Оспорване на дарение от наследници или дарител, вкл. разваляне на продажба на дарен имот към 2023

Време за прочитане : 5 мин.

Задължения

Дарението е вид едностранен договор, при който задължения възникват само за дарителя. Все пак не са изключени и хипотези, в които дарението е направено под условие (напр. бабата и дядото надаряват внука си, при условие, че завърши право в Софийски университет), както и да бъде скрепено с тежест (напр. родителите да надарят детето си с двуетажна къща, но те да живеят на първия етаж, докато са живи, със запазено право на ползване). В двата случая, дарението няма да се случи, ако условието не се сбъдне или тежестта не се изпълни.

Форма, разноски, СИО

Когато се касае до дарение на недвижим имот, то винаги трябва да бъде извършено в писмена форма – под формата на нотариален акт. Понякога чрез дарението се спестяват и разходи към общината за придобиване на имота, тъй като при дарение между братя и сестри и техните деца (първи братовчеди) се начислява близо два пъти по-нисък данък, а при роднини по права линия ставката е нулева. Друга причина за предпочитане на дарението, като форма за прехвърляне на имущество е, че при сключен брак надареният съпруг придобива имота изцяло за себе си като индивидуална собственост, а не влиза в обхвата на съпружеската имуществена общност (СИО).

Оспорване от дарител

Като всяка сделка с недвижим имот, възможно е и оспорване на дарение. Тук веднага възниква въпросът – кой може да развали дарение на имот? Възможно е както оспорване на дарението приживе от дарителя, така и оспорване на дарение след смъртта от наследници, при спазване на предвидените в закона срокове и условия.

Първата възможност за оспорване/отмяна на дарението е в случай, че в 1-годишен срок дарителят (или неговите наследници, ако той почине през това време) е узнал и е предявил иск по съдебен ред, тъй като:

  • Надареният умишлено убие или се опита да убие дарителя, неговия съпруг или негово дете, или е съучастник в такова престъпление, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта;
  • Надареният  набеди дарителя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода не по-малко от три години, освен ако набедяването се преследва по тъжба на пострадалия и такава не е подадена;
  • Надареният отказва да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае.

Първите две хипотези не създават проблем в практиката и бъде ли доказано по съдебен ред, с влизане в сила на окончателния акт на наказателния съд, че надареният е извършил някое от престъпните действия, дарителят остава само да си подаде исковата молба за отмяна на дарението в едногодишния срок от узнаването, а не от доказването по съдебен ред на извършеното престъпление.

Недаване на издръжка

Условия

В практика по-голям интерес представлява третата хипотеза, когато надареният е отказал да даде на дарителя издръжка, от която той се нуждае. За да бъде успешно проведен иск за отмяна на дарението на това основание, трябва да са налице едновременно следните обстоятелства:

  1. Необходимо е дарителят обективно да се нуждае от издръжка
  2. Необходимо е дарителят да не може да си осигури издръжка чрез собствените доходи и имоти
  3. Надареният трябва да отказва издръжка при липса на обективни причини за това

Едва когато дарителят изпадне в нужда и покани надареният да дава издръжка, а той съответно откаже да дава такава, за дарителят възниква правото да иска отмяна на  дарението.

Размер

Кога дарителят се нуждае обективно от издръжка? Когато личните му средства не му достигат, за да продължи да живее при нормален стандарт на живот. Например, ако доходите, които получава дарителят изведнъж спрат да му достигат, за да задоволява минималните си месечни нужди за храна, отопление и лекарства, то той обективно ще се нуждае от издръжка. Но ако иска единствено да подобри начина си на живот и да повиши стандарта му и затова се търси издръжката, ако същата не се дава, това не е основание да се иска отмяна на дарението.

Други доходи

Кога доходите и имотите на дарителят се оказват недостатъчни, за да си осигури собствената издръжка? Често срещана хипотеза е на дарителя да започнат да не му достигат доходите (възнаграждение за труд/пенсия), но същевременно да разполага с друг източник на средства (имот, който може да продаде/отдаде под наем). В такъв случай няма да е налице недостатъчност на доходите, защото безспорно дарителят разполага с материални възможности да покрива битовите си нужди и потребности.

По различно стоят нещата, ако дарителят не разполага с друг източник на средства. Тогава при условие, че собствените му доходи не му достигат за продължителен период от време, за да покрие месечните си разходи за оцеляване, ще е налице невъзможност за дарителя да си осигури издръжката. При условие, че са налице и другите предпоставки, съдът ще уважи иска за отмяна на дарението.

Временни затруднения

Пример от съдебната практика за отказ да се отмени дарението е следният: по време на брака си родители даряват на детето си апартамент. Последва развод и бащата е отстранен принудително от семейното жилище, което остава за майката, и търси издръжка от надарената си дъщеря.

Съдът съпоставя доходите на бащата-дарител и надарената дъщеря и отсъжда, че временното затруднение на дарителя да посрещне разходите си поради допълнително поети задължения с договора за потребителски заем и договора за кредит (за закупуване на ново жилище), не e основание за отмяна на дарението поради изпадането му в трайна нужда и неоснователен отказ на надарената да предостави исканата издръжка.

Дъщерята е посочила, че сравнително ниските й месечни доходи не са достатъчни тя да покрива своите и на детето, което издържа по закон, лични нужди и потребности, тъй като с плащането на издръжка би се поставила в по-неблагоприятно положение от това на баща си – дарител.

Липса на възможност

Какво означава обективни причини за не даване на издръжка от дарения на дарителя? Според даденото задължително тълкуване от ВКС, обективна невъзможност за даване на издръжка има тогава, когато надареният няма достатъчно средства, с които да осигури издръжката на своите деца и ако предпочете интересите на дарителя си, би поставил в по-лошо положение своите деца.

От друга страна, когато дареният е в състояние да задоволи собствените си нужди и тези на лицата, към които е задължен по закон с останалите си доходи и имущество, или с тези, които би могъл да реализира, ако положи всички усилия, изисквани от дължимата грижа и добросъвестността, но въпреки това откаже да даде издръжка на дарителя си, ще е допустим и основателен съдебен иск за отмяна на дарение.

Години по-късно

Във връзка с казаното до тук, пример от съдебната практика е как лице подарява имота си и след 20 години с нотариална покана отправя искане до надарения за месечна издръжка в размер на 500 лева. След поканата надареният започва да превежда издръжка в размер на 110 лева, уведомявайки, че това е сумата, която е в състояние да предоставя. Прието е от съда, че дарителят се нуждае от 303 лева месечно, включващи и разходи за медикаменти, от които разполага с 246 лева от получаваната пенсия и предоставяната от надарения издръжка. От друга страна, надареният след изплащане на издръжката остава с месечен доход от 241 лева.

При така установените факти, съдът е формирал извод, че дарителят е изпаднал в нужда от издръжка, тъй като страда от хронични заболявания, изискващи средства за лечение над дохода от пенсията; че след узнаване на тази нужда надареният е започнал незабавно да предоставя издръжка съобразно възможностите си; че след предоставяне на издръжката дарителят разполага с месечен доход, близък до необходимия за задоволяване на нуждите си, както и че отказът на надарения да предоставя издръжка в искания размер не е проява на непризнателност, тъй като самият той би изпаднал в по-тежко затруднение от дарителят, поради което предявения иск за отмяна на дарението е отхвърлен като неоснователен.

Оспорване от наследници

Срок

Оспорване на дарение от наследници е втората възможност за оспорване на дарението и е дадена само на част от наследниците на дарителя. Това е хипотезата, в която се претендира разваляне на дарение при починал дарител, а наследниците могат да търся възстановяване на  своята запазена част, която е била накърнена с дарения от наследодателя им. Оспорването на дарение се извършва отново по съдебен ред, а по отношение на „давността“ – това е възможно да бъде направено в срок до пет години от смъртта на наследодателя.

Кои наследници

Съгласно Закон за наследството (ЗН) лицата, които имат право на запазена част от наследството и съответно могат оспорват дарение на техния наследодател са: децата/внуците/правнуците, преживелите родители и съпруг/а, като всеки от тях разполага с изрично определен размер на запазената част. Трябва да бъде отбелязано, че това са наследниците с право на запазена част, които могат да претендират разваляне на договора за дарение, докато по-далечните наследници, напр. брат или сестра, които нямат запазена част от наследството, нямат такова право.

Конкуренция

Друга особеност е, че има поредност на отмяна на направените дарения – започва се от завещанията, които се намаляват съразмерно. Единствено след като се отменят всички направени завещания, започват да се отменят даренията, като се върви от последното към предшестващите го. Важен аспект на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството е, че когато това право се упражнява спрямо лица, които не са наследници по закон /не са призовани към наследяване/, необходимо е наследникът, който търси възстановяване на запазената си част да е приел наследството по опис.

Продажба на дарен имот

Не е изключено след като бъде поканен да дава издръжка, надареният да прехвърли недвижимия имот на трето лице, за да увреди дарителя. Тук следва изрично да бъде вметнато, че поначало продажба или респ. покупка на дарен имот е напълно законно и нормална практика. Ако обаче има увреждане, продажбата на дарен имот може да бъде развалена.

Преди/след искова молба

В тази ситуация обаче зависи каква е поредността на вписване на исковата молба за отмяна на дарението и на нотариалния акт за продажба на имот придобит чрез дарение. Когато исковата молба за разваляне на дарение е вписана преди прехвърлянето на имота, проблеми не се пораждат, защото първият по време е първи по право и след уважаване на иска, дори и имотът да е бил прехвърлен, същият ще се върне на дарителя.

В случай обаче, че прехвърлянето на имота е вписано преди исковата молба за отмяна на дарение и искът бъде уважен, дарителят няма да може да си върне фактически имота, но ще може да търси обезщетение за онова, с което се е обогатил надареният при прехвърляне на подареното имущество.

Дарение на дарен имот

Възниква въпросът какво се случва, ако надареният от своя страна е подарил имота? В този случай той не се е обогатил с нищо, как тогава ще търси обезщетение първоначалният дарител? Съдебната практика е на мнение, че в този случай първоначалният дарител ще получи като обезщетение размера на данъчната оценка на имота, евентуално пазарната стойност на имота.

Защита на кредитора чрез отменителен Павлов иск при поредица от разпоредителни сделки и възможна защита на длъжника към 2023

Време за прочитане : 4 мин.

Павлов иск по чл. 135 от ЗЗД може да предяви, за да защити правата си, кредитор, на който някой дължи дадена сума пари и започне да прехвърля (отчуждава) движими вещи или недвижими имоти, опитвайки се така да попречи на кредитора да събере ефективно вземанията си от длъжника. Често срещан житейски казус е дадено физическо или юридическо лице (напр. длъжник по приятелски заем, банков кредит и т.н.) да задлъжнее много и в опит да „спаси“ нещо за себе си, да започне да търси начин как да прехвърли всичкото си или голяма част от движимото и недвижимото си имущество на трети лица (чрез покупко-продажба, дарение, отказ от наследство и т.н.). В подобни ситуации на помощ на увредения кредитор (този, който е имал нещастието да даде, а да не му се върне) идва правният институт на т. нар. Павлов иск. В настоящата статия се разглеждат възможните действия по защита на кредитора (ищец) и защита на длъжника (ответник) при предявен такъв отменителен иск по  чл. 135 от ЗЗД, вкл. свързаната с него съдебна практика.

При „обикновен“ Павлов иск е налице само една увреждаща сделка (напр. фиктивно продаден на роднина или на непознато добросъвестно трето лице имот), която съдът може да обяви за недействителна спрямо кредитора и последният ще може да събере вземанията си от имота, който ЧСИ продаде на публична продан, независимо че имотът е бил продаден на трето лице, дори то да е било напълно добросъвестно и изобщо не е подозирало какво може да се случи. В това накратко се състои ефектът на уважения Павлов иск.

Много повече затруднения обаче възникват при „каскада“ от последователни увреждащи сделки, в който случай се поставя въпросът как кредиторът може ефективно да се защити, ако е увреден не чрез една, а чрез поредица от сделки, извършени от неговия длъжник и трети лица (напр. недвижим имот е препродаден няколко пъти преди да бъде предявен Павловия иск).

Ключов момент са характерът на сделката и знанието на третото лице, като следва да бъдат отчетени и съществуващите връзки между отделните сделки. Както посочват върховните съдии, правилото на чл.135 ал.1 изр.3 ЗЗД урежда конкуренцията между интереса на кредитора, който е увреден от извършените сделки, и сигурността на гражданския оборот, изхождайки от два критерия – възмездността или безвъзмездността на разпореждането в полза на третото за облигационното отношение кредитор-длъжник лице и добросъвестността на това лице. Когато става въпрос за поредица от сключени сделки, целеният от кредитора резултат би се постигнал с уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД по отношение на последния приобретател на имуществото. Застъпеното от върховните съдии становище е, че когато имаме възмездно придобиване от последния по веригата от приобретатели, кредиторът ще постигне успех с иска по чл.135 ЗЗД, ако този последен приобретател е знаел за увреждането. В тази ситуация няма значение междинните приобретатели дали са били добросъвестни или не т.е. дали са знаели или не за увреждането на кредитора, тъй като предходните сделки са били само средство за постигане на увреждането.

По-различно начин стои въпросът със защитата на увредения кредитор, ако последният по веригата е придобил имуществото безвъзмездно. Тук върховните съдии са разграничили две хипотези. Първата е когато всички по веригата са придобили имуществото безвъзмездно, тогава положението на всички е идентично (няма значение дали някой от тях е бил добросъвестен, а друг не) и съдът може да уважи иска на кредитора по чл.135 от ЗЗД, ако спрямо праводател са налице необходимите предпоставки. Втората хипотеза, представляваща и по-голям интерес в практиката, е когато при няколко последователни прехвърляния на имуществото, част от които безвъзмездни, а друга част – възмездни, последното е било безвъзмездно. В тази ситуация върховните съдии приемат, че уважаването на иска по отношение на последния приобретател на безвъзмездно основание се обуславя от добросъвестността на този праводател, който последен е придобил имота възмездно от своя съконтрахент, независимо от добросъвестността на останалите междинни приобретатели /на безвъзмездно или възмездно основание/. Когато този междинен праводател е знаел, че придобивайки възмездно имущество, уврежда кредитора, съдът ще уважи иска на кредитора по чл.135 от ЗЗД, независимо от знанието на последния праводател. Възможно е същият този междинен праводател да не е знаел за увреждането на кредитора, тогава искът по чл.135 от ЗЗД не може да бъде уважен спрямо него. В мотивите си върховните съдии уточняват, че в тази последна хипотеза извършеното от него (междинния праводател) безвъзмездно разпореждане в полза на добросъвестен приобретател е противопоставимо на кредитора, а в полза на недобросъвестен приобретател е относително недействително спрямо кредитора. Изводът, до който достигат върховните съдии в своето решение е, че защитата на кредитора по чл.135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, но при наличие на предпоставките на чл.213 ГПК следва да бъдат разгледани в едно производство. Тази втора възможност да бъдат предявени и самостоятелно исковете по чл.135 от ЗЗД, е допустима в случаите, в които кредиторът узнае и за друго увреждащо спрямо него действие (но извършено преди вписване на исковата молба), което не е посочил при предявяване на първоначалния си иск по чл.135 от ЗЗД.

Павловият иск може да е и неоснователен, затова следва да бъде разгледан и въпросът за защита на длъжника срещу Павлов иск.

Водейки се от мотивите на върховните съдии, отново трябва да се погледне през призмата на възмездността / безвъзмездността на сделката и съответно знанието и незнанието на приобретателите. Ако разгледаме първата хипотеза – последният приобретател придобива имуществото възмездно и той не знае за увреждането на кредитора и цялата поредица от сделки назад, с които се цели увреждането на кредитора. Тогава този последен приобретател е защитен, а длъжникът на кредитора е успял да постигне увреждащия резултат.

По-различна обаче е ситуацията при безвъзмездност на последната сделка във веригата, дори и да е налице добросъвестност на последния приобретател (тежестта на доказване лежи върху него). В този случай, ако длъжникът е прехвърлил безвъзмездно своето имущество и всички следващи праводатели също са прехвърлили безвъзмездно процесното имущество, дори и последният приобретател да не е знаел, че уврежда кредитора, кредиторът ще успее да се защити при следната предпоставка – ако може искът по чл.135 от ЗЗД да бъде уважен по отношение на праводателя на приобретателя. Всички сделки по веригата ще се считат за относително недействителни по отношение на кредитора т.е. все едно не са настъпили и той ще може да се удовлетвори от имуществото на длъжника си, макар и последното вече да е в чужд патримониум. С други думи казано, длъжникът няма да е успял да увреди кредитора си.

Но е възможно в цялата верига от сделки да има както безвъзмездни, така и възмездни, а в този случай има вероятност длъжникът отново да не успее да се „отърве“ от кредитора си. Да вземем хипотезата, в която са се осъществили четири прехвърляния на имота – първите две възмездни сделки, а последващите две безвъзмездни сделки. Първият праводател е бил недобросъвестен, но вторият праводател е бил добросъвестен, третият и четвъртият – добросъвестни. Извършената сделка между втория и третия приобретатели е противопоставима на кредитора т.е. той не може да се удовлетвори от това имущество. По-различно би било, ако в същата хипотеза вторият праводател е бил недобросъвестен, а първият е бил добросъвестен, без значение четвъртият дали е знаел или не, че уврежда кредитора. Тогава извършеното от втори към трети приобретател безвъзмездно разпореждане е относително недействително спрямо кредитора на длъжника. Описаното до тук следва от мотивите на ТР 2/2017г. от 09.07.2019г., в които е посочено, че „Ако този междинен праводател, който последен е придобил имота възмездно от своя съконтрахент, е бил недобросъвестен, искът по отношение на последния приобретател на безвъзмездно основание следва да бъде уважен, независимо от неговата добросъвестност. Ако обаче същият междинен праводател е действал добросъвестно и спрямо него искът по чл.135 ЗЗД не може да бъде уважен, извършеното от него безвъзмездно разпореждане в полза на добросъвестен приобретател е противопоставимо на кредитора, а в полза на недобросъвестен приобретател – е относително недействително спрямо кредитора.“.

В обобщение, когато са налице цяла поредица от увреждащи кредитора действия или сделки, извършени от страна на длъжника и трети лица, следва да бъдат отчетени съществуващите връзки между отделните сделки. По този начин цялата поредица от сделки следва да бъде обявена за относително недействителна по отношение на кредитора, ако са налице предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния приобретател. И обратно, ако не са налице предпоставките за уважаване на иска по отношение на последния приобретател, искът за обявяване на относителна недействителност на поредицата от сделки следва да бъде отхвърлен, дори и да са налице основания за това по отношение на някоя от междинните сделки.

Кредит, изтеглен от единия съпруг – но отговарят и двамата

Време за прочитане : < 1 мин.

При кредит, изтеглен от единия съпруг по време на брак, е напълно възможно съгласно закона да отговарят и двамата съпрузи. Дори ако само един от съпрузите изтегли заем (кредит) за задоволяване на семейни нужди – приема се, че двамата съпрузи отговарят солидарно (чл. 32 от СК). Това включва и вариантът, при който единият съпруг е бил в пълно неведение – не е знаел какви задължения поема другият съпруг, не е подписвал нищо и т.н.

Заемодателят или кредитната институция имат пълното право да претендират пълния размер на поетото задължение от всеки един от двамата съпрузи поотделно – напр. могат да изискат съпругът, който изобщо не е бил запознат с поетото задължение и не е подписвал каквито и да е документи във връзка с това, да заплати пълния размер на задължението, за което се е подписал другият съпруг.

Но тази презумпция може да се обори, когато кредитът не е изтеглен за задоволяване на семейни нужда, а за подпомагане на бизнеса на един от двамата съпрузи. Например, ЕООД, притежавано от съпруга, сключва договор за банков кредит с цел закупуване на машини за обработка на метали, каквато е и дейността на въпросната фирма. В този случай, дори при невъзможност за погасяване на кредита от страна на фирмата, дори и да се стигне до намесата на съдебен изпълнител, съпругата няма да бъде засегната от това.

Съвместна отговорност на двамата съпрузи няма и когато още преди сключването на брака някой от тях е изтеглил ипотечен кредит, с който е било закупено семейното жилище. Счита се, че преди сключването на граждански брак не възниква семейната имуществена общност. Счита се, че съпругът, който е купил имотът е негов собственик. Ако обаче имаме хипотеза, в която преди или след сключването на граждански брак и другия съпруг започне да помага с изплащането на кредита, то при евентуален последващ спор за имота, вторият съпруг може да претендира паричната сума, с която е подпомогнал другия съпруг при изплащането на кредита.

Възможно е също така между съпрузите да има сключен брачен договор. Тъй като един такъв договор може да обхваща и урежда само имуществени отношения между съпрузите, няма еднозначен отговор на въпроса относно кредитите, защото това се урежда по усмотрение на съпрузите. Уредените въпроси могат да обхващат както минали, така и настоящи и бъдещи взаимоотношения. Затова, преди да се предприемат каквито и да било стъпки, е силно препоръчително да потърсите съвет от специалисти в областта на семейното право.   

Отпадане на поръчителство – възможности, вкл. за отказ или смяна на поръчител

Време за прочитане : 2 мин.

Отпадане на поръчителство е възможно, ако Вие сте поръчител (солидарен длъжник) по банков кредит (фирмен или на физическо лице), по който банков кредит има подписано от кредитополучателя, но не и от Вас, допълнително споразумение (анекс) – тогава Вашата отговорност (отговорността на недописалите допълнителното споразумение поръчители) отпада. Напълно и изцяло. И се „отървавате“ завинаги – поне до подписването на нов анекс от Ваша страна. Дори да има подписани един, два или сто допълнителни анекса от поръчителите, ако последният анекс не носи подписите на поръчителите – да, отговорността отново отпада и се носи само от кредитополучателя (и евентуално от някой от поръчителите, които са подписали допълнителни споразумения).

Друга възможност за отпадане на поръчителство е възможна при настъпване на предсрочна изискуемост на банков кредит, когато длъжникът задължително трябва да бъде уведомен писмено за това, дори и това да произтича пряко от договора. Ако по този кредит обаче има поръчител, той също трябва да бъде уведомен за изискуемостта. В противен случай банката няма да може например, да си извади изпълнителен лист срещу поръчителя за задължението на длъжника. Самото подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение и на изпълнителен лист не се счита за уведомяване, защото то е адресирано до съда, а не до длъжника и/или до поръчителя.

Мнозина добросъвестни поръчители си задават въпроса „Как да се отърва от поръчителство?“ след като са били подведени да поръчителстват от недобросъвестен кредитополучател, който не погасява задълженията си. Следва обаче да се има предвид, че по закон поръчителството и респ. задълженията на поръчителя могат да отпаднат само в 4 случая:

1 – Длъжникът погаси задълженията си. Ако преди окончателното погасяване на дълга поръчителят е платил нещо вместо длъжника (частично плащане), той има право на иск по следващата точка.

2 – Поръчителят плати задълженията на длъжника, за чийто дълг се е задължил. Независимо дали задълженията са платени изцяло или частично от поръчителя, последният има право на съдебен иск срещу длъжника за връщане на всичко платено, предвид това, че поръчителят е платил не собствен, а чужд дълг. Шансовете за спечелване на такова дело са огромни, а често това може да бъде сторено в изключително бързи срокове (няколко седмици или месеца) по реда на заповедното производство.

3 – Кредиторът (напр. банка) сам освободи поръчителя от отговорност – напр. при анекс за прекратяване на договор за поръчителство, смяна на поръчител по кредит и т.н. Мнението и действията на длъжника (освен при пълно погасяване на дълга, когато поръчителството отпада) нямат абсолютно никакво значение. Практиката сочи, че никой кредитор не иска доброволно да се лиши от една допълнителна гаранция за плащането на дълга и затова тази възможност е чисто теоретична. Едностранен отказ от поръчителство от страна на поръчителя е недопустим.

4 – При „погрешни“ от правна гледна точка действия от страна на кредитора, напр. описаните в първия абзац по-горе, несъблюдаване на давностни срокове и изтекло поръчителство и т.н. За да бъдат установени такива следва да бъде внимателно изследван целият казус, в който е замесен поръчител – какви договори и допълнителни споразумения са били сключвани (вкл. само от длъжника, без участието на поръчителя), какви плащания са били извършвани, какви покани и съдебни действия са били предприемани и т.н. Съществува възможност поръчителят да бъде освободен от отговорност по съглашение между длъжника и кредитодателя. Може да е било уговорено дори някакво условие, при настъпването на което отговорността на поръчителя да отпадне. В тези случаи съгласието и подписа на поръчителя не се изискват.

Давностен срок и погасителна давност на задължения по ЗЗД, към НАП, за данъци, актове на МПС и др.

Време за прочитане : 3 мин.

Погасителната давност изтича след определен давностен срок, през който кредиторът е бил напълно или частично пасивен и не е предприемал действия за събиране на вземането си. Възражение за давност (което дава на длъжника съвсем законно право да НЕ изпълни задължението си) може да бъде правено от длъжник на различни законови основания и за различни задължения. По-долу ще бъдат разгледани различните видове давност и давностни срокове по българското право.

Погасителна давност за задължения е предмет на уредба на българския Закон за задълженията и договорите (ЗЗД). „Погасено по давност” в разговорния език е синоним на „отписване по давност”. Много важно е да се отбележи, че „изтекла давност” не означава, че задължението изчезва. Задължението остава, но лицето, в чиято полза е възникнало задължението, няма абсолютно никаква законова защита и въобще какъвто и да е механизъм, по който да събере принудително вземането си – не може да образува съдебно или изпълнително дело и т.н. Още по-важно е да се отбележи, че ако дадено лице, в чиято полза има изтекла давност, плати доброволно (напр. погрешка) – плащането се счита за редовно и сумата не подлежи на връщане! Затова е изключително важно, най-вече в случаи, в които едни и същи лица са имали в миналото взаимоотношения, по които има погасени по давност вземания и които лица желаят да влязат в нови отношения (напр. да сключат нови договори), да внимават как уреждат отношенията си. Защото може да се окаже, че едно плащане, на пръв поглед постъпило по новото задължение, е отишло за погасяване на старото (погасено по давност) задължение.

Давността за задължения по ЗЗД бива основно 2 вида. Най-популярна е общата 5-годишна давност. Тя се прилага, когато друга специална давност не е предвидена. Когато има влязло в сила съдебно решение, давността винаги е 5 години. ЗЗД предвижда няколко вида специална давност, която е 3-годишна – за трудови възнаграждения, за договорни неустойки и за лихви и периодични плащания. ВКС наскоро постанови тълкувателно решение, съгласно което „периодични плащания” представляват вземанията на доставчици на услуги (мобилни оператори, топлофикационни дружества и др.) по договори за потребление, независимо че месечните сметки са различни. Има и други специални видове давност, уредени в други закони, напр. едногодишната давност за вреди по спедиционен договор или договор за превоз.

Всяка давност подлежи на спиране и прекъсване. В първия случай (напр. при висящо дело) теченето на давността продължава при отпадане на пречките (напр. приключване на делото), но изтеклата давност се зачита. Докато при прекъсването на давност давността винаги започва да тече отначало. Типичен пример на прекъсване на давност е предприемането на действия по принудително изпълнение (завеждане на съдебно или изпълнително дело и т.н.) или признаване на вземането от длъжника.

Погасителната давност за глоба (вкл. за наказателни постановления по актове на МПС и др.) беше наскоро уредена с Тълкувателно решение №2 от 12 април 2017г. На Върховния административен съд, който сложи край на противоречивата съдебна практика, отнасяща се до давностния срок, който се прилага за изпълнението  на административното наказание глоба.

Когато имаме налице наложено и влязло в сила административно наказание глоба, съответната институция разполага с правото в двегодишен срок да изисква принудителното й изпълнение от лицето, на което е наложена глобата, като този период започва да тече от деня на влизане в сила на акта, с който тя е наложена. Следователно, ако след окончателното изтичане на този двегодишен срок, институцията бездейства и не предприема  мерки за спирането на давността, правото се преклудира и не подлежи на предвиденото в закона принудително изпълнение. Тук трябва да вметнем, че преклудирането на правото за принудително изпълнение, не означава, че гражданинът не може след това да изпълни доброволно погасеното по давност задължение, но ако изпълни той няма да има право на възражение и да иска платеното обратно поради изтекла давност, защото в момента на плащането не му е бил известен този факт. В тази връзка някои институции често прилагат една доста неетична практика – например, ако гражданин отиде в дадена институция, за да се снабди с искан от него документ или получи някаква административна услуга и му се заявява, че преди това е длъжен да плати една отдавна наложена глоба (която всъщност е с изтекла давност). В голяма част от случаите гражданинът има необходимост бързо да се сдобие със съответния документ или административна услуга и съответно, по този начин събрана глобата, е налице едно „доброволно“ плащане, за което гражданина няма правото на възстановяване.

Преди тълкувателното решение на ВАС в част от съдебната практика беше прието, че след прекъсването на давностния срок, започва да тече нова погасителна давност, с продължителност пет години, която се отнася за публичните вземания по ДОПК. Глобата, както е добре известно, е публично вземане съгласно разпоредбата на чл.162, ал. 2, т.5 от ДОПК. А публичните задължения от своя страна се погасяват с изтичането на точно петгодишен давностен срок, който се изчислява считано от първи януари на годината, която следва годината, в която е трябвало по закон да се плати въпросното публично задължение, освен ако, разбира се, в дадена закон не е предвиден някакъв по-кратък срок (чл.171, ал.1 ДОПК). Този друг срок е предвиден в  закона, а именно в разпоредбата на чл. 82 ал.1 б.“а“ ЗАНН.

В този контекст е и Тълкувателното решение на ВАС, който тълкува използването на краткия двегодишен срок в съответствие с някои принципи. Изправени сме пред една колизия на давностни срокове, при която се прилага принципа, че особеният закон отменя общия, което ни води до прилагането на по-краткия двегодишен срок по ЗАНН. Кратката двегодишна давност се явява изключение по смисъла на чл.171 ал.1 ДОПК. Разпоредбата на чл. 82 ал.1 ЗАНН е специален закон и дерогира приложението на чл. 171 от ДОПК по отношение на давността за изпълнение на административното наказание глоба. Приложението на по-краткия срок е и в съответствие с принципа, че спрямо дееца се прилага онзи закон, който е най-благоприятен за него. Когато се разглежда естеството на глобата, със сигурност следва да се отчете характерът й на административно наказание, а не на публично вземане, каквито са данъците и осигуровките.

Прекомерна лихва не се дължи

Време за прочитане : < 1 мин.

Какво е прекомерна лихва? Това е лихва (мораторна лихва, неустойка и т.н.), уговорена в полза на кредитор по някакъв вид договор (напр. договор за заем, договор за наем и т.н.), която се отличава с това, че размерът й е доста по-висок от приетия в обществено-икономическите отношения „нормален“ размер. Напр. ако масово лихвите по банкови кредити са около 10%, то прекомерност ще е налице, когато лихвата е няколко пъти по 10%.

Колко точно прекомерна? Няма единен законов критерий, но съдебната практика обикновено приема размери над 30-50% на годишна база за прекомерни.

„Но аз имам перфектен договор с лицензирана кредитна институция и него съвсем ясно е написано, че лихвата ми е 100%!“. Точно така. И споменатите кредитни институции разчитат точно на това – да плашат клиентите си, че договорите им са напълно изрядни и ако не плащат ще ги дадат на съд. Но „изряден договор“ съвсем не е еквивалентно на „валиден договор“. Дори най-изрядният договор, ако надвишава прага за прекомерност, е нищожен – а това означава, че де юре въобще не е произвел целеният ефект (независимо, че кредитът де факто е отпуснат и усвоен). Или най-просто казано – дори да е записано, че такава лихва се дължи – лихвата не се дължи.

И какво може да се направи в такъв случай? Следва да се знае, че нищожните договори са си нищожни поначало – т.е. не е необходимо съд да ги обяви за такива. Но страната, която се позовава на тях (напр. кредитна институция), има пълното право да твърди, че договорът не е нищожен. И при това положение единствената възможност остава санкцията на съда – т.е. да се заведе дело, по което съдът да приеме за установено, че договорът или част от него е нищожен и посочената в него прекомерна лихва не се дължи.

Важна подробност е, че всичко от гореказаното не важи когато договорът е сключен между двама търговци. Търговците, бидейки професионалсти в своята област, могат свободно да договарят каквото преценят за добре, вкл. и много високи лихви.

Преимуществата на нотариално заверения договор

Време за прочитане : < 1 мин.

Има едно огромно преимущество – ако договорът е нотариално заверен може да се иска издаването на заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК вместо да се води дело по общия исков ред, което по правило отнема няколко години.

Следва обаче много внимателно да се съблюдава как ще се оформи такъв договор, защото има риск бъдещият длъжник да подаде възражение, което изцяло да „убие“ изключително благоприятния ефект (най-вече бързина, по-ниски съдебни разноски и т.н.) на заповедта за изпълнение.

Трябва ли договорът да е подписан на всяка страница?

Време за прочитане : < 1 мин.

Не, не трябва. Няма такова законово изискване.

Въпреки това е препоръчително подписването на всяка страница с оглед избягване на бъдещи спорове – напр. другата страна по договора може да твърди, че част от страниците, които не са подписани, са били подменени с други.

Най-добрият начин безспорно е договорът да бъде нотариално заверен, но това е свързано с допълнителни разноски. Все пак в някои случаи разноските са пренебрежимо малки (от сорта на 10 лева) и в такъв случай нотариалното заверяване на договора е напълно оправдано.

Франчайзинг бизнес / Франчайз договор

Време за прочитане : 3 мин.

Със сключването на договор за франчайзинг определено лице, наричано франчайзодател отстъпва на друго физическо или юридическо лице, наричано фрайнчайзополучател, индивидуализираното право да използва срещу определено между страните възнаграждение притежавани от франчайзодателя обекти на индустриалната собственост и също така поема задължението да му оказва необходимото съдействие за предвидената в договора експлоатация. Това е един вид търговска концесия – разновидност на отношения между търговско-правни субекти, при които бизнес отношения едната фирма, предоставя при договорени условия и срещу задължение за заплащане на определено възнаграждение на друго търговско дружество, желаещо да развива същия бизнес, правото да изпълзва разработен и доказан във времето бизнес. Тази схема обикновено се предлага от известни международни компании с утвърден имидж и с престижна и призната в световен мащаб търговска марка.

Договорът за франчайзинг според българското право се отнася към към категорията на ненаименованите договори и като такъв въобще не е уреден пряко в Търговския закон, Закона за задълженията и договорите или който и да е друг български закон.  Единственото изключение е в Закона за корпоративното подоходно облагане, където е упоменато, че „Франчайз“ е съвкупност от права на индустриална или интелектуална собственост, отнасящи се до търговски марки, търговски имена, фирмени знаци, изработени модели, дизайни, авторско право, ноу-хау или патенти, предоставени срещу възнаграждение, за да се използват за продажба на стоки и/или за предоставяне на услуги.

Тъй като не е уреден в никой закон по императивен начин, това означава, че клаузите на този договор биха могли да се съгласуват изцяло по вътрешното воля на страните и в случая единственото категорично ограничение е да не се погазват задължителни правни норми от действащото българско законодателство. Това означава също така, че договорът за франчайзинг може да бъде законно обвързан според правилата на международното частно право от приложимото търговско право в държавата на франчайзодателя.

Най-просто обяснено определено дружество, извършващо търговска дейност, ако напр. желае да произвежда храни, може да унифицира своя оригинална готварска рецепта, да регистрира в тази връзка търговска марка, а след това и да я популяризира, в резултат на което да се развива и завзема по-голям дял на пазара и т.н. Другият основен вариант е именно франчайзингът – същото това търговско дружество може да получи правата да произвежда наложена вече на пазара търговска марка храни по утвърдена рецепта, което на практика е едно значително облекчение в сравнение с гореизложената първа възможност. А цената на това улеснение по правило коства на франчайзополучателя даден % от оборота или печалбата, която се дължи на франчайзодателя.

Франчайзингът на следващо място може да се класифицира като франчайзинг от първа, втора и трета генерация.

Характерна за първият вид франчайзинг е наличието на субординация в стопанската дейност на бизнес партньорите. Подвидовете на франчайзинга от първото поколение са: производствен, дистрибуционен и франчайзинг на услуги. При първата опция най-често франчайзополучателят придобива правото сам да произвежда стоки, използвайки наготово производствения опит на франчайзодателя, ноу–хау и т.н. Във втория случай франчайзополучателят придобива правото единствено да разпространява договорените услуги или стоки, произвеждани от франчайзодателя. А в третия случай франчайзополучателят има правото да извърши услугите на франчайзодателя.

Франчайзингът от второто поколение се заражда след края на 60те години, а въпреки това е основна форма  за осъществяване на интернационални франчайзингови операции и има и немалък потенциал за бъдещо развитие. При него за, разлика от предния вид франчайзинг, субординацията остава на заден план за сметка на координацията на стопанската дейност на франчайзинг партньорите. Франчайзополучателят вече не се занимава единствено с производство или пласиране на услуга или стока, носеща чужда търговска марка, а репродуцира бизнес модела на франчайзодателя. Запазва се юридическата самостоятелност и тя се съчетава успешно с двустранна икономическа зависимост.

Най-модерната форма на франчайзинг е т. нар. франчайзинг от трето поколение. Типично за него е по-голямата степен на задълбочаване на бизнес сътрудничеството между парньорите и изравняване на чисто икономическите позиции на договарящите страни. На първо място тук се поставя е кооперирането. Идеята е не само да се репродуцира бизнес модела на франчайзодателя, но също така и да се приложи изцяло неговата бизнес стратегия и концепция, известна още като бизнес формат. Всеки участник в процеса предоставя на останалите свои конкурентни предимства и добива достъп до тези на останалите. Така се построява една франчайзингова схема, при която франчайзополучателите да придобили повече права, съвразани с активно участие в управлението на бизнеса.

Друг популярен критерий за определяне на франчайзинга има пряка връзка с изграждането на споменатата франчайзингова система. По тази класификациясе различават два основни вида франчайзинг:
•    Първичен – при него е налице нова система за пласиране;
•    Производен – тук вече се преструктурират утвърдени системи за пласиране.

Предимствата на франчайза са и за двете страни по съглашението. За франчайзодателя това са: бързото навлизане на нов пазар, възможността за лесно справяне с митническите и други ограничения, както и възможността за ползване на определени данъчни преференции, възможността за достъп до пазара на работна ръка при по-изгодни условия. От сруга страна франчайзополучателят печели от следното: възможността за възпроизвеждане на вече утвърден бизнес, техническо-финансова, пазарна и всякаква останала необходима подкрепа при започване и развиване на бизнеса, преотстъпена от франчайзодателя и останалите участници в системата.

Разбира се, както всеки договор и този има своите недостатъци, но те са в пъти по – малко в сравнение с предимствата. А и този вид договор и тази вид дейност се развива все повече и повече и с развитието на тази дейност и съществуващите недостатъци биха могли да се преодолеят.

Дискриминационните клаузи в договор са нищожни

Време за прочитане : < 1 мин.

Напоследък се наблюдава зачестяване на практиката в различни видове договори да се включват дискриминационни клаузи. Сред най-разпространените са забрана за работа в конкурентна фирма при прекратяване на трудов договор, дължимост на неустойка при забременяване на служителка и др.

Съгласно преобладаващата съдебна практика всички подобни клаузи са нищожни. А като такива те въобще не са породили никакви правни последици и изпълнение не се дължи.