци, които все още не са изпаднали в неплатежоспособност, но се намират в реална опасност от обявяване на несъстоятелност.

Процесът по стабилизация на търговец започва след подадена писмена молба от търговеца или от негов пълномощник, напр. адвокат, за разлика от молбата за откриване на производство по несъстоятелност, която може да бъде подадена както от търговеца-длъжник, така и от кредитор. Молбата се подава до окръжния съд по седалище на търговеца и се разглежда още същия ден. Съдът може да открие производство по стабилизация или да откаже това. Определението за откриване на това производство се обявява в Търговския регистър. Ако молбата бъде отхвърлена, търговецът има право да обжалва от деня на обявяването.

След откриване на производството по стабилизация, последиците за длъжника са почти същите, както при производството по несъстоятелност. За разлика от него обаче, в този случай съдът може да назначи доверено лице, а не синдик. Изискванията за заеманата длъжност обаче са същите. Съществено е ограничението на някои действия. Например, длъжникът не може да плаща задължения, които са възникнали преди подаване на молбата за откриване на производство по стабилизация, дори и с настъпил падеж. Разбира се, това не се отнася за дължимите данъци, такси, акцизи и други публични вземания. Също така, съдът може да реши задълженията към длъжника да се приемат от довереното лице. Търговецът е длъжен да оказва необходимото съдействие на довереното лице във всяко отношение, касаещо се до предприятието. Наред с довереното лице, съдът може да назначи и проверител, който трябва да бъде регистриран одитор.

Довереното лице изготвя проект за окончателен списък на кредиторите, които да гласуват плана за стабилизация. Същият се одобрява от съда. Планът за стабилизация се провежда задължително с участието на търговеца, заедно с кредиторите и довереното лице. Съдът може да утвърди или да откаже да утвърди плана за стабилизация на търговеца. Приетият план обаче има действие за всички, независимо дали са участници в производството или са гласували против плана. Ако планът бъде одобрен това означава край на правомощията на довереното лице, също така се спират изпълнителните дела и изпълнителните действия по реда на Закона за особените залози. Спрените изпълнителни дела и изпълнителни действия обаче могат да се възобновят, ако планът не бъде надлежно изпълнен. А кредитор, който не получи вземането си според плана, може да иска издаване на изпълнителен лист за него.

В тази нова глава от Търговския закон са посочени и причините, поради които може да бъде прекратено производството по стабилизация. Такива може да са: оттегляне на плана за стабилизация, преди да е гласуван; при нарушение на ограниченията на съда от търговеца; когато предложеният план бъде отхвърлен и др. Определенията за прекратяване на  производството по стабилизация също подлежат на обжалване. Това е възможно в 7-дневен срок от обявяването им в Търговския регистър.

Несъстоятелност

Време за прочитане : 3 мин.

Производство по несъстоятелност – процедура при обяваване на фалит на фирма

Какви полезни ходове имат длъжника и респ. кредиторите му

Изисквания, срокове, редове кредитори и възможни сценарии, вкл. за злоупотреби по време на COVID-19 пандемия

Несъстоятелност на фирма – процедурата по несъстоятелност (производство по обявяване в несъстоятелност на фирма – ООД, ЕООД, АД и др.) – е предмет на обширна уредба в част четвърта на българския Търговски закон (ТЗ). Процедурата по обявяване в несъстоятелност е известна още като банкрут или фалит. Целите на производството по несъстоятелност на фирма най-общо са две – на първо място ако може дадено предприятие да бъде оздравено и да продължи работата и търговската си дейност и за в бъдеще, а ако това е невъзможно – да бъде разпределено имуществото му по един справедлив начин, така че да се удовлетворят във възможно най-пълна степен кредиторите на изпадналата в несъстоятелност фирма.

Във връзка с избухналата през 2020 пандемия от COVID-19 (коронавирус) и влошаващата се в България, а и по целия свят икономическа обстановка, се очаква финансово-икономическа криза с неизвестни засега мащаби. Сред най-засегнатите са авио- и транспортните компании и превозвачи, хотели, ресторанти и увеселителни заведения, както и всички компании, свързани с туризъм, като туроператори и туристически агенции. В подобна неблагоприятна за бизнеса обстановка, добър адвокат по търговско право може да е от полза на своите клиенти в няколко основни насоки:

  1. Да съдейства за спасяването на бизнеса на своите затруднени клиенти чрез различни юридически похвати, вкл. чрез иницииране на процедури по:
    1. Обявяване на форсмажор – при обективни пречки за изпълнение на задълженията, вкл. при извънредни мерки и разпореждания на държавни органи
    2. Стопанска непоносимост – при крайно несправедливи договорни клаузи, които биха разорили търговеца, ако се изпълняват стриктно
    3. Стабилизация на търговец  – при временни затруднения на дружеството
  2. Да съдейства на свои клиенти, които имат просрочени вземания, като следи поведението на задлъжнелите им контрагенти, така че своевременно да бъдат предприемани всички необходими мерки с оглед обезпечаване на ефективното събиране на просрочените вземания, вкл. спазване на всички срокове за предявяване на вземания в открито производство по несъстоятелност

Процедура по несъстоятелност се открива при неплатежоспособност или свръхзадълженост на търговец. Инициатор за откриване на процедурата по несъстоятелност на ЕТ, ООД, ЕООД или друг търговец може да бъде както кредитор, така и самият търговец или техен доверен адвокат по несъстоятелност, а също и Националната агенция за приходите (НАП) или ликвидатор при започнало производство по ликвидация на фирма. Не на последно място, инициатор на производство по несъстоятелност може да бъде изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, когато търговецът в продължение на поне 2 месеца не е изпълнявал задълженията си за изплащане на трудовите възнаграждения на една трета от работниците или служителите си.

Производство по несъстоятелност – неговото откриване и провеждане – само по себе си не означава, че трябва да се стигне до обявяване в несъстоятелност на фирма и заличаването й в Търговския регистър. Не само, че може предприятието да бъде оздравено, но може още в най-ранните етапи на производството по несъстоятелност съдът да не уважи молбата за провеждането му, защото намери, че не са налице предпоставките за това – или най-просто казано, защото съответната фирма има ресурс да продължава да работи и да покрива задълженията си. В тази връзка се случва да се правят опити за умишлено откриване на процедура по несъстоятелност от самия търговец, въпреки че не са налице основания за това – като най-често това се прави, за да „поеме глътка въздух“ предвид факта, че действията (вкл. на съдебен изпълнител – ЧСИ или ДСИ) на всички индивидуални кредитори (вкл. и по изпълнителни дела) се спират с откриването на производството по несъстоятелност и не могат да продължат, дори да са в напреднал стадий. Упълномощен да събира дълговете на търговеца вече е само синдикът.

На другия полюс са търговци, които „тихомълком“ се опитват да открият, проведат и приключат процедура по несъстоятелност по възможно най-бързия начин. Причината за това се корени в изключително кратките срокове, в които кредитори могат да предявят вземанията си срещу изпадналия в несъстоятелност търговец – обикновено до 1 месец. Тези срокове са фатални, защото при пропускането им кредиторът, дори да има издаден изпълнителен лист, окончателно губи възможността да участва при осребряването и разпределението на имуществото на търговското дружество и единствената му надежда остава оздравяването на предприятието на търговеца (т.е. да не се стигне до обявяване на несъстоятелност и респективно заличаване на търговеца). Поради това е много важно всеки добросъвестен търговец да следи внимателно поведението и действията на бизнес контрагентите си и най-вече на тези от тях, които имат финансови затруднения, за да предотврати навреме тежки и нежелани последици, независимо, че за тях няма никаква вина.

Възможна злоупотреба в рамките на производството по несъстоятелност е да се правят опити за промяна на реда на кредиторите – най-общо казано йерархична структура, при която всеки ред кредитори се удовлетворява съразмерно, а всеки следващ ред – само при пълното удовлетворяване на предния ред. При това законово положение много често кредиторите от първите редове се удовлетворяват – пълно или частично – докато тези от последните редове не получават нищо или почти нищо. Напълно възможно при това положение е да бъдат правени опити напр. необезпечен кредитор да бъде със сложни похвати превърнат в обезпечен кредитор с единствената цел да бъде издигнат по-нагоре в йерархията на чакащите за разпределение на осребрено имущество кредитори. Ако не бъдат предотвратени тези опити още в зародиш, другата най-честа опция е ангажиране на опитни адвокати по несъстоятелност и водене на специфични съдебни дела и предявяване на искове с цел разкриване на евентуални злоупотреби и предотвратяването на нежелани последици.

Обявяване в несъстоятелност следва ако не бъде оздравено предприятието на търговеца – и в такава хипотеза в повечето случаи имуществото на търговеца (ако има такова, което подлежи на осребряване) се разпределя окончателно между кредиторите и дружеството се заличава в Търговския регистър. Това заличаване обаче не е напълно окончателно – защото ако след него бъдат открити активи, които не са били известни на съда по несъстоятелността (например активи в София, които са останали незабелязани за кредиторите и съда в Пловдив) – то производството по несъстоятелност може да бъде възобновено.

Последните съществени промени в ТЗ от 2016 въведоха някои основни изменения в производството по несъстоятелност. По отношение на спирането на плащанията неплатежоспособността се предполага, когато длъжникът е спрял плащанията, но вече изрично е уточнено, че спиране на плащанията е налице и когато длъжникът е платил изцяло или частично вземания на определени кредитори. Добавени са и 2 нови случая на неплатежоспособност:

  1. Ако търговецът не е заявил за обявяване в търговския регистър годишните си финансови отчети за последните три години
  2. Ако по изпълнително производство, образувано за изпълнение на влязъл в сила акт на кредитора, подал молба по чл. 625, вземането е останало изцяло или частично неудовлетворено в рамките на 6 месеца след получаване на поканата или на съобщението за доброволно изпълнение

Други нововъведения са:

  1. Освобождаването на синдика вече подлежи на обжалване пред ВКС
  2. Изрично е въведена фигурата на свързани с длъжника лица с оглед сделки между свързани лица, целящи да увредят кредиторите
  3. Въведена е фигурата на помощник-синдика, който има същите функции като синдика, но по-малък стаж и подпомага действията на синдика

Коронавирусът COVID-19 като застрахователно събитие

Време за прочитане : 2 мин.

Пандемията от COVID-19 коронавируса изглежда засегна почти всяка сфера на бизнеса и икономиката в страната ни, като няма да подмине и застрахователните компании. Именно във връзка с разпространението на вируса и страха у хората, застрахователите прибягнаха до интересни решения, свързани с него.

Масово почти всички застрахователи изрично изключиха коронавируса като застрахователно събитие, което се покрива от тях при застраховки, свързани с пътуване в чужбина. Някои застрахователи например, дори временно са преустановили сключването на туристически застраховки за Китай още от края на февруари 2020. Всичко това, свързано с пътуванията, е логично на фона на масово анулирани резервации и полети, както и сложната световна обстановка – реално почти няма държава, която да не е засегната от заразата в момента. И тъй като риск има навсякъде, застрахователите прецениха, че ако COVID-19 влиза в обхвата на застрахователните събития при пътуване в чужбина, ще им дойде твърде скъпо на фона на задаващата се нова икономическа криза.

Покрит риск от заразяване с коронавирус остава при застраховките „Живот“, както и други пакети, свързани изобщо със здравните застраховки, но не при всички застрахователи. Застрахователна компания изрично е посочила, че застраховката „Живот“ включва само първичните прегледи и изследвания на застрахования, при които се устави, че лицето е диагностицирано с коронавирус. Тоест, ако застрахованото лице реши по своя воля да се изследва за заболяването, без да има каквито и да било симптоми, и следователно резултатите са отрицателни, направените разходи няма да се покриват от застрахователя. А изплащането на обезщетенията ще се случва по указанията на Общите условия към дадената застраховка, които са били в сила при сключването на полицата. Съгласно Общите условия на някои компании обаче, пандемията е изрично изключен риск, т.е. не се покрива от застрахователя. Също така, повечето застрахователи не сключват застраховка „Живот“ с лица над 65 години.

През последните седмици застрахователите отчитат завишен брой на сключени медицински застраховки. Но дали това е свързано с COVID-19 все още не е ясно. Може би това е така поради обхвата на тези застраховки, защото те покриват както болнично, така и извънболнично лечение, закупуване на лекарства, а някои дори и хирургични операции. Някои застрахователни компании предлагат на своите клиенти нов вид застраховка „Живот“ с допълнително покритие на случаи, свързани с коронавируса.

Интересен обаче остава моментът с отказите от страна на застрахователите за изплащане на обезщетение при застраховката „Живот“ във връзка със застрахователно събитие, което е пряк резултат от коронавируса. Много често отказът е постановен, когато починалият е имал заболявания, които са били налице още преди сключването на застраховката. Дали това ще бъде основание за отказ и ако застрахованото лице почине в следствие на коронавирус, все още не е ясно, защото на този етап все още няма съдебна практика в тази насока. А както вече е ясно, най-честите смъртни случаи, свързани с вируса, са именно на по-възрастни хора, които страдат от някакво предходно заболяване.

Като цяло е препоръчително преди предявяване на застрахователна претенция да бъдат обследвани наличните документи и да бъде внимателно прецизирано как точно да бъде предявена застрахователната претенция.

COVID-19 форсмажор

Време за прочитане : 6 мин.

Правни последици от извънредното положение и карантина във връзка с епидемията от коронавирус (COVID-19)

Кризисни опции и възможни полезни ходове в областта на хотелиерство, ресторантьорство, туризъм и транспорт

Изисквания за обявяване на формажор и освобождаване от отговорност при условията на пандемия

Коронавирус или COVID-19 е причинител на заболяване, което през март 2020 Световната здравна организация (СЗО) определи за пандемия, а в България беше въведено извънредно положение и 1-месечна карантина и в резултат на това форсмажорно обстоятелство, мнозина търговци изпитаха основателни страхове относно развитието и дори оцеляването на бизнеса им. В настоящата статия ще бъдат разгледани различните бизнес браншове, които вероятно ще бъдат засегнати и какви негативни последици могат да претърпят, както и правата, задълженията и въобще какви полезни ходове имат търговците в така създалата се ситуация с оглед възможно неизпълнение на техни задължения, вкл. свързаните с това загуби и пропуснати ползи.

В България началото беше поставено на 13.03.2020, когато в „Държавен вестник“ бе обнародвано Решението на Парламента, с което се обявява извънредно положение върху цялата територия на Република България, считано от 13 март 2020 до 13 април 2020 в съответствие с чл. 57, ал. 3 от Конституцията на Република България. Веднага след това със заповед на министъра на здравеопазването № РД-01-124/13.03.2020 до 29.03.2020 се въведоха редица мерки за противодействие на епидемията от коронавирус, като изрично е посочено, че се преустановяват посещенията в увеселителни и игрални зали, дискотеки, барове, ресторанти, заведения за бързо обслужване, питейни заведения, кафе сладкарници и големи търговски центрове тип МОЛ, с изключение на банковите и застрахователните офиси, хранителните магазини и аптеките в тях.

Първата група най-засегнати от разпространението на коронавируса и горецитираната заповед несъмнено ще са представителите на хотелиерския и ресторантьорския бизнес, както и туроператорите и туристическите агенции.

Хотелите не са изрично посочени в заповедта на министъра на здравеопазването за мерките по време на (поне първоначално) 2-седмичния карантинен период, но отражението при тях е огромно, тъй като според обществени медии гостите на хотелите масово отменят направените си резервации. А освен това в горецитираната заповед изрично се сочи, че се преустановява провеждането на всякакъв вид масови мероприятия, включително спортни, културно-развлекателни и научни (кина, театри, концерти, музеи, конференции, симпозиуми, спортни и СПА центрове, фитнес-зали и други), а много от тези мероприятия се провеждат именно в хотелски бази. И тук резонно се поставя въпросът дали хотелите следва да възстановяват суми за направени, но отменени във връзка с епидемията от коронавирус, резервации. Ако анулираните резервации са правилно оформени и на основание гореспоменатата COVID-19 пандемия, то хотелите следва да уважат подобни заявления за анулиране и да възстановят получените суми по направените резервации. Ако обаче заявленията за анулиране са на друго основание или несвоевременно подадени, тогава хотелиерите има немалък шанс да са в правото си да не възстановяват суми за отказани резервации.

В горецитираната заповед на министъра на здравеопазването заведенията за обществено хранене са изрично включени. На практика те са длъжни да затворят врати за клиенти, като единствената опция за тях остава доставката на храни на адрес. И най-големият проблем за тях се очертава в 2 насоки – служителите им, които на практика остават без работа, и наемите, които ще следва да заплащат, въпреки че няма да ползват наетите за бизнеса им помещения. За съжаление отговорите и на двата въпроса са неблагоприятни за представителите на ресторантьорския бизнес, защото или трябва да плащат възнаграждения на служители, които на практика не работят, или трябва да освободят същите, или да ги пуснат в неплатен отпуск. По същия начин стои и въпросът с наетите от тях помещения за ресторанти и други подобни увеселителни заведения или заведения за обществено хранене. Това, че заведението не работи, дори поради уважителни форсмажорни обстоятелства, не е основание за неплащане на наем. То обаче е основание за безвиновно прекратяване на наемен договор. Ако напр. е налице срочен договор за наем, при който се дължи неустойка за предсрочното му прекратяване от наемателя без предизвестие, наемателят няма да дължи наем и неустойки занапред, ако изпрати до наемодателя юридически грамотно оформено предизвестие за прекратяване на договора за наем във връзка с COVID-19 епидемията. Друга възможност, от която могат да се възползват ресторантьорите, е да откажат предварително направени заявки за продукти, обзавеждане и т.н., в който случай, ако отказът е правно издържан, имат право да получат обратно всички авансово заплатени суми и няма да дължат обезщетения и неустойки за отказаните поръчки.

Загуби и пропуснати ползи във връзка с разпространението на коронавируса безспорно ще претърпят и туристическите агенции във връзка с предварително направени и заплатени резервации. В публичното пространство постоянно изтича информация за предплатени екскурзии и почивки, които обаче биват отказвани предвид страха от новия вирус, който на практика парализира желанието у туристите за пътуване, било в друга държава или дори в България. Законът за туризма дава право на прекратяване на договор за туристически услуги в случай на непреодолими и извънредни обстоятелства. Следва обаче да се има предвид, че, за да може пътуващият да развали договора, обстоятелствата, на които се позовава туристът, да са настъпили или да се случват в епицентъра на дестинацията, или в непосредствена близост до него (например имате планувана екскурзия до Милано, точно по времето, когато там е обявена всеобща карантина). В този случай, туристът няма да заплаща никакви допълнителни такси за прекратяване на договора, а туроператорът следва да възстанови всички направени плащания, но в случая не може да се търси обезщетение. Заради спирането на всички срокове, свързани със задължение за плащане, уредено в Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, това плащане ще може да стане едва след 13 май. Това е така, защото освен че в дотогава срокове не текат, е въведен и едномесечен гратисен период след отпадане на извънредното положение. На този етап то е обявено до 13 април. Същата възможност има и самият туроператор, като за него е поставено изискването да съобщи на пътуващите без ненужно забавяне. Туристическите агенции на свой ред имат право на регресна претенция спрямо хотелите или други места за настаняване за възстановяване на предплатени суми по анулирана резервация поради наличието на гореспоменатите извънредни обстоятелства. С цел подпомагане на туризма в България от страна на правителството, освен връщане на парите, туристът ще има още две възможности – предоставяне на ваучер, който да може да използва в 24-месечен срок от отпадане на извънредното положение или пренасочване на пътуването.

Транспортният бизнес също вече страда от разпространението на коронавируса в България и по света. Редица държави затварят границите си, а това означава, че голяма част от договорите за доставка ще се забавят, защото извършващите тази дейност превозвачи няма да могат да осъществяват навреме доставките си и по този начин ще изпаднат в забава и ще се стигне до неизпълнение на техни договорни задължения. От това, разбира се, ще пострадат най-вече търговците, които например внасят или изнасят суровини и готова продукция или като цяло тези, които осъществяват международна търговия, както със страни от ЕС, така и извън него, например с Китай, Италия, Иран и други засегнати от коронавируса държави. Немалки загуби се очертават за български търговци, чиято основна дейност е свързана с производство, за което обаче суровините се внасят от друга държава, а камионите или тировете не могат с дни, седмици или месеци да преминат през съответните държавни граници. В този случай, именно заради епидемиологичната ситуация, сериозни загуби може да претърпи дадено българско търговско дружество, което авансово е заплатило суровините, но те не бъдат доставени навреме и дружеството не може да изпълни поетите задължения за готова продукция. В случая губи и превозвачът, защото заради проблемите на границите транспортната фирма бездейства, макар и не по своя вина. Губи най-сетне и търговецът, който вече е заплатил на българската фирма за готовата продукция. В тази деликатна ситуация всеки контрагент следва много внимателно да съблюдава изпълнението на задълженията си, а при невъзможност за изпълнението им следва незабавно и законово издържано да уведоми своите партньори за настъпилите форсмажорни обстоятелства, защото неуведомлението практически отнема възможността да се твърди безвиновно неизпълнение (т.е. да не се носи отговорност за вреди, загуби и пропуснати ползи, тъй като задълженото лице, съгласно българското законодателство, се освобождава от такава отговорност).

След прегледа на засегнатите от коронавируса бизнес сектори, по-надолу ще бъде разгледан въпросът какви права и задължения имат търговците при наличие на форсмажорни обстоятелства и може ли дадено търговско дружество да бъде освободено от отговорност за вреди, загуби и пропуснати ползи. Всичко това е свързано с т.нар. „непреодолима сила“ по смисъла на Търговския закон или още позната като „форсмажор“. Съгласно чл. 306 от ТЗ „Непреодолима сила е непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключването на договора“. Но този правен институт включва в себе си няколко изисквания, за да е налице признато „форсмажорно обстоятелство“ по смисъла на закона. На първо място, законът изисква събитието да е „непредвидено или непредотвратимо“. Непредвидено е такова събитие, което страните по един договор, не са могли и не са били длъжни да го предвидят. Пандемията от COVID-19 едва ли може да се счита за друго, освен за непредвидено обстоятелство. Алтернативно на непредвидено, законодателят е добавил и възможността за „непредотвратимо“ събитие. Към настоящия момент все още не е създадена ваксина против този вирус, както и не е предложено конкретно ефективно лечение, специално за коронавируса. На второ място, събитието трябва да бъде с „извънреден характер“ – това е събитие, което се случва изключително рядко. За да има извънреден характер, то не може да бъде нещо обичайно, с което сме свикнали в ежедневието си. COVID-19 има именно такъв извънреден характер. И на последно място, но не по важност, е поставено изискването тази непреодолима сила да е настъпила след сключването на договор. На практика това означава, че ако договорът е сключен след възникването на епидемията, не само у нас, но и по цял свят, страните няма да могат да се позоват на тази законова възможност. За тях ще се счита, че сами са поели риска. Обратно, ако даден договор е сключен или дадено задължение е поето още в края на 2019 например, страните ще могат да се позоват на форсмажорните обстоятелства, ако не могат да изпълняват задълженията си. Също така, ако някоя от страните по договора е изпаднала в забава преди настъпването на форсмажорните обстоятелства, то тази страна не може да се ползва от законовата възможност за защита. Счита се, че тази страна вече е била недобросъвестна.

Какво трябва да направи търговецът, за да може да се възползва от „форсмажорните обстоятелства“? Най-важното е да бъде 1. своевременно и 2. надлежно уведомена насрещната страна по договора. Това уведомяване трябва да стане писмено и да съдържа изчерпателна информация, както и позоваване на всички налични законови хипотези за освобождаване от отговорност. Ако такова уведомление не бъде изпратено или не бъде добре юридически оформено, така че да произведе целения правен ефект, ще се дължи обезщетение за претърпените от неизпълнението вреди. В обратната хипотеза, ако търговецът надлежно се позове на форсмажор, през времето докато трае непреодолимата сила, изпълнението на насрещните задължения и на двете страни се спира. Ако обаче не е изпратено писмено уведомление, никоя от страните по договора не може да се позове на форсмажорните обстоятелства дори и те да са били налице. Друга правна последица може да бъде прекратяване на договора. Тя ще бъде приложима, когато форсмажорното събитие продължи по-дълго и това доведе до липса на интерес от изпълнението. Това може да се приложи както от кредитора, така и от длъжника. И в двата случая (на спиране или прекратяване на договора) обезщетения между страните не се дължат.

Практиката на опитните адвокати по търговско прави сочи, че дори при перфектно оформено уведомление за наличие на форсмажрони обстоятелства, все още е възможно да възникне спор дали такива са налице и дали съответното юридическо лице – търговец може да бъде освободено от отговорност. В такива ситуации търговците или наети от тях компетентни адвокати могат да се снабдят с нарочни сертификати, които доказват наличието на непреодолима сила и спомагат, при изпълнението на останалите гореописани действия, за освобождаването от отговорност за неизпълнение. До такива мерки обикновено прибягва средния и едрия бизнес, тъй като подобни сертификати са свързани с разходи – за издаването на такъв сертификат се събира такса от БТПП, която варира от 360 до 540 лв., а сертификатът може да бъде издаден и на чужд език. И на последно място мнозина търговци задават въпроса може ли да се позовават на форсмажор и да не изпълняват задълженията си по договор за наем. Отговорът обаче е отрицателен. Плащането на наема на търговски обект може да бъде затруднено за периода, през който са в сила извънредните мерки на правителството, но това, че за известно време няма да бъде осъществявана търговска дейност в обекта не е правно основание за освобождаване от задължението за плащане на наем. Така, подобно на разпоредбата на чл. 81, ал. 2 от ЗЗД, може да се каже, че  „обстоятелството, че длъжникът не разполага с парични средства за изпълнение на задължението си, не го освобождава от отговорност“. Търговецът обаче има опция за разваляне на договор за наем без предизвестие и без заплащане на неустойки или обезщетения за неизпълнен договор за наем.

Отказ за изплащане на обезщетение при застраховка „Живот“, смърт или трайна неработоспособност, вкл. коронавирус

Време за прочитане : 5 мин.

Отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, особено когато става дума за тежко житейско събитие като смърт или трайна неработоспособност (нетрудоспособност) вследствие на инвалидизация (с решение на ТЕЛК), е неприятен проблем, с която немалко клиенти на банки и застрахователи са се сблъсквали.

Важна вметка трябва да бъде направена във връзка с избухналата през 2020 епидемия от коронавирус и възможните в тази връзка застрахователни претенции. Поначало застрахователите масово залагат в клаузите си освобождаване от отговорност в случаи на глобална пандемия, за каквато COVID-19 вирусът беше определен, и в тази връзка може да последват откази за изплащане на застрахователно обезщетение. Много важно в случая е как точно са формулирани в съответния застрахователен договор подобни изключение от задължението за изплащане на застрахователно обезщетение.

Застраховката е вид договор, сключен между две или повече лица, с цел да бъде осигурено покритие на рисковете при настъпване на дадено застрахователно събитие, предвидено в самия договор, чрез изплащане на обезщетение, от страна на застрахователя. Напр. клиенти, кандидатстващи и одобрени за банков заем (напр. ипотечен кредит за покупка на недвижим имот, потребителски кредит и т.н.), могат да бъдат задължени от отпускащите им кредит банки да сключат застраховка „Живот“, което е една допълнителна гаранция за банката, че ако кредитополучателят изгуби физическата възможност да обслужва кредита си, по една или друга обективна причина, свързана с неговите живот или здраве, банката ще получи дължимите от кредитополучателя суми от застрахователя. Застраховка „Живот“ при ипотечен кредит се сключва между 2 страни – застраховател и застраховано лице, но има и трето ползващо се лице – банка, от която застрахованият е изтеглил заем. На практика това е застраховка на кредит при смърт или неработоспособност на кредитополучателя, а при настъпване на застрахователно събитие застрахователят дължи изплащане на застраховка „Живот“, което на практика означава да изплати в полза на банката оставащите по кредита и дължими от кредитополучателя вноски. Застраховка „Живот“, сключена във връзка с банков кредит, може да бъде или индивидуално договорена между кредитополучателя и застрахователя, или сключена по групова застраховка между застраховател и банка, по която кредитополучателят се присъединява, приемайки Общите условия на груповата застраховка „Живот“. Много съществен момент при този вид застраховки е, че във всички случаи банката е тази, която би получила застрахователното обезщетение при настъпване на застрахователно събитие, но по този начин застрахованото лице си гарантира спокойствие, че при евентуално настъпване на определени негативни събития, той, негови близки или трети лица, напр. банки, ще получат определено парично обезщетение, а застрахованото лице няма да трябва да плаща след настъпване на застрахователното събитие.

Това спокойствие обаче нерядко бива нарушавано от неморални или дори незаконосъобразни действия на основно 2 вида субекти – застрахователни и банкови институции – във връзка с (отказ за) изплащане на обезщетение от застраховател при смърт или нетрудоспособност, свързани със застраховка при потребителско или ипотечно кредитиране.

Мнозина биха определили ролята на банките в тази „схема“ като дълбоко неморална. Банките обикновено са трети ползващи се от застраховката „Живот“ лица, т.е. те не плащат застрахователните премии, които са в тежест на техните клиенти, но същевременно имат право да получат нерядко солидно застрахователно обезщетение от застраховател, ако настъпят съответните рискове. Въпреки това обаче същите тези банки, сравнително често при настъпването на застрахователно събитие проявяват морално укоримо бездействие, което обаче е важно да се отбележи, че не е незаконосъобразно. Ако напр. почине дадено застраховано по свързана с банков кредит застраховка „Живот“ лице – тогава банката има 2 възможности за събиране на остатъка от дължимия й кредит – или да се обърне към застрахователя, или да се обърне към наследниците на починалото лице. Най-логичният вариант е първият, особено ако именно банката е поставила сключването на застраховка „Живот“ като условие за отпускане на банков заем – с идеята напр. при смърт на кредитополучателя, застрахователят да изплати на банката остатъка от усвоения банков кредит – защото точно това, а не каквото и да е друго, е предмет на застрахователния договор. Но банките често намират за ненужно усложнение в дейността им обръщането им към застраховател с искане за изплащане на обезщетение. Защото обикновено кредитът е обезпечен (напр. с недвижим имот при ипотечните кредити) и ако наследниците на починалото застраховано лице не изплащат задълженията му, банката винаги може да пристъпи към принудително изпълнение спрямо имуществото, служещо за обезпечение (напр. да обяви кредитът за предсрочно изискуем, да образува изпълнително дело при ЧСИ и да инициира публична продан на ипотекирания недвижим имот). И това е напълно законно. Крайно неморално, погледнато през мирогледа на обикновения средностатистически човек, но напълно законно.

Добрата новина във връзка с горното бездействие на банките е, че кредитополучателят и застраховано лице при трайна неработоспособност или респ. неговите наследници в случай на смърт определено могат да се намесят, за да може в крайна сметка остатъкът от кредита да бъде изплатен от застрахователя, а не от застрахованото лице или респ. наследниците му. В случая е приложим сложен за широката публика съдебно-процесуален механизъм, при който с най-прости думи застрахованото лице завежда срещу застрахователя съдебен иск като в исковото производство предявява не собствени, а чужди права – тези на банката. Това е така, защото строго юридически погледнато застрахованото лице или респ. неговите наследници нямат право да получат обезщетението, което може да бъде изплатено само и единствено в полза на банката (освен ако застрахованото лице или наследниците му са плащали на банката след настъпването на застрахователното събитие). Но по този начин се покрива остатъчното по кредита задължение, което няма да бъде погасявано от застрахования или респ. наследниците му и на практика ползата от изплащане на застрахователното обезщетение е изцяло в полза на кредитополучателя, чието задължение на практика се погасява с настъпване на застрахователното събитие, защото, казано с прости думи, застрахованият кредитополучател повече няма да плаща, а остатъкът от кредита ще бъде изцяло за сметка на застрахователната компания.

Ролята на застрахователите в горната „схема“ е далеч по-прозрачна е предвидима – те дължат изплащане на обезщетение при настъпване на покрит риск и интересът им се изчерпва с това… да не платят. При отказ за плащане, кредитополучателят или наследниците му имат 2 основни опции – да депозират възражение до застрахователя срещу отказа му да изплати дължимото обезщетение или да предявят описания по-горе съдебен иск от името на банката срещу застрахователя. Третата и най-препоръчителна опция е да бъде ангажиран опитен адвокат по застрахователно право, който да обоснове надлежно незаконосъобразността на отказа на застрахователя и да изиска плащане от същия или при категоричен отказ – да предяви иск от името на застрахованото лице или наследниците му срещу застрахователната компания, независимо дали става въпрос за най-големите субекти на пазара на животозастраховането като ДЗИ, Алианц, Булстрад, Кардиф, Уника и др.

Още по-добрата новина за застрахованите лица или техните наследници е, че подобен род дела, водени от компетентни адвокати, масово биват печелени от ищците и съответно губени от ответниците – застрахователни дружества. Има редица чисто процесуални юридически тънкости при подобен род дела (като споменатото по-горе предявяване на иска не лично, а от името на банката и т.н.), но основното са причините за отказа на застрахователите, които нерядко са дълбоко неоснователни и в противоречие със закона и трайната практика на българските съдилища.

Основанието за отказ, с което застрахователите може би най-много обичат да злоупотребяват, е клаузата за изключване отговорността на застрахователя при наличието на предхождащи датата на сключване на застраховката заболявания. Изискване на закона и съдебната практика е между предхождащите заболявания и инвалидизиращото заболяване или респ. смъртта да има причинно-следствена връзка, но в масовия случай тези заболявания са съвсем различни, а пряка причинно-следствена връзка категорично липсва, но това не пречи на застрахователните дружества да се позовават на тази изключваща отговорността им клауза. За щастие съдебната практика категорично не възприема тези аргументи на застрахователите, защото те например биха могли да твърдят, че дори едно посещение в миналото при личен лекар с оплакване за и респ. констатирано повишено моментно кръвно налягане може да е основание за неплащане на застрахователно обезщетение, ако лицето напр. е получило инфаркт, инсулт или друго заболяване, имащо просто някаква далечна връзка с високо кръвно налягане – въпреки че инфарктът може да е причинен от множество други фактори. Хипертонията напр. е в основата на повечето сърдечно-съдови заболявания, но това категорично не означава, че пациент, който е имал високо кръвно налягане, е изключен от покритие за всички сърдечно-съдови заболявания. Именно поради това законодателят и съдебната практика са категорични, че е необходима не каквато и да е връзка между 2 заболявания, а именно и конкретно пряка причинно-следствена връзка.

Друго сравнително често срещано основание за отказ е свързано с неистинното деклариране на данни. При сключването на застраховка се подписва декларация от застрахованите лица, които заявяват факти и обстоятелства, които са им били известни при подписването на въпросния документ. А застрахователните дружества твърдят, че застрахованите лица били знаели за наличието на проблеми от здравословен характер, но умишлено не ги били декларирали. Едва ли ще е изненада, че такива твърдения в масовия случай са напълно голословни и неподкрепени с доказателства, като единствената им цел е да бъде избегнато изплащането на дължимото застрахователно обезщетение, макар застрахователите да си дават сметка, че това е само временно, до произнасянето на съда. Защото именно застрахователят трябва да докаже тези свои твърдения в рамките на исковото произвоство. А много често нямат каквито и да е доказателства. И ако са искали да установят действителното здравословно състояние на застрахованото лице към датата на влизане в сила на застрахователния договор, последните са могли напълно законосъобразно да бъдат задължени да преминат предварителни медицински изследвания, които да установят това.

И на последно място следва да бъде спомената незаконосъобразната практика на застрахователните дружества да включват в договорите си клаузи, с които изключват отговорността си при настъпване на застрахователно събитие в рамките на до няколко години от сключването на договор. Елементарната човешка логика и чувство за справедливост сочат, че е недопустимо да има договор, по който едната страна години наред да изпълнява задълженията си (напр. да плаща застрахователна премия), а насрещната страна, също години наред, да няма задължения спрямо първата (напр. да изплати застрахователно обезщетение при настъпило събитие). За щастие практиката на българските съдилища потвърждава това и приема подобни клаузи от общи условия към застрахователни договори за нищожни клаузи, т.е. неприложими.

Промените от 2020 в заповедното производство и образците на заповеди за изпълнение

Време за прочитане : 3 мин.

По неписана традиция, в края на всяка година Народното събрание приема съществени промени в голяма част от законите и подзаконовите актове. Така, в края на декември, в брой 100 на „Държавен вестник“ за 2019г. беше обнародван и Законът за изменение и допълнение на ГПК. Трябва да кажем, че промените тук изобщо не са маловажни. Основно са те в частта за заповедното производство по чл. 410 и чл. 417. Накратко, промените се изразяват в следното, като ще започнем от промените, свързани със заповедта по чл. 410 ГПК:

При подаването на заявление за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, ако вземането произтича от сключен с потребител писмен договор, то следва този договор, както и всички приложения и общи условия към него да се приложат към заявлението. Това е записано изрично, тъй като по принцип законът не изисква при подаване на заявление по чл. 410 ГПК да се прилагат документи, доказващи произхода на вземането. Разбира се, не е пречка, а дори е улеснение за съда, ако такива се приложат още в самото начало, защото има случаи, в които съдът изисква допълнително представянето им, а това води до забавяне на иначе „бързото“ производство.

Във връзка с горното, когато заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК е насочено срещу потребител, то следва да се подаде пред районния съд по настоящия адрес на потребителя. В случай, че такъв няма – заявлението се подава по неговия постоянен адрес. В много случаи, тези адреси може да съвпадат.

Добавени са нови основания, на които обаче съдът може да откаже да издаде заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Такива са случаите, в които длъжникът (този, срещу когото е насочено заявлението) няма постоянен адрес и обичайно пребиваване (когато това е физическо лице) или седалище и място на дейност (за юридическо лице) в страната. Друго изцяло ново основание за отказ е наличието на неравноправна клауза в договора, сключен с потребител, на която се основава искането за издаване на заповедта по чл. 410.

Ако не са налице основания за категоричен отказ или са били отстранени недостатъците в заявлението за издаване на заповед по чл. 410 ГПК, съгласно указанията, дадени от съдията, същият пристъпва към издаване на самата заповед за изпълнение. До преди последните промени, съдът даваше на длъжника двуседмичен срок, в който той може доброволно да изпълни задължението си. Сега обаче, този срок вече е удължен и е едномесечен. Той не се брои от момента на издаване на заповедта, а от нейното връчване на длъжника, което допълнително би могло да забави процедурата, защото самото връчване понякога отнема прекалено дълго време. Както и до сега, длъжникът има право да възрази срещу заповедта по чл. 410 ГПК (за разлика от тази по чл. 417 ГПК). Но сега вече, ако това възражение се окаже неоснователно, законодателят е предвидил, че разноските за длъжника може значително да нараснат и да не са тези, описани в заповедта. Предупреждение за това изрично трябва да бъде посочено за заповедта. Срокът за това възражение също е удължен – от двуседмичен на едномесечен и също се изчислява от връчването на заповедта на длъжника. добрата новина за кредиторите е че поне този срок е окончателен.

Наред със старите основания, законодателят е предвидил, че когато заповедта е била връчена на длъжника на основание изтичане на определен срок, в който той е трябвало да се яви в канцеларията на съда/общината и при опитите да бъде връчена тази заповед са събрани достатъчно доказателства, че длъжникът не живее на посочения адрес, което трябва да бъде удостоверено от справка на етажната собственост или по друг начин, кредиторът има право да подаде искова молба за същото вземане. С подаването на иск се дава началото на общия исков процес, който за съжаление е по-бавен и скъп за кредитора.

Промени има и в заповедното производство по чл. 417 ГПК (незабавно производство). Първата промяна касае документите, въз основа на които може да бъде издадена заповед за незабавно изпълнение. Така, наред с извлеченията от счетоводните книги на учреждения, общини и банки, вече към заявлението за издаване на заповед по чл. 417, трябва да се приложи и документ, от който произтича вземането на банката (например договор за кредит), заедно с всички приложения, анекси и общи условия към него. Към ценните книги на заповед е причислен и случаят, в който такава ценна книга обезпечава вземане, което е възникнало по силата на писмен договор с потребител. Тогава към заявлението трябва да се приложи този договор и всички приложения и общи условия към него.

И тук, както и при заповедите за изпълнение по чл. 410, са значително удължени сроковете. Така например, срокът за обжалване на разпореждането за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК може да се обжалва не в двуседмичен, а в едномесечен срок от връчването. Това обжалване обаче не спира изпълнението. Това означава, че ако вече има образувано изпълнително дело срещу длъжника, не се спират действията по него. Но пък съдът може да отмени разпореждането, когато вземането на кредитора произтича от неравноправна клауза, включена в потребителския договор.

Относно спиране на изпълнението, такова се предвижда, когато длъжникът представи обезпечение на кредитора под формата на залог или ипотека. Новото обаче е, че ако длъжникът е потребител, обезпечението, което той следва да даде на кредитора е по-малко, а именно 1/3 от вземането. Когато е направено изрично искане за спиране на изпълнението, придружено с доказателства, обезпечение не се изисква.

Тъй като отдавна се говореше за отмяна на някои от образците в заповедното производство, такава действително беше направена. Първо през декември 2019 бяха въведени нови такива за заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК (не заявлението, което кредиторът подава до съда, а самата заповед, издадена от съда при уважаване на заявлението). От 21 февруари 2020 обаче старата Наредба № 6  от 20.02.2008г. е отменена. Новата наредба, която определя как трябва да изглеждат новите заявления и заповеди вече се нарича Наредба Н-2 от 18 февруари 2020 за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство. Основаната разлика със старите образци е, че в новите е предвидена компетенция на съда съгласно настоящия адрес на потребителя-длъжник. Това беше и един от основните мотиви за промяна на наредбата. Промените са в сила от 25 февруари 2020.

Електронната фактура според българското законодателство

Време за прочитане : 2 мин.

В модерния, технически напреднал живот, използването на всякакви начини за улесняване на ежедневните задължения на търговците, е вече почти задължително. Именно заради пестенето на време, пари и енергия все по-популярно започна да става издаването на т. нар. „електронни фактури“ (е-фактури, e-invoices). За разлика от обикновените, хартиени фактури, електронните такива например не заемат излишно място в офиса, защото не е необходимо да бъдат разпечатвани и съхранявани няколко години, а също и не е нужно да се изразходват излишни средства за изпращането им по пощата или куриер до техния получател.

Електронните фактури не отстъпват по нищо на хартиените. Според Закона за счетоводството, фактурата е първичен счетоводен документ и като такъв може да бъде както на хартиен носител, така и в електронен вид. И хартиените, и електронните фактури трябва да съдържат една и съща информация, която се явява условие за тяхната действителност. Така например и двата вида фактури задължително трябва да съдържат името „Фактура“ и нейният пореден номер, датата на издаване, име на юридическото или физическото лице, адрес или седалище, както и ЕИК / БУЛСТАТ на издателя и на получателя, когато са регистрирани в съответния регистър. В случай, че един от тях е физическо лице, тогава се посочва ЕГН. Отделно от това, задължително трябва да е посочено количеството и вида на стоката или услугата, цена без ДДС, размера на начисления ДДС и тяхната обща стойност (например цената на стоката е 15 лв., върху които трябва да се начисли 3 лв. ДДС и така крайната цена е равна на 18 лв.). ЗДДС в своите чл. 114 и 115 посочва и някои допълнителни специфични реквизити.

В последните години все по-често срещаме доставчици на услуги, които предлагат на своите потребители да се откажат от хартиената си фактура (мобилни оператори, електроразпределителни и ВиК дружества и др.) и да я заменят с електронна, която могат да получават на електронната си поща. Това от една страна пести време и средства, а и не на последно място – щади природата и не изразходва нейните изчерпаеми ресурси.

Като добра новина може да се определи това, че вече има много онлайн платформи, които предлагат услугата „Електронна фактура“ – онлайн програми и бланки на електронни фактури. Единственото условие е търговецът да има електронен подпис (КЕП). За разлика от хартиената фактура, при която подписът и печатът вече не са част от задължителните реквизити, то електронният подпис при електронната фактура няма как да отпадне. За момента това е единственият начин, който може да удостовери автентичността на произхода й. Важно е да се знае обаче, че за електронните фактури има законово изискване да бъдат приети от получателя. Това може да стане както с изрично, така и с мълчаливо съгласие.

Тъй като органите на НАП имат право да изискат представянето на всички счетоводни документи на търговеца при проверка, трябва да знаете, че и електронните фактури не са изключение от това правило. Търговецът трябва да осигури онлайн достъп до тях. И не на последно място, електронните фактури се признават и в съдебните производства.

Признаване и изпълнение на чуждестранни съдебни решения в ЕС

Време за прочитане : 4 мин.

Уредбата на признаването, допускането и изпълнението на съдебни и арбитражни решения и актове, постановени в други страни–членки на ЕС, до 2015 се намираше в Регламент (ЕО) 44/2001 на Съвета от 22.12.2000 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, а понастоящем в сила е новият Регламент (ЕС) 1215/2012 от 12.12.2012. В националното ни законодателство разпоредбите се съдържат в чл. 621 – 623 от ГПК.

Като цяло различаваме два вида признаване на съдебното решение, в зависимост от начина, по който признаването се извършва, а именно:

  1. Пряко признаване (чл. 621 от ГПК) – общото правило е, че съдебните решения, които са постановени от една държава–членка на ЕС, се признават във всички останали страни–членки, без да се изисква спазването на някаква специална процедура. Решението се представя в заверен препис, придружен от превод, когато правото на съответната държава–членка изисква това, без да се изисква легализация или други формалности по отношение на тези документи (чл. 55 и чл. 56 от Регламента). В съответствие с това общо правило, чл. 621 от ГПК предвижда, че съдебните решения, постановени в друга страна–членка на ЕС, се зачитат в България от органа, пред който се представят. Необходимо е съдебното решение да бъде представено в препис, който да бъде заверен от постановилия го съд, а ако акт на Европейския съюз изисква това – и от придружаващо го удостоверение. По отношение на брачните дела признаването става от компетентните органи по регистрацията.
  2. Признаване по съдебен ред (чл. 622 от ГПК) – всяка заинтересована страна може да подаде молба, с която да поиска признаване на чуждестранно решение. Към молбата следва да се представи съдебното решение, което отговаря на необходимите условия за установяване на неговата автентичност. Съществуват и критерии за местната подсъдност, които трябва да бъдат спазени – молбата се подава пред окръжния съд или по постоянния адрес или седалището на насрещната страна, или ако няма насрещна страна – по постоянния адрес или седалище на заинтересуваната страна, а в случай че и двете страни нямат постоянен адрес в България – пред Софийския градски съд. Образуваното дело се разглежда по реда на производството по допускане на изпълнение на съдебни решения или актове, постановени в други държави–членки на ЕС. Актът, с който приключва това производство, е разпореждане за признаване и то има силата на решение, постановено в исков процес. В случай, че е налице съдебен спор и решението на този спор изключително зависи от признаването на чуждото съдебно решение, компетентен да се произнесе по признаването на решението е съдът, който разглежда висящото дело.

В Регламента са предвидени няколко възможни основания за евентуален отказ да се признае решение или акт на държава – членка на ЕС, а именно:

  • противоречие на признаването на решението на обществения ред на държавата, която извършва признаването;
  • ако решението е постановено при неявяване, когато на ответника не е връчен документ за образуване на производството или друг равностоен документ в достатъчен срок или по подходящ начин, за да може да организира своята защита, освен ако ответникът не е използвал правни средства за защита срещу съдебното решение при наличие на възможност за това;
  • ако решението противоречи на друго съдебно решение, постановено в друга страна–членка на ЕС или трета държава по същия спор, между същите страни в държавата, в която се иска признаване;
  • при противоречие с по–ранно съдебно решение, постановено в друга държава–членка или в трета държава по същия спор и между същите страни, ако постановеното по – рано решение отговаря на условията за признаване;
  • неспазване на определени правила за разпределение на компетентност и др.;

Изпълнение в България на съдебни решения, постановени в други страни-членки на ЕС – процедурата по допускане на изпълнението е уредена в чл. 623 от ГПК, като компетентен орган да разгледа молбата за допускане е окръжният съд по постоянния адрес на длъжника, по неговото седалище или по местоизпълнението. Производството започва по молба на заинтересуваната страна, която трябва да посочи съдебен адрес в съответната държава или процесуален представител. Пред първата инстанция страната, която срещу която се иска изпълнение няма право да прави изявления по молбата и поради това на тази страна не се връчва препис от молбата. Към молбата се прилага копие от съдебното решение, което отговаря на необходимите условия, за да се установи неговата автентичност, като се представя и превод на решението, без да е необходима легализация. Друг документ, който следва да се приложи е удостоверение, издадено от съда или компетентния орган на държавата членка, където е постановено решението –, а при поискване се представя и превод без легализация. Съдът разглежда молбата в закрито заседание и проверява условията за допускане на изпълнението само въз основа на копието на съдебното решение, удостоверението и техния превод на български език. В България разпореждането за допускане на изпълнението се връчва на ответната страна, като в разпореждането, с което молбата се уважава, имащо силата на решение, съдът определя срок за обжалване. Относно обжалването на разпореждането се прилагат общите правила на въззивното и на касационното производство. Молителят може да поиска налагане на временни, включително обезпечителни мерки. Ако налагането на временни мерки е поискано от молителя при допускане на изпълнението в България, в разпореждането, с което се уважава молбата, съдът се произнася и по тези мерки.

Пряко изпълнение на решения, постановени в държава-членка на ЕС – тази възможност е въведена с цел улесняване на изпълнението на съдебни решения в рамките на съюза и затова когато има решение, постановено в една държава-членка на ЕС, а изпълнението трябва да бъде осъществено в България, то тогава не се изисква някакво допълнително производство или издаване на изпълнителен лист у нас. Самото съдебно решение подлежи на изпълнение. За да може реално това да стане, пред съдебния изпълнител се представя препис от решението и удостоверение от постановилия го съд, което се издава по образец, поместен в Регламента. От там нататък процедурата е сходна с националната ни, когато имаме издаден изпълнителен лист. Разликата се състои в документите, които се изпращат от съдебния изпълнител до длъжника – задължително удостоверението, споменато в предходното изречение, заедно с покана за доброволно изпълнение и препис от съдебното решение. След получаването на тези книжа, длъжникът може да депозира в съда молба за отказ за изпълнение. Срокът за това е едномесечен, считано от датата на връчването на документите на длъжника. тъй като няма изискване за предоставяне на преведено на български език съдебно решение, ГПК предвижда възможност едномесечният срок да бъде спрян докато не му бъде представено това решение, придружено с превод на български език. Затова, най-добре е такъв да бъде подготвен още в началото от съдебния изпълнител или от кредитора. Посочената молба за отказ за изпълнение се подава по реда на ГПК и може да бъде на някое от основанията, посочени по-горе в статията.

Изпълнение без нарочно производство по чл. 624а от ГПК – това е т. нар. облекчена процедура по издаване на изпълнителен лист въз основа на европейско изпълнително основание за безспорно вземане, като молбата се подава пред окръжния съд по постоянния адрес на длъжника, по неговото седалище или по местоизпълнението. При издаване на изпълнителен лист въз основа на решение по европейско производство за искове с малък материален интерес, приложим е Регламент (ЕО) 861/2007 за създаване на европейска процедура за искове с малък материален интерес. Съгласно обхватът на приложение на този Регламент, визиран в нормата на чл. 2, същият е приложим, в случаите когато стойността на иска не надвишава 2000 евро.

За да се изпълни облекчената процедура, предвидена с Регламента и за да настъпят регламентираните от него правни последици, следва да се касае за някой от следните актове, които са годни да бъдат изпълнителни основания:

  • решение на съд на държава–членка;
  • публичен документ или документ, който е формално съставен или регистриран като такъв и удостоверяването на който: се свързва с подписването и съдържанието на документа, е подписан от публичен орган или друг орган, който е оправомощен с тази цел от държава членка, от която произхожда;
  • споразумение за задължение за издръжка, което е сключено с административен орган или заверено от такъв;

За да представлява един такъв акт годно изпълнително основание, което се удостоверява като европейско изпълнително основание, следва да се касае за безспорно вземане, а за такова се смята вземане, когато:

  • длъжникът е изразил съгласие, като го е признал чрез споразумение, което е било одобрено от съда или сключено пред съда в хода на съдебното производство;
  • или длъжникът никога не е възразил по отношение на това съгласно правилата на процедурата на държавата-членка по произход, в хода на съдебната процедура;
  • или длъжникът не се явил или не е представен на съдебно заседание по отношение на това вземане, след като първоначално е оспорил вземането, в хода на съдебния процес, доколкото това поведение представлява конклудентно признаване на вземането или от доказаните от кредитора факти по правото на държавата-членка по произход;
  • или когато длъжникът изрично го е признал в публичен документ.

Наличието на тези предпоставки се удостоверява от кредитора посредством предоставяне на компетентния орган в държавата– членка, в която е поискано принудителното изпълнение, препис от акта служещ като изпълнително основание и препис от удостоверението за европейско изпълнително основание – съгласно чл. 9 от Регламента, издадено съобразно стандартен формуляр – Приложение №1 към Регламента, а при нужда – и превод на удостоверението за европейско изпълнително основание на езика на държавата – членка на принудителното изпълнение. Съдът и тук се произнася с разпореждане, което подлежи на обжалване по общите правила за въззивното и касационното обжалване, като обжалването не спира изпълнението.