Наследяването на дружествен дял в ЕООД или ООД (капиталово търговско дружество) е една съвсем нелека задача и причината за това се корени в българският законодател, който е посветил на темата една единствена разпоредба в българския Търговски закон, която е пределно обща и не формулира никакви процедурни правила. Последните се съдържат в съдебната практика на българските съдилища, която практика, отново за съжаление, съвсем не е еднородна. И в крайна сметка всичко пада на плещите на наследниците, чийто наследодател е починал или на адвокат, който те са ангажирали, за да изчисти всички проблеми по наследяването на дружествените дялове.

Единственият безспорен факт, който се приема еднозначно от всички съдилища в България, е, че се наследяването на дружествен дял включва 2 момента:

1. Наследяване на имущественото право на дял от капитала на дружеството, което възниква автоматично, едновременно с приемането на наследството от наследниците и

2. Наследяване на членственото право в дружеството, което не настъпва по право, а е свързано с доста усложнени процедури, които трябва да се проведат преди наследниците да могат да бъдат вписани в Търговския регистър като съдружници. Всъщност членственото право не се наследява, а се придобива от наследниците.

Или казано с прости думи – всеки наследник по закон има право да претендира да му бъде изплатено парично обезщетение, равняващо се на наследявания дял. А какъв е размерът на обезщетението е въпрос, който може да бъде интерпретиран по много начини, вкл. с недобросъвестни практики от счетоводно естество с оглед намаляне на полагащото се на наследниците справедливо обезщетение. Особено ако става дума за немалко предприятие, намесата на опитен адвокат може значително да увеличи размера на полагащото се на наследниците обезщетение или да пресече всички опити за изкуствено занижаване.

Както вече стана ясно, встъпване като съдружник в самото дружество е доста по-трудна задача, а понякога и на практика непостижима – в зависимост от уговорките, които съдружниците са постигнали помежду си.

Договорът за лизинг е договор, въз основа на който едната страна, наречена лизингодател, се задължава да предостави ползването на вещ (напр. лизинг на автомобили) на другата страна, наричана лизингополучател, срещу възнаграждание.

Най-напред следва да бъде отбелязано, че това е договор за ползване на вещ, а не прехвърлителна сделка. Но търговският закон дава възможност на лизингополучателя да придобие вещта по време на съществуването и действието на договора или след неговото изтичане, тоест може да стане и трансформация в прехвърлителна сделка. Затова договорът за лизинг се определя като смесен тип договор. Почти всички договори за лизинг в България имат опция за прехвърляне, която обаче следва да бъде много внимателно редактирана и прецизирана, препоръчително от юрист, специализиращ в областта на търговското право, за да се избегнат всички възможни рискове и неприятни бъдещи изненади за бъдещия собственик.

Предмет на договора за лизинг са недвижими и движими вещи, кораби, самолети, софтуер, автомобили, дори и предприятия. По своята характеристика лизингът е двустранен, възмезден, консенсуален (за сключването му е достатъчно простото постигане на съгласие) и неформален договор с продължително изпълнение. Задължение на лизингодателя е да предостави вещта за ползване и да обезпечи необезпокояваното ползване за времето на срока на договора, а на лизингополучателя – да понесе всички разноски по ползването на вещта и по текущия й ремонт, да плаща редовно лизинговите си вноски, да понесе разноските по поддържането на вещта и да я върне на лизингодателя след изтичането на уговорения срок на договора. Възможно е между страните да бъдат уговорени и други допълнителни задължения или облекчения.

Съществуват различни видове договор за лизинг:
1. Оперативен лизинг – при този вид лизинг вещта се предоставя на лизингополучателя за кратко време или неопределен срок с възможност за прекратяване на договора от всяка от страните с едностранно изявление. По този вид лизинг се предоставя само ползването на вещта.
2. Финансов лизинг – това представлява договор, при действието на който лизингодателят поема задължението да придобие вещ от дадено трето лице, при условия, които се определят от лизингополучателя, както и да му предостави тази вещ за ползване. Лизингополучателят определя вещта и избира доставчика или продавача. Лизингодателят купува вещта или правото да се притежава или ползва във връзка с лизинга и продавачът знае за този факт. Лизинговите вноски отчитат амортизацията на цялата или на съществена част от инвестицията на лизингодателя. Финансовият лизинг се сключва поначало за продължителен период от време и има един определен период, през който вещта трябва да се ползва, а договорът не може да се прекратява едностранно. Конкретният срок за ползване се уговаря в самия договор. Особеното при финансовия лизинг е преминаването на риска от случайно погиване или повреждане на вещта върху лизингополучателя. Но няма пречка страните да уговорят и друго. Ако обаче вещта има недостатъци, е налице лошо изпълнение на договорното задължение на продавача, който се явява трето лице по договора за лизинг или пък в рамките на уговорения гаранционен срок възникнат дефекти на вещта, претенциите за поправяне на дефектната вещ, за замяната и с качествена или за намаляване на цената, както и за развалянето на договора принадлежат на лизингодателя, защото именно той се явява страната по договора за покупко- продажба с третото лице-продавач. Обикновеният лизинг може да се транформира във финансов след сключването на договора. За това е необходимо съгласието на двете страни, изразено във формата, в която първоначално е бил сключен договора.
3. Сублизинг – пренаемане на вещта – сублизингът е допустим, но само със съгласието на лизингодателя. Следователно поначало лизингополучателят може да преотстъпи на трето лице ползването ва вещта, но предварително трябва да получи съгласието на лизингодателя.

С всички тези свои особености, специфики и видове, договорът за лизинг играе изключително важна роля в гражданския оборот и в отношенията между отделните физически и юридически лица. Въпреки това страните по този договор следва да бъдат достатъчно внимателни, тъй като не са изключени доста неприятни усложнения в течение на изпълнението на договора. Два крайни примера, които могат да бъдат дадени са:
1. Недобросъвестен лизингополучател връща силно амортизирана вещ на лизингодателя след изключително кратък срок. Вещта поначало е собственост на лизингодателя и той е длъжен да я приеме обратно. Но при споменатите обстоятелства същият ще бъде на загуба от икономическа гледна точка (амортизацията и обезценката на вещта многократно надхвърлят печалбата от нея).
2. Невнимателен лизингополучател допуска несъществена забава или друго нарушение на задълженията си и в резултат на това губи правото да придобие вещта – въпреки, че е изплатил всички дължими вноски.

Холдингът е вертикално обединение на търговски дружества, за чието възникване не е необходим договор между участниците и не е нужно тяхното специално съгласие. Холдинговото дружество е акционерно дружество, командитно дружество с акции или дружество с ограничена отговорност, което има за цел под каквато и да е форма да участва в други дружества или в тяхното управление със или без да извършва собствена производствена дейност.

Изисквания, на които трябва да отговаря холдинговото дружество:

1. Може да бъде само капиталово дружество: АД, КДА или ООД. То трябва да е регистрирано с нарочната цел да участва в други дружества чрез придобиване и притежание на акции и дялове в тях или пък може да участва само в тяхното управление. Холдинговото дружество притежава реално право на дял от капитала или право да участва в органите на управление на други дружества. Най-малко 25 на сто от капитала на холдинговото дружество трябва да е внесен пряко в тези други дружества, които законът нарича „дъщерни”
2. Задължително наличие на дъщерни дружества
3. Отношение на господство и подчинение между холдинговото и дъщерното дружество

Холдингът не е персонифицирано правно образувание. Той не е юридическо лице, не е вид търговско дружество, не е търговец. Освен това не би могъл да се определи и като неперсонифицирано гражданско дружество, защото, за разлика от консорциума, не се създава с договор за извършване на съвместна дейност. Холдингът е организационна структура, а не правно обособена организационна форма.

Какво е практическото значение на разграничението между холдинг и холдингово дружество? Холдингът не може да бъде регистриран като АД, ООД, КДА, както неправилно се означават холдингите у нас. АД, ООД и КДА е холдинговото дружество. Затова на регистрация и вписване не подлежи самият холдинг като структура, включваща холдингово и дъщерни дружества, а само търговските дружества, които влизат в него. Холдингът не може да бъде носител на парава и задължения. Субекти на правоотношения са само холдинговото и дъщерните дружества. Затова когато се сключват договори или се предявяват искове, третите лица трябва да са наясно с кое конкретно дружество влизат в контакт – с холдинговото или дъщерното. Търговски сделки с холдинговото дружество могат да се сключват, само ако изрично в предмета му на дейност е посочено, че осъществява приозводствена или търговска дейност.

Европейското дружество е уредено в Регламент 2157/2001 на Съвета за статута на Европейското дружество (Societas Europea), а в глава 19 от част втора на Търговския закон са предвидени правила, които държавата ни е задължена за въведе, за да може да се прилага регламентът. Европейското дружество не се подчинява на отделно национално право, а на правната уредба на общността.

Европейското дружество е капиталово акционерно дружество. Акционерната форма не означава, че само големи предприятия могат да създават европейски дружества, защото ниските изисквания за минимален капитал предполагат в европейското дружество да участват и малки и средни предприятия.

Начините за създаване на европейско дружество са:

1. Чрез сливане на акционерни дружества от държави-членки, които имат седалището си в ЕС, като поне две от тях имат седалище в различни държави-членки;
2. Чрез преобразуване на акционерно дружество, създадено от правото на държава-членка и със седалище в общността, в европейско дружество, ако има поне едно дъщерно дружество, чието седалище минимум две години се е намирало в друга държава-членка;
3. Чрез обединение на акционерни дружества и дружества с ограничена отговорност в холдинг, ако поне две от акционерните дружества или дружествата с ограничена отговорност имат седалище в различни държави-членки и се подчиняват на правата на различни държави-членки или имат най- малко две години дъщерно дружество или клон в друга държава- членка;

Някои характерни белези на Европейското дружество:

1. Капиталът е разделен на акции, минималният му размер е 120 000 евро
2. Общото събрание на акционерите на Европейското дружество е основния негов орган на управление
3. В управлението на дружеството участват работниците и служителите
4.  Търговската фирма трябва да съдържа задължително добавката SE преди или след наименованието
5. Европейското дружество възниква от момента на вписване в търговския регистър на държавата, в която се намира седалището му

Когато в учредяването на европейското дружество участва дружество със седалище в България или когато дружество със седалище в България се преобразува в европейско дружество, се назначава проверител от длъжностното лице по вписванията съгласно чл. 282, ал.1 и ал. 2 ТЗ.

Седалището на европейското дружество се намира в държавата, в която се намира управлението му. Европейското дружество може да променя седалището си, без да се прекратява, като промяната води до смяна на приложимото право. Промяна на седалището не е допустима, ако срещу европейското дружество е образувано производство по прекратяване, ликвидация или несъстоятелност. При вписване на промяната на седалището европейското дружество трябва да докаже пред компетентния орган по вписването, че са гарантирани интересите на акционерите и на работниците, както и на данъчните и другите органи. Службата по вписване на новата държава бива уведомена служебно от старата служба по вписване.

Със сключването на договор за франчайзинг определено лице, наричано франчайзодател отстъпва на друго физическо или юридическо лице, наричано фрайнчайзополучател, индивидуализираното право да използва срещу определено между страните възнаграждение притежавани от франчайзодателя обекти на индустриалната собственост и също така поема задължението да му оказва необходимото съдействие за предвидената в договора експлоатация. Това е един вид търговска концесия – разновидност на отношения между търговско-правни субекти, при които бизнес отношения едната фирма, предоставя при договорени условия и срещу задължение за заплащане на определено възнаграждение на друго търговско дружество, желаещо да развива същия бизнес, правото да изпълзва разработен и доказан във времето бизнес. Тази схема обикновено се предлага от известни международни компании с утвърден имидж и с престижна и призната в световен мащаб търговска марка.

Договорът за франчайзинг според българското право се отнася към към категорията на ненаименованите договори и като такъв въобще не е уреден пряко в Търговския закон, Закона за задълженията и договорите или който и да е друг български закон.  Единственото изключение е в Закона за корпоративното подоходно облагане, където е упоменато, че „Франчайз“ е съвкупност от права на индустриална или интелектуална собственост, отнасящи се до търговски марки, търговски имена, фирмени знаци, изработени модели, дизайни, авторско право, ноу-хау или патенти, предоставени срещу възнаграждение, за да се използват за продажба на стоки и/или за предоставяне на услуги.

Тъй като не е уреден в никой закон по императивен начин, това означава, че клаузите на този договор биха могли да се съгласуват изцяло по вътрешното воля на страните и в случая единственото категорично ограничение е да не се погазват задължителни правни норми от действащото българско законодателство. Това означава също така, че договорът за франчайзинг може да бъде законно обвързан според правилата на международното частно право от приложимото търговско право в държавата на франчайзодателя.

Най-просто обяснено определено дружество, извършващо търговска дейност, ако напр. желае да произвежда храни, може да унифицира своя оригинална готварска рецепта, да регистрира в тази връзка търговска марка, а след това и да я популяризира, в резултат на което да се развива и завзема по-голям дял на пазара и т.н. Другият основен вариант е именно франчайзингът – същото това търговско дружество може да получи правата да произвежда наложена вече на пазара търговска марка храни по утвърдена рецепта, което на практика е едно значително облекчение в сравнение с гореизложената първа възможност. А цената на това улеснение по правило коства на франчайзополучателя даден % от оборота или печалбата, която се дължи на франчайзодателя.

Франчайзингът на следващо място може да се класифицира като франчайзинг от първа, втора и трета генерация.

Характерна за първият вид франчайзинг е наличието на субординация в стопанската дейност на бизнес партньорите. Подвидовете на франчайзинга от първото поколение са: производствен, дистрибуционен и франчайзинг на услуги. При първата опция най-често франчайзополучателят придобива правото сам да произвежда стоки, използвайки наготово производствения опит на франчайзодателя, ноу–хау и т.н. Във втория случай франчайзополучателят придобива правото единствено да разпространява договорените услуги или стоки, произвеждани от франчайзодателя. А в третия случай франчайзополучателят има правото да извърши услугите на франчайзодателя.

Франчайзингът от второто поколение се заражда след края на 60те години, а въпреки това е основна форма  за осъществяване на интернационални франчайзингови операции и има и немалък потенциал за бъдещо развитие. При него за, разлика от предния вид франчайзинг, субординацията остава на заден план за сметка на координацията на стопанската дейност на франчайзинг партньорите. Франчайзополучателят вече не се занимава единствено с производство или пласиране на услуга или стока, носеща чужда търговска марка, а репродуцира бизнес модела на франчайзодателя. Запазва се юридическата самостоятелност и тя се съчетава успешно с двустранна икономическа зависимост.

Най-модерната форма на франчайзинг е т. нар. франчайзинг от трето поколение. Типично за него е по-голямата степен на задълбочаване на бизнес сътрудничеството между парньорите и изравняване на чисто икономическите позиции на договарящите страни. На първо място тук се поставя е кооперирането. Идеята е не само да се репродуцира бизнес модела на франчайзодателя, но също така и да се приложи изцяло неговата бизнес стратегия и концепция, известна още като бизнес формат. Всеки участник в процеса предоставя на останалите свои конкурентни предимства и добива достъп до тези на останалите. Така се построява една франчайзингова схема, при която франчайзополучателите да придобили повече права, съвразани с активно участие в управлението на бизнеса.

Друг популярен критерий за определяне на франчайзинга има пряка връзка с изграждането на споменатата франчайзингова система. По тази класификациясе различават два основни вида франчайзинг:
•    Първичен – при него е налице нова система за пласиране;
•    Производен – тук вече се преструктурират утвърдени системи за пласиране.

Предимствата на франчайза са и за двете страни по съглашението. За франчайзодателя това са: бързото навлизане на нов пазар, възможността за лесно справяне с митническите и други ограничения, както и възможността за ползване на определени данъчни преференции, възможността за достъп до пазара на работна ръка при по-изгодни условия. От сруга страна франчайзополучателят печели от следното: възможността за възпроизвеждане на вече утвърден бизнес, техническо-финансова, пазарна и всякаква останала необходима подкрепа при започване и развиване на бизнеса, преотстъпена от франчайзодателя и останалите участници в системата.

Разбира се, както всеки договор и този има своите недостатъци, но те са в пъти по – малко в сравнение с предимствата. А и този вид договор и тази вид дейност се развива все повече и повече и с развитието на тази дейност и съществуващите недостатъци биха могли да се преодолеят.

Прокурист съгласно чл. 21 от ТЗ е физическо лице, натоварено и упълномощено от търговец да управлява предприятието му срещу възнаграждение. Прокуристът е търговски управител и има сходни права с правата на управител на търговско дружество. Възможно е назначаването на двама или повече прокуристи едновременно.

Прокуристът няма право да преупълномощава със своите права по закон (може да преупълномощава само досежно конкретни действия). Няма право и да извършва отчуждителни или обременителни сделки с недвижими имоти, собственост на дружеството. Това обаче може да бъде променено по изричната воля на страните.

При назначаване на прокурист се сключва договор за търговско управление. Договорът, както и други необходими документи, се заверяват пред нотариус и се вписват в Търговския регистър. С прокурист е възможно сключването като на граждански договор, така и на трудов договор. Препоръчително е поне преглеждането и одобряването му от опитен адвокат по търговско право предвид тежките последици за търговското дружество, които могат да настъпят, в случай че отношенията между търговец и прокурист се развият различно от първоначалните намерения.

Акредитивът е уреден в българския Търговски закон (ТЗ) и представлява споразумение между банка и неин клиент, по силата на което клиентът нарежда, а банката се задължава (срещу съответното възнаграждение) да извърши плащане в полза на трето лице, ако са спазени предварително уговорени условия.

Има различни видове акредитиви, основните от които са – отменяем и неотменяем, срочен и безсрочен, делим и неделим, стендбай, със зелена или червена клауза и др.

След споразумението с клиента си, банката прави едностранно волеизявление, по силата на което се задължава да плати на посоченото в акредитива лице посочената в акредитива сума при посочените в акредитива условия. В зависимост от конкретния вид акредитив, наредителят на съответния акредитив може да получи до 100% гаранция, че плащане ще бъде извършено само ако поставените от него условия бъдат спазени (напр. едва след като получи договорената стока и тя отговаря на определено качество).

Акредитивът е изключително популярен международната търговия, тъй като гарантира в максимална степен интересите на страните по даден сделка. Именно тази му характеристика го прави все по-популярен и в България. Препоръчително е при оформянето на акредитив да се ползват услугите на адвокат по търговско право с оглед недопускане на отклонения от целения резултат.

Форсмажорът (непреодолима сила) е едно от любимите оправдания на неизрядните контрагенти в търговския оборот. Някои търговци – когато не са изпълнили договорните си задължения по тяхна вина – се оправдават и респективно се опитват да се освободят от отговорност като се позовават на определени факти, които те интерпретират като форсмажор. Някои оправдания са толкова комични, че граничат с абсурдността – напр. архитектът излязъл в отпуск и затова не било получено строително разрешение. За да има въобще форсмажор са необходими няколко първоначални предпоставки:
1. Непредвидено събитие (напр. земетресение – докато валежите, колкото и неочаквани, са напълно предвидими)
2. Непредотвратимо събитие (напр. торнадо – докато повреден автомобил може да бъде заменен с друг)
3. Събитие от извънреден характер (нещо, което не се случва нормално и често като ядрена авария или химическо замърсяване – за разлика от авария на автомобил)
4. Събитието е възникнало след сключването на договора (ако по време на сключването на договора е било в сила ембарго – не може впоследствие този факт да бъде използван като форсмажор).
Освен тези абсолютно задължителни предпоставки, има и други законови изисквания, които следва да бъдат спазени, за да може неизпълнението на договор да бъде оправдано от законова гледна точка.